Сплавта на закона

1.

Уакс крачеше из стаите на шумното празненство, подминаваше мъже с черни фракове и жени с пъстроцветни рокли — стегнати в талията и надиплени към земята. Когато разговаряха с него, го наричаха „лорд Уаксилий“.

Той кимаше на всеки, който го заговори, но избягваше да се въвлича в разговори. Вървеше към една от задните стаички, озарена от ярки електрически светлини, които я къпеха в блестящо сияние. Стъклата отвън бяха помътнели от мъглата.

Побутна широките двойни стъклени врати и излезе на голямата тераса на имението. Тук най-сетне можеше да си поеме спокойно въздух.

Затвори очи, наслаждавайки се на влажните докосвания на мъглата по лицето си. „Толкова е задушно в тези къщи — помисли си. — Нима съм забравил, или не съм обръщал внимание, когато бях млад?“

Отвори очи, опря ръце на парапета и се загледа към Елъндел. Най-големият град в целия свят, метрополисът, проектиран от Хармония. Градът на неговата младост. Не се бе връщал тук от двайсет години.

Бяха изминали пет месеца от смъртта на Леси. Все още чуваше онзи изстрел и виждаше кръвта, опръскала стената. Напусна Дивите земи и се върна в града, удовлетворявайки отчаяните призиви да изпълни дълга към родния дом и да оправи бъркотията, забъркана от чичо му.

Пет месеца и цял един свят го деляха от онзи миг, а все още чуваше изстрела. Остър кратък пукот, сякаш самото небе се бе разцепило.

Главната къща на имението Сет беше величествена постройка, обзаведена със скъпи дървени мебели, застлана с меки килими и озарена от ярки светлини. Зад гърба си Уакс чуваше мелодичен смях и долавяше топлината на помещението. Никой не излезе при него на балкона.

Оттук виждаше съвсем ясно светлините на булевард „Демоа“ — два реда ярки електрически лампи. Приличаха на бели топки от двете страни на булеварда, следващ широкия канал, в чиито води се отразяваха светлините. Късен локомотив поздрави жителите с пронизително изсвирване, докато пуфтеше из далечната част на града и обагряше мъглите с черен дим.

В долната част на булевард „Демоа“ можеше да различи съвсем ясно високите стени на зданието Железен гръбнак и Кулата на Текиел от другата страна на канала. И двете постройки все още не бяха завършени, но стоманените им скелети вече се издигаха високо в небето. Смайващо високо.

Архитектите им продължаваха да се надпреварват в обещанията си за нови висоти, които могат да постигнат, и всеки от тях се опитваше да надмине другия. Немалко от посетителите на забавата шепнеха, че когато стигнат петдесетия етаж, сградите ще рухнат. Никой не знаеше коя от двете постройки ще е по-висока, макар че почти всички бяха заложили на едната или другата.

Уакс въздъхна. Там, в Дивите земи, имението Сет със своите три етажа щеше да е помпозна сграда. Тук тя бе джудже. Светът бе продължил напред и се бе променил през годините, докато той бе отсъствал. Беше порасъл, беше изобретил светлини, които не се нуждаеха от огън, и сгради, заплашващи да се издигнат над самите мъгли. Докато свеждаше поглед към широката улица на Четвърти октант, Уакс внезапно се почувства много остарял.

— Лорд Уаксилий? — повика го някой отзад.

Той се обърна. От вратата го гледаше възрастна жена — лейди Авинг Сет. Побелялата й коса бе вдигната на кок, на шията си носеше рубинена огърлица.

— В името на Хармония, драги. Ще настинете отвън! Я влезте, че едни хора искат да се срещнат с вас.

— След минутка идвам, милейди — обеща Уакс. — Само да подишам малко свеж въздух.

Лейди Сет се намръщи недоволно, но се прибра. Не знаеше как да постъпи с него — никой от тях не знаеше. Някои виждаха в него мистериозна издънка на фамилия Ладриан, свързана със странни истории за земи отвъд планините. Други го смятаха за безскрупулен и недодялан грубиян. Предполагаше, че и едните, и другите имат право.

Цяла вечер бе център на вниманието. Очакваха от него да си потърси жена и изглежда всички бяха в течение на това. Къща Ладриан бе на ръба на банкрута след недалновидните ходове на чичо му и най-лесният път към спасение щеше да е чрез един изгоден брак. За съжаление чичо му също така бе успял да се скара с три четвърти от хората, съставящи каймака на обществото в града.

