14

На сутринта от Шейн нямаше и следа, но тя стана много рано, всъщност тъкмо след като Майкъл се бе превърнал в мъгла. Взе си душ и грабна от шкафа една вафла за закуска, изми чиниите, които бяха оставени в мивката след злополучната вечеря с родителите й снощи — това не бе ли задължение на Майкъл? — и изпразни раницата си, за да напъха термоса (ако го върне в лабораторията по химия, деянието се превръща във взето назаем и вече не е кражба) и Библията със скритата в нея тайна.

После се сети, няма да ми е от полза, ако ми я откраднат, пак я извади и я остави на лавицата, като я пъхна между един овехтял том от световната енциклопедия и някакъв роман, за който не бе чувала. После излезе, заключи вратата и тръгна към университета.

Когато пристигна в междучасието, в лабораторията по химия бе оживено и не й бе никак трудно да се пъхне в хранилището и да върне термоса на мястото му, след като внимателно бе изтрила всички отпечатъци. Вече изпълнила този морален дълг, побърза да отиде до „Учебен отдел“, за да попълни документите за напускане на университета. Никой не се изненада. Предположи, че много хора напускат. Или изчезват.

Бе вече обяд, когато отиде в кафенето „Комън Граундс“. Ева току-що бе пристигнала и се прозяваше със сънлив поглед. Изненада се, като видя Клеър, и й подаде чаша чай.

— Мислех, че не бива да напускаш къщата — каза тя. — Майкъл и Шейн казаха…

— Трябва да говоря с Оливър — рече Клеър.

— Той е отзад — Ева посочи. — В офиса. Клеър? Нещо не е наред ли?

— Не — отвърна тя. — Мисля, че този път за разнообразие всичко ще бъде наред!

Вратата с надпис „Офис“ бе затворена. Тя почука, чу топлия глас на Оливър да казва „влез“ и влезе. Той седеше зад малко бюро в малка стая без прозорци, пред него имаше компютър, който работеше. Усмихна й се и се изправи да се ръкува с нея.

— Клеър — каза той. — Радвам се да видя, че си в безопасност. Чух за някакви неприятности.

Оливър бе облечен с шарена тениска с надпис „Благодарните мъртви“, дънки с избелели кръпки на коленете — не толкова, за да е модерен, а по-скоро защото дънките имаха дупки, прецени тя. Изглеждаше уморен и загрижен и изведнъж й хрумна, че с Майкъл си приличат по нещо. Но като изключим факта, че той е тук и през деня, значи не е призрак. Или пък може би е?

— Брандън е много нещастен — подхвана той. — Опасявам се, че ще последва отмъщение. Брандън обича да напада в гръб, не открито, така че бъди нащрек и за приятелите си. Това включва и Ева, разбира се. Помолих я да бъде извънредно бдителна.

Тя кимна, сърцето й бе заседнало в гърлото.

— Ами ако имам нещо за размяна?

Оливър седна и се облегна на стола си.

— Размяна срещу какво? С кого?

— Аз… нещо важно. Не искам да уточнявам повече.

— Опасявам се, че трябва да го направиш, ако искаш да съм ти посредник. Не мога да се пазаря, ако не знам какво предлагам.

Тя забеляза, че още държи чашата за чай и я остави в края на бюрото.

— Хм, предпочитам сама да свърша тая работа. Но не знам към кого да се обърна. Предполагам, че към някой, който заповядва на Брандън. Или към някой още по-високопоставен.

— При вампирите има йерархия — съгласи се Оливър. — Според вашия обществен ред Брандън е от висшата средна класа, но не е от върха. Има две фракции, трябва да знаеш. Брандън е част от… по-тъмната, така да се каже. Зависи от гледната точка. Разбира се, от човешка гледна точка никоя фракция не е снежнобяла. — Той сви рамене. — Мога да ти помогна, ако ми разкажеш. Повярвай, не бива да се опитваш да се свържеш с тях сама. А и не съм сигурен, че те ще го позволят.

Тя прехапа устни, като си мислеше за това, което Майкъл й бе казал за сделките в Морганвил. Не я биваше в тая работа. А и не знаеше правилата.

Оливър ги знаеше, иначе отдавна да е мъртъв. Освен това, бе шеф на Ева, а тя го харесваше. Пък и два пъти я спаси от ухапване от Брандън. Това не беше без значение.

— Добре — рече тя. — У мен е книгата.

Прошарените вежди на Оливър се изпънаха в права линия.

— Книгата?

— Знаеш за какво говоря. Книгата!

— Клеър — бавно започна той. — Надявам се, разбираш какво говориш. Защото тук не бива да грешиш и изобщо не бива да лъжеш. Ако блъфираш, ще убият и теб, и приятелите ти. Без пощада! И други са се опитвали да пробутват фалшификати или да се преструват, че е у тях, после бягат. Всички са мъртви. До един! Разбираш ли?

