Сплавта на закона

18.

Вагонът се разтресе, но Уаксилий очакваше това и се задържа за въжето, което бе овързал около металните сандъци.

Щом ударната вълна отмина, той се измъкна навън приведен, стиснал Възмездие.

Помещението бе изпълнено с дим, по пода бяха нападали камъни и парчета метал. Повечето лампи бяха изпотрошени от експлозията, а оцелелите се клатушкаха като пощурели и хвърляха объркани сенки.

Уаксилий бързо се огледа. Поне четирима противници бяха убити. Вероятно щеше да порази повече, ако бе задействал взрива по-рано, но предпочиташе да избегне невинните жертви. Отдели секунда да се увери, че Стерис и останалите заложнички не са тук.

Тласна се нагоре и назад от една купчина скрап, преди Изчезвачите да го засекат. Докато се извисяваше, се прицели и простреля един мъж, който тъкмо се надигаше от земята и разтърсваше глава. Стъпи върху вагона, стреля още два пъти и повали още двама от Изчезвачите.

Мъж с парцаливо сако стоеше близо до стената на помещението и Уаксилий стреля по него миг преди да го познае. Лявата страна на сакото и ризата му бяха разкъсани, но отдолу вече се подаваше здрава тъкан. Тъкмо вдигаше револвера си.

Уаксилий скочи зад вагона. Беше се надявал да се озове в някое по-типично скривалище, с тесни коридори и удобни за спотайване ъгълчета, а не в огромна каменна зала. Тук щеше да е много по-трудно да се скрие.

Надзърна иззад вагона и бе посрещнат с изстрели от четири или пет различни позиции. Дръпна се назад и побърза да презареди Възмездие с обикновени куршуми. Бяха го обкръжили. Това не беше никак добре.

Още една от лампите на тавана премигна и угасна. На няколко места пламтяха разпалени от експлозията пожари и озаряваха помещението със зловеща червеникава светлина. Уаксилий се приведе, вдигнал дулото на Възмездие до слепоочието си. Дори не си направи труда да използва стоманената сфера — тези хора стреляха с алуминиеви куршуми.

Имаше две възможности — да остане тук, докато не го обкръжат и не го убият, или да се опита да се измъкне. Така да бъде. Изрита някакво парче метал и после го Тласна пред себе си. То полетя над земята, привличайки стрелбата върху себе си, и в същия миг Уакс подскочи и се Тласна нагоре. Докато се издигаше към тавана, се завъртя и откри огън, най-вече за да накара противниците да потърсят прикритие. Дори успя да уцели един, преди да се приземи в ъгъла и да се скрие в сянката на някакви сандъци.

Изправи се и презареди с трескави движения. Раната го болеше, върху превръзката бе избила прясна кръв.

Вагонът бе в северозападния ъгъл на помещението, където бяха струпани сандъците. В западната страна, малко на юг от него, имаше някакъв тунел. Дали да не побегне нататък?

Изскочи иззад сандъците и простреля един Изчезвач в главата. Претърколи се и потърси прикритие зад друга купчина сандъци.

Някой се прокрадваше зад сандъците отляво — той чуваше стъпки и хрущене на камъчета, разхвърляни след експлозията. Вдигна револвера, подаде се иззад прикритието си и стреля по някакъв мъж с черен костюм.

Мъжът вдигна небрежно ръка. Уаксилий проследи синкавата линия и видя как куршумът бе отблъснат назад и се удари в стената. „Страхотно. Попаднах на Монетомет“. Завъртя барабана на Възмездие и натисна лостчето. За съжаление огън от други бандити го накара да се прикрие, преди да изстреля специалния куршум.