Уакс се наведе над парапета и дългите цеви на пъхнатите в кобури под мишниците му стериони опънаха неудобно сакото му — не бяха предназначени да се носят така все пак.

Трябваше да се върне вътре и да потърси някакъв начин да спаси реномето на Ладриан. Но от мисълта за претъпканите задушни помещения му призля. Сякаш дори тук, на балкона, се задъхваше…

Преди да е помислил какво прави, се прехвърли през парапета и полетя надолу от третия етаж. Разпали стомана, пусна една гилза и я Тласна, запокити я надолу. Както винаги, благодарение на ферохимията, тялото му бе по-леко, отколкото трябваше да бъде. Отдавна бе забравил какво е да стъпва по земята с цялата си тежест.

Щом гилзата иззвънтя на земята, той се Тласна от нея и полетя в хоризонтален скок над стената на градината. Подпря се за миг на ръба, прехвърли се от другата страна и се приземи леко.

„Чудесно — помисли си, приклекнал в мъглата. — Паркът с каретите“. Возилата, с които бяха пристигнали гостите, бяха подредени в стройни редици, кочияшите се бяха прибрали в отредената за тях стая. Тук нямаше електрически светлини, само добрите стари фенери.

Той отиде до каретата си и вдигна капака на закрепения отзад сандък.

Дотук с благородния господар с лъскаво вечерно облекло. Уакс се загърна в мъглопелерината — наметало с дебела яка и подплатени ръкави. Пъхна пушката в калъфа от вътрешната страна, препаса колана и затъкна стерионите в кобурите.

„Така е по-добре“. Наистина беше време да помисли за по-удобни револвери. За съжаление едва ли щеше да намери нещо, което да се сравнява с изделията на Ранет.

Минута по-късно бягаше през града, мъглопелерината се развяваше зад него. Отпред беше разкопчана и отдолу се виждаха официалните му панталони и черната риза. Дългата до глезените мъглопелерина бе разделена на ленти от кръста надолу и краищата й шумоляха на вятъра.

Уакс пусна една гилза, Тласна се високо във въздуха и след миг стъпи на покрива на една сграда от другата страна на улицата. Погледна назад, към имението с ярко сияещите прозорци. Какви ли слухове щеше да породи този път, след като бе изчезнал така внезапно от балкона?

Какво пък, те вече знаеха, че е Двуроден — такива неща бързо ставаха достояние на обществото. Изчезването му едва ли щеше да навреди повече на репутацията на семейството му. Пък и точно сега това не го интересуваше. Откакто се бе прибрал, почти всяка вечер трябваше да изпълнява какви ли не социални функции, а това бе първата мъглива нощ от седмици.

Имаше нужда от мъглите. В тях ставаше такъв, какъвто е.

Уакс претича билото на покрива и скочи, насочвайки се към булевард „Демоа“. Миг преди да стъпи на земята пусна една гилза и се Тласна, за да забави падането си. Приземи се сред някакви декоративни храсти, които се закачиха за краищата на пелерината и изшумоляха.

„Проклятие!“ Никой не засаждаше декоративни храсти в Дивите земи. Той се освободи, като се мръщеше заради шума. Само от няколко седмици бе в града, а вече бе започнал да губи форма! Срамота!

Поклати глава и отново се Тласна нагоре, прелетя над широкия булевард и напречния канал. Промени посоката на полета и се приземи върху една от електрическите лампи. Имаше поне едно предимство на това да си в Елъндел — тук буквално гъмжеше от метал.

Засмя се, разпали стомана и се Тласна от лампата, извиси се високо в небето. Мъглите се вихреха около него, вятърът облъхваше лицето му. Душата му пееше. Никой не може да се почувства истински свободен, докато не скъса веригите на гравитацията и не се възнесе в небето.

Щом стигна максималната точка на полета, се оттласна от друга лампа и продължи да се носи напред. Дългата редица метални стълбове бе като проправен специално за него железен път. Докато подскачаше във въздуха, той си даваше сметка, че лудорията му едва ли ще остане незабелязана за хората в карети и минувачите долу.

Засмя се пак. Монетомети като него се срещаха относително рядко, но Елъндел беше голям и многолюден. Едва ли щеше да е първият, който подскача върху метал из града. В Елъндел монетометите често се използваха за бързи куриери.