Тя пак преглътна с мъка. Устата й бе пресъхнала. Опита се да си спомни чувствата от миналата нощ, топлината и светлината, които я изпълваха, но денят бе студен, труден и страшен. И Шейн не бе тук.

— Да — отговори тя. — Разбирам. Но тя е у мен и не мисля, че е фалшификат. И искам да направя размяна.

Оливър не потрепна. Тя се опита да отмести поглед, но у него имаше нещо толкова сурово и изискващо, че я обзе истински страх.

— Добре — каза той. — Но не можеш да го направиш сама. Много си млада и уязвима. Ще се заема с това вместо теб, но ми трябват доказателства.

— Какви доказателства?

— Трябва да видя книгата. Снимай поне корицата и някоя вътрешна страница, за да докажеш, че е истинска.

— Мислех, че вампирите не могат да я прочетат.

— Не могат, поне така се твърди. Символът е важен. Подобно на символите за Защита, и той има свойства, които хората не разбират. В конкретния случай, това обърква чувствата на вампирите. Само хората могат да четат думите в книгата, но една снимка ще отстрани съмнението и вампирите ще могат да видят символа в действителност. Технологията е чудесно нещо! — той погледна часовника. — Този следобед имам среща, която не мога да отложа. Ще дойда у вас довечера, ако не възразяваш. Освен това, бих искал да поговоря с Шейн и Ева. И с другия ти приятел, онзи, който не е идвал тук — Майкъл беше, нали? Майкъл Глас.

Клеър машинално кимна, леко обезпокоена, без да разбира защо. Всичко е наред, нали? Оливър беше от добрите.

А и нямаше представа към кого друг да се обърне, не и в Морганвил. Към Брандън? Да бе. Добра идея, как ли пък не.

— Добре, довечера — отвърна тя.

Стана и излезе, беше й необичайно студено. Ева я погледна, намръщи се, понечи да я последва, но на бара имаше много хора. Клеър бързо се отправи към вратата и избяга, преди Ева да я притисне с въпроси. Тя просто не искаше да говори за това. Едно гадно чувство й подсказваше, че току-що е направила ужасна грешка, но не знаеше каква, нито защо, или как.

Толкова бе погълната, толкова замислена и замаяна от горещото слънце, което обещаваше безопасност, плюс хората на улицата, та забрави, че опасностите в Морганвил не дебнат само през нощта. Първото предупреждение, което получи всъщност, бе шумът от двигател, после с един удар я зашеметиха и я блъснаха в загрятата от слънцето врата на микробус, която се отвори с плъзгане.

От едната страна я блъскаха, от другата я дърпаха, а тя само успя да извика, преди да я напъхат в микробуса, и тогава върху нея се нахвърлиха много тела и вратата на колата се затръшна. Падна на пода, когато колата ускори и чу възклицания и смях. На момичета.

Някой бе коленичил на гърдите й и й пречеше да диша. Тя опита да се обърне и да го избута, но не успя. Когато погледът й се проясни, видя, че върху нея бе коленичила Джина, със свеж грим и съвършен вид, като изключим откачения блясък в очите. До нея бе коленичила Моника и се подсмихваше жестоко. Дженифър шофираше. В колата имаше още няколко момичета, които Клеър си спомняше от сблъсъка в мазето на общежитието. Очевидно Моника още събираше нови попълнения, а тези двете направо бяха приети в Школата за напреднали психари.

— Махни се от мен! — изкрещя Клеър и се опита да удари Джина; Моника хвана ръцете й и ги тръшна силно над главата й, от което я заболя. — Махни се, кучко!

Моника я удари в стомаха, като й изкара останалия въздух, и Клеър се задави. Тежестта от тялото на Джина невероятно много й пречеше да диша. Може ли да се убие човек по този начин? Да го задушиш по този начин? Може би, ако е дребен като нея…

Колата продължи напред, като все повече я отдалечаваше от безопасната зона.

— Ти — каза Моника, като се наведе над нея, — ти наистина ме вбеси, невзрачно същество такова. Не забравям подобни неща. И приятелят ми не ги забравя.

— Брандън? — изхриптя Клеър. — Боже, поне си намери някой, който има пулс.

За тези си думи получи още един удар и този път толкова много я заболя, че се разплака, вбесена и безпомощна. Джина я хвана за врата и започна да стиска. Не достатъчно силно да я убие, но достатъчно да я заболи и още повече да затрудни дишането й.

Можеха да продължат така с часове, ако решат. Но Клеър си помисли, че кроят още много неща.

Разбира се, че бе така, защото Моника бръкна в джоба си и извади запалка, от онези газовите, с ярък и силен пламък. Приближи я до лицето на Клеър.

— Ще си направим барбекю — каза тя. — Печена откачалка. Ако останеш жива, ще си с отвратителен вид. Но не се тревожи, защото едва ли ще оживееш.