Приклекна. Монетометът беше съвсем близо. Трябваше да действа бързо. Измъкна от джоба си няколко кърпички, в които бяха вързани метални тежести, хвърли ги и ги Тласна, за да привлекат стрелбата, и се спусна към другия край на купчината сандъци. Трябваше да се движи непрестанно. Да…

И се изправи лице в лице с човек, който бе заобиколил сандъците от другата страна. Слаб мъж с пепелявосива кожа, нахлупил шапката на Уейн. Тарсън, спомни си той името, чуто по време на обира.

Тарсън се ококори от изненада и замахна с юмрук — сякаш бе забравил, че стиска револвер. Беше колосокръвен, може би и Пютриумен юмрук, като се имаше предвид колко бързо се бе възстановил от огнестрелната рана. Хора като него често първо замахваха да ударят, а чак после се сещаха за оръжията си.

Уаксилий едва успя да се отдръпне — юмрукът профуча покрай носа му, заби се в сандъците и ги натроши. Уаксилий вдигна Възмездие, но Тарсън — движеше се с нечовешка бързина — го удари през ръката. Да, несъмнено беше Пютриумен юмрук. Колосокръвните бяха силни, но не толкова бързи.

Уаксилий се Тласна назад. Ръкопашен бой с този човек щеше да е самоубийство. По-добре…

Покривът избухна.

Всъщност не целият Покрив. Само частта над Уаксилий, през която, изглежда, вагонът бе свален с помощта на някаква платформа. Уаксилий се присви под дъжда от сипещи се метални парчета и Тласна някои от тях настрани. Отгоре откриха огън и Пютриумният юмрук се приведе, когато куршумите зачаткаха около тях.

През отвора скочи мъж с наметало и с фехтовачески бастунчета в ръце. Уейн. Приклекна до Уаксилий, изпъшка и миг след това мержелеещата стена на забързващата сфера ги обгърна.

— Уф. — Уейн изпъшка пак и опипа строшения си крак, който вече зарастваше.

— Не беше нужно да скачаш толкова бързо — укори го Уаксилий.

— О, така ли? Защо не се огледаш, главо проста?

Уаксилий се огледа. Докато бе мерил сили с Пютриумния юмрук, Монетометът се бе качил на един от сандъците, с револвер в ръка. От дулото излизаше тънка струйка дим. А самото дуло бе насочено право към главата на Уакс.

Уаксилий неволно потрепери и отстъпи встрани.

— Благодаря… Но… главо проста?

— Изпробвам нови обиди — отвърна Уейн и се изправи. — Харесва ли ти наметалото ми?

— Това ли те забави? Моля те, не ми казвай, че си пазарувал, докато животът ми бе изложен на риск.

— Трябваше да се справя с тримата тъпаци, които охраняваха входа горе — обясни Уейн и завъртя бастунчетата. — Единият носеше тази великолепна дрешка. — Той се поколеба. — Забавих се, защото се наложи да измисля как да го неутрализирам, без наметалото да пострада.

— Потресаващо.

— Накарах Мараси да го гръмне в крака — продължи Уейн и се ухили. — Готов ли си? Ще се опитам да се справя с нашия колосокръвен приятел.

— Само внимавай. Той е Пютриумен юмрук.

— Очарователно. Уакс, винаги ме запознаваш с много интересни хора. Мараси ще ни прикрива отгоре, ще държи стрелците под постоянен огън. Можеш ли да се справиш с Монетомета?

— Ако не мога, значи ми е време да се пенсионирам.

— Уф. На това ли му казваш оптимизъм? Ще го запомня. Готови?

— Давай!

Уейн прибра сферата и скочи напред, изненадвайки Пютриумния юмрук с внезапната си поява иззад сандъците. Куршумът на Монетомета се заби в земята. Уаксилий се хвърли към Възмездие, който бе изпуснал върху един сандък.

Монетометът реагира рефлексивно — скочи на земята и Тласна револвера.

Ранет може да притежаваше много достойнства, но щедростта не беше сред тях — револверът не бе изработен от алуминий. Тласъкът на Монетомета запокити Възмездие над главата на Уаксилий. Той изруга, наведе се и револверът профуча над него. Имаше още оръжия, разбира се, но те бяха заредени с обикновени муниции.

