Сплавта на закона

7.

Един ден след нападението на брачното празненство Мараси стоеше пред импозантната сграда на площад „Ладриан“ 16, притиснала чантата си с две ръце. Имаше лошия навик да се хваща за нещо, когато е изнервена. Както казваше професор Модикарм: „Външните признаци на душевното състояние на защитника на закона трябва да се владеят, за да останат скрити за престъпника“.

Да си припомня цитати от лекциите на преподавателите бе друга привичка, издаваща неспокойствие. Тя се оглеждаше нерешително. Дали лорд Уаксилий щеше да сметне появата й за твърде нахална? Дали я мислеше за глупаво момиче с още по-глупаво занимание, след като е решила да се посвети на правораздаването?

Вероятно би трябвало просто да отиде до вратата и да почука. Но какво странно имаше в това, че е притеснена от срещата с човек като Уаксилий Ладриан? Жива легенда, един от нейните лични герои.

Млад господин мина по тротоара зад нея, повел нетърпеливото си куче, и докосна шапката си с ръка, за да я поздрави. Погледът, с който измери къщата на Ладриан, не беше особено доброжелателен.

Сградата, изглежда, заслужаваше донякъде подобно отношение — беше солидна, ала малко мрачна, заради тъмните плочи, с които бе облицована, и тежката желязна врата. Три стари ябълки разперваха клони над оградата и един ленив градинар тъкмо подрязваше изсъхналите клонки. Според градския закон, въведен от самия лорд Мъглороден, дори декоративните дървета трябваше да осигуряват храна.

„Какво ли е в Дивите земи — помисли си тя, — където дърветата са малки и редки?“ Винаги бе искала да отиде там. Дивите земи бяха примамливо място. Тук, в Елъндел, растенията се развиваха сами, без особена нужда от грижи. Последен дар от Оцелелия, щедрото му докосване до земята.

„Престани да се помайваш — каза си тя. — Бъди твърда. Контролирай положението“. Още нещо, за което им бе говорил миналата седмица професор Арамин.

Тя си пое дъх и тръгна към вратата. Удари три пъти с клепалото.

Икономът отвори почти веднага и я изгледа с безстрастно изражение.

— Лейди Колмс?

— Бих искала да се срещна с лорд Ладриан.

Икономът повдигна вежди, после й направи път. Не каза нищо, но опитът й с прислугата й подсказваше какво си мисли. Че не е редно една млада дама да посещава лорд Уаксилий сама.

— Всекидневната в момента е свободна, милейди — каза икономът и посочи с ръка. После се заизкачва по стълбата към втория етаж, движеше се сякаш сред някаква атмосфера на… неизбежност. Както старо дърво се поклаща на вятъра.

Мараси влезе в стаята все още притиснала чантата към гърдите си. Огледа се. Всичко бе в класически стил, килимите бяха с тъмни шарки, а рамките на картините — позлатени. Странно как майсторите на рамки нерядко се опитваха да засенчат с труда си затворените вътре картини.

Струваше ли й се, или по стените имаше по-малко картини, отколкото би трябвало? Тук-там се виждаха подозрително празни места. Застана пред голяма картина, на която бе изобразено житно поле.

Добре. Сега вече изглеждаше по-спокойна. Нямаше никакви причини да се безпокои. Да, беше чела съобщенията за лорд Ладриан. Да, разказите за неговите подвизи бяха част от нещата, които я вдъхновиха да учи право.

Но той се оказа много по-мил, отколкото бе предполагала. Винаги си го бе представяла рязък и своенравен. Беше изненадана, че всъщност е такъв джентълмен. И, разбира се, странният, нехаен начин, по който общуваше с Уейн. Пет минути в тяхна компания бяха достатъчни да разрушат илюзорната младежка представа за спокойния уравновесен блюстител на реда и неговия ентусиазиран първи помощник.

А после дойде атаката. Стрелбата, писъците. И Уаксилий Ладриан, като ослепително ярка светкавица сред тази черна и зловеща буря. Той я бе спасил. Колко пъти на младини бе мечтала да й се случи нещо подобно!

— Лейди Колмс? — повика я икономът от вратата. — Моите извинения, но господарят каза, че не може да отдели време да слезе и да разговаря с вас.

— Ах — въздъхна тя. Ето, че в края на краищата се бе изложила.

— Именно, милейди — продължи икономът и изви недоволно устни. — Затова заръча да ви отведа в неговия кабинет, за да разговаряте там.

