Стъклени къщи

16

Цялата къща вонеше на дим и изгорени дюшеци, но като цяло можеше и да е по-лошо. В стаята на Клеър бе пълен хаос, а леглото и завесите бяха напълно съсипани. Виждаха се изгорели части от пода и поражения от дима по тавана.

Тишина.

Шейн хвърли още вода върху дюшека, който вече бе съвсем подгизнал, и се свлече на пода до стената при Ева и Клеър.

— Сигурно се чудят защо вече не пищим в пламъците — подхвърли Ева. — Искам да кажа, логично е.

— Иди да погледнеш.

— Ти иди. Прекарах тежка нощ.

Клеър въздъхна, стана и отиде до здравия прозорец в другия край на стаята. Не видя нищо. Очевидно нямаше вампири, защото слънцето ярко грееше, но нямаше и подлизурковци — човеци.

— Може би са отпред — предположи тя.

В тишината съвсем ясно чу звънеца на входната врата.

— Стига бе — възкликна Шейн. — Да не сте поръчали пица? Браво! Умирам от глад.

— Ти си откачил — озъби се Ева.

— Да, защото съм гладен.

На долния етаж се чу трясък и усмивката на Шейн се стопи. Очите му потъмняха и погледът му се напрегна.

— Е, май бяхме до тук, предполагам — каза той. — Съжалявам. Последна битка да удържим крепостта.

Ева го прегърна и не каза нищо. Клеър отиде до тях и прегърна всеки поотделно, Шейн бе втори, та прегръдката с него да е по-продължителна. Нямаше много време, защото чу стъпки по стълбите и усети силен полъх наоколо си. Майкъл още бе при тях. Може би това бе неговата прегръдка.

— Да не се разделяме — чу да шепти Ева в ухото й.

Кимна и я хвана за ръка. Шейн излезе отпред, вече й бе известно, че той постъпва така. Грабна бейзболната бухалка, която бе донесъл от дъното на коридора, и се приготви.

— Няма да ти потрябва — каза тих сдържан глас от коридора. — Ти сигурно си Шейн. Здравейте. Казвам се Амели.

Клеър възкликна и надникна зад широките му рамене. Бе русата вампирка от църквата, която изглеждаше спокойна и хладнокръвна, застанала пред тях със скръстени ръце.

— Остави това — каза Амели. — Уверявам те, няма да ти потрябва.

Тя се обърна и изчезна от вратата. Тримата се спогледаха.

„Замина ли си?“ — попита Ева безмълвно. Шейн се прокрадна до вратата и погледна навън, после поклати глава. „Какво прави?“

Това стана ясно само след миг, когато се чу леко щракване и в ламперията на другия край се видя отвор.

Амели отвори скритата врата и се качи по стълбите.

— Мисля, че имате въпроси — каза тя от горе. — Всъщност и аз имам няколко, затова би било благоразумно да се изслушаме. Ако ли не, можете да си вървите, разбира се, но трябва да ви предупредя, че Оливър не е доволен. А когато Оливър не е доволен, има склонност към детински отмъщения. Вие, както се казва, още не сте излезли от гората, малките ми.

— Да гласуваме — каза Шейн. — Аз съм да си тръгнем.

— Оставаме — рече Ева. — Знаеш, че бягството няма да ни спаси. Поне да чуем какво има да каже.

И двамата погледнаха Клеър.

— Имам право на глас? — изненадана попита тя.

— Защо да нямаш? Плащаш наем.

— О, така ли? — Не й се наложи да мисли по въпроса. — Днес тя ми спаси живота. Не смятам, че… е, може би е лоша, но знаете ли, не чак толкова. Предлагам да я изслушаме.

Шейн сви рамене.

— Както искате. След вас, моля!

Амели се бе настанила в старинното викторианско канапе. В стаята имаше още двама вампири, които бяха облечени в тъмни костюми и стояха тихо в ъгъла. Клеър преглътна с мъка и не се поддаде на желанието да промени мнението си. Амели й се усмихна едва забележимо и изискано посочи стола до канапето.

— Клеър. А, и Ева, колко мило.

— Ти ме познаваш? — попита Ева изненадана. Тя огледа и другите вампири.

— Разбира се. Разбира се, че обръщам внимание на онези без Защита и покровители. Родителите ти са мои любимци.

— О, страхотно! И коя си ти, по дяволите? — попита Шейн, прям както винаги.

Амели за миг го погледна изненадана.

— Амели — каза тя, сякаш това обясняваше всичко. — Мислех, че знаеш чий знак носиш от раждането си, скъпи.

