Сплавта на закона

6.

Уейн разтвори завързващата сфера.

„Първа стъпка — помисли си Уаксилий, докато се прицелваше. — Привличане на вниманието“.

Започна да Тласка леко встрани от себе си, създавайки Стоманена сфера, която да измества траекторията на куршумите. Освен ако не стреляха с алуминиеви куршуми.

„Трябва да съм изключително предпазлив. И да стрелям пръв“.

Бандитите с охота насочваха оръжията си. Той виждаше жаждата да сеят разруха в очите им. Бяха въоръжени до зъби, но досега обирите бяха протичали без нито един изстрел.

Може би не жадуваха да се пролива кръв, а само да пострелят малко, но при подобни случаи положението лесно можеше да излезе от контрол. Ако не бъдеха спрени, Изчезвачите нямаше да оставят след себе си само строшени полилеи и прозорци.

Уаксилий избра един бандит с пушка и го повали с изстрел в главата. Последва втори. Пушките не бяха толкова опасни за него, колкото за околните.

Изстрелите му отекнаха в затвореното пространство и гостите се развикаха изплашено. Повечето се скриха под масите. В бъркотията бандитите помислиха, че стрелят техните другари, и в първия момент не забелязаха Уаксилий.

Той повали още един от тях с куршум в рамото. Най-разумното сега щеше да е да се прикрие зад масата и да продължи да стреля. Така бандитите щяха да изгубят още няколко ценни секунди, докато разберат кой ги напада в това просторно и претъпкано помещение.

За нещастие бандитите зад него също откриха огън, като надаваха радостни крясъци. Не бяха забелязали какво прави, макар че другарите им отпред вече се разпръскваха, търсейки прикритие. След минута стаята щеше да се изпълни с дим и куршуми.

Уаксилий си пое дълбоко дъх, разпали стоманата докрай, почерпи от своя металоем и увеличи теглото си стократно. Съществуваше и пропорционално увеличаване на силата, защото иначе нямаше да може да помръдне.

Вдигна револверите високо над главата си, за да ги задържи извън сферата, сетне Тласна във всички посоки. Започна внимателно и постепенно да увеличава силата си. Когато Тласкаш, противопоставяш теглото си на теглото на предметите, върху които го правиш. В този случай металните винтове и пирони на масите и столовете. Те литнаха встрани от него.

Той се превърна в епицентър на разширяващ се силов пръстен. Преобръщаха се маси, столове стържеха по пода, чуваха се изплашени викове. Хората се удряха в мебелите и падаха. Надяваше се, че не се удрят твърде силно. По-добре бе все пак да изтърпят някое и друго охлузване, отколкото да останат в центъра на залата за това, което се задаваше.

Зърна с крайчеца на окото си Уейн, който предвидливо бе отстъпил към единия край на залата, да прескача преобърната маса, ухилен до уши, докато тичаше право към скупчените там бандити.

Уаксилий отслаби Тласъка. Беше останал сам сред голямо пусто пространство в центъра на балната зала, заобиколен от мокри петна разлято вино, храна и строшени чинии.

И тогава започна безпорядъчна стрелба. Той посрещна дъжда от куршуми с нов силен Тласък. Куршумите спираха във въздуха, отблъсквани от вълната. Като се имаше предвид скоростта им, можеше да ги спира по този начин само ако ги очаква.

Тласна куршумите обратно към тези, които ги бяха изстреляли, но не прекалено силно, за да не уцели някой случаен наблюдател. Ала дори това бе достатъчно да накара бандитите да се разбягат и да закрещят, че в залата има Монетомет.

Сега вече беше в опасност. Бърз като светкавица, Уакс превключи от черпене от металоемите към тяхното попълване и тялото му започна да олеква. Той насочи единия револвер надолу, стреля в пода, Тласна се от куршума и излетя във въздуха. Въздухът засвистя в ушите му, докато се носеше над сътворената от него барикада, зад която се бяха прикрили гостите. За щастие мнозина бяха осъзнали, че ще е най-добре час по-скоро да опразнят помещението.

Уаксилий се спусна право в средата на бандитите, които също се опитваха да се прикрият зад масите и столовете. Чуха се ядни ругатни, докато той изпъваше ръце и натискаше спусъците. За секунди повали четирима мъже. Някои от оставалите откриха огън по него, но куршумите им се плъзгаха по невидимата Стоманена сфера и отлитаха встрани.

— Алуминиеви куршуми! — извика един бандит. — Заредете с алуминиеви!

