Сплавта на закона

Пролог

Уакс се прокрадваше приведен покрай оградата, подметките му стържеха по изсъхналата земя. Почти беше опрял своя „Стерион 36“ до слепоочието си; дългата сребриста цев бе покрита с червеникава глинеста прах.

Високата до кръста ограда беше паянтова, дъските — посивели от времето, овързани с оръфани въжета. Миришеше на старост. Дори червеите се бяха отказали много отдавна от това дърво.

Уакс надзърна над изпочупените дъски и огледа безлюдното градче. Породените от аломантията му синкави линии трепкаха във въздуха, проточили се от гърдите му към близките източници на метал. Така става, когато гориш стомана — тя позволява да разкриваш източниците на метал и ако пожелаеш — да се Тласкаш от тях. Тежестта на тялото му срещу тази на избрания метален предмет. Ако се окаже по-тежък от него, тялото му ще политне назад. Ако той е по-тежкият, ще отмести предмета.

Но сега той не Тласкаше. Наблюдаваше линиите, за да провери дали някой от източниците се мести. Засега никой. Клинове, прикрепящи стени, смачкани метални гилзи в прахоляка, подкови, паднали от копитата на коне — всичко това бе неподвижно като старата ръчна помпа, забита в земята вдясно от него.

Продължи да се озърта. Разпалената стомана в стомаха му приятно пламтеше. За всеки случай Уакс внимателно Тласна навън от себе си във всички посоки. Трик, който бе измислил преди няколко години — не Тласкаше някой конкретен предмет, а създаваше около себе си нещо като защитна сфера. Всеки метал, носещ се към него, щеше да бъде отклонен едва забележимо встрани.

Даваше си сметка, че тази защита не е идеална и че въпреки нея може да пострада. Но пък щеше да затрудни евентуалния нападател поне малко. Ако не друго, изстреляните куршуми щяха да се отклонят от целта.

Защитната сфера му бе спасявала живота на няколко пъти. Дори не разбираше как точно го прави — за него аломантията най-често бе съвсем инстинктивен процес. По някакъв начин дори успяваше да изключи от Тласъка метала, който носеше, и никога не Тласкаше оръжието в ръцете си.

Продължи да се прокрадва покрай оградата, без да изпуска от поглед металните линии, за да не би някой да го проследи. Някога Фелтрел, изглежда, се беше водил проспериращо градче. Преди двайсетина години обаче. Когато наблизо се заселил един клан колоси. И нещата тръгнали на зле.

Днес мъртвият град изглеждаше съвсем пуст, но Уакс знаеше, че това е само привидно. Бе дошъл тук, за да открие един психопат. И вероятно не беше единственият.

Хвана се за горния край на оградата и я прескочи, обувките му изтупкаха приглушено върху глинестата почва. Приведе се и се затича приклекнал към близката изоставена ковачница. Дрехите му, инак с хубава кройка, бяха покрити с прахоляк — носеше сако от фин плат, шалче на шията, на маншетите на бялата му риза блестяха скъпи копчета. Изглеждаше някак странно в тази обстановка — сякаш се готвеше да ходи на бал в Елъндел, а не да се промъква по улиците на безлюден град сред Дивите земи, преследвайки маниакален убиец. Като последен щрих към тоалета — и за да се пази от слънцето — носеше бомбе.

Чу шум — някой бе стъпил върху дъска от другата страна на улицата и тя изскърца. Шумът бе толкова слаб, че едва не го пропусна. Реагира мигновено, разпали стоманата, която тлееше в стомаха му, и се Тласна от пироните в стената на ковачницата в мига, когато във въздуха отекна сухият пукот на изстрел.

От внезапния Тласък стената се разтърси, старите ръждясали пирони заизскачаха от дъските. Тласъкът го отхвърли настрани и той падна на земята и се претърколи. За миг мярна права синкава линия — от куршума, който удари земята на мястото, където бе стоял допреди миг. Докато се изправяше, проехтя втори изстрел. Този път куршумът бе насочен по-добре, но в последния момент се отклони.

