Стъклени къщи

5

Клеър гледаше часовника — стар стенен часовник със стрелки, които бавно приближиха и отминаха 11 часа. Професор Хамс започва лекцията, помисли си тя и усети гадене в стомаха. Това бе вторият пореден ден, в който пропускаше занятия. През целия си живот не бе пропускала два учебни дни един след друг. Разбира се, вече бе прочела учебника — два пъти, но лекциите бяха важни. Така научаваш интересните неща, особено в часовете по физика, където се правеха практически упражнения. Лекциите бяха забавната част.

Беше вторник. Което означаваше, че има и лабораторно упражнение по-късно. Не можеш да наваксаш лабораторно упражнение, независимо колко сериозна е причината за отсъствието ти.

Тя въздъхна, насили се да не гледа часовника и отвори учебника по висша математика, втора част — беше се освободила от изпит по първата част, можеше да се освободи и от втората, но реши, че може би ще научи нещо ново, например как се решават линейни уравнения, които винаги я бяха затруднявали.

— Какво, по дяволите, правиш? — бе Шейн. Той стоеше на стълбите и я гледаше втренчено. Не бе го чула да идва, вероятно защото беше бос. Косата му бе разрошена. Може би е спял.

— Уча — отговори тя.

— Ха! — възкликна той, сякаш преди не беше виждал някой да учи. — Интересно. — Оставаха му три стъпала до края, но той прескочи парапета и се просна до нея на кожения диван, пусна телевизора с дистанционното до него и после започна да сменя каналите. — Ще ти пречи ли?

— Не — отговори тя любезно. Лъжеше, но все още не бе готова да се държи откровено. Това бе първият й ден.

— Чудесно. Ще си дадеш ли почивка?

— Почивка?

— Това означава да спреш да учиш… — той наклони глава на една страна и погледна учебника — или, каквото и там да правиш, и всъщност да се позабавляваш. Там, откъдето идвам, това е обичай. — Той пусна нещо пластмасово над отворения учебник и то тупна в средата му. Клеър се стресна и взе с два пръста джойстика. — О, я стига. Не ми казвай, че никога не си играла видеоигра.

Честно казано, бе играла. Веднъж. Не й хареса особено. Сигурно е разбрал по изражението й, защото поклати глава.

— Това е тъжно. Трябва да си починеш. Добре, имаш избор: ужаси, екшън, автомобилни състезания или война.

Тя изтърси:

— Само това ли предлагаш?

Той се обиди.

— Ти пък да не искаш момичешки игри? Не и в моя дом. Нищо, аз ще избера. Ето, „Първият стрелец“. — Издърпа една кутия от купчината до дивана и зареди диска в устройството. — Спокойно. Трябва само да дърпаш спусъка. Повярвай ми, нищо не може да те накара да се почувстваш по-добре, както малко виртуално насилие.

— Ти си луд.

— Хей, докажи, че греша, освен ако смяташ, че не можеш да играеш. — Докато говореше, той не я гледаше, но тя все пак се засегна. — Може би не те бива за тази работа.

Тя затвори учебника по висша математика II част, взе джойстика и се загледа в цветните графики, които се зареждаха на екрана.

— Покажи ми какво трябва да правя.

Той се усмихна бавно.

— Прицелваш се и стреляш. Опитай се да не ми пречиш.

Прав беше. Винаги бе смятала, че е гадно да висиш пред телевизора и да убиваш виртуални чудовища, но бе забавно, по дяволите. Не след дълго тя подскачаше, когато разни същества изскачаха от ъглите на екрана, и викаше като Шейн, когато някое чудовище падаше убито, увеличавайки резултата в нейна полза.

Когато загуби играта и на екрана внезапно се появи озъбеното лице на зомби и размазани червени петна, тя усети студени тръпки по гърба си.

— Опа — каза Шейн и продължи да стреля. — Съжалявам. Един път ти си зомбито, друг път си храната. Добър опит, хлапе.

Тя остави джойстика на възглавниците на дивана и се загледа в неговата игра.

— Шейн? — най-после запита тя.

— Задръж… по дяволите, разминах се на косъм. Кажи?

