Стъклени къщи

2

Ерика беше права, че лечебницата е мястото, което бе най-разумно да посети първо. Лекарят превърза глезена на Клеър, направи му леден компрес и се намръщи заради появилите се синини. Нямаше нищо счупено, но щеше да ходи със синини дни наред. Лекарят й зададе няколко дежурни въпроси за гаджета и други такива, и понеже тя чистосърдечно отрече предположението гаджето й да я е пребило, той просто сви рамене и й каза да внимава къде стъпва.

Написа й извинителна бележка за отсъствията от часовете и й даде обезболяващи, след което я посъветва да си върви вкъщи.

Нямаше начин да се върне в общежитието. Всъщност нямаше много вещи в стаята си — няколко книги, няколко снимки от дома, няколко плаката… не бе имала време да я възприеме като свой дом, и по незнайни причини там никога не се бе чувствала в безопасност. Някак си й приличаше на… склад. Склад за деца, които, така или иначе, щяха да си заминат.

Тя закуцука към вътрешния двор на колежа, който представляваше голямо открито циментово пространство с няколко разнебитени стари пейки и маси, заобиколено от всички страни от ниски, непривлекателни сгради, повечето от които просто приличаха на кашони с прозорци. Вероятно проекти на студенти по архитектура. Бе чула слух, че преди няколко години една от сградите се срутила, бе чула и други: че пазачът бил обезглавен в лабораторията по химия и че духът му блуждае наоколо, както и че зомбита скитат в парка след здрач. Но тя не им отдаваше голямо значение.

Вече бе късно следобед и на двора нямаше много студенти поради липсата на сянка — „грандиозен“ проект, като се има предвид, че през септември температурите все още се движеха над 30 градуса. Клеър си взе от будката университетския вестник, внимателно седна на нагорещената пейка и го отвори на раздел „Квартири“. И дума не можеше да става за стая в общежитие: само Хауард Хол и Ленсдейл Хол приемаха момичета под 20 години. Твърде малка бе да се класира за смесените общежития. Глупавите правила вероятно са писани, когато момичетата са носили кринолини, си помисли тя и прескочи обявите за стая в общежитията, докато не стигна до тези, които бяха извън студентския град. Не че всъщност й позволяваха да живее извън студентския град, без съмнение родителите й направо ще откачат, ако разберат. Но ако трябваше да избира между Моника и капризите на родителите си, би предпочела второто. В крайна сметка най-важното бе да се настани някъде, където да се чувства в безопасност, където ще може да учи на спокойствие.

Нали така?

Тя бръкна в раницата, намери мобилния си телефон и провери за обхват. А той бе наистина слаб в Морганвил, който се намираше насред прерията, насред Тексас, направо накрай света, освен ако не си се запътил за Монголия или някъде там. Две чертички. Не е кой знае какво, но ще свърши работа.

Клеър започна да набира. На първия номер й казаха, че вече са си намерили квартирант и й затвориха, преди дори да успее да каже „благодаря“. На втория номер се обади някакъв възрастен чудак. На третия улучи странна възрастна дама. На четвъртия, е, този направо си бе откачалка.

Петата обява гласеше:

Хубаво, обаче тя не бе сигурна, че може да си позволи „приемлив наем“, по-скоро търсеше „адски евтин“, но поне обявата изглеждаше по-нормално от другите. Трима съквартиранти. Това означаваше още трима, които може би ще се застъпят за нея, ако Моника и компания дойдат да душат наоколо… или поне ще се грижат за къщата. Хмммммм.

Позвъни и попадна на телефонен секретар с любезен, млад мъжки глас.

— Здравейте, свързахте се със Стъклената къща. Ако търсите Майкъл, той спи по цял ден. Ако търсите Шейн, желаем ви късмет, защото никога не знаем къде, по дяволите, е той… — чу се смях поне от двама души. — И ако търсите Ева, най-вероятно ще я намерите на мобилния й телефон или в кафенето. Но, хей! Оставете съобщение. А ако искате да се пробвате за стаята, наминете. Намира се на улица „Уест Лот № 716.“ — Напълно различен глас, женски, каза весело през смях: — Просто търси голямата къща. — А после трети мъжки глас добави: — Там, където улица „Отнесени от вихъра“ се пресича с улица „Семейство Манстърс.“ — Чу се още смях и после звуков сигнал.