Шейн, разбира се, изглеждаше вбесен.

— Не нося знаци.

— Вярно. Сега не носиш. — Тя сви рамене. — Но всички в този град някога го правеха, включително и твоите родители. В един или друг смисъл, ти си нечия собственост, тялом и духом.

За пръв път Шейн не отвърна с духовита забележка. Просто я гледаше с мрачен вбесен поглед. Това не я притесняваше.

— Имаш въпрос — каза Амели.

Шейн примигна.

— Да. Как влезе тук? Оливър не успя.

— Чудесен въпрос, добре изразен. Ако бях някой случаен вампир, нямаше да мога да вляза. Обаче, преди всичко, тази къща е моя. Аз я построих, както и още няколко като тази в Морганвил. Живея в тях като ги редувам и докато ги обитавам. Защитата на къщите ме закриля от всички врагове, човешки и вампирски. Когато отсъствам, те не допускат вампири, ако обитателите са хора, и, разбира се, хора, ако обитателите са вампири. Освен ако не са дадени нужните разрешения. — Тя наклони глава. — Това изчерпателен отговор ли е?

— Може би. — Шейн поразмисли върху отговора, после каза: — А защо не защити Майкъл?

— Той позволи на Оливър да влезе и с постъпката си се отказа от защитата на къщата. Все пак къщата направи, каквото можа да го запази. — Амели разпери ръце. — Може би помогна фактът, че Оливър всъщност не се опитваше да го унищожи, а само да го промени.

— Във вампир — каза Ева.

— Да.

— Да! Винаги съм искала да разбера защо това не действа. Искам да кажа, вампирите хапят, но…

Амели не каза нищо. Изглежда, размишляваше или си спомняше нещо, но настъпи дълго и неловко мълчание, преди да каже:

— Деца, имате ли представа що е геометрична прогресия?

Клеър вдигна ръка.

— Колко вампири са нужни, за да превърнат хората по целия свят във вампири, ако е толкова просто? — Амели се усмихна, а Клеър понечи да каже нещо. — Скъпа, не очаквам да отговориш, макар че ако искаш да го пресметнеш по математически път и някой ден ми покажеш резултата, ще съм любопитна да видя. Истината е, че почти успяхме, когато бях по-млада и хората бяха по-малко на брой. Тогава се постигна споразумение, каквото напоследък съществува и между вас, човеците, че може би да опазим дивеча е разумна идея. Така ликвидирахме знанието как се създават вампири като просто отказахме да го предаваме. С течение на времето всички изгубиха това познание, освен старейшините, а сега го има само на две места.

— Тук ли? — запита Клеър.

— Тук — отговори Амели и докосна слепоочието си. — И там.

Тя посочи Шейн.

— Какво? — изтърсиха Клеър и Ева, а Клеър си помисли: О, боже, аз го целунах, а той бил вампир. Шейн също изглеждаше странно. Не точно объркан, а по-скоро гузен.

— Да — промълви той и пъхна ръка в джоба на джинсите си. Извади малка книжка. На корицата пишеше: „Сонети на Шекспир“, както Клеър успя да прочете от мястото си. — Само за това се сетих.

Той наклони книгата и страниците се изплъзнаха, откъснати от корицата. Отрязани майсторски от двете страни на подвързията.

— Много хитро — каза Амели. — Ти им даде корицата, пълна с думи, които не искат, и запази важната част за себе си. Ами ако ти кажа, че търсят корицата, а не съдържанието?

Шейн изглеждаше поразен.

— Трябваше да поема риска.

— Мъдър ход — отбеляза тя. — Всъщност аз ви казах, че Оливър е недоволен, и причината е, че допусна това… — тя кимна към страниците — да се изплъзне между пръстите му. Затова ми се наложи да дойда при теб за услуга.

Очите му светнаха и той каза:

— Услуга? Нещо като сделка?

— Да, Шейн. Ще сключа сделка за това, което държиш в ръката си, и те уверявам, че е единствената важна сделка, тъй като аз съм единственият важен вампир. Ще взема книгата и ще унищожа последния писмен документ как се създават вампири, което ще ми осигури продължително оцеляване, тъй като враговете ми няма да посмеят да се надигнат срещу мен. — Тя се облегна на възглавничките, като внимателно го наблюдаваше. — В замяна на това ти и всички в тази къща ще получите моята Защита за колкото дълго време решите да се възползвате. Това ще анулира всякакви други по-незначителни договори, които сте сключили, като например споразумението ти с Оливър чрез Брандън.

— Оливър е шеф на Брандън? — запита Клеър.