Оттласнатото от невидимата сфера оловно късче изсвистя покрай ухото му — защитата продължаваше да действа. Само няколко сантиметра вдясно и щеше да го удари право в челото — въпреки стоманената сфера. Уикс бавно пое дъх, вдигна стериона и се прицели в балкона на стария хотел от другата страна на улицата — оттам бе долетял куршумът. Парапетът бе скрит от табелата на хотела. Стрелецът вероятно се бе притаил зад нея.

Уакс стреля и Тласна куршума — придаде му сила и ускорение, за да го направи по-бърз и пробивен. По-точен. Не използваше разпространените оловни куршуми, имаше нужда от нещо по-яко.

Стоманеният куршум удари табелата, проби я и уцели мъжа зад нея. Синкавата линия, водеща към оръжието му, потрепери, докато той се свличаше безшумно. Уакс бавно се надигна и отърси прахта от дрехите си.

В същия миг проехтя нов изстрел.

Той изруга и се Тласна рефлексивно от пироните, макар че инстинктът му подсказваше, че е твърде късно да разчита на Тласъка.

Пак падна. Силата трябваше да иде някъде и щом пироните не можеха да се изместят, го правеше тялото му. Уакс изпъшка, вдигна револвера и се огледа трескаво за човека, който бе стрелял по него. И този път не го бе уцелил. Дали пък стоманената сфера не беше…

Някой се претърколи от покрива на ковачницата и рухна на земята сред облак червеникава прах. Уакс премигна, стисна револвера и отново се запрокрадва покрай оградата. Не сваляше поглед от аломантичните линии. Можеха да го предупредят, ако някой се приближи — но само ако носи в себе си метал.

Нито една линия не сочеше към строполилото се пред ковачницата тяло. Ала малка мрежа от синкави линии се местеше заедно с нещо от другата страна на прихлупената сграда. Уакс се прицели във фигурата, която изскочи иззад ъгъла и се затича към него.

Жена. Жена с бяло наметало, изцапано с червена прах по полите. С вързана на плитка черна коса, с панталони с широк колан и затъкнати в ботушите крачоли. Волево лице. Строго лице, с устни, които, изглежда, рядко се усмихваха.

Уакс въздъхна облекчено.

— Леси?

— Пак ли падна? — попита тя, когато стигна оградата. — Имаш повече прах по лицето, отколкото Майлс бръчки. Дали не е време вече да се откажеш, старче?

— Леси, аз съм само три месеца по-голям от теб.

— Трябва да са били доста дълги три месеца. — Тя надзърна над оградата. — Видя ли някой друг?

— Свалих един горе на балкона — отвърна Уакс. — Но не видях дали беше Тан Проклетия, или не.

— Не е бил той — каза тя. — Той не би стрелял по теб отдалече.

Уакс кимна. Тан предпочиташе да работи сам. И отблизо. Рядко застрелваше жертвата си, преди да успее да се порадва на страха в очите й.

Уакс кимна към падналия до стената мъж и попита:

— Твое дело ли е?

— Имаше лък — отвърна тя. — С каменни остриета на стрелите. За малко да те уцели отгоре.

— Благодарско.

Тя повдигна небрежно рамене, но очите й блещукаха от задоволство. Очи, скрити под тежки клепачи, обгорели от жестокия пек на Дивите земи. Имаше време, когато двамата все още водеха сметка кой е спасявал повече пъти другия. Но от години бяха изгубили точната представа.

— Покрий ме — тихо каза Уакс.

— С какво? — усмихна се тя. — С боя? С целувки? Вече си покрит с прах.

Уакс вдигна озадачено вежди.

— Извинявай. — Тя се намръщи. — Напоследък твърде често играя карти с Уейн.

Той изсумтя, наведе се над трупа и го обърна. Тип с жестоко лице, обрасло с няколкодневна брада, с рана от куршум от дясната страна. „Май го познавам“ — помисли си Уакс, докато пребъркваше джобовете му. Намери няколко патрона и парче кървавочервено стъкло.

Изтича обратно при оградата.

— Е? — попита Леси.