Клеър примигна, прокашля се и каза:

— Ами… здравейте. Казвам се Клеър. Клеър Денвърс. И, ъъъ, се обаждам за, ъъъ, въпросната стая. Извинете. — И затвори изплашена. Тези тримата звучаха… нормално. Но, изглежда, са си много близки. А съдейки по опита си, група приятели като тази не допускаха непълнолетни, недорасли, безинтересни особи като нея. Не изглеждаха злобари, а просто самоуверени. Нещо, което тя не беше.

Провери останалите обяви в списъка и усети, че сърцето й се свива от уплаха. Боже, мъртва съм. Не можеше да спи тук, навън на пейката, като някакъв бездомен нещастник, а не можеше и да се върне в общежитието. Трябваше да направи нещо.

Добре, помисли си тя и затвори телефона, след което отново го отвори, за да извика такси.

Улица „Уест Лот“ № 716. Където „Отнесени от вихъра“ се пресича със „Семейство Манстърс“.

Може би щяха да я съжалят дотолкова, че да я приютят поне за една-единствена нощ.

Таксиджията — за когото тя предположи, че е единственият шофьор на такси в Морганвил, в който, като изключим студентския град, разположен на края на града, живееха само около 10 000 човека — се появи чак след около час. Клеър не бе се качвала на кола, откакто родителите й я докараха в града. Също така не бе излизала толкова далеч извън студентския град, освен да си купи учебници втора употреба за часовете.

— Среща ли имаш? — попита таксиджията. Тя се бе загледала през прозореца във витрините на магазините: дрехи втора употреба, книги втора употреба, магазини за компютри, и магазини, които продаваха единствено дървени гръцки букви. Всички задоволяваха нуждите на колежа.

— Не — каза тя. — Защо?

Таксиджията сви рамене.

— Обикновено вие, децата, се събирате с приятели. Ако си търсиш забавления…

Тя потръпна.

— Не, аз… да, ще се срещна с едни хора. Бихте ли побързали?

Той изсумтя, зави надясно и таксито направо се пренесе от студентския град в Зловещия град. Тя не разбра точно как се случи — сградите бяха доста еднакви, но изглеждаха безцветни и стари, и малкото хора, които се движеха по улиците, вървяха бързо и с наведени глави. Дори тези, които вървяха по двама или трима, не си бъбреха. Когато таксито минаваше край тях, вдигаха поглед и после отново поглеждаха надолу, сякаш са очаквали друга кола.

Майка водеше за ръка малко момиченце, което махна леко с ръка, когато таксито спря на светофар. Клеър също му помаха.

Майката на момичето вдигна поглед разтревожена и припряно набута детето си в черната паст на магазин за електроуреди втора употреба. Леле — помисли си Клеър. — Наистина ли изглеждам толкова страшно? Може би да. Или може би в Морганвил просто бяха свръхгрижовни към децата си.

Странно, като се замисли, нещо му липсваше на тоя град. Обяви. Цял живот ги бе гледала залепени на телефонните стълбове — обяви за изгубени кучета, изчезнали деца или възрастни.

А тук нямаше нищо. Абсолютно нищо.

— Улица „Лот“ — съобщи таксиметровия шофьор. Колата изскърца и спря. — Десет и петдесет.

За возене пет минути? — помисли Клеър удивена, но плати. Тя реши, че ще покаже яда си като го застреля с пръст, след като таксито потегли, но той изглеждаше опасен, а и тя бе от момичетата, които не постъпват така. Обикновено. Но днешният ден бе ужасен.

Отново метна раницата на гръб, улучи една синина на рамото си и едва не изпусна тежката раница на крака си. Сълзи засмъдяха в очите й. Изведнъж се почувства изморена, разтреперана, изплашена. В студентския град поне обстановката й бе някак близка, но тук градът й се стори чужд. — Познато чувство.