Градът продължаваше да го поразява с размерите си. Тук живееха страшно много хора, някои казваха, че са към пет милиона. Никой не знаеше със сигурност колцина обитават отделните квартали — наричани октанти и съответно осем на брой.

Милиони — мисъл, с която не можеше да свикне, макар да бе израсъл тук. Преди да напусне Сушаво бе започнал да си мисли, че градчето е станало прекалено голямо, макар че населението му едва ли надхвърляше десет хиляди.

Приземи се върху улична лампа точно срещу Железен гръбнак, изви глава нагоре и се опита да види върха на небостъргача през мъглите. Дали би могъл да полети толкова високо? Не можеше да Придърпва метали, само да се Тласка — в края на краищата не беше някакъв митичен Мъглороден от историите за отдавнашни времена, като Оцелелия или Издигащия се воин. Една аломантична сила и една ферохимична, това бе всичко, което може да притежава човек. Всъщност притежаването дори само на една бе привилегия — да си Двуроден като Уакс бе наистина голяма рядкост.

Уейн твърдеше, че знае названията на всички различни възможни комбинации Двуродни. Разбира се, Уейн твърдеше, че веднъж откраднал кон, който можел да цвили по ноти, така че човек не можеше да му има доверие. Самият Уакс не обръщаше особено внимание на всички определения и имена на Двуродни: знаеше, че той самият е Трошач, смесена комбинация от Монетомет и Плъзгач. Рядко обаче мислеше за себе си по този начин.

Започна да попълва металоемите си — гривните, които носеше на предмишниците си, — като смаляваше бързо теглото си. Тежината му щеше да бъде съхранена в тях и използвана при нужда. После пренебрегна предупрежденията, с които го засипваше по-предпазливата част на ума му, разпали стомана и Тласна.

Тялото му се понесе нагоре. Вятърът прерасна в рев. Лампата за щастие се оказа отлична котва — имаше достатъчно метал и бе солидно забита в земята, — способна да го изнесе на голяма височина. Той промени леко ъгъла на полета и етажите на сградата се размазаха пред погледа му. Приземи се двайсетина етажа по-горе, тъкмо когато Тласъкът му заплашваше да достигне предела си.

Тази част на сградата вече бе завършена и стената отвън бе облицована с материал, имитиращ дялан камък. Керамика, припомни си Уакс новата дума. Често използвана за високи сгради, където ниските етажи бяха от истински камък, но горните трябваше да са от по-лек материал.

Улови се за една издатина. Не беше толкова лек, че вятърът да го отнесе — още повече с металоемите и оръжията, които носеше. Но олекотеното му тяло лесно се закрепваше за всякакви повърхности.

Под него се кълбеше мъгла. Изглеждаше почти сякаш си играе. Той погледна нагоре, преценявайки следващата си стъпка. Виждаше синкавите линии на металните източници: много от тях бяха от скелето на сградата. Ако се Тласнеше от тях обаче, щеше да се отдалечи.

„Ето там“ — помисли си, докато гледаше един корниз на няколко стъпки по-нагоре. Изкатери се по стената, като използваше и най-малките грапавини. Нямаше Монетомет, който да се страхува от височината. Уакс стъпи на корниза и пъхна една гилза под подметката си.

Погледна нагоре, за да прецени траекторията. Извади от колана си стъкленица, отпуши я и погълна течността със стоманения прах вътре. Уискито изгори небцето му и Уакс изпръхтя. Свястна пиячка, от спиртоварната на Стейджин. „Проклятие, ще ми липсва, когато запасите ми свършат“ — помисли си, докато прибираше стъкленицата.

Повечето аломанти не използваха уиски, за да поглъщат метали. Повечето аломанти обаче пропускаха една чудесна възможност. Той усети, че вътрешните му резерви отново са попълнени, разпали метала и скочи.

Полет нагоре в нощното небе. За нещастие към върха Железен гръбнак се стесняваше, което означаваше, че колкото повече се издига, толкова по-голямо ще е разстоянието между него и сградата.

Уакс бръкна под пелерината и извади късоцевната пушка. Насочи я надолу и встрани от сградата, прикладва и стреля.

Беше достатъчно лек, та откатът да го запрати към сградата и още нагоре. Ехото на изстрела отекна под него, но патронът бе със съвсем дребни сачми и нямаше опасност да нарани някого.