— От бандата на Донал — каза той и показа стъклото.

— Копелета — отвърна Леси. — Няма да ни оставят на мира, нали?

— Леси, ти простреля сина му.

— А ти — брат му.

— При мен беше самозащита.

— При мен също. Хлапето ме дразнеше. Пък и в края на краищата оцеля.

— Без палеца на единия крак.

— За какво са ти десет пръста? Една моя братовчедка има само четири. И с тях се справя прекрасно. Вярно е, че изглежда доста смешно. Покрий ме.

— С какво?

Тя се ухили, надникна иззад ъгъла, после хукна към ковачницата.

„В името на Хармонията — помисли си Уакс с усмивка. — Обичам тази жена“.

Огледа се за други противници, но Леси стигна до постройката, без да проехтят нови изстрели. Уакс й кимна и на свой ред се затича към хотела. Надзърна вътре и се огледа внимателно. Помещението беше празно и Уакс махна с ръка на Леси. Тя изтича при следващата постройка от тази страна на улицата и я провери.

Бандата на Донал. Да, Уакс бе застрелял брат му, докато онзи участваше в обир на железницата. Доколкото успя да научи, Донал не жалееше кой знае колко за брат си. Това, което го разгневи, бе загубата на плячката и вероятно то бе причината сега да е тук. Беше обявил награда за главата на Тан Проклетия, задето бе откраднал негова пратка с хроносплав. Вероятно не бе очаквал, че Уакс ще преследва Тан по същото време, но хората му имаха заповед да стрелят по Уакс и Леси всеки път, щом ги зърнат.

Уакс се поколеба дали да не напусне мъртвия град и да остави на Донал и Тан да се разберат помежду си. Но още щом си го помисли и сърцето му се сви. Беше обещал да залови Тан. Не можеше да се откаже.

Леси му махна от прозореца на къщата, в която бе влязла, и посочи назад. Казваше му, че ще се промъкне нататък, за да провери следващите къщи. Уакс кимна и даде знак, че е разбрал. Трябваше да се съберат с Уейн и Барл, които бяха отишли да проверят другата част на града.

Леси се изгуби от погледа му и той се прокрадна през вътрешността на стария хотел към страничната врата. Подмина няколко леговища на хора и плъхове. Градът привличаше отрепки както куче бълхи. В един от ъглите някой дори бе устроил импровизирано огнище от метален лист и камъни. Чудно как не бе подпалил цялата сграда този глупак.

Уаксилий отвори страничната врата и излезе на тясната уличка между хотела и магазина до него. Някой сигурно беше чул изстрелите и щеше да дойде да провери какво става. Най-добре бе да не се подава отпред. По същата причина и Леси бе заобиколила къщите от задната страна.

Уакс последва примера й и излезе на отъпканата червеникава земя зад магазина. Тук склонът бе обрасъл с тръстика и само входът към някаква стара изба бе разчистен. Уакс го заобиколи внимателно и огледа дървената рамка на стълбището.

Дали пък…

Коленичи до отвора и надзърна вътре. Някога тук бе имало стълба, но тя бе изгнила и останките й лежаха на купчина на дъното. Миришеше на влага и мухъл… и едва доловимо на дим. Някой долу бе запалил факла.

Уакс пусна един куршум през отвора, после скочи вътре, с готово оръжие. Докато падаше, попълни металоема си, като намали теглото си. Уакс беше Двуроден — ферохимик и аломант. Аломантичната му сила бе Стоманено тласкане, а ферохимичната се наричаше Плъзгане — способността да трупа или губи тегло. Често смаляваше теглото си до една трета от нормалното, благодарение на което се придвижваше и реагираше по-бързо.

Запромъква се в мрака. Беше изминал дълъг път, за да открие мястото, където се спотайва Тан Проклетия. В края на краищата фактът, че Фелтрел внезапно бе изоставен от други бандити, скитници и непрокопсаници, се оказа важна следа.

Уакс пристъпваше леко към вътрешността на избата. Тук миризмата на дим бе по-силна и макар че светлината избледняваше, той успя да види огнище до едната стена. А до него стълба, вероятно донесена тук от входа.