Клеър използва последните си сили и се разпищя, това сепна Моника, а Дженифър, която шофираше, направо се изплаши, извърна се да погледне назад и докато се обръщаше, завъртя волана. Грешка!

Микробусът се наклони надясно и се блъсна в нещо твърдо. Клеър отскочи, с Джина върху себе си, която сякаш бе яхнала вълшебно килимче, удари се в тапицираната облегалка на седалките, а когато микробусът спря, Моника и Джина паднаха една върху друга.

Клеър се съвзе от уплахата и се спусна към вратата на колата. Успя да се измъкне. Микробусът се бе забил в задната част на друга кола, паркирана встрани, и алармите на останалите коли се разпищяха. Чувстваше се замаяна и едва не падна, после чу Моника разярено да крещи след нея. Това бързо й помогна да се съвземе. Хукна.

Тази част на града бе безлюдна — магазините бяха затворени, на улицата се виждаха само няколко пешеходци.

Никой дори не я погледна.

— Помощ! — извика тя и размаха ръце. — Помогнете ми, моля…

Хората продължаваха да вървят, сякаш бе невидима. Тя изхлипа за миг ужасена, после сви зад ъгъла и рязко спря.

Църква! Не бе виждала църква през целия си престой в Морганвил, а ето една тук! Не бе голяма — скромна бяла сграда, с малка камбанария. Нямаше кръст, но несъмнено бе църква.

Хукна през улицата, после по стъпалата и се блъсна във вратата. И отскочи. Бе заключено.

— Не — извика тя и заудря по вратата. — Не, хайде, моля те!

На табелката на вратата пишеше, че църквата е отворена от залез до полунощ. Какво, по дяволите…?

Не смееше да мисли повече. Скочи от стълбите и изтича от другата страна, после мина отзад. До контейнера за боклук имаше заден вход със стъклен прозорец. И той бе заключен. Тя се огледа и видя отчупен клон, взе го и замахна като с бейзболна бухалка.

Тряс!

Одраска ръката си, докато се опитваше да я пъхне и отвори вратата, но успя и я затръшна след себе си. Заключи, огледа се трескаво и откри парче черен картон, с който закри празното място на счупения прозорец. Надяваше се да не се забележи на пръв поглед.

Отдръпна се, изпотена, болеше я от удара при катастрофата и от бягането и понечи да влезе в параклиса. Несъмнено бе параклис, с абстрактни витражи и дълги редици дървени столове, но нямаше кръст, нито разпятие, никакви символи. Истинска Унитарианска църква, реши тя.

Поне нямаше никой.

Клеър се отпусна на една пейка по средата на църквата, а после легна и се опъна в цял ръст на червената кадифена тапицерия. Сърцето й биеше лудо и тя се чувстваше ужасно изплашена.

Никой не знаеше къде е. А ако се опита да излезе, Моника и приятелките й щяха…

Щяха да я изгорят жива.

Тя потръпна, избърса сълзите от лицето си и се опита да мисли, да измисли как да се измъкне от тук. Може би имаше телефон. Можеше да се обади на Ева или на Шейн? И на двамата, реши тя. Ева заради колата, Шейн за охранител. Клетият Шейн. Прав беше, трябва да престане да го вика всеки път, когато й трябва груба физическа сила. Някак си не бе честно.

Клеър застина и спря да диша, когато чу леко прошумоляване в параклиса. Сякаш се движат завеси. Лек шепот като от развята от повея на климатика завеса. Или…

— Здравей — каза много бледата жена, която се бе навела над пейката и гледаше към Клеър. — Ти сигурно си Клеър.

* * *

Щом вцепеняващият ужас поотмина, Клеър се сети коя е. Знаеше, че я е виждала — бе я зърнала за миг, това беше жената, вампирката, която докараха с лимузината след края на работния ден в „Комън Граундс“.

— Проследих те — рече жената. — Макар че, честно казано, безкрайно харесвам тази църква. Много спокойно място, не мислиш ли? Свято място, което дарява присъстващите с известна закрила от опасности.

Клеър облиза устни и усети солен вкус на пот и сълзи.

— Искаш да кажеш, че няма да ме убиеш тук?

Усмивката на жената не изчезна. Напротив, стана по-широка.

— Точно така, скъпа. Същото се отнася и за охраната ми. Уверявам те, и те са тук. Никога не ме оставят сама. Това е част от проклятието на поста, който заемам.

Тя се усмихна и елегантно наклони глава. Всичко у нея бе изискано, от бляскавата златиста коса до дрехите, с които бе облечена. Клеър не обръщаше особено внимание на дрехи и мода, освен на дрехите на момичетата, които й нанасяха побой, но тези приличаха на дрехите от официалните снимки от младостта на майка й. Или на баба й.