Виж, това не бе очаквала.

— Оттук, ако обичате — каза икономът, обърна се и се заизкачва по стълбите.

Тя го последва. На горния етаж минаха по няколко коридора — и срещнаха неколцина прислужници, които й се поклониха — и накрая стигнаха голяма стая, заемаща западната страна на къщата.

Икономът й даде знак да влезе.

В кабинета цареше безпорядък. Щорите бяха спуснати, завесите — дръпнати, а голямата маса край една от стените бе отрупана с колби, стъкленици и всякакви други изследователски принадлежности.

Уаксилий стоеше до масата и разглеждаше нещо, което стискаше с пинсета. Беше си сложил черни ръкавици, а ръкавите на бялата му риза бяха навити до лактите. Сакото му бе метнато на облегалката на един стол. В помещението миришеше на дим, на нещо кисело и тръпчиво. И лекичко на сяра.

— Милорд? — повика го икономът.

Уаксилий се обърна. Носеше някакви смешни очила.

— А! Милейди Мараси. Влизайте, влизайте. Тилоум, можеш да ни оставиш.

— Да, милорд — рече икономът със страдалчески тон.

Мараси пристъпи в кабинета и погледна настрани, към един навит на пода голям лист, явно изписан и покрит с рисунки. Уаксилий завъртя някакво колелце и от една тръбичка на масата бликна ярък пламък. Той поднесе за кратко пинсетата към огъня, после взе една епруветка от статива и я разклати.

— Я погледни — каза и й подаде епруветката. Течността вътре беше бистра. — Това синее ли ти малко?

— Ъ-ъ-ъ… не. Трябва ли?

— Очевидно не — отвърна той и отново разклати епруветката. — Хъм. — Постави я на статива.

Мараси го наблюдаваше мълчаливо. Беше толкова трудно да прогони от съзнанието си неговия образ, когато се носеше над съборените маси с револвер с ръка. Как бързо и точно се разправи с двама от бандитите, как се рееше под тавана, как простреля един противник насред полет и се спусна, за да помогне на приятеля си. Тя разговаряше с легенда. Легенда, която носеше смешни очила.

Уаксилий ги вдигна на челото си.

— Опитвам се да определя каква сплав използват за оръжията си.

— Алуминиевите ли? — попита тя заинтригувано.

— Да. Но това не е чист алуминий. Нещо по-силно е и консистенцията е различна. Никога не съм виждал подобна сплав. Между другото не съм сигурен дали оценяваш преимуществата, които носи животът в големия град.

— О, бих казала, че съм запозната с повечето от тях.

Той се усмихна. Странно, но днес й се струваше по-млад.

— Така и предполагах. Имах предвид най-вече удобството да пазаруваш.

— Да пазарувам?

— Да, пазаруването! Невероятно удобство, наистина. В Сушаво, ако ми потрябва газова горелка, за да нагрея до определена температура анализираната сплав, се налагаше да я поръчам и да чакам, докато я докарат с железницата. Стига, разбира се, да пристигне неповредена. Тук обаче е достатъчно да пратя някого със списък. След броени часове разполагам с цяла лаборатория. — Той поклати глава. — Започвам да се разглезвам. Ти обаче май се колебаеш. Да не е заради сярата? Трябваше да изпробвам куршумите и… нали разбираш… забравих да отворя прозореца.

„Няма да се притеснявам, когато съм с него“.

— Не е това, лорд Ладриан.

— Моля те, наричай ме Уакс или Уаксилий — каза той и отиде до прозореца. Тя забеляза, че стои отстрани, докато го отваря. Предпазливостта очевидно бе негова втора природа и той дори не забелязваше, че го прави.

— Няма нужда да си толкова официална с мен. Имам едно правило — когато някой ми спаси живота, може да се обръща към мен на малко име.

— Вие пръв спасихте моя, струва ми се.

— Така е. Но вече ти бях задължен.

— За какво?

— Защото ти ми даде извинение да стрелям. — Той се наведе над бележника и си отбеляза нещо. — Нещо, за което жадувах отдавна. — Погледна я и се усмихна. — Защо се колебаеш?

— Трябва ли да сме сами в стаята, лорд Уаксилий?

— Защо не? — Той я погледна, искрено смутен. — Да не би в гардероба ми да се крие убиец, за когото не знам?

— Имах предвид дали е прилично, милорд.

Той помисли за миг, после се плесна по челото.