— Относно Моника… как попадна в нейния…

— Черен списък ли? — довърши той и изстреля няколко десетки куршума в налитащото зомби с бална рокля. — Не е нужно голямо старание, достатъчно е да не лазиш пред нея всеки път, когато влезе в стаята. — Според нея, това не бе точен отговор. — Ти какво направи?

— Ами… изложих я пред приятелите й.

Той натисна някакво копче, спря играта по средата и се обърна към нея:

— Какво си направила?

— Е, тя каза, че Втората световна война се отнася за китайците, и…

Шейн се засмя. Смехът му бе хубав, силен и изпълнен с енергия и тя притеснено му се усмихна в отговор.

— По-решителна си, отколкото изглеждаш, Кей. Добро попадение. — Той протегна ръка. Тя стеснително я плесна. — Боже, това е по-трагично, отколкото историята с видеоиграта. Дай пак лапа.

Те пак се поздравиха, за негово удоволствие тя овладя този поздрав доста добре и той отново пусна играта.

— Шейн? — обърна се към него тя.

Този път той въздъхна:

— Дааа?

— Извинявай, но… сестра ти…

Мълчание. Не я погледна и с нищо не показа, че я е чул. Просто продължи да убива.

Беше добър.

Самообладанието на Клеър се изпари. Тя се върна към учебника. Някак си вече не бе толкова вълнуващо. След половин час го сложи в раницата, изправи се, протегна се и попита:

— Кога става Майкъл?

— Когато си поиска — Шейн сви рамене. — Защо? — Направи гримаса и едва успя да спаси ръката си на екрана да не бъде отнесена.

— Аз… мисля, че мога да се върна в общежитието и да си взема нещата.

Той пак натисна едно копче и екранът отново замръзна по средата на сцената.

— Какво? — Насочи цялото си внимание към нея, което накара сърцето й да подскочи и да забие по-силно. Момчета като Шейн не удостояваха с внимание невзрачни читанки като нея. Не и по този начин.

— Моят багаж, от стаята в общежитието.

— Да, и аз така разбрах. Не ти ли стана ясно, че ченгетата те търсят?

— Е, ако се обадя — каза тя логично, — няма да ме търсят повече. Мога да кажа, че съм преспала на гости някъде. И те ще спрат да ме търсят.

— Това е най-тъпото нещо, което съм чувал някога.

— Не, не е. Ако решат, че съм се върнала в общежитието, ще ме оставят на Моника, нали? Ще минат няколко дни, преди тя да разбере, че няма да се върна. Дотогава може и да забрави за мен.

— Клеър… — Той се намръщи за секунда-две, после поклати глава. — В никакъв случай няма да ходиш там сама.

— Но… те не знаят къде съм. Ако дойдеш с мен, ще разберат.

— А ако ти не се върнеш от общежитието, аз трябва да обяснявам на Майкъл защо съм те пуснал и как са те убили като последна глупачка. Първо правило на филмите на ужасите — никога не се отлъчвай.

— Не мога просто да се крия тук. Имам занятия.

— Зарежи ги.

— Няма начин! — Самата мисъл я ужасяваше. Почти толкова, колкото мисълта да ги разочарова.

— Клеър! Явно не схващаш, но ти си в опасност! Моника не те е блъснала на шега по стълбите. За нея това е просто леко упражнение. Следващият път наистина ще се вбеси.

Тя се изправи и метна раницата си на рамо.

— Отивам.

— Значи си глупачка. А глупакът е неспасяем — каза Шейн категорично и се върна към играта си. Повече не я погледна, продължи да играе, като стреляше още по-настървено. — Не им казвай къде си била снощи. Не ни трябват допълнителни неприятности.

Клеър стисна ядосано зъби, предъвка и преглътна няколко думи. После отиде в кухнята и взе няколко торби за боклук. Докато ги тъпчеше в раницата си, чу входната врата да се отваря и затваря.

— Чумата да ни тръшне! — извика Ева и Клеър чу ясния звън на ключовете й, когато ги остави на масата в хола. — Има ли живи тук?

— Да! — троснато отвърна Шейн. Звучеше толкова ядосан, колкото се чувстваше и Клеър.

— Мамка му — бодро отговори Ева. — Толкова се надявах.