— Казвам се Амели — продължи вампирката. — Ти, в известен смисъл, вече ме познаваш, макар и да не го съзнаваш. Моля те, дете, не гледай така уплашено. Напълно те уверявам, че нищо лошо няма да ти се случи, докато си с мен. Винаги ясно предупреждавам, преди да упражня насилие.

Клеър не знаеше как да промени изплашения си вид, но сключи ръце в скута си, за да не треперят. Амели въздъхна.

— Ти си съвсем нова в нашия град — каза тя. — Но не съм виждала човек, който да разбуни толкова много стършели за толкова кратко време. Първо Моника, после Брандън, след това пък чувам, че си се обърнала за съвет към скъпия ми Оливър, а сега виждам, че бягаш да спасиш кожата си през моите улици… е, намирам, че си забавна. Замислих се за теб, Клеър. Коя си? Защо те има?

— Аз… съм никоя — каза Клеър. — И напускам града. Родителите ми ме отписаха от колежа.

Изведнъж идеята й се стори наистина добра. Не толкова бягство, а по-скоро отстъпление.

— Така ли? Е, ще видим. — Амели сви рамене, но при нея този жест бе непредсказуем. — Знаеш ли коя съм?

— Важна особа.

— Да. Много важна. — Очите й гледаха твърдо в слабата светлина, нямаха определен цвят — може би сиви? Или сини? Властни, но не поради цвета си. — Аз съм най-старият вампир на света, скъпа. В известен смисъл съм единственият важен вампир. — Тя каза това без особено чувство на гордост. — Макар че други могат да са на различно мнение, разбира се. Но те, за жалост, жестоко грешат.

— Не разбирам.

— И не очаквам да разбереш. — Амели се наведе напред и постави слабите си елегантни бели ръце на дървената пейка пред нея, после подпря брадичка на ръцете си. — Ти по някакъв начин си се замесила в издирването на книгата. Мисля, че знаеш за коя книга говоря.

— Аз… ъъ… да. — В никакъв случай нямаше да признае какво стои на рафта вкъщи. Вече бе допуснала тази грешка. — Искам да кажа знам за…

— Вампирите — подсказа й услужливо Амели. — Това не е тайна, скъпа.

— Че вампирите я търсят.

— И ти случайно попадна на дейността в библиотеката, където се ровим в хиляди томове, за да я открием?

— Тя твоя ли е? — примигна Клеър.

— В известен смисъл. Да кажем, че ми принадлежи толкова, колкото и на всеки жив. Ако аз в точния смисъл на думата съм жива. Старата дума бе немъртъв, разбираш ли, но немъртви са всички живи твари, нали? Не обичам неточните неща. Мисля, че това е наша обща черта с теб, госпожице. — Амели наклони глава на една страна. На Клеър това й напомни малко страшничко за научно-популярен филм. Богомолката оглежда храната си. — Вампир е толкова овехтяла дума. Мисля да поръчам на университета да измислят друг термин, нещо по — как е модерно да се казва сега — по-благоприятен за потребителите термин, който да ни описва.

— Аз… какво искаш? — изломоти Клеър. И после нелепо прибави — Извинявай. — Защото знаеше, че е прозвучала грубо, а тази вампирка колкото и страшна да е, не се беше държала грубо.

— Няма защо. Подложена си на голям стрес. Ще ти простя нарушаването на добрия тон. Искам само истината, дете. Искам да знам какво си открила за книгата.

— Аз… хъм… нищо.

Последва дълго мълчание. В него Клеър долови далечни шумове, сякаш някой се опитва да отвори предната врата на църквата.

— Жалко — рече тихо Амели. — Надявах се да мога да ти помогна. Изглежда няма да мога.

— Ааа… това ли е всичко? Това ли е краят?

— Да, опасявам се, това е. — Амели пак седна и скръсти ръце в скута си. — Можеш да се върнеш, откъдето дойде. Желая ти късмет, скъпа. Ще ти трябва. За жалост, животът на смъртните е много крехък и много кратък. А твоят може да е и по-кратък от обикновено.

— Но…

— Не мога да ти помогна, ако нямаш какво да ми предложиш. Животът в Морганвил си има правила. Не мога да осиновявам заблудени твари, просто защото са обаятелни. Сбогом, малка Клеър. На добър час.

Клеър и представа си нямаше какво означава „обаятелен“, но схвана посланието. Каквато и врата да се бе отворила, за добро или зло, сега се затръшна. Тя се изправи, зачуди се какво да каже, реши, че ако не казва нищо, може да е най-доброто в случая… и чу задната врата да се отваря с трясък.

— О, мамка му! — прошепна тя. Амели я погледна укорително. — Извинявай!

— Ние се намираме в божи храм — каза тя сурово. — Никой от вашето поколение ли не е научен на добри обноски?

Клеър се скри зад една пейка. Чу бързи стъпки, а после гласа на Моника.

