Стъклени къщи

3

Събуди се в тъмното и изплашено се сепна, като бутна компреса, който тупна от възглавницата на пода — ледът се бе разтопил и водата се плискаше в плика. В къщата бе тихо, с изключение на скърцането и плашещите шумове, които обикновено се чуват из къщите. Навън вятърът шумолеше в сухите листа на дърветата и тя чу музика, която идваше отнякъде извън спалнята.

Клеър се измъкна от леглото, опипа с ръка за лампа, намери такава до леглото — стил Тифани, много хубава — и шарената й светлина прогони кошмарните страхове, които я преследваха. Музиката бе бавна, нежна и мечтателна, само инструментално изпълнение на китара. Обу си обувките, погледна се в огледалото и ужасно се стресна. Лицето адски я болеше и причината бе очевидна — дясното й око бе отекло, а кожата около него бе посиняла. Цепнатата й устна лъщеше и бе неприятно подута. Лицето й, обичайно бледо, изглеждаше още по-бледо. След спането късата й коса със закачлива подстрижка имаше ужасен вид, но тя прокара пръсти през нея и я пооправи донякъде. Не си падаше по гримове, макар и да бе свивала тези на майка си да ги пробва, но днес не би й навредил малко фон дьо тен и руж, изглеждаше опърпана, съкрушена и бездомна.

Ами то си бе самата истина.

Клеър си пое дълбоко дъх и отвори вратата на стаята. В коридора светеше мека златиста светлина, музиката идваше от дневната на долния етаж. Тя погледна часовника, окачен на стената на другия край на коридора — минаваше полунощ, спала бе повече от осем часа.

И бе пропуснала часовете си. Не че държеше да се покаже в този вид, дори да не я бе толкова страх, че Моника я дебне, но по-късно ще трябва да се захване с учебниците. Добре поне, че учебниците не можеха да се „захванат“ с нея.

Натъртените места не боляха толкова, а всъщност и главата не я болеше особено. Глезенът й бе най-зле, и като слизаше по стълбите, на всяко стъпало я пронизваше остра, рязка болка в крака.

Бе изминала половината стълби, когато видя момчето. То седеше на дивана, където Шейн се бе проснал преди това. В ръцете си държеше китара.

А, музиката. Бе решила, че е запис, но тя бе истинска, бе на живо, той свиреше. Не бе слушала изпълнение на живо — не и да се свири на живо по този начин. Той бе… лелее! Бе зашеметяващ.

Наблюдаваше го застинала, а той очевидно още не бе усетил присъствието й. Там просто бяха той, китарата и музиката и ако трябваше да опише какво вижда на лицето му, щеше да използва някоя поетична дума, като копнеж, например. Бе рус, подстриган като Шейн, с небрежна прическа. Не бе толкова едър и мускулест като него, макар да бе също толкова висок. Носеше черна тениска, с лого на марка бира. С дънки. И бос. Може би има правило в къщата. Предположи, че при този хубав дървен под това бе добро правило.

Спря да свири и все още с наведена глава се протегна за отворената бира на масата пред него. Вдигна тост в пространството.

— Честит рожден ден, човече! — Отпи три глътки, въздъхна и остави бутилката. — Наздраве за домашния арест. Какво пък толкова. Притежавай или ще те притежават.

Клеър се прокашля. Той се обърна стреснато и я видя да стои на стълбите. Смръщеното му лице се проясни след миг.

— О, ти си тази, за която Шейн ми каза, че иска да поговорим за стаята. Здравей. Ела насам.

Тя слезе, опитвайки се да не куца, и като излезе на светло видя, че бързият му интелигентен поглед оглежда синините й.

Не каза нищо за тях.

— Аз съм Майкъл — рече той. — А ти нямаш осемнайсет, така че разговорът ще е кратък.

Тя бързо седна, сърцето й биеше лудо.

— Уча в колежа. Първи курс — каза тя. — Казвам се…

— Не ме занасяй, а и не ме интересува как се казваш. Нямаш осемнайсет. Ще позная, ако кажа, че и на седемнайсет не си. Тук не вземаме квартиранти нелегално. — Гласът му бе дълбок, топъл, но в този момент и твърд. — Не че това тук е клуб, където се организират оргии, но ние с Шейн трябва да се съобразяваме с тези неща. Съжалявам. Само ни липсва да се настаниш тук и някой да подхвърли, че нещо става…

— Чакай — изтърси тя. — Няма да направя така. Няма да кажа. Не искам да ви вкарвам в беля, просто ми трябва…

— Не — каза той. Остави китарата, сложи я в калъфа и го затвори. — Съжалявам. Не можеш да останеш тук. Правила на къщата.