Блъсна се в стената на сградата пет етажа по-нагоре и се улови за някакво наподобяващо рог украшение. Поклати глава. Това архитектите бяха странни хора. Кому е притрябвала скулптура на подобна височина? Наистина съществена разлика в мисленето, ако трябваше да ги сравни с винаги практичните оръжейни майстори. Покатери се на поредния корниз и скочи нагоре.

При следващия скок вече се изравни с оголеното скеле на незавършените етажи. Улови се за една тръба, изправи се върху нея, вкопчи се в друга, вертикална, и запълзя нагоре. Скоро стигна самия връх на скелето.

Височината бе смайваща. Въпреки че мъглите скриваха част от околния пейзаж, Уакс виждаше ясно двойните редове светлини, обрамчващи улиците долу. Други светлинки бяха разхвърляни безпорядъчно из целия град — като трепкащи свещи във водата на погребение на моряк.

Някога този град бе негов роден дом. Но това бе преди да прекара двайсет години из прашните земи, където законът бе само далечен спомен и хората смятаха, че каретите са глезотия. Какво ли щеше да си помисли Леси за тези нови, движещи се без помощта на коне превозни средства, с тънки колела, предназначени за равните павирани градски улици? Карети, които се задвижваха с газ и масло, а не със сено и подкови.

Бавно завъртя глава. В тъмнината беше трудно да се ориентира, но все пак бе прекарал детството си в този град. Много неща се бяха променили, но не чак толкова много. Прецени разстоянието, провери стоманените си запаси и се хвърли в тъмнината.

Жалко, че не виждаше земята долу. Понесе се в широка дъга над града и летя близо минута след Тласъка от масивните метални греди. Небостъргачът зад него бързо се превърна в неясна сянка, после изчезна. Скоро обаче инерцията му се изчерпи и Уакс започна да пада през мъглите. Когато светлините се приближиха — и след като се увери, че под него няма никой, — Уакс насочи пушката надолу и стреля.

Сътресението го подхвърли нагоре и забави скоростта на падане. Уакс се Тласна от сачмите и се приземи меко малко по-нататък. С неудоволствие забеляза, че сачмите са одраскали паважа.

„Проклятие — помисли си. Трябваше да промени някои от навиците си, да. — Аз съм като кон сред пазарски сергии. Трябва да се науча на повече финес“. В Дивите земи го смятаха за истински джентълмен. Тук, ако не внимаваше, скоро щеше да докаже, че е тъкмо такъв недодялан дръвник, за какъвто го мислеха повечето благородници. „Трябва да…“

Изстрели.

Уакс реагира мигновено — Тласна се встрани от една желязна врата, падна и се претърколи. Изправи се мигом, с единия стерион в дясната ръка — в лявата държеше пушката.

Огледа се. Дали глупавите му гърмежи не бяха привлекли вниманието на констаблите? Но проехтяха нови изстрели и той се намръщи. Не. Бяха твърде далеч. Нещо ставаше там.

Ето най-сетне възможност да се поразкърши. Той се Тласна от същата желязна врата и литна над улицата. Приземи се на покрива на една къща — този квартал бе предимно от три– и четириетажни сгради. Как можеха хората да живеят без свободно пространство около домовете си? Уакс би полудял.

Прескочи няколко сгради — сякаш за негово удобство покривите им бяха плоски, — спря и се ослуша. Сърцето му тупкаше развълнувано и Уакс си даде сметка, че се е надявал да се случи нещо подобно. Затова бе напуснал забавата, затова се бе качил на небостъргача.

Възстанови теглото си на три четвърти и продължи. За да се биеш добре, ти трябва поне малко тежест.

Мъглите се вихреха около него, сякаш го подмамваха.

Никой не можеше да предскаже в коя нощ ще излязат — те не се придържаха към нормалните прищевки на времето. Нощта можеше да е влажна и студена и въпреки това без никакъв намек за мъгла. Друга пък беше суха като паднало листо, а мъглите буквално я поглъщаха.

Тази нощ бяха съвсем леки и видимостта бе добра. Нов пукот разцепи тишината. „Нататък“ — помисли Уакс. Стоманата пламтеше с приятна топлина в стомаха му.

Стъпи безшумно на последния покрив и претича до отсрещния край. Погледна надолу. Не можеше да различи много заради мъглите, но долу имаше няколко души и един бе въоръжен с пушка, подпряна на скупчените пред него сандъци. Дулото бе насочено към малка групичка в другия край на улицата. Тъмни фигури с добре познатите високи каски на констабли.