— Госпожо! Съжалявам, не знаех, че сте…

— Но съм — отсече хладно Амели. — Ти беше Морел, нали? Все не мога да ви запомня.

— Да, Моника Морел.

— Очарователно. — Гласът на Амели стана леден. — Ще се наложи да те помоля да напуснеш, госпожице Морел. Нямаш място тук. Това място е мое. Знаеш правилата.

— Съжалявам, госпожо. Не мислех…

— Често се случва, предполагам. Върви!

— Но… момичето… тя…

Гласът на Амели изсъска, сякаш суграшица пада по заледен прозорец.

— Осмеляваш се да ми възразяваш?

— Не! Не, много съжалявам, госпожо, няма да се повтори. Съжалявам.

Гласът на Моника заглъхна. Тя отстъпваше по коридора. Разтреперана, Клеър остана на мястото си. Едва не изпищя, когато бледото тяло на Амели се извиси над пейката и тя се вторачи в нея. Изобщо не я бе чула да се движи.

— Предлагам да си идеш направо вкъщи, малка Клеър — каза Амели. — Бих те завела, но това би означавало много повече, отколкото мога да си позволя сега. Бягай, бягай към къщи! Побързай! И… ако си ме излъгала за книгата, знай, че много хора биха пожелали толкова ценно нещо, по много причини. Увери се защо я искат, преди да им я дадеш.

Клеър бавно свали ръце от главата си и се настани на пейката с лице към вампирката. Все още бе изплашена, но Амели не изглеждаше… ами… зла. Просто сдържана. Направо ледена. И стара.

— Каква е тази книга?

Лицето на Амели бе излиняло като стара коприна.

— Животът — каза тя. — И смъртта. Не мога да ти кажа повече. Няма да е благоразумно. — Усмивката изчезна, остана само хлад. — Сега наистина мисля, че трябва да тръгваш.

Клеър скочи и побягна, като се оглеждаше през рамо почти на всяка крачка. Видя да се появяват и други вампири, не бе забелязала нито един от тях. Единият бе Джон от библиотеката. Той й се ухили не особено дружелюбно. Едното му око бе млечно бяло.

Тя побягна.

* * *

Очевидно Моника и приятелките й не бяха поели в посоката, в която бягаше Клеър. А тя наистина тича през целия път до улица „Лот“. Когато зави зад ъгъла, дробовете й вече изгаряха и почти се разплака от благодарност, когато зърна голямата къща.

И Шейн, който седеше на предните стълби.

Той стана, без да продума. Клеър се хвърли към него, той я хвана, притисна я до себе си за няколко мига, после я отдалечи да я огледа за наранявания.

— Знам — каза тя. — Каза ми да не ходя. Съжалявам.

Той кимна мрачно.

— Да влизаме вътре!

Щом влязоха и заключиха вратата след тях, тя разказа всичко, което се бе случило. Моника, микробусът, запалката, църквата, вампирката. Той не я попита нищо. Всъщност, дори не примигна. Думите й свършиха, а той продължи да я гледа безизразно.

— Дано харесваш стаята си — каза най-после той, — защото ще те заключа там и няма да те пусна да излезеш, докато родителите ти не те натоварят в колата.

— Шейн…

— Сериозно говоря. Без повече глупости, Клеър. Ще останеш жива, каквото и да ми струва това. — Безспорно бе вбесен. — А сега трябва да ми разкажеш за Майкъл.

— Какво?

— Сериозно говоря, Клеър. Разкажи ми веднага. Защото не го откривам никъде, и знаеш ли какво? Не го откривам през деня. По дяволите, почувства ли това? — Бе го усетила. Студен полъх, който мина по кожата й. Майкъл се опитваше да й каже нещо. Вероятно По дяволите, не му казвай! — Не можем да се справим, ако не сме откровени един с друг. — Адамовата му ябълка подскочи, докато преглътна. — Той един от тях ли е? Трябва да знам.

— Не, Шейн, не е.

Шейн затвори очи и се опря на стената, хванал главата си с две ръце.

— Боже, благодаря ти. Щях да се побъркам. Мислех си… искам да кажа, едно е да си нощна птица, но Майкъл… аз… мислех…

— Почакай — каза Клеър и си пое дълбоко дъх. Отново я обзе хлад. Майкъл… сигурно се опитва да я спре. Не му обърна внимание. — Стига, Майкъл. Той трябва да знае.

Шейн свали ръце от главата си и се огледа, после се намръщи.

— Майкъл го няма. Проверих. Проверих из цялата проклета къща.

— Напротив, тук е. Студеният полъх. — Тя протегна ръка и я раздвижи из ледения въздух. — Мисля, че стои… точно тук. — Тя погледна часовника си. — Ще е отново между нас след два часа, когато залезе слънцето. Тогава ще можеш да го видиш.

— За какво говориш, по дяволите?

— За Майкъл. Той е призрак.