Уакс се обърна и пусна два куршума в гърдите му. Засега поне късметът бе на негова страна — бандитите наистина разполагаха с алуминиеви куршуми, но не си бяха направили труда да ги заредят. Да се стреля с тях би било равносилно да стреляш със злато, вероятно затова бандитите ги държаха в джобовете си.

Един бандит прескочи близката маса, насочил към него револвер. Уаксилий реагира рефлексивно — Тласна оръжието в лицето на бандита и после го повали с изстрел в гърдите.

„Празен“ — помисли си, преброил досегашните изстрели. В другия револвер му оставаха два патрона. Използва ги да повали двама от бандитите, които се опитваха да презаредят. Тласна с всичка сила последния куршум.

Куршумът изсвистя и удари единия от бандитите отстрани. Уаксилий прескочи масата и се претърколи от другата страна тъкмо когато останалите бандити откриха стрелба по мястото, където беше допреди миг.

Лежеше зад дебела маса. Куршумите се забиваха в дървото, но то издържа. Този път никой от тях не привличаше синкави линии. Алуминий. Уакс си пое дъх, пусна револверите и извади терингула, който бе пристегнал към десния си прасец. „Терингул 27“ не беше с впечатляващ калибър, но пък имаше дълга цев.

Потърси с поглед Уейн и преброи четирима повалени Изчезвачи. Приятелят му тъкмо скачаше от една маса към бандит, вдигнал към него пушка. Двамата се скриха зад размътено петно, когато Уейн задейства сферата. След миг беше на друго място — куршумите пронизваха празно пространство, а той бе скрит зад преобърната маса. Бандитът с пушката лежеше в несвяст на земята.

Любимата тактика на Уейн беше да се приближи, да затвори противника в забързващата сфера и да се бие с него насаме. Не можеше да мести сферата, след като я разгърне, но можеше да се движи вътре в нея. Ето защо веднага след като приключеше двубоя с избрания противник, винаги се оказваше на друго място. Противниците срещаха огромни трудности да го уловят на прицел.

Но при продължителен бой те рано или късно схващаха картинката и започваха да задържат стрелбата, докато Уейн не се появи от сферата. Беше потискащо да знае, че приятелят му се бие сам, затворен в сфера от ускорено време. Ако Уейн пострадаше, Уаксилий не би могъл да му помогне по никакъв начин — Уейн щеше да бъде застрелян и да умре, преди сферата да се разгърне.

От друга страна, Уаксилий също имаше свои проблеми. С алуминиевите куршуми неговата защитна сфера ставаше безполезна. Той я махна. Още куршуми се забиха в масата и пода край нея. За щастие той виждаше поне синкавите линии към куршумите, които бандитите не бяха успели да сменят. Неколцина тъкмо се опитваха да го заобиколят отстрани.

„Сега не е моментът да се занимавам с тях“ — помисли си той. Главатарят беше отпратил Стерис с един от помощниците си, а самият той бе останал при вратата. Не изглеждаше изненадан от оказваната съпротива. Имаше нещо в позата му, в начина, по който владееше положението… и в очите му — единствената видима част от лицето… Дори гласът му бе странно познат.

„Майлс?“ Името блесна като светкавица в ума му.

Писъци. Гласът на Мараси. Уакс откъсна поглед от главатаря, внезапно завладян от паника. Стерис имаше нужда от помощта му, но също и Мараси, а тя беше по-близо. Колосокръвният бандит Тарсън я стискаше с една ръка за гърлото и я дърпаше към вратата, като сипеше ругатни. Двамата му спътници се оглеждаха разтревожено, сякаш очакваха всеки миг да нахлуят констаблите.

Мараси внезапно увисна в ръката на бандита. Тарсън изкрещя и тикна дулото на револвера си в лицето й, но тя не реагира. Знаеше, че не е случайна заложница, че им е нужна по някаква причина и че няма да я застрелят.

„Умно дете“ — помисли си Уаксилий. Едва ли й беше лесно, стисната от якия бандит и с опрян в челото пистолет. Недалеч от нея неколцина гости бяха приклекнали зад една маса. Богато облечена жена стискаше мъжа си за ръката и плачеше. Из помещението продължаваха да ехтят изстрели. Трябваше да си пъхне тапи в ушите, преди да се започне. Сега вече беше късно.

Уаксилий се затича встрани и пусна два куршума към бандитите, които се опитваха да го заобиколят. Използваше куршуми, специално изработени да се забиват дърво, за да може при нужда да се Тласка от тях. Това ги правеше прекалено тежки и бавни за стрелба по хора, но Уакс не смяташе проблема за важен.

