Сплавта на закона

14.

Уаксилий потропа на вратата. Кварталът, в който се намираха, бе типичен за Елъндел. Големи орехи бяха надвесили клони от двете страни на павираната улица. Дори след месеци прекарани в града дърветата все още му правеха впечатление. Толкова големи дървета бяха истинска рядкост в Дивите земи. А тук имаше цяла улица и минувачите, изглежда, дори не ги забелязваха.

Преди Уаксилий да успее да отдръпне ръката си, вратата се отвори рязко и на прага застана слаба дългокрака жена. Черната й коса бе пристегната на конска опашка, носеше кафяви панталони, груба риза и дълго кожено сако, с каквито се подвизаваха хората из Дивите земи. Огледа Уаксилий и Уейн, хвърли незаинтересован поглед на Мараси и затръшна вратата, без да промълви нито думичка.

Уаксилий погледна Уейн, после и двамата отстъпиха встрани. Мараси ги гледаше объркано. Уаксилий се пресегна и я дръпна за ръката.

Вратата се отвори отново и се подаде дулото на пушка. Зад дулото блеснаха присвити очи и жената каза:

— Ще броя до десет. Едно…

— О, стига, Ранет — каза Уаксилий.

— Две три четири пет — каза тя бързо.

— Виж, недей да…

— Шест седем осем. — Пушката се извъртя към него.

— Ох, добре. — Уаксилий се обърна и заслиза по стълбите. Уейн го последва, като придържаше с ръка новата си шапка.

— Нали няма да стреля по нас? — попита тихо Мараси.

— Девет!

Стигнаха тротоара под високите орехи. Вратата зад тях се затръшна.

— Всъщност мина доста добре — отбеляза Уаксилий.

— Аха — потвърди Уейн.

— Добре ли? — възкликна Мараси.

— Поне не застреля никого — каза Уаксилий. — Никога не можеш да си сигурен, когато става дума за Ранет. Особено ако и Уейн е наблизо.

— Не е честно — подскочи Уейн. — Гърмяла е по мен само три пъти.

— Забравяш Колингфейл.

— Там ме простреля в крака — рече Уейн. — Това не се брои.

Мараси стисна устни и извърна очи към къщата.

— Вие двамата имате много интересни приятели.

— Интересни? Не, тя просто ни се сърди. — Уейн се усмихна. — Така показва привързаността си.

— Като стреля по хората?

— Не му обръщай внимание — каза Уаксилий. — Ранет може да е малко груба, но рядко стреля по хора — освен по Уейн.

— И сега… ще си вървим ли? — попита Мараси.

— Не още — каза Уаксилий. До него Уейн си подсвиркваше й поглеждаше джобния си часовник.

Вратата отново се отвори и Ранет излезе на верандата с пушката в ръка.

— Още ли сте тук?

— Искам да ми помогнеш — каза Уаксилий.

— Аз пък искам да си пъхнеш главата в кофа с вода и бавно да преброиш до хиляда!

— Ранет, много хора ще загинат — продължи Уаксилий. — Невинни.

Ранет вдигна пушката и се прицели.

— Не се безпокой — каза Уейн на Мараси. — От такова разстояние дребните сачми не са смъртоносни. Все пак си затвори очите.

— Не ми помагаш, Уейн — укори го Уаксилий. Беше сигурен, че Ранет няма да стреля. Всъщност почти сигурен. Може би.

— О, искаш да ти помагам? — попита Уейн. — Добре. Носиш ли алуминиевия револвер?

— Отзад в колана ми е. Празен обаче.

— Ей, Ренет! — подвикна Уейн. — Имам страхотно оръжие за теб!

— Какво правиш?! — прошепна Уаксилий. — Няма да…

— О, стига глупости! — прекъсна го Уейн. — Ранет, този револвер е изцяло от алуминий!

Тя свали пушката.

— Наистина?

— Извади го — прошепна Уейн.

Уаксилий въздъхна, извади пистолета и го хвана с два пръста, с дулото надолу.

Ранет — беше Дърпач и можеше да разпознава повечето метали, като разпалва желязо — пристъпи напред.