Знаеше, че така ще стане, но някак си се бе надявала — Ева бе мила, Шейн не се държа ужасно, а и стаята бе хубава, — но изражението в погледа на Майкъл бе категорично. Пълен и безвъзвратен отказ.

Почувства, че устните й треперят, и се мразеше за това. Защо не можеше да се държи като лоша и коравосърдечна кучка? Защо не можеше да се защити, когато й се наложи, без да се разплаква като малко дете? Моника нямаше да ревне. Моника щеше да му отправи някоя хаплива забележка и да му каже, че багажът й е вече в стаята. Моника щеше да тръшне пари на масата и да видим дали ще смее да откаже.

Клеър бръкна в задния си джоб и извади портмонето.

— Колко? — запита тя и започна да отброява банкнотите, които бяха по двайсет долара и затова изглеждаха много. — Триста достатъчни ли са? Мога да намеря още, ако трябва.

Майкъл се облегна изненадан, челото му се смръщи. Взе си бирата, отпи глътка, докато обмисляше.

— Как? — запита той.

— Какво как?

— Как ще намериш още?

— Ще си намеря работа. Ще продам нещо. — Не че имаше много за продаване, но в случай на нужда щеше да прибегне до обаждане на мама. — Искам да остана, Майкъл. Наистина. — Изненада се колко убедено звучеше. — Да, нямам осемнайсет, но, кълна се, няма да ви навлека неприятности. Няма да ви се пречкам. Ходя на занятия и уча. Само това правя. Не съм купонджийка, не съм и кръшкач. Полезна съм. Аз… аз ще помагам с чистенето и готвенето.

Той се замисли върху думите й, загледан втренчено в нея; бе от хората, на които им личи, когато мислят. Бе страшничко, макар и да не го правеше нарочно. В него имаше нещо… зряло. Толкова самоуверен.

— Не — каза той. — Съжалявам, хлапе. Рискът е твърде голям.

— Ева е съвсем малко по-голяма от мен!

— Ева е на осемнайсет! Ти на колко си? — Шестнайсет?

— Почти на седемнайсет! — Ако доста свободно тълкуваш значението на „почти“. — Аз наистина уча в колежа. В първи курс съм, виж, ето ми студентската карта…

Майкъл не погледна картата.

— Ела след година. Пак ще поговорим — каза той. — Виж, съжалявам. Ами общежитието?

— Ще ме убият, ако остана там — отвърна тя и се загледа в сключените си ръце. — Те се опитаха да ме убият днес.

— Какво?

— Другите момичета. Удариха ме и ме блъснаха по стълбите.

Последва дълго мълчание. Чу, че кожата на дивана проскърца, и видя Майкъл клекнал до стола й, опрян на едно коляно. Преди да успее да го спре, той вече опипваше цицината на главата й, като я наклони назад, за да може добре и внимателно да огледа синините и раните.

— Какво?

— Освен това, което виждам ли? Нали няма да вземеш да умреш сега?

Леле, и чувствителен при това.

— Добре съм. Ходих на лекар и каквото там трябва. Това са просто натъртвания. И навехнат глезен. Но те ме блъснаха по стълбите и го направиха нарочно, а тя ми каза… — Изведнъж си спомни думите на Ева за вампири и заговори бързо и несвързано. — Главатарката ми каза, че довечера ще си получа заслуженото. Не мога да се върна в общежитието, Майкъл. Ако ме отпратиш през тази врата, ще ме убият, защото нямам приятели и нямам къде да отида.

Той остана така още няколко секунди, като я гледаше право в очите, и после се върна на дивана. Отвори отново калъфа на китарата и взе в ръце инструмента; тя реши, че това е начинът му да се успокоява — с китара в ръце.

— Тези момичета. Излизат ли денем?

Тя примигна.

— Имаш предвид навън? Разбира се. Ходят на занятия. Е, понякога.