Уаксилий предположи, че Монетометът се опитва да удари револвера в стената и да го строши, така че Тласна Възмездие с всички сили и го запрати през дупката в тавана.

Хвърли един патрон на земята и се Тласна след револвера. Монетометът се опита да стреля по него, но един точен изстрел от Мараси едва не му отнесе главата и го принуди да се дръпне встрани.

Уаксилий профуча сред мъглите, които се спускаха през дупката като водопад, продължи нагоре под блещукащите звезди в черното небе, настигна револвера и го хвана. Тласна се от един осветителен стълб тъкмо когато отдолу засвистяха куршуми.

Удари се в стената на близката сграда и се улови за нея. Нещо тъмно излетя през дупката и се извиси зад него. Монетометът. Последва го втори мъж в черно, също аломант, макар че траекторията му говореше, че е по-скоро Дърпач.

„Страхотно“. Уаксилий насочи револвера надолу, изстреля един обикновен куршум и се Тласна от него, като същевременно рязко намали теглото си. Тялото му литна нагоре. Двамата аломанти го последваха с грациозни подскоци. Уаксилий завъртя барабана на Възмездие на специалните патрони.

„Сбогом“ — каза наум и стреля в главата на Монетомета.

По чиста случайност точно в този момент мъжът се Тласна настрани. Не го направи преднамерено, просто имаше късмет. Куршумът профуча към мъглите зад него, а той вдигна оръжието си и стреля два пъти. Единият куршум облиза ръката на Уаксилий.

Уакс изруга и се Тласна встрани, за да избегне следващия изстрел. „Глупак! — помисли си ядосано. — Няма значение колко подходящи са куршумите ти, ако не стреляш точно!“

Съсредоточи се върху това да поддържа известна преднина пред двамата и заподскача нагоре покрай стената на Железен гръбнак. Монетометът се носеше с грациозни скокове след него, а Дърпачът използваше прави траектории, като се Придърпваше за металното скеле на високата сграда — стрелкаше се покрай стената като завързан на невидимо въже алпинист.

Двамата му противници пестяха куршуми в очакване на подходящия момент. Уаксилий правеше същото, но по друга причина — не беше сигурен дали има полза от стрелбата по тях. Трябваше да зареди поне един куршум за Мъгливи убийци. И, ако е възможно, да раздели двамата, за да може да се справи с тях поединично.

Продължи да се издига към небето, като се Тласкаше от стоманените корнизи. Скоро обаче се изправи пред същия проблем, който бе срещнал при предишното катерене на сградата. Нагоре тя се стесняваше и той можеше само да набира височина, но не и да я доближава. А този път не разполагаше с пушка.

Разполагаше обаче с още един куршум срещу Мъгливи убийци, който би трябвало да поразява и Пютриумни юмруци. Поколеба се — дали да не го запази за онзи долу?

Не. Ако двамата го убиеха, така и нямаше да може да се изправи срещу него. Протегна ръка, натисна спусъка и се отблъсна назад. Тласъкът не бе толкова силен както от пушката, но с намаленото му тегло и това бе достатъчно, за да полети към сградата.

Монетометът профуча покрай него и го изгледа изненадано. Опита се да насочи оръжието си, но Уаксилий бе по-бърз. Стреля с обикновен куршум — но Монетометът бе принуден да го Тласне, за да се предпази от него. Уаксилий Тласна в същия миг и това го отпрати към сградата. Нещастният Монетомет полетя в небето, далече от кулата.

Уаксилий се опря за миг на стената и се опита да запази равновесие, докато изваждаше втория си револвер.

Изстреля и шестте куршума, бързо. Дърпачът извъртя гърди към него и блъскащите се в нагръдника му куршуми вдигнаха искри. И този път късметът не беше на страната на Уаксилий — понякога можеш да убиеш Дърпач по този начин, особено ако някой от куршумите рикошира към лицето му или нагръдникът се откачи. Но не и тази нощ.