— Трябваше да ми кажете, че ми носите подарък. Това може би ще е достатъчно, за да ви простя.

— Даваш ли си сметка — прошепна ядосано Уаксилий, — че този пистолет струва колкото цял склад с оръжия? Иска ми се да ти тегля куршума заради това.

— Загадъчни и неразбираеми са постъпките Уейнови — отвърна шепнешком Уейн. — Каквото дава, после си взима. Тъй е било и тъй ще бъде вовеки.

— Вовеки ще запомниш ти, ако те фрасна в муцуната! — Уаксилий обаче се усмихна мило, когато Ранет дойде при тях, и неохотно й подаде револвера.

Тя го огледа с вид на експерт и отбеляза:

— Лекичък е. Няма щампа на производителя. Откъде го взехте?

— От Изчезвачите — рече Уаксилий.

— От кои?

Уаксилий въздъхна почти отчаяно.

— Как може да не знаете кои са Изчезвачите? — намеси се Мараси. — Има ги във всички вестници от месеци. Всички говорят за тях.

— Говорят, защото са глупави — отвърна Ранет, докато проверяваше барабана на револвера. — И досадни — дори тези, които харесвам. Това с алуминиеви куршуми ли стреля?

— Да — каза Уаксилий. — Но аз нямам.

— Как действат? — продължи Ранет. — По-твърди са от оловото, но са много по-леки.

— Не съм стрелял с него — призна Уаксилий и погледна Уейн, който се хилеше. — Ние… ъ-ъ, пазехме го за теб.

Ранет изсумтя, после посочи Мараси с дулото на пушката.

— Коя е тая хубавелка?

— Приятелка — каза Уаксилий. — Ранет, едни хора ни търсят. Опасни хора. Може ли да влезем?

Тя напъха револвера в колана си.

— Хубаво. Но ако Уейн само пипне нещо — каквото и да е, — ще му гръмна немирните пръстчета.

Мараси стискаше зъби, докато влизаха в къщата. Не й хареса, че я бяха нарекли „хубавелка“, все едно беше глупаво девойче. Но още по-малко искаше да я застрелят, така че сметна мълчанието за най-правилно поведение. Беше свикнала да мълчи. Беше се учила на това повече от двайсет години.

Ранет дръпна вратата зад тях и й обърна гръб. Колкото и да бе странно, сложните ключалки се затвориха сами, прибраха се в гнездата си с металическо щракане. Бяха поне десетина и внезапното им пробуждане накара Мараси да подскочи. „Това пък какво е, в името на Спасителя?“

Ранет пъхна пушката си в една кошница до вратата — държеше я там, където обикновените хора държаха чадърите си — и ги поведе по тесния коридор. Махна с ръка и вратата в другия край на коридора изщрака и се отвори сама. Ранет беше аломантка. Разбира се. Това обясняваше защо така бързо позна алуминия. Докато минаваха през вратата, Мараси огледа самоотварящата се ключалка. Имаше лост, който при задействането дърпаше въже, минаващо през макара и завързано за още един лост от другата страна.

„По един от всяка страна — отбеляза тя. — За да може да отваря вратите отвътре и отвън, без да помръдва ръка“. Струваше й се безсмислено прахосничество. Но коя бе тя, за да критикува начините, по които друг аломант използва уменията си? Сигурно беше удобство, ако ръцете ти са заети.

Всекидневната приличаше повече на работилница — до всички стени имаше дълги маси, на пирони и куки бяха окачени всевъзможни инструменти. Мараси не познаваше повечето механизми на масите освен менгеметата и точилата. По пода като змии се виеха жици.

Запрекрачва внимателно през тях. Електричеството е опасно, когато минава по жици, нали? Беше чувала истории за обгорени хора, ударени от светкавица или поразени от електрически уреди. И въпреки това всички казваха, че електричеството можело да се използва за всичко — да замени конете, да задвижва мелниците, дори да захранва асансьорите. Обезпокоителна мисъл. Все пак по-добре да се пази от жиците.

Вратата зад тях се затръшна по нечута аломантична команда. Ранет бе Притеглила лоста, което означаваше, че е Дърпач, а не Монетомет като Уаксилий. Уейн вече оглеждаше нещата на една маса, напълно забравил предупреждението на домакинята.