Морганвил бе изпечен от слънцето до кафяво, обрулен от вятъра и времето. Горещото лято отстъпваше пред горещата есен, а листата на дърветата — наличните, изглеждаха с опърлени краища и сухи, и шумоляха на вятъра като хартия. Улица „Уест Лот“ се намираше близо до това, което минаваше за център на града, вероятно стар жилищен квартал. Къщите, които се виждаха, не бяха нищо особено — провинциални къщи, избелялата боя на повечето от които се лющеше.

Тя се загледа в номерацията и осъзна, че стои пред № 716. Обърна се и се огледа, пое изненадано дъх, защото, което и да бе момчето от телефонния секретар, бе дало адски правилно описание. Къщата приличаше на снимачна площадка с декори, сякаш са снимали филм за Гражданската война. Големи посивели колони. Широка предна веранда. Два етажа с много прозорци.

Мястото бе огромно. Е, не чак огромно, но по-голямо, отколкото си го бе представяла. Достатъчно голямо, за да бъде общежитие на студентско братство и съвсем подходящо за целта. Просто си представяше гръцките букви над вратата.

Изглеждаше безлюдно, но, честно казано, всички къщи по улицата изглеждаха така. Късен следобед, хората още не са се прибрали от работа. Няколко коли проблясваха на жаркото слънце, но лъскавината им бе убита от слой прах. Пред №716 обаче нямаше коли.

Това бе много лоша идея — помисли си тя и сълзите й се появиха отново, примесени със страх. Как да постъпи? Да почука на вратата и да помоли да я вземат за съквартирант? Ама това е много унизително! В най-добрия случай ще я помислят за жалка, в най-лошия — за откачена. Не, глупаво бе, а отгоре на всичкото дори профука пари за такси.

Бе горещо, бе уморена, всичко я болеше, имаше домашни за писане, нямаше къде да спи, и изведнъж й се насъбра много.

Клеър пусна раницата на земята, зарови насиненото си лице в шепи и се разхълца като бебе. Ревлива откачалка, представи си как Моника го казва, но това я разплака още по-неудържимо и изведнъж идеята да се върне в къщи, при мама и татко, в стаята, която винаги бе отворена за нея, й се стори по-добра, по-добра от всичко друго в този страшен, откачен свят…

— Хей — чу тя момичешки глас и някой я докосна по лакътя. — Хей, добре ли си?

Клеър извика и подскочи, стъпи рязко на навехнатия си глезен и едва не се просна на земята. Момичето, което я бе изплашило, се протегна и я хвана за ръката, за да я задържи, но самата тя изглеждаше истински изплашена.

— Извинявай! Боже, толкова съм недодялана. Добре ли си?

Не бе Моника, Джен или Джина, не бе я виждала в студентското градче. Момичето имаше готически вид. Не в лошия смисъл — нямаше намусеното изражение, което сякаш казваше „Аз съм толкова неготина, че чак изглеждам готино“, с което Клеър бе запомнила повечето от готическите си съученички от гимназията. Но боядисаната черна коса с рошава прическа, бледият грим, наситената очна линия и многото спирала на миглите, чорапогащникът на червено и черно райе, тежките черни обувки и черна плисирана минипола — всичко това съвсем определено издаваше, че е привърженик на тъмната страна.

— Казвам се Ева — каза момичето и се усмихна. Имаше мила, странна усмивка, която накара Клеър да се засмее на шеговитата й забележка. — Да бе, представи си, наистина са ме кръстили така. Сякаш са знаели какво ще излезе от мен. — Усмивката й изчезна и тя огледа по-внимателно лицето на Клеър. — Лелее! Боже, хубаво са ти насинили окото. Кой те удари?

— Никой — отговори веднага Клеър, без да се замисля, макар да бе абсолютно сигурна, че нямаше начин Ева, с готическия вид, да е приятелка с превзетата Моника. — Просто злополука.

— Да бе, — съгласи се тихо Ева. — И на мен са ми се случвали такива злополуки, да попадам на юмруци и тем подобни. Както казах, аз съм си непохватна. Добре ли си? Трябва ли ти лекар или нещо друго? Мога да те закарам.

Тя посочи към улицата и Клеър осъзна, че докато горко бе ридала, една стара трошка — черен кадилак, който си имаше и перки на задния капак, бе паркиран до бордюра. На огледалото висеше череп с весел вид и Клеър бе сигурна, че задната броня е облепена със стикери на никому неизвестни банди.