Затича се и скочи върху голям метален поднос. Притисна с крак ръба на подноса и се Тласна от куршума зад него. Подносът се плъзна по пода. Миг по-късно Уакс се озова на откритото пространство пред вратата, скочи от подноса, увеличи рязко теглото си и стъпи на пода.

Подносът се завъртя във въздуха пред него и стреснатите бандити откриха огън. Чу се звън на метал, когато някои от куршумите уцелиха подноса. Уаксилий стреля и повали двамината до Тарсън с точни изстрели. В същия миг разпали стомана и Тласна револвера, който бандитът бе опрял в главата на Мараси.

Едва тогава си даде сметка, че към оръжието не води синя линия. Тарсън се захили, нахлупил на челото си широкополата шапка на Уейн, и се завъртя, все още притиснал револвера към главата на Мараси.

„Няма сини линии. Поквара и Гибел… нима револверът му е от алуминий?“

Уаксилий и Тарсън застинаха един срещу друг. Бандитите отзад не бяха забелязали измъкването на Уаксилий върху подноса и все още приближаваха предпазливо мястото, където бе преди това. Главатарят стоеше при вратата, втренчил поглед в Уаксилий. Уакс сигурно грешеше в преценката си. Хората си приличат, гласовете им също. Това не означаваше…

Мараси изхлипа. И Уаксилий изведнъж се вцепени, неспособен да помръдне, да вдигне оръжие. Изстрелът, с който се бе опитал да спаси Леси, отново отекна в главата му.

„Мога да го поваля — помисли си той. — Правил съм го десетки пъти“.

Но веднъж не бе уцелил. Само веднъж, но…

Не можеше да помръдне, не можеше дори да мисли. Виждаше я как умира — отново и отново. Кръв по стената, ухилено лице.

Тарсън, изглежда, си даде сметка, че Уаксилий няма да стреля, така че взе решение и обърна оръжието си от главата на Мараси към неговата.

Мараси внезапно се изпъна, заби пети в земята и удари с глава брадичката на бандита. Куршумът на Тарсън полетя към тавана, а той се олюля и отстъпи назад.

Макар че умът на Уаксилий бе скован от вцепенение, старите му инстинкти се пробудиха. Без да се колебае повече, той гръмна Тарсън. Не посмя да се цели в гърдите му, защото Мараси се олюляваше пред него, и затова се прицели в рамото. Мараси вдигна ръката към устата си, докато го гледаше как пада.

— Той е там! — извика някой зад него и във въздуха отново засвистяха алуминиеви куршуми.

— Не мърдай! — викна Уаксилий на Мараси, скочи, улови я през кръста, вдигна револвера и изстреля последния куршум към вратата — целеше се в главата на маскирания главатар на Изчезвачите.

Мъжът рухна на пода.

„Толкова по въпроса за догадките ми“ — помисли Уаксилий. Майлс не би паднал от обикновен куршум. Той беше Двуроден от много опасен вид.

Тарсън се търкаляше на земята и стенеше, притиснал кървящата си рана. Сега всеки миг беше безценен. Револверът на Уаксилий беше празен. Той го пусна и го Тласна, прегърнал здраво Мараси. Тласъкът ги изстреля във въздуха и дъжд от куршуми се изсипа на мястото, където бяха допреди миг. За съжаление нито един не уцели въргалящия се Тарсън.

Мараси извика уплашено и се вкопчи в Уакс, докато се извисяваха към блестящия полилей. Уаксилий се Тласна от него и той се люшна в обратна посока, а двамата с Мараси полетяха към изплашените музиканти на единия балкон.

Уаксилий се приземи малко твърдо — тежестта на Мараси нарушаваше баланса му и не бе преценил точно Тласъка. Двамата се претърколиха сред дипли от червено и бяло. Когато най-сетне спряха, Мараси продължаваше да се притиска към него, разтреперана и задъхана.

Той се надигна, но тя не го пускаше.

— Благодаря ти — прошепна. — Благодаря ти.

— Дребна работа — подхвърли той. — Но виж, ти постъпи доста храбро, като попречи на онзи бандит.

— Седем от десет отвличания могат да бъдат осуетени при подходящо съпротивление от страна на жертвата — произнесе тя, сякаш казваше заучена фраза. Стисна очи, без да се пуска от него. — Съжалявам. Беше малко конфузно.