Спря. Очевидно онзи, който бе превърнал избата в скривалище — Тан или някой друг, — все още бе тук. Освен ако нямаше друг изход. Уакс пристъпи напред, присвил очи в тъмнината.

Отпред мъждукаше светлинка.

Уакс се огледа — револверът следваше погледа му — и извади стъкленица от мъглопелерината. Измъкна тапата със зъби и гаврътна на един дъх уискито и стоманата, за да попълни резервите си. После разпали стомана. Да, пред него, в дъното на тунела, имаше източник на метал. Колко още продължаваше избата? Беше очаквал, че ще е малка, но яките дебели греди подсказваха друго. По-скоро приличаше на миньорска шахта.

Бавно тръгна напред, без да сваля поглед от металните линии. Ако някой го видеше и насочеше към него оръжие, линиите щяха да се раздвижат и той щеше да има шанс да Тласне оръжието от ръцете на противника. Но нищо не помръдваше. Той пое бавно изпълнения с мирис на влажна почва, гъби и прогнили картофи въздух. Вече доближаваше трепкащата светлинка, но не чуваше нищо. Металните линии не помръдваха.

Приближи се още и видя, че светлината струи от окачена на една напречна греда лампа. Още нещо висеше в средата на тунела. Труп? Обесен? Уаксилий изруга наум и забърза напред, като се оглеждаше за засада. Наистина имаше труп, но той само го озадачи още повече. Изглеждаше много стар. Очите бяха изсъхнали в очниците, през кожата се подаваха белезникави кости. Не миришеше и не беше подпухнал.

Струваше му се познат. Геормин, кочияшът, който носеше поща в Сушаво от далечни селца из района. Поне това бе неговата униформа и косата сякаш бе същата. Той бе една от първите жертви на Тан и тъкмо неговото изчезване бе подтикнало Уакс да тръгне по дирите на психопата. Оттогава бяха изминали два месеца.

„Но този труп е мумифициран — помисли си Уакс. — Изсъхнал като стар пергамент“. Призля му — неведнъж бе седял на една маса с Геормин и макар че кочияшът обичаше да послъгва на карти, инак бе свестен човечец.

Някой бе поработил здравата върху трупа. Жици придържаха ръцете му така, че да стоят встрани, главата му бе обърната назад, устата — разтворена. Уаксилий отмести с отвращение поглед от зловещата сцена.

„Внимавай — каза си. — Не му позволявай да те ядоса. Съсредоточи се“. По-късно щеше да се върне да свали Геормин. В момента не биваше да издава никакъв шум. Поне знаеше, че е на прав път. Това със сигурност бе леговището на Тан Проклетия.

По-нататък имаше друга лампа. Колко дълъг бе този тунел? Уакс приближи осветеното място и се натъкна на нов труп, този път окачен на стената. Анарел, странстваща геоложка, изчезнала малко след Геормин. Бедната жена. Тялото й бе изсъхнало по същия начин, приковано в специфична поза на стената, сякаш бе коленичила да огледа някои каменни образци.

Нов осветен кръг го накара да продължи. Вече си даваше сметка, че това не е изба, а тунел — може би скривалище на контрабандисти, останало от времето, когато Фелтрел е процъфтявал. Тан не би могъл да построи толкова голямо подземно съоръжение сам.

Подмина още шест трупа, всеки осветен от запален фенер, всеки — в определена поза. Един седеше на стол, друг висеше, сякаш лети, останалите четири бяха приковани за стената.

„Поквара и Гибел — помисли си Уакс. — Това не е леговището на Тан, а неговата изложбена галерия“.

Отвратен, Уакс се отправи към следващото осветено петно. Този път бе различно. По-светло. Докато се приближаваше, осъзна, че вижда слънчева светлина да се процежда през квадратен отвор на тавана. Тунелът продължаваше; вероятно тук някога бе имало капак, отдавна изгнил и пропаднал. Земята под краката му се издигаше към отвора.