Ева вече й харесваше.

— Не — каза и ядосано избърса очи с опакото на ръката. — Виж, съжалявам. Имах ужасен ден. Дойдох да питам за стаята, но…

— А, да, стаята. — Ева щракна с пръсти, сякаш бе забравила за това, и подскочи няколко пъти въодушевено. — Чудесно! Дойдох си през почивката, работя в „Комън граундс“, кафенето, знаеш ли го?… А Майкъл няма скоро да стане, но ти може да влезеш и да разгледаш къщата, ако искаш. Не знам дали Шейн е тук, но…

— Не знам дали трябва…

— Трябва. Наистина трябва. — Ева направи гримаса. — Не можеш да си представиш какви нещастници се опитват да се намъкнат. Сериозно говоря. Откачалки. Ти си първият нормален човек досега и Майкъл ще ми срита задника, ако те оставя да си идеш, без дори да се опитам да се спазарим.

Клеър примигна. Някак си смяташе, че тя трябва да им се моли да я вземат, а и „нормална“? Ева я смяташе за нормална?

— Разбира се — чу се да казва. — Да, бих искала.

Ева грабна раницата й и я метна на рамо върху черната си чанта с форма на ковчег и със сребристи елементи за украса.

— Ела с мен. — И припна по алеята до великолепната предна веранда в южен готически стил, за да отключи вратата.

Отблизо къщата изглеждаше стара, но не и порутена, по-скоро овехтяла, прецени Клеър. Би могла да се боядиса тук-там, и железните столове можеха да се боядисат. Предната врата всъщност бе двойна, с голям витраж в горната част.

— Ехо — извика Ева и тръшна раницата на Клеър на масата в коридора, до нея остави и чантата си, а ключовете сложи в пепелник с вид на антика с желязна маймуна на дръжката. — Съквартиранти! Дойде жив човек.

Докато вратата се затваряше с трясък зад гърба й, на Клеър й хрумна, че тези думи могат да се тълкуват по няколко начина, един от тях бе в духа на „Тексаско клане“, а това не бе добре. Спря да се движи, замръзна на мястото си и се огледа.

Поне във вътрешността на къщата нямаше нищо отявлено страховито. Много дърво, чисто и обикновено. По ъглите имаше паднала боя, очевидно в къщата се живее много отдавна. Миришеше на препарат с лимон и… на чили.

— Ехо! — пак извика Ева и затропа с тежките си обувки по коридора. Той завършваше с врата към по-голяма стая, където Клеър забеляза големи кожени канапета и рафтове с книги като в истински дом. Може би така изглеждаха квартирите извън студентския град. Ако е така, това е много по-добре от живота в общежитието. — Шейн, надушвам чилито, знам, че си тук! Извади си слушалките от ушите!

А и просто не можеше да си представи „Тексаско клане“ да се случва в такава стая. Това бе добре. Или пък съквартиранти серийни убийци да се занимават с нещо толкова обикновено като готвене на чили. Вкусно чили, ако се съди по миризмата. С… чесън?

Направи колебливо няколко крачки в коридора. Стъпките на Ева се чуваха откъм друга стая, може би от кухнята. В къщата бе много тихо. Нищо не се появи да я изплаши и Клеър продължи, като пристъпваше внимателно, и стигна чак до голямата стая.

Едно момче, което се бе излегнало на дивана, както само момчетата правят, се прозя и седна, като разтриваше главата си. Когато Клеър отвори уста — дали да поздрави, или да извика за помощ, не бе сигурна — той я остави безмълвна и изненадана, като й се ухили и сложи пръст на устните си, за да й подскаже да мълчи.

— Хей — прошепна той. — Аз съм Шейн. Как е? — Примигна няколко пъти и без да промени изражението си, каза: — Леле, ама че гадно ти е насинено окото. Боли, нали?

Тя леко кимна. Шейн свали краката си от дивана и седна, като я наблюдаваше, опрял лакти на коленете, а ръцете му свободно се полюшваха. Косата му бе кестенява, подстригана на неравни пластове, което не успяваше да му придаде напълно пънкарски вид. Бе по-голям, поне по-голям от нея. Осемнайсет? Готино момче, високо, при това. И достатъчно едро, за да я накара да се почувства по-дребна от обикновено. Остана с впечатление, че очите му са кафяви, но не смееше да задържи погледа си върху тях за повече от секунда.