— Аз… — Той млъкна.

— Какво? — попита тя, отвори очи и се огледа.

Уаксилий не отговори. Претърколи се настрана и се освободи от нея, забелязал синкави линии да се движат вляво. Някой се качваше по стълбището.

Тъкмо когато се изправяше зад една арфа, вратата на балкона се отвори и на прага се показаха двама Изчезвачи — единият с пушка, другият с два револвера. Уаксилий увеличи теглото си, като почерпи от металоема, разпали горящата стомана и Тласна металните халки на арфата, заедно с пироните и струните. Инструментът литна към вратата, разби дървената рамка, блъсна двамата мъже и те се затъркаляха надолу по стълбите.

Уаксилий изтича да провери в какво състояние са. Щом се убеди, че скоро няма да могат да представляват опасност, грабна падналите им револвери, върна се на балкона и огледа залата долу. Разблъсканите от него мебели се бяха подредили в странен правилен кръг около центъра на залата. Все повече от гостите се отправяха тичешком към кухнята. Той се огледа за Уейн, но видя само повалени бандити.

— Къде е Стерис? — попита Мараси, беше пропълзяла до него.

— Отивам да я потърся — отвърна Уаксилий. — Част от бандитите излязоха навън, но едва ли са имали време да… — И млъкна, защото забеляза размазано петно до далечната врата. То спря и изведнъж Уейн се появи на пода сред локва кръв, която бързо се разширяваше. Един бандит стоеше над него и изглеждаше доста доволен от себе си. Държеше димящ револвер.

„Проклятие!“ Ако бяха простреляли Уейн в главата… Стерис или Уейн? „Тя ще се справи — помисли си той. — Избрали са я с конкретна причина, значи им е нужна“.

— О, не! — извика Мараси, сочеше с пръст Уейн. — Лорд Ладриан, това не е ли…

— Ако отида при него, ще мога да му помогна — каза Уаксилий и тикна единия револвер в ръцете й. — Можеш ли да стреляш?

— Аз…

— Просто натисни спусъка, ако някой те заплашва. След малко се връщам. — Той скочи върху перилата на балкона. Пътят му бе блокиран от полилеите — не можеше да полети право към Уейн. Трябваше да скочи долу, после отново да…

Нямаше време. Уейн умираше.

„Действай!“

Уаксилий се хвърли от парапета и щом се озова във въздуха, почерпи от металоемите колкото можеше тежест. Това не го събори на земята — всеки обект пада с еднаква скорост независимо от теглото си. Само въздушното съпротивление оказва влияние.

Уаксилий Тласна полилеите с всичките си останали сили. Те започнаха да се откъсват един след друг, като пръскаха дъжд от кристали. Това му освободи достатъчно пространство под тавана на залата, за да може да се понесе към Уейн.

След само един удар на сърцето Уаксилий престана да черпи от металоемите си и вместо това почна да ги пълни, намалявайки теглото си до нищожни стойности. Тласна се от строшената арфа зад себе си и същевременно заби пироните й в пода, за да я задържи на място.

В резултат прелетя през залата, като описа грациозна дъга. От тавана сега висяха само сияещите по-малки полилеи. Подът на залата бе посипан с кристали, които хвърляха разноцветни отблясъци. Полите на сакото му се разпериха, докато се снишаваше право към надвесения над Уейн бандит.

Изпразни целия барабан в бандита. Не можеше да си позволи да рискува. Докато се приземяваше, се Тласна от пироните в дъските на пода, за да забави удара. Бандитът рухна бездиханно до стената.

Уаксилий се наведе над Уейн и в същия миг около тях се разтвори забързваща сфера. Уаксилий въздъхна облекчено, щом видя, че Уейн се размърдва, коленичи до него и го обърна по гръб. Ризата на Уейн бе подгизнала от кръв, в корема му зееше огнестрелна рана. Пред очите на Уаксилий тя започна бързо да се затваря и да заздравява.

— Проклятие — изстена Уейн. — Раните в корема болят ужасно.

Уейн не би могъл да поддържа сферата, докато бандитът е жив — така щеше да издаде, че още контролира тялото си. Престъпниците и блюстителите на реда отдавна бяха свикнали да си имат работа с Мъглородни — ако сферата бе продължила да ги държи затворени, бандитът просто щеше да застреля Уейн в главата, предполагайки съвсем правилно, че е Двуроден.

Ето защо Уейн бе отворил сферата и се бе престорил на мъртъв. За щастие бандитът не си бе направил труда да провери пулса му, нито бе забелязал, че раната заздравява.