— О, я стига! Глупости! Пичът редовно седи с нас и вечеря!

Тя сви рамене, вдигна ръце и отмина.

— Искаше да знаеш. Добре. Вече знаеш. А между другото, аз съм добре.

— Какво искаш да кажеш с това, че е призрак? — Шейн я настигна, заобиколи я и й пресече пътя. — О, хайде, Клеър. Призрак? Той е истински, колкото мен.

— Понякога — съгласи се тя. — Попитай го. Не, по-добре го наблюдавай на зазоряване. И после ми кажи какъв е, защото единственото, което мога да го нарека, е призрак. Работата е там, че не може да напуска къщата, Шейн. Не може да ни помогне. Затворен е тук, а през деня дори не може да говори с нас. Той просто… се носи из въздуха. — Тя отново раздвижи ръка из студения въздух. — Спри, Майкъл. Знам, че си ядосан. Но той трябва да знае.

— Клеър! — Шейн я сграбчи и я разтърси просто защото се чувстваше безпомощен. — Клеър, говориш на въздуха!

— Все едно. Пусни ме, имам работа.

— Каква работа?

— Да си приготвя багажа. — Тя се дръпна и се качи на горния етаж, като вземаше по две стъпала наведнъж. Когато бе ядосан, Шейн винаги затръшваше вратата на стаята си, сега и тя го изпробва. Помогна.

Студеният полъх я последва.

— По дяволите, Майкъл, излез от стаята ми, извратеняк такъв! — Може ли да си извратен, ако си мъртъв? Сигурно може, ако през половината от времето имаш нормално тяло. — Предупреждавам те, че ще се събличам!

Студеният полъх определено остана на мястото си, докато тя не вдигна края на тениската до ръба на сутиена си и чак тогава се оттегли. „Страхливец!“, каза си тя и закрачи напред-назад из стаята. Разтревожена и доста изплашена.

Шейн заудря по вратата, но тя се изтегна на леглото, закри лицето си с възглавница и се престори, че не го чува.

Настъпи мрак, синя пелена покри небето. Наблюдаваше как слънцето се скрива наполовина зад хоризонта, после отключи вратата си и изхвърча навън. Шейн току-що излизаше от стаята на Майкъл. Все още търсеше някой, който не можеше да бъде намерен. Не и по начина, по който той си представяше.

— Майкъл! — изкрещя Клеър от другия край и усети как студеният полъх я обвива като ледено одеяло. Шейн се извърна и тя почувства, че мъглата се сгъстява, става плътна и тежка и после наистина го видя — бледо сиво привидение във въздуха.

Вратата на Ева рязко се отвори.

— Какво, по дяволите, става тук? — изкрещя тя. — Ей, бихте ли снижили шумотевицата до рева на самолет.

… и тогава Майкъл просто се появи. Между тримата. Просто изникна от гъстата и тежка мъгла и придоби цвят и тегло.

Ева изпищя.

Майкъл се свлече на ръце и колене, опитвайки се да повърне. Падна настрани, после се обърна по гръб и се взря в тавана. „По дяволите!“, изпъшка той и остана легнал, като едва дишаше. Очите му бяха влажни и издаваха ужас, а Клеър осъзна, че за него това е ежедневно преживяване. Всяка вечер. По-страшно от всичко, което можеш да си представиш.

Клеър погледна към Шейн в дъното на коридора. Той бе замръзнал на място, с отворена уста, и приличаше на карикатура. Същото се отнасяше и за Ева.

Клеър се приближи, подаде ръка на Майкъл и каза:

— Е, надявам се, това дава отговор на въпросите.

Той й хвърли сърдит, безмълвен поглед и пое ръката й, за да се изправи. Залитна, подпря се на стената и поклати глава в отказ, когато Клеър понечи да го подкрепи.

— Само минутка — каза той. — Това напълно ме изтощава.

Ева се обади с висок, писклив глас:

— Призракът! Ти си призракът, за който говореше Миранда. О, боже, Майкъл, ти си призрак! Негодник!

Той кимна, като все още се бореше за въздух.

Ева върна нормалния си глас и изписка:

— Това е най-якото нещо, което съм виждала в живота си!

Шейн изглеждаше блед. Блед, потресен и — както можеше да се очаква — вбесен.

Майкъл го погледна в очите, двамата се гледаха мълчаливо известно време, преди Шейн да проговори:

— Значи затова ме помоли да се върна.

— Аз… — Майкъл се закашля. Когато понечи да се свлече отново, Ева се притече и преметна ръката му през рамо. Той се изненада, но му стана приятно. — Не, просто защото…

— Разбирам, човече — каза Шейн, — разбирам. — Какво, по дяволите, се случи, докато ме нямаше?

Майкъл само поклати глава.

— По-късно.

Клеър разбра, че проблемът не бе в гнева на Шейн. Той се обърна и заслиза тежко по стълбите, преди тя да успее да каже нещо, но видя очите му и разбра.