— Предполагам, ще ми кажеш, че другото маце изглежда по-зле — каза Шейн.

Тя поклати глава отрицателно и потрепна, защото от движението я заболя още повече.

— Не, аз. Хм, а ти как позна, че е…?

— Мацка? Лесно. При твоя ръст, ако момче те бе ударило толкова силно, че да остави подобна синина, сигурно щеше да си в болница. Как стана? Не приличаш на човек, който си търси белята.

Почувства, че може би трябва да се обиди от тези думи, но, честно казано, цялата работа й приличаше на някакъв странен сън. Може би изобщо не се бе свестила. Може би лежеше в кома в болница, а Шейн беше нейната версия на Чеширския котарак от „Алиса в страната на чудесата“.

— Аз съм Клеър — каза тя и тромаво помаха. — Здравей.

Той кимна към едно кожено кресло. Тя се настани, краката й висяха, и почувства, че я обзема странно облекчение. Почувства се като у дома си, въпреки че не бе така, и бе започнала да мисли, че няма как да стане. Не й бе мястото тук. Всъщност, не че можеше да си представи на кого му е мястото тук.

— Искаш ли нещо? — изведнъж запита Шейн. — Кола, може би? Чили? Билет обратно за дома?

— Кола — каза тя и изненадващо добави, — и чили.

— Страхотен избор. Мое дело. Чилито, не колата. — Той се надигна от дивана, и, доста отпуснато за ръста си, зашляпа бос към кухнята, където Ева бе отишла. Клеър чуваше приглушените им гласове, докато те разговаряха, и се отпусна, бавно и постепенно, в меката прегръдка на стола. Досега не бе забелязала, че в къщата бе прохладно, и лениво въртящият се вентилатор на тавана облъхваше с хладен въздух пламналото й от болка лице. Беше й приятно.

Отвори очи при шума от шляпащите обувки на Ева, която се върна в стаята. Носеше поднос с бутилка кока-кола, купа, лъжица и пакет с лед. Тя постави подноса на масичката за кафе и я бутна с крак към Клеър.

— Първо леда — каза. — Не се знае какво слага Шейн в чилито. Бъди предпазлива.

Шейн се върна и се пльосна отново на дивана, като отпиваше от своята бутилка с газирана вода. Ева му отправи раздразнен поглед.

— Да бе, благодаря, че донесе и на мен. — Черният грим подчерта гримасата й. — Тъпанар.

— Не бях сигурен дали не искаш да го поръся с малко прах за зомбита, или нещо такова. Ако случайно тази седмица ядеш.

— Тъпанар. Хайде, яж, аз сама ще си взема.

Клеър взе лъжицата и внимателно опита от чилито, което бе гъсто, мазно и пикантно, с доста чесън. Всъщност бе вкусно. Бе свикнала с храната в стола, а тази бе… лелее. Не беше като нея. Шейн я наблюдаваше с повдигнати вежди, докато тя нагъваше чилито.

— Вкусно е — промърмори Клеър. Той лениво козирува. Докато тя преполови купичката, Ева се върна с поднос за себе си, който тръсна на другия край на масичката. Седна на пода, кръстоса крака и започна да се храни.

— Не е зле — каза най-после. — Поне тоя път не си сложил от оня сос „О, боже!“

— За себе си направих с него — отговори Шейн. — В хладилника върху кутията има лепенка с надпис „Внимание: биориск“, така че не се оплаквай, ако се подлютиш. Къде намери заблудената овца?

— Пред къщата. Дошла е да види стаята.

— И първо си я набила, за да се увериш, че е издръжлива.

— Цуни ме, майсторе на чили.

— Не й обръщай внимание — обърна се той към Клеър. — Мрази работните дни. Страхува се да не хване тен от слънцето.

— Да бе, а Шейн просто мрази работата. Та как се казваш?

Клеър понечи да отговори, но Шейн я изпревари, очевидно доволен да си го върне на съквартирантката.