Уейн беше Кръвотворец, ферохимик, който умееше да съхранява здраве, също както Уаксилий съхраняваше тегло. Достатъчно бе да прекара известно време болен и отпаднал, за да натрупа здраве и способност за възстановяване в металоемите си. Сетне, при нужда, можеше да черпи от тях с много по-бързи темпове.

— Колко ти остана в металоема? — попита Уаксилий.

— Това беше втората огнестрелна рана за вечерта — обясни Уейн. — Може би ще успея да се справя с още една. Прекарах три седмици на легло, за да си осигуря такъв запас. Дано твоето момиче си заслужава.

— Моето момиче?

— О, стига, друже. Да не мислиш, че не видях как я гледаше на вечеря? Винаги си ги харесвал „по-умнички“. — И се захили.

— Уейн — каза Уаксилий. — Няма и година, откакто изгубих Леси.

— Все някога ще трябва да си намериш друга.

— Край на разговора. — Уаксилий стана и огледа близките маси. Наоколо се въргаляха тела на Изчезвачи с натрошени от фехтоваческите бастунчета на Уейн кости. Видя и неколцина живи, прикрити зад една маса, сякаш не бяха разбрали, че Уейн не носи оръжие.

— Петима ли останаха? — попита Уаксилий.

— Шестима — Уейн вдигна бастунчетата. — Има още един в сенките там. Повалих седем. А ти?

— Шестнайсет, струва ми се — рече разсеяно Уаксилий. — Не ги броих точно.

— Шестнайсет? За бога, Уакс. Надявах се, че си изгубил форма и този път ще мога да се меря с теб.

Уаксилий се засмя.

— Това не е съревнование. — Той се поколеба. — Дори и да печеля. Неколцина негодници избягаха със Стерис. Гръмнах онзи тип, дето ти взе шапката, макар че той оцеля. Вероятно вече се е измъкнал.

— Прибра ли ми шапката? — попита нацупено Уейн.

— Бях малко зает в този момент.

— Зает, а? Ех, друже. Не е кой знае колко трудно да те гръмнат. Мисля, че си търсиш извинения, защото ми завиждаше за късметлийската шапка.

— И това също — отвърна Уаксилий, докато си ровеше в джобовете. — Колко време ти остава?

— Не много — отвърна Уейн. — Хроносплавта почти свърши. Около двайсет секунди.

Уаксилий въздъхна.

— Аз поемам тримата вляво. Ти тези вдясно. Готви се за скок.

— Готов съм.

— Давай!

Уейн изтича напред, скочи върху масата, разтвори сферата в мига, в който стигна границата й, и се изстреля навън. Уаксилий рязко увеличи тегло, след това Тласна металоемите на Уейн и го запрати в бърз полет право към бандитите. Щом Уейн полетя нататък, Уаксилий превключи от черпене от металоемите към тяхното попълване, Тласна се от пироните в пода и се извиси във въздуха по друга траектория.

Уейн се приземи пръв, вероятно толкова силно, че трябваше да почерпи малко здраве, докато се търкаляше между двамата бандити. Изправи се и стовари едното бастунче върху ръката на единия. Завъртя се и заби другото в шията на втория.

Докато летеше, Уаксилий хвърли револвера и го Тласна право в лицето на изненадания бандит. Стъпи на пода и хвърли празната гилза — тази, която му бе дал Уейн — по втория. Тласна я силно, превръщайки я в импровизиран куршум, и я заби в ръката на бандита. Той изрева и падна.

„Още един — помисли си той. — Зад мен вдясно“. Дали щеше да му стигне времето? Изрита револвера, който беше хвърлил, с намерение да го насочи към последния бандит.

Проехтя изстрел.

Уаксилий замръзна, очаквайки да бъде повален от куршум. Нищо не се случи. Той се обърна и видя, че последният бандит е рухнал до масата, облян в кръв, а револверът му се е изтърколил на пода.

„Какво стана, в името на Оцелелия?“

Вдигна глава. Мараси бе коленичила на балкона, където я бе оставил. Очевидно знаеше как се стреля. Почти в същия миг тя стреля отново и повали бандита в сенките, за който бе споменал Уейн.

Уейн стоеше над телата на двамата свалени от него бандити и гледаше объркано, докато Уаксилий не посочи Мараси.

— Брей — възкликна Уейн и пристъпи до Уакс. — Това момиче ми харесва все повече. На твое място определено щях да избера нея.