Уаксилий изруга, хвърли се във въздуха и полетя надолу покрай Дърпача. Той го последва и двамата се понесоха стремглаво през мъглите.

Уаксилий изстреля един куршум надолу, за да забави падането си точно преди да се удари в земята. Даваше си сметка, че трябва да стреля по Дърпача под определен ъгъл, за да…

Втори изстрел отекна в нощта и Дърпачът изкрещя. Уаксилий се завъртя, вдигна оръжието си, но Дърпачът рухна с окървавено лице на земята.

Мараси изскочи от близките шубраци, спря и потрепери, втренчена в мъжа, когото току-що бе повалила.

— Право в десятката, Мараси — каза Уакс.

— Мишените не крещят.

— Технически погледнато и той беше мишена.

В следващия миг се сети за Монетомета, изруга, хвърли празния револвер настрана, сграбчи Мараси и се хвърли в дупката точно когато от мъглите долетяха изстрели и куршумите се забиха зад тях.

В скривалището на бандитите цареше хаос. По пода се въргаляха ранени и убити — едни от взрива, други от изстрелите на Уаксилий. Останалите Изчезвачи бяха заели позиции до западния тунел и обстрелваха Уейн — който беше във вихъра си, разпалил в безумно темпо запасите си от хроносплав. Изникваше някъде, привличаше огъня, после изчезваше в размътено петно, за да се появи на няколко крачки встрани. Подхвърляше подигравки, когато куршумите го подминаваха, и не спираше да се движи.

Стрелците се опитваха да предположат къде ще се появи следващия път, но това бе безплодна игра — Уейн можеше да забързва времето, да види накъде ще се насочат куршумите и да иде там, където няма да го уцелят. Човек трябваше да притежава невероятни умения и късмет, за да удари един Бързоврем, който знае, че го дебнат.

Но колкото и да бе впечатляваща, това бе тактика на отлагането. С толкова много противници, които стрелят по него, Уейн не можеше да рискува да ги доближи. Трябваше да се появява за кратко, между разпъването на хроносферите, и ако се озовеше близо до Изчезвачите, те щяха да получат възможност да стрелят по него и да го ударят в краткия миг преди разгръщането на новата сфера.

Уаксилий протегна ръка към Мараси и каза:

— Динамит.

Тя му подаде една пръчка.

— Прикрий се някъде. Опитай се да уцелиш Монетомета, когато се спусне след нас — каза Уаксилий и се втурна към Уейн, като стреляше напосоки към Изчезвачите. Те се развикаха и залегнаха и Уаксилий стигна до Уейн тъкмо докато той разгръщаше поредната забързваща сфера.

— Благодаря — измърмори Уейн. По челото му се стичаше пот, но на лицето му грееше усмивка.

— Пютриумният юмрук? — попита Уаксилий.

— Постигнахме реми — отвърна Уейн. — Този копелдак е ужасно бърз.

Уаксилий кимна. Пютриумните юруци винаги създаваха неприятности на Уейн. Макар че можеше да се изцелява по-бързо от тях, те го надминаваха по бързина и сила и в ръкопашен бой с тях той бе в неизгодна позиция.

— Все още носи късметлийската ми шапка — оплака се Уейн и кимна към мъжа със сивкава кожа, който стоеше зад Изчезвачите и ги командваше. — Тези излязоха от тунела. Мисля, че вътре има още. Не знам защо Майлс не ги е довел в помещението.

— За да има възможност да ме обкръжи — отвърна Уаксилий. — Предполагам, че се е спотаил зад вагона.

Двамата с Уейн стояха в средата на помещението, вагонът беше вляво зад тях, тунелът — вдясно.

Уаксилий — можеше без затруднение да стигне до вагона — отсече:

— Майлс все още си остава главната ни цел.