Уаксилий огледа помещението и попита:

— Изпълни ли най-сетне мечтата си?

— Какво? — отвърна Ранет. — В този град? Той е дупка. Не се чувствам и наполовина в безопасност тук, сравнено с Дивите земи.

— И все пак не мога да повярвам, че ни изостави — изсумтя Уейн.

— Там нямаше електричество — отговори Ранет и се отпусна на един стол с колелца. Махна нехайно с ръка и от една ниша в стената излетя миниатюрен прибор. Насочи се право към нея и Ранет го улови във въздуха, след това го допря до револвера, който й бе дал Уаксилий. Доколкото Мараси знаеше, не беше необходимо да жестикулираш, когато Тласкаш или Дърпаш, но въпреки това аломантите го правеха.

Докато работеше, Ранет напълно забрави за гостите си. Придърпа още няколко прибора, без да вдига глава — караше ги да прелитат през стаята. Единият едва не удари Мараси по рамото.

Беше странно да наблюдава толкова непринудено прилагане на аломантия и не знаеше какво да мисли за това. От една страна, несъмнено бе изумително. От друга, някак непретенциозно и съвсем естествено. Какво ли беше да можеш да подчиняваш една толкова могъща сила за ежедневните си нужди? Лорд Хармс бе настоял Мараси да пази в тайна способностите си и тя разбираше защо. Не защото беше аломант, а защото бе негова незаконна дъщеря. Не биваше да изглежда по-надарена от Стерис.

„Горчиви мисли“ — каза си тя и се постара да ги прокуди. Горчивината не помага с нищо на никого.

— Чудесна изработка — одобри Ранет револвера, макар и неохотно. Беше си сложила очила с увеличителни лещи и разглеждаше дулото, като осветяваше вътрешността му с електрическа лампичка. — Доколкото разбирам, очаквате да ви кажа кой го е изработил?

Уаксилий — разглеждаше редицата полузавършени оръжия на една от масите — каза:

— Всъщност дойдохме, защото ни трябва безопасно място, на което да обмислим някои неща.

— Твоята къща не става ли?

— Икономът ми се опита да ме отрови, после да ме застреля и накрая взриви кабинета ми.

— Хъм. — Тя продължаваше да оглежда револвера. — Уакс, трябва да внимаваш кого наемаш на работа.

— Ще го имам предвид. — Той вдигна един револвер и се прицели с него. — Ще ми трябва нов стерион.

— Как ли пък не! Какво направи с предишните?

— Дадох ги на споменатия преди малко иконом — отвърна Уаксилий. — И той вероятно ги е пуснал в канала.

— Ами амбърсейъра? Нали ти направих един?

— Да, направи ми. Днес го изгубих, докато се бих с Майлс Дагаутър.

Това накара Ранет да спре. Тя бавно остави алуминиевия револвер на масата пред себе си и се завъртя със стола.

— Какво?!

— Тъкмо от него се крием — отвърна й Уаксилий с усмивка…

— И защо — натърти Ранет — Майлс Стоте живота се опитва да те убие?

— Намислил е да превземе града, или нещо от тоя род, миличка — каза Уейн. — И по някаква причина смята, че най-добрият начин е като обира хорицата и взривява къщи.

— Не ме наричай миличка.

— Както кажеш, сладурче.

Мараси ги наблюдаваше мълчаливо. Уейн, изглежда, преднамерено дразнеше тази жена. Но макар че привидно беше нехаен, постепенно се приближаваше към нея.

— Както и да е — каза Ранет и се върна към прекъснатата си работа. — Не ме интересува. Но няма да получиш нов стерион.

— Ранет, няма револвер, който да стреля по-точно от твоите.

Тя не отговори. Но изгледа навъсено Уейн, който неусетно бе застанал над рамото й и я гледаше какво прави.

Уаксилий се подсмихна и отново насочи вниманието си към недовършените оръжия на тезгяха. Мараси се присъедини към него, но не знаеше какво да прави. Не бяха ли дошли тук, за да планират по-нататъшните си действия? Нито Уаксилий, нито Уейн, изглежда, не бързаха да се захванат с това.