— Клеър. Ама ти дори не си я питала? И една мацка я пребила. Някаква мръсница в общежитието. Знаеш го що за място е.

Те се спогледаха. Продължително. Ева се обърна към Клеър.

— Вярно ли е? Пребили са те в общежитието?

Тя кимна, като бързо напъха храна в устата си, за да не може да отговори.

— Е, това минава всички граници. Нищо чудно, че търсиш квартира.

Последва ново кимване.

— Не си взела много багаж.

— Нямам много — каза тя. — Само книгите и още няколко неща в стаята ми. Но не искам да се връщам за тях. Не и тази вечер.

— Защо не? — Шейн бе грабнал една опърпана бейзболна топка от пода и я хвърли към високия таван, като едва не уцели въртящите се перки на вентилатора. Хвана я без усилие. — Още те търсят, за да те бият?

— Да — каза Клеър и погледна към бързо изчезващото чили. — Предполагам. Не е само тя, има и приятелки. А аз нямам. Онова място просто… е зловещо.

— Познато ми е — каза Ева. — На практика и тук е същото.

Шейн се престори, че хвърля бейзболната топка по нея. Тя се престори, че я избягва.

— По кое време става Майкъл?

Шейн отново се престори, че хвърля.

— По дяволите, Ева, не знам. Обичам пича, но не се любя с него. Иди, хлопни на вратата и го питай. А сега ще се приготвям.

— За къде? — запита Ева. — Нали няма пак да излизаш?

— Напротив. Отивам на боулинг. Казва се Лора. Ако искаш подробности, ще ти се наложи да си свалиш видеото, като другите.

Шейн се изправи от дивана и зашляпа към широкото стълбище за втория етаж. Където, реши Клеър, се намираха спалните.

— Довиждане, Клеър.

Ева се обади обезсърчена.

— Чакай малко. Какво мислиш? Смяташ ли, че може да се нанесе тук?

Шейн махна с ръка.

— Все ми е едно. Що се отнася до мен, става. — Хвърли бърз поглед на Клеър и крива, но странно сладка усмивка заигра на устните му и изтича по стъпалата. Движеше се като спортист, но без перченето, с което бе свикнала. Всъщност, доста секси.

— Мъже — рече Ева. — По дяволите, ще е хубаво да има още едно момиче тук. Винаги казват „Да, добре“, а после, като се стигне до чистене и миене на чиниите, всички се изпаряват. Не че трябва да си като чистачка тук или нещо такова, но просто трябва да им крещиш, докато си свършат работата.

Клеър се усмихна, поне опита, но цепнатата й устна пулсираше от болка и тя усети, че коричката на раната пак се пука. По брадичката й потече кръв, тя грабна салфетката, която Ева бе сложила на подноса, и я притисна към устната си. Ева мълчаливо я наблюдаваше, намръщи се, после стана от пода, взе пакета лед и внимателно го сложи на подутината на главата й.

— Как е? — попита тя.

— По-добре. — Ледът почти веднага започна да притъпява болката, а храната вече сгряваше стомаха й. — Хм, предполагам трябва да попитам за стаята…

— Ами трябва да се видиш с Майкъл и той трябва да одобри, но Майкъл е сладур. Той е собственикът. Е, семейството му де. Мисля, че преди две години са се преместили и са му оставили къщата. По-голям е от мен с около шест месеца. Всички сме на около осемнайсет. Майкъл е нещо като старши.

— Наистина ли спи през деня?

— Да. Искам да кажа, и аз обичам да спя през деня, но той си е направо вманиачен. Веднъж го нарекох вампир, защото не обича да будува през деня. Ама изобщо. Не му стана смешно.

— Сигурна ли си, че не е вампир? — попита Клеър. — Гледала съм филми. Вампирите са потайни.

Тя просто се шегуваше. Ева не се усмихна.

— О, напълно. Първо, яде чилито на Шейн, което, бог ми е свидетел, съдържа толкова чесън, че може да взриви десетина първокласни Дракули. А веднъж го накарах да докосне кръст. — Ева отпи голяма глътка кола.

— Какво си направила? Накарала си го?

— Ами да, разбира се. Едно момиче винаги трябва да е предпазливо, особено тук. — Клеър я изгледа неразбиращо и Ева отново завъртя очи. Клеър беше сигурна, че това й е любимата мимика. — В Морганвил, нали се сещаш?