— Извинявам се. Трябва да ми простиш, че съм толкова недодялан. От доста време не бях… Няма значение. Ако се чувстваш неудобно, ще повикам Тилоум — Той се изправи и я заобиколи.

— Лорд Уаксилий! — спря го тя. — Аз не се чувствам неудобно. Уверявам ви. Просто не исках да поставям вас в неловко положение.

— Неловко?

— Да. — Тя се почувства като кръгла глупачка. — Моля ви. Излишно е да го коментираме повече.

— Добре тогава. Честно казано, напълно бях забравил за тези неща. Нали си даваш сметка, че това са глупости?

— Благоприличието ли?

— Твърде много неща във висшето общество се въртят около идеята, че човек не може да вярва на другите — обясни той. — Договори, подробни доклади, да не оставаш сам с представител на противоположния пол, все такива предразсъдъци. Ако премахнеш от една връзка доверието, какъв смисъл от връзката?

„И това от човек, който смята да се ожени за Стерис само за да се възползва от богатството й?“ Призля й от тази мисъл. Чак й загорча в устата.

Мараси реши да смени темата.

— Та… за тази сплав?

— Да, сплавта — каза той. — За източника на алуминия вече знаем. Набавили са го от първия обир. Но примесът — ето какво се опитвах да определя. — Върна се при бюрото и взе револвера, който Уейн му бе дал предната вечер. Мараси забеляза, че е издълбал малка дупка в метала.

— Разбирате ли нещо от металургия, лейди Мараси?

— Боя се, че не — отвърна тя. — Вероятно би трябвало.

— О, не се укорявайте. Всяко нещо с времето си. В града има доста металурзи, навярно бих могъл да пратя образеца на тях и да получа подробен доклад. — Той въздъхна. — Но съм свикнал да върша всичко сам.

— В Дивите земи сигурно често нямате друг избор.

— Вярно е. — Той сложи револвера на масата. — Сплавите са нещо наистина забележително, лейди Мараси. Знаете ли например, че можете да направите сплав с метал, който реагира на магнит, но в края на краищата ще изгуби това свойство? Смесете го в равни части с нещо друго и ще получите сплав, която няма и половината от магнитните му свойства. Когато създавате сплав, вие не само смесвате метали. Получавате съвсем нов метал. Виждате ли, това е фундаментът на аломантията. Стоманата е само желязо с малко въглерод, но тъкмо той създава разликата. Този алуминий също има в себе си нещо — по-малко от един процент. Мисля, че е екаборон, но това е само предположение. Съвсем мъничко. Ние хората толкова много приличаме на металите… — Той поклати глава и я покани с жест да седне на стола до стената. — Но едва ли сте тук, за да слушате брътвежите ми. Кажете какво мога да направя за вас?

— Въпросът е по-скоро какво аз мога да направя за вас. Говорих с лорд Хармс. Помислих си, че заради вашето… заради положението, в което се намира сега Къща Ладриан, може да не разполагате с нужните средства, за да търсите лейди Стерис. Лорд Хармс се съгласи да финансира всички ваши усилия.

Уаксилий изглеждаше изненадан.

— Това е чудесно. Благодаря ви. — Помисли малко и сведе поглед към бюрото. — Казвате, че би платил за това?

— Разбира се — отвърна припряно тя.

— Уф, какво облекчение. Тилоум едва не припадна, като разбра колко съм похарчил. Мисля, че старецът се бои да не ни свършат парите за чай. Невероятно е, че съм работодател на близо двайсет хиляди души, притежавам два или три процента от земята в града, а същевременно съм беден като църковна мишка. Странно място е този наш свят. — Уаксилий млъкна и се замисли. На светлината на отворения прозорец тя едва сега забеляза, че има торбички под очите.

— Милорд? — попита тя. — Успяхте ли да поспите след отвличането?

Той не отговори.

— Лорд Уаксилий — продължи тя по-настойчиво. — Не бива да пренебрегвате необходимостта от отдих. Ако се изморите, няма да е от полза за никого.

— Мараси, лейди Стерис бе отвлечена пред очите ми — тихо каза той. — Аз дори не си мръднах пръста. Трябваше да ме сръчкат, за да предприема нещо. — Поклати глава, сякаш за да прогони лошите мисли. — Но не бива да се тревожиш за мен. И без това едва ли бих могъл да заспя. Така че по-добре да се заема с нещо ползотворно.