— Има ли нещо между тях? — попита тя шепнешком, като кимна към Уейн и Ранет. — Тя като че ли кокетничи.

— Уейн може само да си мечтае — прошепна в отговор Уаксилий. — Ранет не се интересува от него. Не съм сигурен дали въобще се интересува от мъже. Но това не му пречи да се пробва. — Той поклати глава. — Започвам да си мисля, че цялата тази история — появата му в Елъндел, преследването на Изчезвачите, изтърсването при мен — е била с цел да дойдем при Ранет. Той знае, че тя няма да го пусне да влезе, освен ако не е с мен и не сме се захванали с нещо важно.

— Странна двойка сте вие двамата.

— Щом казваш.

— И какво ще правим сега?

— Не знам. Ще се помотаем тук. Току-виж ми дала нов револвер.

— Или ще ви гръмне, ако много й досаждате.

— Няма. Никога не стреля по хора, които вече е поканила в къщата си. Дори по Уейн. — Той се поколеба. — Вероятно ще ти позволи да останеш, ако искаш. Тук сме в безопасност. Предполагам, че е наела Медни облаци, които бдят на пост в някоя от съседните къщи и заслоняват района. Ранет не обича да засичат аломантичните й импулси. Едва ли повече от двама-трима в Елъндел са разбрали, че живее тук. Хармония знае как е успял да я проследи Уейн.

— Не ми се остава. Моля ви, каквото и да правите, искам да ви помогна.

Той вдигна нещо от масата — кутия патрони.

— Още се чудя що за човек си, Мараси Колмс.

— Лорд Уаксилий, зад гърба си имате десетки разрешени случаи в Дивите земи. Едва ли съм и наполовина толкова мистериозна.

— Баща ти е богат човек — каза Уаксилий. — Доколкото го познавам, сигурен съм, че може да ти осигури охолен живот. А вместо това си постъпила в университет — при това в един от най-трудните.

— Вие също сте изоставили богатството — отбеляза тя, — за да заминете в земи, където липсват каквито и да било удобства.

— Така е.

Тя извади един патрон от кутията и го разгледа. Не виждаше нищо особено в него.

— Някога чувствали ли сте се безполезен, лорд Уаксилий?

— Да.

— Трудно ми е да си представя, че е имало подобен момент.

— Понякога — каза той — постиженията и очакванията не съвпадат напълно.

— Така е. Е, милорд, през целия ми живот са ми натяквали любезно, че съм безполезна. Безполезна за баща ми поради обстоятелствата на появата ми на белия свят, безполезна като аломантка, безполезна за Стерис, защото съществуването ми я засрамва. Ето ви постижения, които засенчват очакванията. Или поне така си мисля.

Той кимна.

— Ако наистина се чувстваш така, имам една задача за теб. Но е опасна.

Тя пусна патрона в кутията.

— Да си полезен дори в миг на кратко припламване е неизмеримо повече, отколкото да тлееш и да не постигнеш нищо.

Той я погледна в очите, сякаш да прецени доколко е искрена.

— Какъв е планът? — попита тя.

— Нямаме време за планиране. По-скоро е хрумване. — Той вдигна кутията патрони и каза високо: — Ранет, какво са това?

— Куршуми срещу Мъгливи убийци.

— Мъгливи убийци ли? — попита Мараси.

— Древен термин — обясни Уаксилий. — За обикновени хора, обучени да се бият срещу аломанти.

— Разработвам муниции за всеки отделен вид аломанти — каза Ранет, без да вдига глава. Беше свалила дръжката на револвера и продължаваше да го разглобява. — Тези са за Монетомети. Керамични. Когато Тласнат срещу летящия към тях куршум, металната му част ще се откъсне, но керамичната ще продължи и ще ги удари. По-добри са от алуминиевите — тях аломантите не могат да засекат и знаят, че трябва да се прикрият, вместо да разчитат на Тласъка. При керамичните ще се опитат да се защитят — и ще паднат простреляни.

Уейн чак подсвирна.