Уакс Тласна леко от себе си във всички посоки и оформи Стоманена сфера. Задействано от аломантията, резето на капака за тавана до него изтрака. Той погледна отново към мъжа, който стреляше по констаблите. Би било добре да направи нещо, което да е от полза за града, вместо да си прахосва вечерите в празни приказки с хора, чиито идеали са различни от неговите.

Пусна една гилза и аломантичната сила я притисна към покрива. Тласна се и подскочи нагоре, към мъглите. Намали рязко теглото си и се Тласна встрани от рамката на един прозорец, докато падаше — така, че да се озове по средата на улицата.

С разпалената стомана виждаше ясно линиите — сочеха към четири фигури зад импровизираната барикада. Вдигна стериона и се прицели в онзи с пушката — мъж с прошарена брада и очи, тъмни като нощта.

Чу женско хлипане.

Застина. Ръката му не трепваше, но бе неспособен да помръдне. Спомени — внимателно прокудени нейде в кътчетата на душата му — се пробудиха и го заляха. Леси, с опрян в челото й револвер. Изстрел. Кръв по тухлената стена.

Бандитът насочи пушката към Уакс и стреля. Стоманената сфера отрази куршума съвсем леко, но достатъчно, и той прониза само пелерината на милиметри от ребрата му.

Уакс се опита да натисне спусъка, но това хлипане…

„В името на Хармония“ — помисли си ядосано, наведе револвера и стреля в земята. Тласна се от куршума и излетя над уличката.

Още куршуми пронизаха мъглата около него. Не можеше постоянно да разчита на Стоманената сфера — все някой щеше да го уцели. Приземи се на един покрив и залегна.

Пое си бавно дъх. „Глупак — укори се. — Кръгъл идиот“. За първи път участваше в престрелка след онзи случай в църквата.

Стисна засрамено зъби и пропълзя до ръба на покрива. Мъжете все още бяха долу. Сега вече ги различаваше по-добре — бяха се скупчили и очевидно се готвеха да избягат. Вероятно не искаха да се забъркват с аломант.

Той се прицели в човека, който приличаше на техен водач. Но преди да натисне спусъка, мъжът бе повален с изстрел откъм страната на констаблите. След миг уличката се изпълни с униформени. Уакс въздъхна.

„Можех да стрелям, докато бях долу — помисли си. — Вместо да се вцепеня. Едва ли щеше да стане както тогава…“ Повтаряше си го отново и отново, докато констаблите извеждаха арестуваните от уличката.

Нямаше и следа от жена. Хлипаше някакъв младеж, ранен при стрелбата.

Констаблите не бяха видели Уакс. Той се обърна и потъна в нощта.

Малко по-късно Уакс доближи имението Ладриан. Неговият подслон в този град, родният му дом. Вече не го чувстваше така.

Високото здание не бе заобиколено от добре поддържана градина, но пък разполагаше с четири етажа, украсени с балкони. Уакс хвърли една монета, прескочи оградата и се приземи върху къщичката на портиера. „Каретата се е върнала — отбеляза той. — Нищо чудно“. Бяха свикнали с поведението му, но не знаеше дали да се радва, или да е засрамен от този факт.

Тласна се от портата — която се разклати под тежестта му — и се приземи на балкона. Монетометът трябва да е максимално точен в действията си, за разлика от своите братовчеди по аломантия — Железните дърпачи. За последните бе достатъчно да изберат цел и да се Придърпат към нея, без да обръщат внимание на шума. Един Монетомет трябва да е прецизен, внимателен, точен.

Прозорецът не беше заключен — той се бе погрижил за това. Предпочиташе да се среща колкото се може по-рядко с хора. Промъкна се в тъмната стая, прекоси я и опря ухо до вратата. Никакви шумове от коридора. Отвори я лекичко и излезе.

Коридорът тънеше в мрак, а Уакс не беше Калаено око, за да може да подсилва сетивата си. Запромъква се пипнешком, като внимаваше да не събори някое украшение или да не се спъне в нещо.

Стаята му бе в другия край. Ръката му напипа топката на вратата. Чудесно. Уакс я открехна тихичко и пристъпи вътре. Оставаше му само да…

Вратата в другия край на стаята се отвори и нахлу жълтеникава светлина. Уакс застина неподвижно, с ръка на единия от стерионите.