— Стигнахте ли до някакви заключения?

— Твърде много — отговори той. — Често проблемът не е да се стигне до заключения, а да се реши кое от тях отговаря на действителността и кое е въображаемо. Тези мъже например. Те не бяха професионалисти. — Пое си дъх. — Съжалявам, в това вероятно няма никаква логика.

— Напротив, има. Фактът, че нямаха търпение да погърмят, това как бе застрелян Петерус…

— Именно. — Той кимна. — Имат известен опит като крадци. Но не са истински професионалисти.

— Защото професионалистът ще знае кого да убие и кога да го убие — каза Мараси, цитираше един от учебниците. — Убийците свършват на бесилото, не и крадците. Тези хора, ако осъзнаваха какво вършат, би трябвало да си тръгнат бързо, без да проливат кръв.

— Което означава, че са улични бандити — рече Уаксилий. — Обикновени престъпници.

— С много скъпи оръжия обаче — подчерта Мараси. — Което означава, че си имат богат закрилник.

— Именно. — Уаксилий изведнъж се ентусиазира. — Отначало бях малко объркан. Бях сигурен, че целта са отвличанията и че грабежите само ги замаскират. Но хората снощи бяха жадни за лесна печалба. Това ме смути. Като се има предвид цената на алуминия и лекотата, с която прахосваха мунициите, вероятно са пръснали повече за куршуми, отколкото спечелиха. Ето в какво не виждам логика.

— Освен ако не става въпрос за две групи, действащи заедно — подхвърли Мараси. — Някой финансира бандитите и ги оставя да грабят. Втората група има грижата да отвлече определени хора под претекст, че им трябват заложници.

— Да! Който и да е поръчителят, иска отвлечените жени. А Изчезвачите получават откраднатото, или някакъв процент. Грабежът е само прикритие, но вероятно бандитите не знаят за това.

Мараси смръщи вежди.

— Но това означава…

— Какво?

— Хъм, мислех, че сме изяснили този въпрос. Те бяха почти четирийсет. Вие двамата с Уейн убихте или обезвредихте трийсет.

— Трийсет и един — уточни той разсеяно.

— Предполагах, че останалите просто са се измъкнали. Обезвредяването на три четвърти, че и повече от групата е достатъчно, за да ги накара да зарежат всичко.

— И стана точно така.

— Не точно така — отсече тя. — Главатарят е свързан с някой друг, който предлага финансиране и оръжие. — Намръщи се. — В един момент говореше за някаква „разплата“. Дали пък тъкмо той не е едновременно главатар и организатор?

— Може би. — Уаксилий сви рамене. — Но се съмнявам. Винаги е по-добре да намериш някой друг да ти върши черната работа.

— Съгласна съм. Но главатарят, изглежда, има своя идеология. Може би е бил избран тъкмо заради това. Престъпниците често развиват особени умения да оправдават това, което вършат, и някой би могъл да се възползва от подобен факт. Да се превърне в техен мениджър.

Уаксилий се ухили.

— Какво има? — попита Мараси.

— Даваш ли си сметка, че ми трябваше цяла нощ, за да стигна до подобни заключения? А на теб ти отне… десет минути?

Тя подсмръкна.

— Скромен принос от моя страна.

— Ако има някой със скромен принос, това съм аз.

— Гласовете, които ви шепнат заради лишаването от сън, не се броят, милорд.

Усмивката му се разшири.

— Ела. Искам да ми кажеш какво мислиш за това.

Завладяна от любопитство, тя го последва към другия край на помещението, където бяха струпани някакви навити на руло листове. Уаксилий взе един и го разгъна на пода — оказа се, че е дълъг пет-шест стъпки. Той коленичи до него, но заради роклята на Мараси й бе трудно да последва примера му.

— Генеалогия? — попита тя изненадано. Изглежда, бе проследил родословното дърво на всяка от отвлечените жени чак до Основаването. Не бяха отбелязани всички роднини, но списъкът включваше преките предшественици и няколко известни имена във всяко поколение и за всяка заложничка.

— Е? — попита той.

— Все повече се уверявам, че сте странен човек, милорд — каза тя. — Цяла нощ ли прекарахте над това?

— Отне ми доста време. За късмет библиотеката на чичо ми разполага с множество трудове по генеалогия. Това му е било хобито. Но какво мислиш?

— Че е добре, че скоро ще се задомите. Една добропорядъчна съпруга не би ви оставила цяла нощ да си вадите очите на светлината на свещите.