— Поквара, Ранет! — възкликна Уаксилий. — Никога не съм се радвал повече, че съм на твоя страна. — За момент се поколеба. — Или поне че ти си на страната, срещу която не се налага да се бием.

— Какво ще правите с тях? — попита Мараси.

— Нищо? — отвърна Ранет. — Какво да правя?

— Ще ги продавате ли? Ще патентовате идеята? Ще поискате лиценз?

— Ако го направя, нали всички ще имат такива! — Ранет поклати глава и се навъси. — Половината град ще се изтърси тук да ми иска такива куршуми.

— А тези? Куршуми срещу Дърпачи? — Уаксилий бе взел друга кутия.

— Почти същите са — каза Ранет, — но керамичното покритие е отстрани. Не са ефикасни на голяма дистанция. Но Дърпачите се защитават, като Притеглят куршумите, за да се ударят в бронираната плоча на гърдите им. Тези куршуми експлодират, когато ги Притеглят, и се пръсват на многобройни керамични осколки. Би трябвало да поразяват до десет стъпки, макар че едва ли ще са смъртоносни. Съветвам да се целите в главата. Опитвам се да увелича обсега им.

— А тези тук? За Калаени очи?

— Издават допълнителен шум при изстрелване — обясни Ранет. — И друг при попадение. Пусни им няколко от тези и ще се въргалят на земята, затиснали ушите си с ръце. Особено подходящи са, ако искаш да плениш някой, макар че когато става въпрос за Калаени очи, най-трудното е да ги локализираш.

— А тези трябва да са за Пютриумни юмруци. — Уаксилий посочи последната кутийка.

— Не бих казала, че в тях има нещо специално — отвърна Ранет. — Масивно тяло, широк кух връх, мек метал — целта е да притежават възпираща сила. Пютриумният юмрук продължава да се бие дори след като е прострелян няколко пъти, но с тези ще ги повалиш бързо и ще им оставиш време да преценят дали искат да умрат, или да се откажат. Разбира се, най-добрият начин да спреш Пютриумен юмрук е ако с първия изстрел го гръмнеш в главата.

Пютриумните юмруци не бяха като Майлс, тоест не можеха да се излекуват веднага. Притежаваха огромна издръжливост и можеха да игнорират раняванията, но рано или късно раните ги убиваха.

— Хъм. — Уаксилий огледа патроните. — Много са големи. Ще ти трябва доста сериозно оръжие, за да ги изстреляш.

Ранет не каза нищо.

— Добра работа, Ранет — продължи той. — Дори за теб. Впечатлен съм.

Мараси очакваше свадливата жена да отхвърли комплимента, но Ранет се усмихна, макар че се опита да скрие задоволството си. После попита:

— Та кои са хората, за които казваш, че са в опасност?

— Заложнички — отвърна Уаксилий. — Включително братовчедката на Мараси. Някой смята да ги използва, за да си отгледа нови аломанти.

— И Майлс е замесен в това?

— Да. — Уаксилий се намръщи.

Ранет видимо се поколеба, после, без да вдига глава от револвера, каза:

— Третата ниша отгоре. В дъното.

Уаксилий отиде до нишата, бръкна и извади лъскав сребрист револвер с дръжка от оникс и слонова кост, инкрустирана със сребърни пръстени. Металът бе шлифован толкова добре, че хвърляше отблясъци на електрическите светлини.

— Не е стерион — каза Ранет. — Това е нещо по-добро.

— Осемзаряден? — Уаксилий повдигна вежди, докато оглеждаше барабана.

— Инварианова стомана — продължи с обясненията Ранет. — По-яка и по-лека. Позволи ми да намаля дебелината между гнездата и да увелича броя им, без да утежнявам оръжието. Виждаш ли лостчето отзад, зад ударника?

— Да.

— Дръпни го и завърти барабана.

Той я послуша. Барабанът щракна на едно от гнездата.

— Пропуска това гнездо и следващото, ако стреляш в нормален режим — поясни Ранет. — За да използваш куршумите в тези гнезда, трябва да натиснеш лостчето.

— Куршумите за Мъгливи убийци — досети се гой.

— Именно. Зареждаш шест обикновени и два специални. Ще ги изстреляш, когато ти потрябват. Гориш ли стомана?