Той бе изгубил Алиса. Сега смяташе, че е изгубил и Майкъл. Тя не познаваше това чувство, не отблизо, можеше да си го представи, но досега някак си бе предпазена. Никой от близките й не бе починал, бабите и дядовците й бяха живи. Бе виждала скръб само по телевизията, във филмите и в книгите.

И представа си нямаше какво да му каже. Смяташе, че той ще го приеме в реда на нещата, както обичайно прави, но…

— Клеър — каза Майкъл. — Не го оставяй да излезе.

Тя кимна, остави Ева да подкрепя Майкъл по коридора, и двамата вече се бяха успокоили на тема жив — умрял — немъртъв… Тя предположи, че ако някой призрак трябва да има гадже, е, тогава Ева е най-добрият избор.

Шейн стоеше прав на долния етаж, просто си стоеше. Не обръщаше внимание на нищо и никого. Тя протегна ръка, готова да го потупа по рамото, да му каже, че е до него, дори и да не може да помогне, когато някой почука на входната врата.

— Кълна се, че ако е Миранда… — промърмори той. Бе свил ръце в юмруци.

— Не, мисля, че е за мен — рече Клеър и се спусна край него по коридора. Първо провери през шпионката и наистина там стоеше Оливър, доста смутен. Вероятно си имаше основание… Боже, да се мотаеш из Морганвил след здрач е все едно да си окачиш на врата табелка с надпис „Изяж ме“.

Тя отключи вратата и отвори.

— Нямам много време — каза той. — Къде са Шейн и Ева?

— Вътре — отвърна тя и отвори още по-широко, общоприетия жест за „заповядай, влез“. Той не влезе, а вдигна ръка и помаха във въздуха с озадачено изражение. — Оливър?

— Съжалявам, но трябва да ме поканиш — каза той. — Тази къща има много сериозна защита. Не мога да вляза, ако не ме поканиш.

— О, извинявай. — Тъкмо щеше да го покани да влезе, когато й хрумна, че да каниш някого, без първо да си се допитал и до другите обитатели на къщата, не е добра идея. Още повече, че й оставаше още един ден тук. — Хм, ще изчакаш ли за секунда?

— Не, Клеър, наистина не мога — каза нетърпеливо Оливър. Все още бе облечен в хипарските дрехи, с които го видя в кафенето, но някак си изглеждаше различен, странен. — Моля те, покани ме. Нямам време да чакам.

— Но аз…

— Клеър, не мога да ти помогна, ако не ми се довериш. А сега, бързо, преди да е станало твърде късно, пусни ме да вляза.

— Но аз… — Тя пое дълбоко въздух. — Добре. Каня те…

— Не! — Зад нея се чу ужасяващ вик, тя се дръпна встрани и закри уста с ръка, за да заглуши писъка си. Отгоре й връхлетя не Шейн, а Майкъл. Шейн го следваше, Ева също. — Клеър, дръпни се!

Майкъл приличаше на ангел на отмъщението, а с ангелите не се спори. Клеър бързо се дръпна назад, все още закрила с ръка устата си, а Майкъл мина край нея и се спусна към вратата. Границата на неговата територия.

Оливър изглеждаше разочарован, забеляза тя, и не особено изненадан.

— А, Майкъл. Радвам се да те видя отново. Виждам, че добре оцеляваш.

Майкъл нищо не каза, но от мястото си Клеър видя погледа, който отправи към Оливър, и този поглед я изплаши. Не мислеше, че Майкъл е способен да се ядоса толкова.

— Защо си дошъл? — попита той напрегнато.

Оливър въздъхна.

— Знам, че няма да ми повярваш — подхвана той, — но всъщност взех присърце интересите на малката ти приятелка.

Майкъл горчиво се засмя.

— Да бе, сериозно.

— И на приятеля ти Шейн… — Погледът на Оливър се плъзна край Майкъл и се спря на Шейн, после на Ева. — И разбира се, на милата сладка Ева. Такава добра служителка.

Майкъл бавно се обърна и погледна Ева, чиито очи се бяха разширили, и Клеър се надяваше това да е от ужас. Или поне от смущение.

— Вие се познавате? — изтърси Ева. — Но, Майкъл, ти каза, че не познаваш Оливър и…

— Не го познавах — каза Майкъл и се обърна, — докато той не ме уби.

— Да — обади се Оливър и сви рамене. — Съжалявам. Нищо лично, беше експеримент, който не завърши сполучливо. Но съм доволен, че си оцелял, макар и не в този вид, в който се надявах.

Майкъл издаде звук, какъвто Клеър се надяваше да не чуе нито от жив, нито от мъртъв. Сега Ева закри уста с ръка, после бързо я махна и извика:

— О, боже, Оливър!