— Шеф? — Амели се замисли и кимна. — Да. Точно така. Нито аз командвам Оливър, нито той — мен. Докато не разкрие тайните ми, той не може да ме измести от властта в Морганвил и не може да създаде свои последователи, които да победят моите. Ние сме с равни сили.

Шейн погледна книгата в ръката си.

— И това ще промени нещата.

— Да — каза тя тихо. — Накрая тази книга щеше да унищожи всички. И вампирите, и хората. Задължена съм ви и ще се отплатя, доколкото ми позволят обстоятелствата.

Шейн потъна в мъчително колебание, после погледна Ева. Тя кимна. И Клеър кимна, когато той потърси одобрението й, и после вдигна книгата.

— Майкъл? — каза той. — Да или не? — След един дълъг миг, въздъхна. — Предполагам, че това е „да“. Е, всичко, което ще вбеси Оливър, е добро дело, затова… — Той я подаде на Амели.

Тя не се пресегна да я вземе.

— Разбирате, че щом приключим, връщане няма — каза с непоколебим и студен поглед. — Вашата Стъклена къща ще остане, но вие сте неразделно свързани. Никой вече не може да напусне Морганвил. Няма да рискувам да загубя власт над знанията ви.

— Да, но пък, ако заминем сега, ще ни изпекат, нали? — Шейн продължаваше да държи книгата. — Вземи я. Оливър бе прав за едно — за нас тя означава само смърт.

— Напротив — каза Амели и бледите й бели пръсти я поеха от него. — Всъщност, тя е вашето спасение.

Изправи се, огледа стаята и въздъхна.

— Това място ми липсва. Мисля, че и аз му липсвам. Някой ден ще се върна.

Амели натисна скрития в канапето механизъм за вратата и без да продума, си тръгна.

— Хей, ами полицаите? — попита Шейн. — Да не говорим и за всички ония, които се опитаха да ни убият днес.

— Оливър ги командва. Ще дам да се разбере, че не бива да ви безпокоят. Но и вие повече не трябва да нарушавате реда. Ако го направите, и то по ваша вина, ще съм принудена да преразгледам решението си. А това би било твърде неблагоприятно. — Тя му се усмихна широко, като показа зъбите си. — Сбогом, деца. В бъдеще се грижете по-добре за къщата.

Двамата вампири охранители тръгнаха с нея, пушек и тишина. Не се чу шум и по стълбите. Клеър преглътна.

— Ъъъ… какво направихме току-що? — попита тя.

— Единственото, което можехме — отговори Шейн: — Ще проверя улицата.

Накрая всички заедно тръгнаха към долния етаж — Шейн с бухалката, Ева с ножа, който Дженифър бе оставила, а Клеър въоръжена с един крак от счупен стол със заострен край. Къщата бе безлюдна. Предната врата бе останала отворена, а на улицата полицейските коли потегляха, заобикаляйки големия черен кадилак. Една лимузина също потегляше. Тъмните стъкла на прозорците хвърляха заслепяващи отблясъци от слънчева светлина.

Само за секунди всичко свърши. Никакви коли, никакви вампири, наоколо нямаше никой. Никаква Моника. Никакъв Ричард. Никакъв Оливър.

— Мамка му! — изруга Шейн. Стоеше на верандата и гледаше какво виси до звънеца. Бе черна лакирана табелка със символ на нея. Същият символ от корицата, която даде на Оливър. — Нима тя е написала и проклетата книга?

— Обзалагам се, че го е направила, за да се подсигури — каза Ева. — Убедена бях, че съм виждала знака. Има го на кладенеца в центъра на града. Това е знакът на Основателя.

— Тя е Основателя — каза Шейн.

— Е все някой трябва да е.

— Да, но предполагах, че този някой е мъртъв.

— Ами на практика — рече Клеър, — Основателя е мъртъв.

Това разсмя Шейн, Ева изсумтя, а после Шейн преметна ръка през рамото на Клеър.

— Още ли смяташ да напуснеш колежа? — попита той.

— Не и ако не мога да напусна града. — Клеър се плесна по челото. — О, боже! Не мога да напусна града. Никога не мога да го напусна. Ами следването? Калифорнийския технически? Ами родителите ми?

Шейн я целуна по челото.

— Проблеми на утрешния ден — каза той. — На този етап смятам да се радваме, че има утрешен ден.

Ева затвори входната врата. Тя пак се отвори от вятъра.

— Май ни трябва нова.

— Май ни трябва магазина за строителни материали и домашни потреби.

— В този магазин продават ли и колове? — попита Клеър. Шейн и Ева я погледнаха стъписани. — Тъп въпрос. Забравете.