„Да избера“.

Стерис!

Уаксилий изруга и скочи, хвърли се в Стоманен тласък към изхода. Стъпи на пода и се затича, отбелязвайки пътьом и загрижено, че простреляният от него главатар е изчезнал. Подът пред вратата бе изцапан с кръв. Дали другите не бяха извлекли водача си навън?

Освен ако… Може би теорията му в края на краищата не бе чак толкова погрешна. Ако беше така, той не можеше да се изправи срещу Майлс. Майлс беше блюстител. Един от най-добрите.

Изхвърча в мрака — балната зала излизаше директно на улицата — и видя няколко коня, вързани за оградата. Конярите лежаха на земята, вързани и със запушени усти.

Стерис и бандитите, които я бяха отвлекли, бяха изчезнали. Но пък по улицата се задаваше голяма група констабли на коне.

— Тъкмо навреме, момчета — посрещна ги Уаксилий и седна изнурено на стълбите.

— Не ме интересува кой сте и колко пари имате — заяви констабъл Бретин. — Вие, господине, сте виновен за тази бъркотия.

Уаксилий седеше на един стол, опрял гръб на стената, и го слушаше с половин ухо. Не беше изтощавал тялото си до такава степен от месеци. Утре щеше да се събуди целият схванат. Имаше късмет, че не е скъсал някой мускул.

— Това не са ви Дивите земи — продължаваше Бретин. — Да не мислите, че можете да постигнете нещо? Че можете просто така да извадите оръжие и да налагате закона със сила?

Намираха се в кухнята на имението Йомен, в единия край, който констаблите бяха отделили за разпити. Престрелката беше приключила преди минути. Достатъчно време, за да започнат неприятностите.

Макар че главата му все още бучеше от изстрелите, Уаксилий ясно чуваше стенанията на ранените в залата. Чуваше също тропота на копита и бученето на автомобили отвън — градският елит бързаше да напусне полесражението. Констаблите разговаряха с всеки от пострадалите, за да се уверят, че няма сериозно ранени, и да сравнят имената на тръгващите си със списъка.

— Е? — подкани го Бретин. Той беше генерал-констабъл, шеф на участъка в този октант. Вероятно бе ужасно ядосан, че е станало тъкмо в неговия район. Уаксилий можеше да си представи как се чувства, заплашен да изпита гнева на управниците.

— Съжалявам, констабъл — рече той спокойно. — Старите навици са по-силни от стомана. Трябваше да се въздържа, но вие бихте ли постъпили по друг начин? Да гледате безучастно как отвличат жени?

— Имам легални права и задължения, за разлика от вас.

— Аз пък имам морални права и задължения.

Бретин изсумтя, но спокойният тон на Уаксилий очевидно го усмири. Той извърна поглед, когато в кухнята влезе друг констабъл, с кафяв костюм и бомбе.

— Какви са новините, Реди? — попита Бретин.

— Двайсет и пет убити, капитане — докладва мъжът.

Бретин изстена.

— Виждате ли какво направихте, Ладриан? Ако си бяхте седели кротко като останалите, тези нещастници щяха сега да са живи. Поквара и Гибел! Каква бъркотия! Могат да ме обесят за това…

— Капитане — намеси се Реди, наведе се и заговори тихо. — Простете, сър. Но това са загубите на бандитите. Двайсет и пет убити, сър. Шестима заловени живи.

— А. А от гостите?

— Само един, сър. Лорд Петерус. Бил е застрелян, преди лорд Ладриан да се намеси. — Реди погледна Уаксилий със смесица от страхопочитание и уважение.

Бретин също го изгледа, после сграбчи лейтенанта за ръка и го дръпна настрани. Уаксилий затвори очи и задиша бавно. Успя да дочуе само откъслечни реплики.

— Искаш да кажеш… само двама… и трийсет и един?

— Да, сър.

— … други ранени?

— … счупени кости… нищо сериозно… драскотини и охлузвания… да открият огън…

Настъпи тишина. Уаксилий отвори очи и установи, че констабълът го гледа. Бретин махна на Реди да си върви и се приближи.

— Е? — попита Уаксилий.

— Изглежда, сте късметлия.

— С приятеля ми им привлякохме вниманието — каза Уаксилий. — Когато започна стрелбата, повечето гости вече бяха залегнали.

— Но въпреки това сред тях има пострадали… заради аломантичните ви номера. Хора с наранено его, ядосани от постъпката ви. Ще дойдат да се оплакват на мен.

Уаксилий премълча.