— Имам електрическо осветление — увери я той. — Освен това се съмнявам, че Стерис ще се интересува от нощните ми занимания. — В гласа му за миг се прокрадна огорчение.

Но Мараси бе подхвърлила това, за да спечели малко време, през което да прегледа имената.

— Аломанти — каза тя. — Анализирали сте родствените връзки за аломантични способности. Те всички са свързани с лорд Мъглородния. Не говореше ли и Уейн за това?

— Да — потвърди Уакс. — Мисля, че който и да стои зад тази работа, търси аломанти. Събира армия. Подбира хора, за които подозира, че са скрити аломанти. Още една причина никой да не се досети какво става.

— Но Стерис не е аломантка. Сигурна съм.

— Точно това не ми дава покой. Въпросът обаче не е толкова важен. Виждаш ли, той подбира хора, за които смята, че вероятно са аломанти. Което означава, че понякога ще греши.

Почука с нокът по листа и продължи:

— Тъкмо това ме безпокоеше за нея. Когато организаторът открие, че тя не е това, за което я смята, Стерис може да се окаже в сериозна опасност.

„Ето защо не си мигнал цяла нощ — осъзна тя. — Защото смяташ, че няма достатъчно време“.

И всичко това заради жена, в която очевидно не беше влюбен. Трудно й беше да не ревнува.

„Какво? — сепна се тя. — Нима предпочиташ да бяха отвлекли теб? Тъпачка!“

Забеляза, че нейното име също фигурира в списъка, и попита изненадано:

— Нима разполагате и с моята генеалогия?

— Поръчах да ми я донесат. Сигурно съм ядосал някой чиновник, понеже беше наистина много късно. Ти си странен екземпляр.

— Моля?

— Уф. Имам предвид списъка. Погледни тук. Със Стерис сте втори братовчедки.

— И?

— Ами това означава, че… малко е трудно за обяснение. Ти си шеста братовчедка в основната родствена линия. Всички останали, включително Стерис, са по-близки помежду си. Докато при теб връзката се разводнява заради баща ти. Това те превръща в недотам привлекателен обект за отвличане. Чудя се дали не те избраха случайно, за да замаскират основната си цел.

— Възможно е — отвърна тя предпазливо. — Вероятно не са знаели, че Стерис седи на нашата маса.

— Именно. Но тъкмо оттук нататък нещата започват да губят логика. Мога да измисля цял куп причини, поради които са отвлекли Стерис. Първо, не всички аломанти са свързани помежду си. Никой не може да знае със сигурност кой на кого е роднина, нали? Нещо повече, дори самата теория за отвличането на аломанти не може да издържи срещу всички аргументи. Ако ще обучаваш бойци, защо отвличаш само жени? И защо въобще са ти аломанти, когато очевидно разполагаш с достатъчно средства и начини да се сдобиеш с алуминий? Биха могли да спрат дотук и да се оттеглят богати. А и нямаме никакви доказателства, че другите отвлечени са аломантки.

„Те отвличат само жени“ — напомни си Мараси, загледана в дългия списък на хора, свързани родствено с лорд Мъглородния. Почти митична фигура, човек, притежавал всичките шестнайсет аломантични способности. Колко ли могъщ е бил?

И изведнъж всичко си дойде на мястото.

— Поквара и Гибел — прошепна тя и Уаксилий я погледна изненадано. Вероятно и той сам щеше да го види, ако не се бе напрягал цяла нощ.

— Аломантията е генетична — каза тя.

— Да. Тъкмо затова се проявява при тези хора.

— Генетична. Те отвличат жени. Лорд Уаксилий, не разбирате ли? Те не смятат да съберат армия от аломанти. Намислили са да си отгледат такава армия. Избират само жени с пряка родствена връзка с Мъглородния.

Уаксилий втренчи поглед в списъка и се ококори.

— В името на копието на Оцелелия… — прошепна той. — Е, това поне означава, че Стерис не е в непосредствена опасност. Тя е ценна за тях дори без да е аломантка.

— Да. Но ако съм права, значи ще бъде в друга опасност.

— Така е — добави унило Уаксилий. — Трябваше да се сетя за това. Уейн няма да ми даде минутка покой, когато научи.

— Уейн? — Тя се сети, че изобщо не е питала за него. — Той къде е?

Уаксилий си погледна джобния часовник.

— Скоро трябва да се прибере. Пратих го да свърши една работа.