Клеър излезе от кухнята и срещна Ева, която отиваше към коридора. Бе облечена в каре — вълнена пола в червено и черно, черни мрежести чорапи, тежки, лачени обувки с черепи на палците, бяла мъжка риза, тиранти и дълго до земята черно кожено палто. Косата й бе вдигната на две опашки, завързани с панделки на черепи. Тя миришеше на… кафе. Прясно смляно. Имаше няколко кафяви пръски отпред по ризата й.

— О, здравей, Клеър — каза тя и примигна. — Къде отиваш?

— На погребение — отвърна Шейн. Едно зомби на екрана изкрещя и умря по отвратителен начин.

— Да? Страхотно! Чие?

— Нейното — каза Шейн.

Ева ококори очи.

— Клеър… ти се връщаш?

— Само да си взема някои неща. Мисля, че ако се вясвам на всеки два дни и хората ме виждат, ще си мислят, че още живея там…

— Ооооо, лоша идея. Много лоша. Не, кукло. Не можеш да се върнеш. Не и сама.

— Защо не?

— Търсят те!

Шейн отново спря играта.

— Мислиш ли, че вече не й го казах? Тя не слуша.

— И ти просто щеше да я оставиш да отиде? И ти си един съквартирант!

— Не съм й майка.

— Не си ли й поне приятел?

Той й хвърли поглед, с който съвсем ясно казваше „млъквай.“ Ева му отвърна с гневен поглед и се обърна към Клеър.

— Наистина. Не можеш просто така… опасно е. Представа си нямаш колко. Ако Моника наистина е отишла при Покровителя си и те е набелязала, не можеш просто така… знаеш, да се мотаеш наоколо.

— Не се мотая — изтъкна Клеър. — Отивам в общежитието си, вземам някои дрехи, отивам на занятия и се прибирам.

— Отиваш на занятия? — Ева безпомощно размаха ръце с лакираните си в черно нокти. — Не, не, не! Никакви занятия! Шегуваш ли се?

Шейн вдигна ръка.

— Ехо? Това вече й го казах.

— Все едно — каза Клеър, мина край Ева и тръгна по коридора към входната врата. Чу Шейн и Ева да си шушукат гневно зад гърба й, но не ги изчака.

Ако почакаше, щеше да загуби кураж.

Беше ранен следобед. Имаше достатъчно време, за да стигне до колежа за останалите занятия, да натъпче няколко дрехи в торбите за боклук, да поздрави достатъчно хора, за да сметнат, че с нея всичко е наред, и да се прибере, преди да се стъмни. А когато паднеше мрак, ставаше опасно, нали? Ако говореха сериозно за вампирските истории.

На които започваше съвсем слабо да вярва.

Отвори входната врата, излезе, затвори я и пристъпи на верандата. От жегата въздухът беше тежък и миришеше остро. Ева трябва да се е сварила в палтото си. Горещият въздух се издигаше на кълба над циментовия тротоар и слънцето изглеждаше като бледа бяла точка на фона на безоблачното небе.

Тя бе на половината път към тротоара, където се виждаше голямата кола на Ева, когато вратата се отвори зад гърба й.

— Чакай! — извика Ева и бързо хукна след нея с развято от топлия вятър палто. — Не мога да те оставя да постъпиш така.

Клеър продължи да върви. Усети парещото слънце върху раната на главата си и върху синините по себе си. Глезенът още я болеше, но не толкова, че да й попречи. Просто трябваше да внимава.

Ева я настигна и застана пред нея, като запристъпва на заден ход, докато Клеър продължи напред.

— Сериозно, Клеър. Това е глупаво, не оставяш впечатление, че си от тези, които имат склонност към самоубийство. Искам да кажа, аз съм такава, знам за какво говоря… добре, спри! Просто спри! — Протегна ръка с обърната към нея длан и Клеър спря само на няколко сантиметра. — Отиваш. Това го схванах. Нека поне те закарам. Не бива да ходиш пеша. Така ще мога да извикам Шейн, ако… нещо се случи. И поне ще има някой до теб.

— Не искам да ви забърквам в неприятности. — Майкъл бе категоричен по този въпрос.