— Чувал съм за вас — каза Бретин и приседна до него. — Знаех, че рано или късно ще трябва да си поговорим. Нека да сме наясно. Това е моят град и аз отговарям за него.

— Така ли? — попита уморено Уаксилий.

— Така.

— И къде бяхте, когато бандитите простреляха вашия колега в главата?

Бретин почервеня, но Уаксилий издържа твърдо яростния му поглед.

— Не ме е страх от вас — заяви Бретин.

— Хубаво. Защото още не съм казал нищо, с което да ви плаша.

Бретин изсъска ядосано и го посочи с пръст.

— Внимавайте какво говорите. Имам пълното право да ви тикна в затвора за една нощ.

— Ами направете го. Може на сутринта да се успокоите и да проведем по-разумен разговор.

Лицето на Бретин почервеня още, но той знаеше — също както и Уаксилий, — че не може да затвори един лорд без подобаваща причина. Въздъхна, махна с ръка, стана и се отдалечи.

Уаксилий поклати глава. „Да ни пази Хармония от мъже с малко мозък и твърде много власт“. Сложи си шапката и излезе.

Залата бе почти опразнена. Ранените седяха на подиума при изхода — бяха двайсетина. Встрани от тях лорд Хармс се бе настанил до една маса, свел глава. Мараси се опитваше да го успокои. Уейн бе при тях и явно скучаеше.

Уаксилий отиде при тях, свали си шапката и седна. Не знаеше какво да каже на лорд Хармс.

— Ей — прошепна Уейн. — Дръж. — И му подаде нещо под масата. Револвер.

Уаксилий го погледна объркано. Не беше неговият.

— Предположих, че ще искаш един от тези.

— Алуминиев?

Очите на Уейн блещукаха доволно.

— Измъкнах го от колекцията, дето я събраха констаблите. Били са десет. Реших, че може да го продам. Изразходвах цяло съкровище от хроносплав, докато се трепах с тия негодници. Ще ми трябват доста пари. Но не се кахъри, оставих много хубава рисунка на мястото на револвера. Вземи.

И му подаде още нещо. Шепа куршуми.

— И тях ги отмъкнах.

— Уейн — каза Уаксилий, докато оглеждаше дългите куршуми. — Даваш ли си сметка, че това са муниции за пушка?

— Е, и?

— Няма да станат за револвер.

— Така ли? Защо?

— Защото.

— Доста глупав начин да правиш куршуми, нали? — Изглеждаше истински озадачен. Разбира се, Уейн не знаеше много неща за оръжията, след като повече го биваше да ги хвърля по противника, вместо да стреля с тях.

Уаксилий поклати учудено глава, но не му върна револвера. Отдавна искаше да има такъв. Пъхна го в кобура под мишницата си и се обърна към лорд Хармс.

— Милорд. Не успях да ви помогна.

Хармс попи пребледнялото си лице с кърпичка.

— Защо я отведоха? Ще я пуснат, нали? Казаха, че ще я пуснат.

Уаксилий мълчеше.

— Няма да я пуснат — въздъхна лорд Хармс и се изправи. — Никого досега не са пуснали.

— Така е — потвърди Уаксилий.

— Трябва да ми я върнеш. — Хармс го улови за ръката и я стисна. — Не ме е грижа за парите и бижутата, които ни взеха. Те не са незаменими. Но за Стерис съм готов да платя всякаква цена. Моля те. Тя щеше да е твоя годеница! Трябва да я намериш!

Уаксилий погледна възрастния лорд в очите и видя там страх. Каквато и храброст да бе проявил по-рано, било е само игра.

„Странно колко бързо хората са готови да забравят, че са те смятали за пройдоха и грубиян, и молят за помощта ти“ — помисли си той. Но ако имаше нещо, което не можеше да пренебрегне, това бяха искрените молби за помощ.

— Ще я намеря — заяви Уаксилий. — Обещавам ви, лорд Хармс.

Хармс кимна. После понечи да си тръгне.

— Нека да ви помогна до каретата, милорд — обади се Мараси.

— Не — спря я лордът. — Не. Остави ме… искам остана за малко сам. Няма да тръгна без теб, само ме остави за малко. — Отдалечи се, а Мараси скръсти безпомощно ръце. После каза тихо:

— Сигурно съжалява, че спасихте мен, а не нея.

— И така, Уакс — намеси се Уейн. — Къде, казваш, лежеше онзи тип с моята шапка?

— Казах ти, че се е измъкнал, след като го прострелях.