— Не мисля, че ще успеем.

— Тъкмо затова имаме и резервен план. Но да се надяваме, че този ще сработи. Не искам да излагам Мараси на опасност. — Уаксилий вдигна пръчката динамит. Нямаше фитил — беше предназначена за възпламеняване от детонатор. — Ти се заеми с онези мъже. Аз ще се погрижа за Майлс. Готов ли си?

— Аха.

Уаксилий хвърли динамита, а Уейн прибра сферата миг преди пръчката да достигне мержелеещата преграда.

Динамитът полетя към Изчезвачите, които надзъртаха от скривалищата си. Уаксилий се прицели с Възмездие и изстреля последния патрон в барабана по тях.

Експлозията разтърси помещението.

Уакс видя, че Майлс излиза иззад вагона, извади шепа патрони, затича се, скочи вътре, приклекна и почна да презарежда.

На вратата се появи тъмна сянка.

— Здравей, Уакс — каза Майлс и влезе във вагона.

— Здрасти, Майлс. — Уаксилий си пое дъх и Тласна металните куки на тавана, за които бе завързана рибарската мрежа. Те се откачиха, мрежата падна и захлупи Майлс.

Докато Майлс се дърпаше изненадан, Уаксилий Тласна скобите в долната част на мрежата, тя се изопна и събори Майлс на пода.

Майлс падна и главата му се блъсна в един от сандъците. Ударът едва ли го замая, но при несръчното си падане той изпусна оръжието. Уакс се хвърли напред, хвана го и го издърпа през мрежата, после се изправи.

Майлс се мяташе в мрежата. Въпреки невероятните си способности за самоизцеряване не беше по-силен от обикновен човек. Хитрината беше не да го убиеш, а да го извадиш от строя.

А в следващия миг Майлс спря да се дърпа, бръкна в джоба си, извади табакера, отвори я и измъкна от нея тънка пръчица динамит.

Уаксилий замръзна.

„Проклятие!“

Хвърли се към вратата на вагона и докато прелиташе над Майлс, го видя как издърпва предпазителя на динамита. В следващия миг яркият блясък на експлозията го погълна.

Свести се окървавен в прахоляка пред вагона. Не можеше да помръдне, нито да мисли, сърцето му подскачаше в гърдите.

Майлс стоеше на вратата на вагона. Дрехите му бяха на парцали, но самият той изглеждаше невредим. Беше взривил динамита в ръката си, за да се освободи от мрежата.

„Поквара и Гибел…“ Уаксилий се закашля. Не усещаше болка. Това не беше добре. Дори беше много лошо.

— Има ли някакво съмнение, че съм бил избран за нещо велико? — изрева Майлс. Уаксилий почти не го чуваше, ушите му тътнеха след експлозията. — Защо иначе ще притежавам такава сила, Уаксилий? Защо иначе ще сме такива, каквито сме? И въпреки това позволяваме на други да ни управляват. Оставяме ги да объркат света, а ние преследваме дребни престъпници!

Скочи от вагона и се приближи.

— Писна ми да правя това, което ми нарежда градът. Би трябвало да помагам на хората, а не да водя безсмислени битки, на които ме пращат корумпирани и безсърдечни хора.

Наведе се над Уаксилий.

— Не виждаш ли? Не разбираш ли колко важна е работата, която вършим? Не осъзнаваш ли, че сме създадени за тази работа, може би дори да управляваме. Това е почти като силата, която притежаваме — тази божествена сила. — Сякаш се молеше на Уаксилий да се съгласи, да го подкрепи.

Уаксилий само се закашля.

— Ба! — изръмжа Майлс и се изправи. — Нима си мислиш, че не знаех, че ще се опиташ да ме вържеш? Виж колко полезна може да е една малка експлозия. Носех динамитна пръчка в табакерата. Малко хора биха се заинтересували какво има там. Трябваше да разпиташ престъпниците, които съм залавял в Дивите земи. Някои от тях също се опитваха да ме заплитат с мрежи.