Уакс запълзя по наклона и надзърна предпазливо навън. Намираше се в някаква сграда, чийто покрив бе рухнал. Тухлените стени обаче бяха оцелели. Отпред и вляво от Уакс бяха подредени четири олтара. Стара църква на Оцелелия. Изглеждаше празна.

Уакс изпълзя през отвора, вдигнал стериона до главата си; краищата на пелерината се влачеха зад него. Сухият чист въздух му подейства освежително.

— Животът на всеки човек е представление — отекна нечий глас в пустата църква.

Уакс се хвърли настрани и се притаи до един от олтарите.

— Но ние не сме актьори — продължи гласът. — Ние сме кукли.

— Тан — рече Уакс. — Излез.

— Видях бог, пазителю на закона — прошепна Тан. Къде ли се спотайваше? — Видях самата Смърт, с клинове в очите. Видях Оцелелия, който е животът.

Уакс огледа църквичката. Беше затрупана от преобърнати скамейки и рухнали статуи. Той се притисна към олтара. Струваше му се, че гласът идва от дъното на помещението.

— Хората се питат — не спираше Тан, — но аз зная. Зная, че съм кукла. Всички сме кукли. Харесва ли ти моето малко представление? Доста усилия положих над него.

Уакс продължи покрай дясната стена. Обувките му оставяха диря в прахта. По лявото му слепоочие се стече капка пот. Очите му смъдяха. Пред погледа му непрестанно изплуваха приковани трупове.

— Много хора така и не получават възможност да творят истинско изкуство — продължаваше Тан. — А най-добрите представления са тези, които не могат да бъдат повторени. Нужни са месеци, дори години за подготовка. За да може всеки детайл да заеме мястото си. И колкото и да се стараеш, неизменно настъпва разложението. Не успях да ги балсамирам както трябва — не разполагах нито с време, нито със средства. Можех да ги съхраня само за това представление. Утре всичко ще се разпадне. Ти ще си единственият зрител. Само ти. Но нали ти казах… ние всички сме кукли…

Гласът идваше от дъното на помещението, иззад купчина отломки.

— Друг ни дърпа конците — каза Тан.

Уаксилий заобиколи с бърза стъпка купчината и вдигна стериона.

Пред него стоеше Тан, притиснал пред себе си Леси — беше й запушил устата и тя гледаше Уакс с изцъклени очи. Той замръзна, насочил оръжието. Леси имаше рани на ръката и крака. Беше простреляна и лицето й бе пребледняло. Бе изгубила кръв. Ето защо Тан бе успял да я надвие.

Уакс стоеше неподвижно. Не изпитваше тревога. Не можеше да си го позволи — ръката му би могла да трепне и да пропусне целта. Виждаше ясно лицето на Тан зад главата на Леси; лудият бе пристегнал шията й с примка.

Тан беше висок и мършав, с дълги ръце с фини пръсти. Преди се занимаваше с балсамиране на трупове. Черна оредяла коса, пригладена назад. Скъп костюм, сега изцапан с кръв.

— Друг ни дърпа конците, пазителю на закона — тихо каза той.

Леси гледаше Уакс в очите. И двамата знаеха какво трябва да се направи в подобна ситуация. Предишния път той бе на нейното място. Хората непрестанно се опитваха да ги използват един срещу друг. Според Леси това не беше недостатък. Вероятно би казала, че ако Тан не знаеше за връзката между тях, щеше да я убие веднага. Но вместо това я бе отвлякъл. Така им бе дал шанс да се измъкнат.

Уаксилий се прицели и Леси премигна. Веднъж. Втори път. Трети.

Уакс стреля. В същия миг Тан дръпна Леси надясно.

Звукът от изстрела отекна глухо в тухлените стени. Куршумът удари Леси точно под дясното око и главата й подскочи назад. Кръв опръска стената зад нея. Тя се свлече.

Уакс стоеше застинал, вцепенен от ужас. „Не… не трябваше да става така… не е възможно…“

— Най-добрите представления — повтори Тан усмихнат, свел поглед към тялото на Леси, — са тези, които се играят само веднъж.

Уакс го застреля между очите.