— Затова Шейн няма да дойде. Той… е, той просто привлича неприятностите, както телевизионен екран — прах. Освен това, по-добре да не се доближава до Моника. Стават нещастия. — Ева отключи колата. — Трябва да извикаш „аз съм отпред!“.

— Какво?

— Трябва да извикаш „аз съм отпред“, за да се добереш до предната седалка.

— Но няма други желаещи…

— Просто ти казвам, да свикваш с идеята, защото ако Шейн беше тук, вече щеше да е седнал отпред и ти щеше да бъдеш на задната седалка.

— Хъм… — Клеър се почувства глупаво, докато се опитваше да го каже. — Аз съм отпред.

— Продължавай с опитите. Трябва да си бърза с реакциите.

Колата беше с гладки, напукани и лющещи се кожени седалки, и с колани, които не обещаваха голяма безопасност. Клеър се опитваше да не се пързаля много по тапицерията, докато голямата кола се друсаше надолу по тесния, неравен път. Магазините отново й се сториха безинтересни и неприветливи, както ги бе запомнила, а пешеходците пак бяха вглъбени в себе си.

— Ева? — попита тя. — Защо хората живеят тук? Защо не се местят? Ако, сещаш се… вампирите.

— Добър въпрос — каза Ева. — Хората са странни. Или поне възрастните. Децата напускат непрекъснато, но възрастните изцяло затъват. Къщи. Коли. Работа, деца. Веднъж като се устроиш, за вампирите става доста лесно да те държат изкъсо. Много е трудно да накараш възрастните просто да оставят всичко зад гърба си и да си тръгнат. Особено ако са наясно, че направят ли го, няма да живеят дълго. О, по дяволите, залегни!

Клеър откопча колана и се смъкна в тъмното пространство под контролното табло. Не се поколеба, понеже Ева не се шегуваше — в гласа й се усещаше истински страх.

— Какво има? — едва се осмели да прошепне.

— Полицейска кола — каза Ева, без да мръдне устни. — Идва точно срещу нас. Стой долу.

Остана така. Ева притеснено потропваше с пръсти по твърдия пластмасов волан и после въздъхна:

— Добре. Отмина. Въпреки това просто остани долу. Може да се върне.

Клеър остана така, като едва се крепеше поради неравностите по пътя, когато Ева зави към студентския град. Изминаха още една-две минути, преди Ева да даде знак, че всичко е наред, и тя се тръшна отново на седалката и си сложи колана.

— За малко — каза Ева.

— И какво, ако ме бяха видели?

— Е, като начало, ще ме замъкнат в участъка за съучастие, ще ми конфискуват колата… — Ева с неудобство потупа волана. — И ти просто щеше… да изчезнеш.

— Но…

— Повярвай ми. Изобщо не са аматьори в тази област. Така че нека просто приключим с това и адски да се надяваме, че планът ти ще проработи, става ли?

Ева караше бавно през тълпите от студенти в обедна почивка, които пресичаха улиците, стигна до мястото, удобно за обръщане, и подкара в посочената от Клеър посока към общежитията.

Хауърд Хол не изглеждаше по-хубав от предния ден. Паркингът бе само наполовина пълен и Ева насочи големия кадилак към едно свободно място в дъното. Изключи двигателя и присви очи при силното слънце, което се отразяваше от капака на колата.

— Така — каза тя. — Ти тръгвай, вземи си нещата и се върни до петнайсет минути или ще започна операция „Измъкни Клеър“.

Клеър кимна. Сега, когато вече се взираше във входната врата, нямаше добро предчувствие за нещата.

— Вземи. — Ева й подаде нещо. Мобилен телефон, тънък и лъскав. — Номерът на Шейн е на бързо избиране, просто набери звезда и две. И запомни: петнайсет минути и после ще откача и ще започна да се държа като майка ти. Разбра ли?

Клеър взе телефона и го пусна в джоба си.

— Веднага се връщам.

Надяваше се, че не е прозвучала уплашено. Е, поне не много уплашено. Страхотно е да имаш приятели — дори съвсем нови, — благодарение на които и гласът, и ръцете ти да не треперят. Не съм сама. Имам подкрепа. Беше някакво ново усещане. Приятно усещане.

Слезе от колата, несръчно махна на Ева, която също й помаха, обърна се и тръгна обратно към ада.