— Аз… — Уаксилий се закашля. Гласът му звучеше някак чуждо в заглъхналите му уши. — Не бих могъл да разговарям с нито един от тях, Майлс. Ти ги уби всичките.

— Така е — потвърди Майлс, сграбчи Уаксилий за рамото и го дръпна да се изправи. — Виждам, че си изпуснал револвера ми, когато скочи от влака. Чудесно. — Удари Уаксилий в корема, блъсна го на земята и се наведе да си вземе револвера.

Замаян, но осъзнаващ, че трябва да си намери прикритие, Уаксилий се надигна, Тласна се от вратата на вагона и полетя през помещението към сандъците. Макар и разпилени от експлозията, те все пак осигуряваха някакъв заслон.

Облян в кръв, с гърди, раздирани от мъчителна кашлица, Уаксилий изпълзя зад тях. И рухна.

Уейн се завъртя между двама Изчезвачи, стовари едното бастунче върху гърба на единия и беше възнаграден с хрущене на кости. Мъжът падна.

Уейн се ухили и разпъна завързващата сфера. Другият мъж, вече затворен с него в сферата, се обърна и се опита да го простреля, но неволно застана на пътя на изстреляните отвън куршуми.

Падна целият в кръв, а Уейн отскочи назад и разтвори нова сфера около себе си и друг объркан противник.

Всичко отвън се забави — куршумите застинаха във въздуха, изстрелите заглъхнаха. Уейн изби револвера от ръката на Изчезвача, после замахна и заби бастунчето в шията му. Мъжът се преви и Уейн го удари по главата и го повали.

Хроносплавта му беше на изчерпване. По-тревожен обаче бе фактът, че металоемите му бяха почти опразнени. Отново. Мразеше да му се налага да се бие по този начин. Един случаен изстрел можеше да е достатъчен, за да го довърши. Щеше да е беззащитен като… като всеки друг.

Пристъпи до границата на сферата — след като я разгърнеше, не можеше да я мести със себе си. Пютриумният юмрук все още носеше неговата късметлийска шапка — беше залегнал, когато Уакс хвърли динамитната пръчка, и сега тъкмо се надигаше. Не изглеждаше сериозно ранен — няколко драскотини по лицето, дреболии, които един Пютриумен юмрук спокойно можеше да пренебрегне.

И сега се насочи право към Уейн. Движеше се доста бавно и все пак по-бързо от останалите Изчезвачи. Колкото и да му бе неприятно, Уейн трябваше да признае, че ще е най-добре да избягва срещите с този мъж. Никога не бе побеждавал Пютриумен юмрук без солидни запаси от здраве. По-добре да продължи да подскача наоколо и да го дразни, докато Мараси и Уакс успеят да го повалят с няколко точни изстрела.

Огледа се. Търсеше къде да застане, когато разтвори сферата. С толкова много свистящи във въздуха куршуми не биваше да…

Това там Уакс ли беше?

Уейн се облещи.

Окървавеното тяло на Уакс се носеше през помещението, подхванато от Стоманен тласък — летеше към купчината сандъци вляво от Уейн. Сакото на приятеля му бе разкъсано и обгорено. Още една експлозия? Уейн си припомни, че бе чул нещо, но честите подскоци и разпъвания на сфери бяха объркали възприятията му.

Уакс имаше нужда от помощ. Значи бе време да сложи край на тази игра на криеница. Разтревожен, Уейн прибра сферата и се хвърли напред. Преброи до две, разпъна нова сфера и отскочи вдясно. Събра я и продължи да тича, докато куршумите чаткаха по земята там, където бе допреди миг. За онези, които се опитваха да го проследят с поглед, той изчезваше като фигура, която се размазва и после изниква вдясно от мястото, където е бил преди миг. Направи го отново, като смени рязко посоката, преди да разпъне нова сфера.