— Нека обсъдим моралните ми недостатъци по-късно — каза той. — Сега ме пуснете да вляза в къщата, колкото се може по-бързо.

— Сигурно се шегуваш — възкликна Майкъл. — Тук един мъртъв ни е напълно достатъчен. Няма да те пусна да убиеш и останалите.

Оливър дълго и безмълвно го гледа.

— Надявах се да успея да го избегна — каза най-после той. — Малката Клеър е цяло чудо. Тя твърди, че е намерила книгата. Мисля, че има обещаващо бъдеще в Морганвил… ако преживее нощта.

Майкъл бе на път да повърне. Стрелна с поглед Клеър, после погледна встрани.

— Няма значение. Върви си. Никой няма да те покани.

— Така ли? — Оливър се усмихна широко и зъбите му бавно и лениво се показаха. За Клеър нямаше по-страшна гледка от тези зъби и непреклонната откровеност в погледа му. — Мисля, че някой ще го направи, рано или късно.

— Бих казал само през трупа ми, но ти вече се погрижи за това. — Майкъл се озъби. — Благодаря за посещението. А сега чупката, пич!

Той понечи да затвори вратата. Оливър вдигна ръка — не че искаше да го спре физически, просто като предупреждение — и зъбите му се прибраха, след което лицето му пак стана мило и будещо доверие. Като лицето на готин учител, заради когото си струва да се прежалиш и да ходиш на училище. Това — помисли си Клеър — бе най-голямото предателство.

— Чакай. Те знаят ли защо са тук, Майкъл? Защо рискува да им разкриеш тайните си? — Майкъл не спря. Вратата се затваряше. — Шейн, чуй ме! На Майкъл му трябваше някой жив тук, за да задейства защитата на къщата. Мислиш, че го е грижа за теб? Не! За него вие сте само тела! И пулсиращи сърца. Той не е по-различен от мен!

— Освен, че не смуче кръв, изрод такъв! — изкрещя Шейн и тръшна вратата в лицето на Оливър. Майкъл пусна резето с треперещи пръсти. — За бога, човече, защо не ни каза?

— Аз… какво? — попита Майкъл, без да го поглежда. Бе пребледнял и изплашен, забеляза Клеър.

— Всичко! Как се случи това, Майкъл? Как стана… — Шейн направи някакъв неопределен жест. — Той се опита да те превърне във вампир ли?

— Така мисля. Но не се получи. Стигнах само до тук. — Майкъл едва преглътна и се обърна към него. — Той е прав за защитата. Къщата не осигурява защита, ако няма жив човек в нея. Аз не се броя. Аз… съм само част от къщата. Ти наистина ми бе нужен.

— Все едно, човече. Това не ме интересува. Яд ме е, че някаква проклета пиявица те е изсмукала, докато съм бил далеч от тук.

— Но той не може да е вампир — каза изведнъж Ева. — Не може. Той ми е шеф! И… и работи през деня. Как е възможно това?

— Питай него — отвърна Майкъл. — Когато пак отидеш на работа.

— О, да бе, като че ли току-що не напуснах работа. — Ева се приближи до Майкъл и го прегърна. И той я прегърна, сякаш това бе най-естественото нещо на света. Сякаш постоянно са го правили — което, призна Клеър, може би е така, просто тя не е знаела. Майкъл погали косата й. — Боже, много съжалявам!

— Ти не си виновна — каза той. — Вината е изцяло негова.

— Ти, как…?

— Свирех в „Комън Граундс“. Не знаех, че е собственикът, работех с едно момче, Чад…

— О, да. Чад умря — отбеляза Ева.

— Интересно как ли е станало? — язвително вметна Шейн.

— Този Оливър, не знаех, че се казва така, каза, че е музикант и си търси стая под наем. Мислех, че идеята е добра. Дойде да види къщата. — Майкъл силно стисна очи, толкова мъчително бе отново да си спомни случилото се. Но така нямаше да прогони образите в главата си, бе сигурна Клеър. — Щом го поканих вътре, разбрах. Почувствах го. Но бе твърде късно, а и той имаше приятели.

Шейн изруга, една груба дума отекна от стените като изстрел. После се подпря на стената отмалял и с наведена глава.

— Трябваше да съм тук — каза той.

— Тогава и двамата щяхме да сме мъртви.

— И ще бъдете — чу се гласът на Оливър през вратата. — Ева, скъпа. Чуй ме. Чуй гласа ми! Покани ме.

— Остави я на мира! — изрева Майкъл и се обърна към вратата.

Клеър видя, че с лицето на Ева нещо става — сякаш волята й се изпари и светлината в погледа й угасна. О, не, помисли си тя вцепенена, и се опита да предупреди Майкъл.

Преди да успее да го направи, Ева каза:

— Да, Оливър, влез.

Ключалката щракна с ясен отекващ звук, вратата се отвори в нощта и Оливър прекрачи прага.

Загрузка...