На прага стоеше възрастен мъж, вдигнал тежък свещник. Носеше прилежно изгладена черна униформа и бели ръкавици. Повдигна вежди и каза:

— Господарю Ладриан. Виждам, че се върнахте.

— Ъм… — промърмори Уакс и сконфузено извади ръка изпод пелерината.

— Ваната ви е готова, милорд.

— Не съм поръчвал вана.

— Да, но като се имат предвид нощните ви… преживявания, сметнах, че ще е добре да ви приготвя. — Мъжът подуши с нос. — Барут?

— Ами… да.

— Надявам се, че милорд не е застрелял някоя важна клечка?

„Не — помисли си Уакс. — Дори не можах да стрелям“.

Тилоум го гледаше с видимо неодобрение. Не каза нито дума от онова, което несъмнено си мислеше: че внезапното изчезване на Уаксилий от приема е предизвикало малък скандал, че сега ще е още по-трудно да му намерят подходяща партия. Не каза, че е разочарован. Не каза всички тези неща защото, в края на краищата, той бе слуга на своя господар.

Пък и можеше да го каже дори само с поглед.

— Милорд, ще желаете ли да напиша извинително писмо на лейди Сет? Предполагам, че ще го очаква, след като пратихте подобно на лорд Стантън.

— Да, мисля, че ще е добре — отвърна Уакс. Пъхна палци в колана си и усети наредените там стъкленици. „Какво всъщност правя? Държа се като глупак“.

Едва сега осъзна колко детинска е била постъпката му. Да напусне приема и да тръгне из града в търсене на приключения. Какво му ставаше?

Имаше чувството, че се опитва да възвърне някаква част от себе си. Част от човека, който бе преди смъртта на Леси. Осъзнаваше, дълбоко в себе си, че му е трудно да посяга към оръжието, и сякаш искаше да си докаже, че греши.

И се беше провалил.

— Милорд — продължи Тилоум и пристъпи към него. — Ще ми позволите ли… да говоря откровено?

— Разбира се.

— В града има предостатъчно констабли — каза Тилоум. — И те си вършат работата добре. Докато нашата Къща има само един господар. Хиляди разчитат на вас, милорд.

Кимна с уважение, обърна се и излезе.

Беше прав, разбира се. Къща Ладриан бе една от най-могъщите в града, поне в историческо отношение. В градската управа Уакс представляваше интересите на хората, които бяха наети да му служат. Вярно, че интересите им се защитаваха от техните гилдии, но най-много разчитаха на Уакс.

Само че Къщата му сега беше на ръба на банкрут — богата на недвижими имоти, но бедна откъм средства и връзки, заради глупостта на чичо му. Ако не направеше нещо, за да промени положението, това би означавало хора, изхвърлени на улицата, бедност и рухване на други Къщи, обвързани чрез дългове с тяхната.

Прокара пръсти по стерионите. „Констаблите наистина чудесно се оправят на улицата — помисли си. — Нямат нужда от мен. Тук не е Сушаво, този град не се нуждае от помощта ми“.

Опитваше се да запази предишния си живот. Но вече не беше онзи човек. Не можеше да бъде, колкото и да иска. Хората имаха нужда от него — ала за друго.

— Тилоум! — провикна се Уакс.

Икономът надникна отново, вдигнал свещника. Имението все още не разполагаше с електрическо осветление, макар че скоро щяха да дойдат да го инсталират. Услуга, която чичо му бе платил, преди да умре. Пари, които не можеха да си върнат.

— Да, милорд?

Уакс се поколеба, после бавно разкопча колана с револверите и го постави на сандъка до леглото си. Свали пелерината и я сгъна. Задържа я за миг с благоговение, после я прибра в сандъка. Стерионите я последваха. Не бяха единственото му оръжие, но олицетворяваха живота му в Дивите земи.

Уакс бавно затвори капака на предишния си живот и каза:

— Отнеси го, Тилоум. Сложи го някъде.

— Да, милорд — рече Тилоум. — Ще бъде готов, в случай че отново ви потрябва.

— Едва ли ще ми потрябва — измърмори Уакс и обърна гръб на сандъка. — Прибери го на сигурно място. Дано не го видя повече.

— Да, милорд — тихо каза икономът. И като че ли одобрително.

„Това е“ — помисли си Уакс, докато влизаше в банята. Край на Уакс законопазителя.

Време беше да се превърне в лорд Уаксилий Ладриан, шестнайсети управник на Къща Ладриан, в Четвърти октант на град Елъндел.