Вече беше съвсем близо. Само още една сфера и…

Нещо го удари по ръката. Усети как кръвта потича, преди да усети болката, което бе наистина странно. Изруга, олюля се и веднага разпъна сфера.

Погледна ръката си. Между пръстите му бликаше топла кръв и в паниката си той почерпи последната изцеляваща порция от металоема. Не беше достатъчно, за да затвори раната, дори кървенето намаля съвсем малко. Обърна се и забеляза, че пред сферата е увиснал още един куршум. Отскочи встрани малко преди той да достигне границата, стрелна се и отново забави скорост.

„Проклятие! Някой се цели доста точно“. Огледа се и видя, че облеченият с черен костюм Монетомет е коленичил до стената и държи позната на вид пушка, насочена право към него. Пушката, която Ранет бе дала на Мараси. Явно събитията се развиваха дори по-бързо, отколкото се топяха запасите му от хроносплав.

За миг Уейн се поколеба. Уакс бе ранен. Но Мараси… какво бе станало с нея? Не я виждаше никъде. Монетометът се бе присвил зад някаква машина и държеше нейното оръжие. Това говореше достатъчно.

Уакс сигурно би очаквал от него да помогне първо на момичето.

Уейн стисна зъби, обърна се и се хвърли към Монетомета.

Уаксилий изстена и посегна към малкия двуцевен пистолет в кобура на глезена си. Беше изпуснал Възмездие при взрива — Ранет щеше да го убие за това — и бе изгубил другия револвер, когато бе скочил с Мараси. Сега му оставаше само това оръжие.

През дупката в тавана продължаваше да нахлува мъгла. Почти бе обгърнала отсамната страна на помещението. Уаксилий с отчаяние установи, че пистолетът е повреден при взрива — ударникът не се вдигаше. Не че въобще би му помогнал срещу Майлс.

Изстена и отпусна глава на пода. „Нали помолих за малко помощ?“

И в главата му проговори нечий далечен и неочакван глас: „И получи малко, ако не се лъжа“.

Уаксилий се стресна.

„Е, щом е тъй, не мога ли да получа малко повече? Моля!“

„Трябва да внимавам на кого правя услуги — отвърна гласът. — Това влияе зле на баланса“.

„Ти си бог. Не трябва ли да имаш любимци?“

„Не — отвърна гласът. — Най-важна е Хармонията, възможността всички да направят своя избор“.

Уаксилий лежеше загледан в мъглите. Експлозията го бе зашеметила повече, отколкото си мислеше.

„Ти имаш ли в себе си от божественото — попита гласът в него, — както Майлс твърди за всички аломанти?“

„Аз… — Уаксилий се поколеба. — Ако имах, съмнявам се, че сега щях да изпитвам такива болки“.

„Тогава какво си?“

„Това е много странен разговор“ — подхвърли Уаксилий.

„Да“.

„Как можеш да виждаш разни неща, като например какво са направили Изчезвачите? — попита Уаксилий. — И да не правиш нищо, за да помогнеш?“

„Направих нещо. Изпратих теб“.

Уаксилий издиша и мъглите пред лицето му се раздвижиха. Спомни си какво му бе казал Майлс. „Защо иначе ще сме такива, каквито сме?“

Стисна зъби и се надигна. В мъглите винаги се чувстваше по-добре. Дори раните вече не го боляха толкова силно. Но все още беше обезоръжен. И притиснат в ъгъла. Все още…

Изведнъж позна сандъка пред себе си. Беше неговият собствен сандък. Същият, в който бе прибрал вещите си, когато замина за Дивите земи преди двайсет години. Същият — ожулен и очукан, — който бе донесъл обратно в Града.

И в който бе оставил оръжията си преди месец. От цепнатината се подаваше крайче от мъглопелерина.

„Заповядай“ — прошепна гласът.