— В момента? Да.

— Металните линии към дръжката?

— Виждам ги.

— Тласни тази вляво.

Нещо в револвера изщрака и Уаксилий подсвирна.

— Какво? — попита Уейн.

— Предпазител за аломанти — обясни Уаксилий. — Трябва да си Дърпач или Монетомет, за да можеш да го използваш.

— Устройството е вградено в дръжката — каза Ранет. — Не можеш да го видиш отвън. С негова помощ няма нужда да се безпокоиш, че някой може да те застреля със собственото ти оръжие.

— Ранет! — Уаксилий я погледна с благоговение. — Това е гениално!

— Нарекох го Възмездие — каза тя. — В чест на Издигащия се воин. — За миг се поколеба. — Мога да ти го заема. Ако ми предоставиш доклад за полевите изпитания.

Уаксилий се усмихна.

— Между другото, това е работа на Ноксил. — Ранет махна към масата.

— Алуминиевият револвер ли?

Ранет кимна.

— На тази мисъл ме наведе цевта, но когато погледнах механичната част вътре, вече не се съмнявам.

— Кой е той? — попита Уейн и се наведе над Ранет.

Ранет вдигна рязко глава, опря я в челото му и го избута назад.

— Оръжейник. Изчезна някъде преди година. Навремето си пишехме. Никой не е чувал оттогава за него. — Тя хвана един метален детайл с два пръста. — Някой от вас знае ли имперски?

Уаксилий поклати глава.

— Получавам главоболие от него — рече Уейн.

— Аз мога да чета малко. — Мараси взе металното късче. Върху него бяха гравирани някакви знаци. — Бешело тъдява на нуждата — прочете тя.

Този приповдигнат стил обикновено се използваше в стари документи от времето на Основаването или за важни церемонии.

— Това май е призив за помощ — добави Мараси.

— Е, поне знаем откъде Майлс се е сдобил с оръжията си — каза Уаксилий, взе металното късче и го огледа.

— Уакс — каза Ранет. — Вярно е, че Майлс винаги ми е изглеждал като човек с тъмна половина. Но чак това? Сигурен ли си?

— Абсолютно. — Той вдигна Възмездие. — Ранет, изправих се срещу него очи в очи. Избълва някаква реч за това, че трябвало да спаси света, и после се опита да ме убие.

— Това оръжие ще е безполезно срещу него. — Ранет кимна към Възмездие. — Опитвах се да направя револвер срещу Кръвотворни. Готов е само наполовина.

— И това ще стигне — каза Уаксилий с привидно спокоен глас. — Всяко, дори най-малкото предимство, може да ми е от полза. — Очите му святкаха като шлифована стомана.

— Чух, че си зарязал професията — отбеляза Ранет.

— Така е.

— Какво се промени?

Той пъхна револвера в кобура под мишницата си и каза:

— Зовът на дълга. Майлс беше блюстител. Когато някой от нашите мине на страната на лошите, се справяме с него сами. Не разчитаме на чужда помощ. Уейн, ще ми трябват товарителници. Можеш ли да ми вземеш от канцеларията на железопътната компания?

— Разбира се. Ще ги имаш до час.

— Добре. А динамитът у теб ли е?

— Съмняваш ли се? Нося го в джоба на наметалото си.

— Ти си луд — подхвърли все така небрежно Уаксилий. — А детонаторите взе ли?

— Че как.

— Гледай да не взривиш нещо по погрешка. И пази динамита. Мараси, искам да купиш няколко метра рибарска мрежа. От най-здравата.

— Добре.

— Ранет — продължи Уаксилий, — аз…

— Уакс, не съм част от твоята групичка — прекъсна го тя. — Не ме замесвай в това.

— Моля само да ми предоставиш помещение в къщата и хартия. Искам да начертая нещо.

— Това бива — склони тя. — Стига да не вдигаш шум. Но, Уакс… наистина ли смяташ, че можеш да се пребориш с Майлс? Този човек е безсмъртен. Ще ти трябва цяла армия, за да го спреш.

— Чудесно — отвърна Уаксилий. — Защото смятам да си доведа армия.