— За какво?

— Искаш да кажеш, че не знаеш? Как така не знаеш?

Ева остави бутилката с кола и застана на колене, като се подпря на лакти на масичката за кафе. Изглеждаше сериозна под дебелия слой грим. Очите й бяха тъмнокафяви, със златисто по края.

— Морганвил е пълен с вампири.

Клеър се засмя.

Но Ева не се засмя. Просто гледаше с широко отворени очи.

— Хм… шегуваш се.

— Колко души завършват ТПЮ всяка година?

— Не знам. Тъп колеж е, повечето се прехвърлят.

— Всички напускат. Или поне вече не се появяват, нали така? Не мога да повярвам, че не знаеш. Когато се нанесе, никой ли не ти каза каква е причината? Виж, вампирите управляват този град. Те командват. Или си с тях, или не си. Ако работиш за тях, ако се преструваш, че не съществуват и ги няма и извръщаш поглед, когато се случват разни неща, ти и семейството ти получавате разрешение за преминаване. Получавате Защита. В противен случай… — Ева прекара пръст върху гърлото си и изблещи очи.

Да бе, помисли си Клеър и остави лъжицата. Нищо чудно, че никой не е наел стаята при тези хора. Те са откачени. Лошо. Като изключим шантавата част, тя ги хареса.

— Мислиш, че съм хахо — каза Ева и въздъхна. — Разбирам. И аз бих си помислила същото, само че израснах в дом със Защита. Баща ми работи за водоснабдяването. Майка ми е учителка. Но всички носим това. — Тя протегна ръка. На китката й се виждаше черна кожена гривна с червен знак, непознат на Клеър. Приличаше на китайски йероглиф. — Виждаш ли, моят е червен. С изтекъл срок. Като здравната осигуровка е. Децата са осигурени, докато навършат 18. Аз ги навърших преди шест месеца. — Тя погледна тъжно гривната, после сви рамене, свали я и я остави на подноса. — Предполагам няма смисъл да я нося. Със сигурност няма да заблуди никого.

Клеър просто я погледна безпомощно, като се чудеше дали не е жертва на номер и всеки момент Ева ще се разсмее, ще я нарече идиотка, задето се е вързала, а Шейн ще се държи ту небрежно мило, ту жестоко и ще я избута през вратата, като през цялото време ще й се присмива. Защото нещата в живота не стояха така. Харесваш някого, а после той се оказва откачен, нали? Не можа ли да познаеш?

За другата възможност, Ева изобщо да не е луда, не й се мислеше. Спомни си хората по улицата, които бързаха с наведени глави. И как майката бе дръпнала момиченцето си от улицата заради едно приятелско помахване с ръка.

— Добре. Давай, мисли ме за откачалка — каза Ева и седна на петите си. — Защо да не съм? И няма да се опитвам да те убеждавам в нищо. Просто — след мръкване не излизай без компания. Гледай да е с някой защитен, ако откриеш такъв. Гледай за гривната. — Тя побутна своята с пръст. — Знакът е бял, когато е в сила.

— Но аз… — Клеър се изкашля, като се чудеше какво да каже. „Ако не можеш да кажеш нещо хубаво…“ — Добре. Благодаря. Хм, Шейн дали…?

— Шейн? Дали е защитен? — Ева изсумтя. — Ами! Дори да беше, в което се съмнявам, няма да си признае, а и не носи гривна или нещо друго. Майкъл, Майкъл също не е, но има стандартна защита за къщите. Тук сме нещо като изгнаници. Когато сме заедно, също ни дава сигурност.

Бе шантаво да водиш такъв разговор, докато ядеш чили и пиеш кола, и си с леден компрес на главата. Клеър се прозя, неочаквано и за самата нея. Ева се засмя.

— Приеми го като приказка за приспиване — каза тя. — Слушай, нека ти покажа стаята. В най-лошия случай ще полежиш малко, докато подейства компресът с лед, и после изчезваш. Или пък се събуждаш и решаваш, че искаш да говориш с Майкъл, преди да си тръгнеш. Ти решаваш.