— Надявах се, че е изпуснал шапката. Хората губят разни неща, като ги гръмнат.

Уаксилий въздъхна.

— Боя се, че този я е отнесъл.

Уейн започна да ругае.

— Уейн — обади се Мараси. — Това е само една шапка.

— Само една шапка? — повтори втрещено Уейн.

— Уейн е малко привързан към нея — обясни Уаксилий. — Смята, че му носи късмет.

— Наистина ми носи. Не съм умирал, откакто я нося.

Мараси се намръщи озадачено.

— Дори не знам какво да отговоря на това.

— Това е типична реакция за Уейн — обясни Уаксилий. — Между другото, исках да ти благодаря за своевременната реакция. Имаш ли нещо против да споделиш къде си се научила да стреляш?

Мараси се изчерви.

— В дамския клуб по стрелба на университета. Доста по-добри сме от другите клубове в града. — Тя смръщи вежди. — Питам се дали някой от тези двамата, по които стрелях, ще прескочи трапа?

— Едва ли. — Уейн поклати глава. — Направо ги закова. Мозъкът на този, който беше по-близо до мен, още се стича по вратата!

— О, майчице! — Мараси пребледня. — Не мислех, че…

— Така става, когато стреляш по някого — успокои я Уейн. — Хората падат и умират. Освен ако не пропуснеш. Какво всъщност стана с негодника, който ми отмъкна шапката?

— Уцелих го в ръката — отвърна Уаксилий. — Трябваше да е достатъчно, но не беше. Този тип има колоска кръв. Може и да е Пютриумен юмрук.

Уейн най-сетне се умълча. Вероятно си мислеше същото, което и Уаксилий — че банда като тази, добре въоръжена и екипирана, несъмнено разполага с неколцина ферохимици и аломанти в редиците си.

— Мараси — каза Уаксилий, сетил се изведнъж за нещо. — Стерис аломантка ли е?

— Какво? Не. Изобщо.

— Сигурна ли си? — попита Уаксилий. — Може да го е прикривала.

— Тя не е аломантка — заяви Мараси. — Нито ферохимичка. Сигурна съм.

— Уф, още една теория на боклука — подхвърли Уейн.

— Трябва да помисля — заяви Уаксилий и запотропва с нокът по масата. — Твърде много неща относно тези Изчезвачи не се връзват. — Поклати глава. — Но сега е време да ти пожелая лека нощ. Уморен съм и ако ми позволиш да отбележа, ти също.

— Да, разбира се — отвърна Мараси.

Тръгнаха към изхода. Констаблите не ги спряха, макар че някои изгледаха Уаксилий враждебно. На лицата на други обаче се четеше благоговение.

И тази нощ, както предишните четири, беше без мъгли. Уаксилий и Уейн изпратиха Мараси до каретата. Лорд Хармс седеше вътре, втренчил поглед напред.

Мараси улови Уаксилий за ръка и каза тихо:

— Наистина трябваше първо да спасите Стерис.

— Ти беше по-близо — обясни той. — Логиката диктуваше първо да спася теб.

— Както и да е — промърмори тя. — Все пак ви благодаря. Аз… благодаря ви. — Поколеба се дали да не добави още нещо, сетне неочаквано пристъпи към него и го целуна по бузата. Преди Уаксилий да успее да реагира, се обърна и скочи в каретата.

Уейн застана до него, докато каретата се отдалечаваше, придружена от тропот на копита.

— Значи — подхвърли той — ще се жениш за нейната братовчедка?

— Такъв е планът.

— Неловко.

— Тя е импулсивна млада жена на половината на моята възраст — отбеляза Уаксилий. „И очевидно е умна, хубава, интригуваща, на това отгоре и отличен стрелец“. Навремето подобно съчетание би го поразило. Сега почти не му обърна внимание.

— Къде си се настанил? — попита той.

— Още никъде — отвърна Уейн. — Всъщност намерих една къща, чиито стопани отсъстваха, но предполагам, че тази вечер ще се приберат. Оставих им хляб в знак на благодарност.

Уаксилий въздъхна. „Трябваше да се сетя“.

— Ще ти дам стая, ако обещаеш да не крадеш много.

— Какво? Никога не крада, друже. Да се краде е лошо. — Той прокара ръка през косата си и се ухили. — Дали пък да не ми дадеш една шапка, докато си намеря моята? Трябва ли ти хляб?

Уаксилий поклати глава и заръча на кочияша да ги откара в имението Ладриан.