Мараси се криеше в сенките зад разкривения от взрива вагон. Сърцето й пърхаше от страх. Благодарение на аломантичните си способности Монетометът можеше да я проследи накъдето и да побегне и тя реши да захвърли пушката и да се опита да се спотаи.

Решение, продиктувано от страх, но като че ли щеше да свърши работа. Монетометът стреля няколко пъти по сандъците, после ги заобиколи, видя пушката и се огледа объркано. Очевидно беше очаквал да я завари окървавена или убита.

Вместо това тя бе само обезоръжена. Трябваше да намери някакво оръжие, да направи нещо. Уейн бе ранен. Бе примамил Монетомета след себе си, ала оставяше кървава диря по земята.

В помещението цареше хаос и това подсилваше объркването й. Уейн бе казал, че пръчките динамит са сравнително малки, но въпреки това взривът им в затвореното помещение имаше разрушителен ефект. Изстрелите отекваха оглушително. Въздухът бе изпълнен с дим и когато стрелбата утихваше, тя чуваше стенанията на ранените и умиращите.

Преди Изчезвачите да се появят на брачната вечеря, Мараси не бе попадала в престрелка. Не знаеше какво да направи сега, дори бе изгубила посоката. Цареше сумрак, озаряван тук-там от пламъци, а мъглите ставаха все по-гъсти.

Изчезвачите се бяха събрали на групички, като една от тях, начело с колосокръвния, охраняваше входа към тунела. Мараси едва успяваше да различи сенките им, когато надзърташе иззад сандъците. Не можеше да се измъкне нататък.

Една фигура изплува от мрака пред нея и тя едва сдържа вика си. Позна Майлс Стоте живота по описанието му. Дълго слабо лице, къса черна коса. Беше гол до кръста, панталоните му висяха на парцали. Броеше патроните в револвера си и бе единственият в цялото помещение, който не се привеждаше, нито търсеше прикритие. Краката му разсейваха мъглите, които се стелеха над пода.

Той спря при колосокръвния, каза му нещо и след миг Изчезвачите влязоха в тунела. Майлс не ги последва, а се обърна и тръгна към Мараси. Тя затаи дъх: надяваше се да я подмине, без да я забележи…

Чу шумолене на дрехи и Монетометът се появи между нея и Майлс. Главатарят на бандитите спря и повдигна вежди.

— Моят човек е мъртъв — каза Монетометът. Мараси едва го чуваше, но успя да долови гневните нотки в гласа му. — Опитах се да довърша ниския. Кара ме да го гоня из подземието.

Мараси стоеше тихо като мишка. Майлс бе съвсем близо. Още няколко крачки и…

Майлс щракна барабана на револвера и каза:

— Уаксилий изпълзя някъде нататък. Изгубих го, но е ранен и няма оръжие. — После се обърна и насочи револвера право към скривалището на Мараси. — Лейди Мараси, ще бъдете ли така добра да го повикате?

Тя застина, вцепенена от ужас. Лицето на Майлс бе съвсем спокойно. Ледено. Безчувствено. Би я убил, без ръката му да трепне.

— Повикай го — повтори Майлс твърдо. — Пищи!

Тя отвори уста, но от гърлото й не излизаше никакъв звук. Не можеше да откъсне очи от револвера. В университета я бяха учили да направи каквото й казват и да побегне при първа възможност. Но тя не можеше да помръдне.

Нещо се раздвижи в забуления от сенки ъгъл на помещението и тя най-сетне успя да откъсне поглед от Майлс. Някаква тъмна фигура пристъпваше в мъглите, които сякаш се отдръпваха от нея. Мъж, изправен в цял ръст.

Беше Уаксилий, облечен с дълго до земята наметало с множество ленти от кръста надолу. На пояса му лъщяха револвери, на раменете си бе опрял две пушки. Лицето му бе окървавено, но се усмихваше.

Без да промълви нито дума, той свали пушките и стреля по Майлс.