— Носят ли гривни?

Тя пак примигна.

— Имаш предвид като… — Ева бе забравила своята на масата и тя взе кожената гривна с червения знак. — Като тази ли? Не съм забелязала. Те носят много неща. — Замисли се сериозно и в крайна сметка май си спомни нещо. Но гривните не приличаха на тази. Бяха златни. Моника и моникоподобните ги носеха на китките на дясната ръка. Не бе обърнала внимание. — Може би.

— Гривни с бели знаци ли? — Майкъл зададе въпроса небрежно, но всъщност бе свел глава и се бе съсредоточил върху настройването на китарата. — Спомняш ли си?

— Не. — В гърдите й се надигна някакво чувство, което не бе точно страх, но не бе и вълнение. — Това означава ли, че имат Защита?

Той се поколеба за секунда, достатъчно, та тя да разбере, че е изненадан.

— Имаш предвид презервативи ли? — запита той. — Нали всички ги използваме?

— Знаеш какво имам предвид. — Страните й горяха. Тя се надяваше, че не си личи толкова.

— Не мисля.

— Ева каза…

Погледна я остро и в сините му очи проблесна гняв.

— Ева трябва да си държи устата затворена. Тя самата е в голяма опасност, като се разхожда в тия нейни готически, чудати дрехи. Те мислят, че им се подиграва. Ако я чуят как говори…

— Кои те? — запита Клеър.

Негов ред бе да извърне поглед.

— Разни хора — отговори рязко. — Виж, не искам да ми тежиш на съвестта. Можеш да останеш няколко дни. Но само докато си намериш квартира, разбра ли? И то бързо, няма да отварям приют за бити момичета. Достатъчно са ми тревогите да опазвам от неприятности Шейн и Ева.

За момче, което свири такава хубава музика, звучеше враждебно и страховито. Клеър колебливо сложи парите на масата пред него. Той ги погледна с напрегнато изражение.

— Наемът е сто долара на месец — каза той. — И пазаруваш храна веднъж месечно. За първия месец се плаща предварително. Но ти няма да останеш по-дълго, така че задръж останалото.

Тя преглътна и взе двеста от тристате, които бе отброила.

— Благодаря.

— Не ми благодари. Просто не ни навличай бели. Сериозно говоря.

Тя стана, отиде в кухнята, сипа чили в две купички, сложи ги на подноси, като добави прибори и по една кола, занесе ги в стаята и ги сложи на масичката за кафе.

Майкъл се загледа в тях, после погледна и нея. Тя седна на пода — болеше я — и започна да се храни. След малко и Майкъл си взе купичката и опита от яденето.

— Шейн го сготви — каза Клеър. — Доста е вкусно.

— Да. Чили и спагети, Шейн само това може. Ти можеш ли да готвиш?

— Разбира се.

— Какво например?

— Лазаня — каза тя. — И хамбургери с разни гарнитури и юфка. И мексиканско тако.

Майкъл се замисли.

— Можеш ли да направиш тако утре?

— Разбира се — отговори тя. — Имам часове от седем до пет, но ще се отбия да напазарувам.

Той кимна, докато непрекъснато ядеше и от време на време я поглеждаше.

— Извинявай — каза накрая той.

— За какво?

— Че се държах като глупак. Виж, просто не мога… Трябва да внимавам. Много да внимавам.

— Не се държиш като идиот. Просто се опитваш да предпазиш приятелите си и себе си. Това е нормално. Така трябва да се постъпва.

Майкъл се усмихна и лицето му се преобрази, стана ангелско и красиво. Боже — помисли тя с удивление, той е страхотен. Нищо чудно, задето се притеснява от това, че е непълнолетна. При такава усмивка момичетата ще му се лепят като мухи!

— Ако живееш в тази къща, значи си ми приятелка — каза той. — Между другото, как се казваш?

— Клеър. Клеър Денвърс.

— Добре дошла в Стъклената къща, Клеър Денвърс.

— Но само временно.

— Да, временно.

Размениха си неловки усмивки и този път Майкъл раздига масата, а Клеър се прибра в стаята, разтвори книгите върху вграденото бюро и започна да учи.

Заслушана в неговата музика, нежен и прочувствен съпровод на настъпващата нощ, тя потъна в света, който обичаше.