Обзе я нов пристъп на хлад и тя потръпна. Вероятно се дължи на удара по главата и на умората. Бръкна в джоба си, намери хапчетата, които й предписа докторът, и изпи едно с последната глътка кола. После помогна на Ева да занесе подносите в кухнята, която бе огромна, с каменни мивки и старинни излъскани плотове и с два съвременни уреда — печка и хладилник — напъхани нелепо в ъглите. Чилито бе сготвено в почернял тиган и още къкреше.

Като измиха чиниите, подредиха приборите и изхвърлиха боклука, Ева вдигна от пода раницата на Клеър и я преведе през дневната, после по стълбите към втория етаж. На третото стъпало Ева се обърна разтревожена и попита:

— Хей, ще можеш ли да изкачиш стъпалата? Защото, нали…

— Добре съм — излъга Клеър. Глезенът адски я болеше, но тя искаше да види стаята. После, дори и да я изхвърлеха, искаше да поспи поне още веднъж в легло, колкото и старо и неравно да е то. До горе имаше тринайсет стъпала. Тя изкачи всичките, макар да остави отпечатъци от изпотените си пръсти по парапета, който Шейн не бе докоснал, когато се качи преди това.

Стъпките на Ева заглъхваха в скъпия овехтял килим на цветни шарки, който бе прострян по средата на лъснатия дървен под. На етажа се виждаха шест врати. Докато минаваха край тях, Ева сочеше и обясняваше:

— Първата врата е стаята на Шейн. На Майкъл е втората врата. И третата е негова, тя е с двойни размери. Следва голямата баня. Втората баня е на долния етаж, тя е нещо като резервна при спешност, когато Шейн е вътре и му трябва около час, за да си нагласи косата с пяна.

— Цуни ме! — извика Шейн зад затворената врата. Ева удари с юмрук по нея и поведе Клеър към последните две от поредицата. — Тази е моята. Твоята стая е в края.

Подготвена за разочарование, Клеър отвори вратата и изненадано пое дъх. Първо, бе огромна. Три пъти по-голяма от стаята в общежитието. Второ, беше ъглова, с три, цели три прозореца, на които сега бяха с пуснати щори и завеси. Леглото не бе с миниатюрен размер като в общежитието, а с голям матрак, с големи дървени колони по краищата, тъмни и солидни. На едната стена имаше гардероб, достатъчно голям да събере, ами четири или пет пъти повече дрехи, отколкото Клеър някога е имала. Плюс килер. Плюс…

— Това телевизор ли е? — запита тя с плах гласец.

— Да. Със сателитна. Можеш да се включиш, освен ако не искаш да го изнесеш от стаята. О, има и интернет. Ей там. Но трябва да те предупредя, че следят трафика. Трябва да внимаваш какво пишеш в имейлите и разни такива. — Ева остави раницата върху шкафа. — Не се налага да решаваш веднага. Първо трябва да си починеш. Заповядай, ето ти компреса. — Тя последва Клеър до леглото, помогна й да отгърне завивките и щом Клеър си събу обувките и си легна, я зави, като майка, и постави компреса на главата й. — Когато станеш, Майкъл ще се е събудил. Аз трябва да се връщам на работа, но всичко е наред. Наистина.

Клеър й се усмихна, малко замаяно, обезболяващите вече действаха. Пак й стана студено.

— Благодаря ти, Ева — каза тя. — Това е… лелее.

— Да, имаш нужда от малко лелее днес — сви рамене Ева и я дари с ослепителна усмивка. — Приятни сънища. И не се притеснявай, вампирите няма да влязат тук. Къщата има закрила, макар ние да нямаме.

Клеър помисли върху думите й за малко, докато Ева излезе от стаята и затвори вратата, а после съзнанието й се зарея щастливо, докато отбелязваше колко е мека възглавницата и колко е удобно леглото, и колко меки и свежи са чаршафите…

Сънува много странен сън: тиха стая, някой с блед вид тихичко седи на кадифен диван, разлиства книга и плаче. Тя не се изплаши, но на няколко пъти й стана студено, а къщата — къщата бе изпълнена с шепот.

След известно време потъна в по-дълбок мрак и вече не сънуваше.

В сънищата й нямаше нито Моника, нито дори вампири.