Сплавта на закона

2.

Шест месеца по-късно

— Как ми е шалчето? — попита Уаксилий, изправен пред огледалото.

— Безупречно както винаги, милорд — отвърна Тилоум. Стоеше с ръце зад гърба, на масичката до него имаше поднос с вдигаща пара чаша чай. Уаксилий не бе поръчвал чай, но въпреки това Тилоум го бе донесъл. Бе малко вманиачен на тема чай.

— Сигурен ли си? — попита Уаксилий и отново нагласи шалчето.

— Напълно, милорд. — Тилоум се поколеба. — Признавам, че съм малко изненадан. Вие сте първият господар, който може да си връзва шалчето. Винаги съм помагал при тази процедура.

— Когато живееш в Дивите земи, се учиш да се справяш сам с всичко.

— С цялото ми уважение, милорд, не съм си помислял, че в Дивите земи на някой ще му дотрябва да се научи да връзва шалче. Не знаех, че обитателите на онези места се интересуват от неща като външен вид и мода.

— Не се интересуват — потвърди Уаксилий с усмивка. — Тъкмо затова го правех. Да се обличаш като градски джентълмен има странно въздействие върху хората там. Едни веднага започват да те уважават, други те подценяват. И, ако ми позволиш да добавя, нямаш представа колко е приятно да видиш изненадата на лицето на някой бандит, когато осъзнае, че е бил победен от някакво градско конте.

— Мога да си представя, милорд.

— Затова го правех — рече Уаксилий, докато се оглеждаше в огледалото. Сребристо шалче, зелен сатенен елек. Изумрудени копчета. Черен сюртук и панталони, с права кройка. Едно стоманено копче на елека, стара традиция, която бе решил да не нарушава.

— Дрехите целяха да ми напомнят нещо, Тилоум. Че онази страна е дива, ала не винаги е била дива.

Докато пъхаше сребриста кърпичка в джобчето на гърдите си, на външната врата се позвъни.

— Поквара и Гибел — изруга той и извади джобния си часовник. — Подраниха.

— Лорд Хармс е известен с точността си, милорд.

— Чудесно. Какво пък, да приключваме с това. — Уаксилий тръгна към вратата; ботушите му потъваха в мекия килим. Къщата не се бе променила особено през двете десетилетия на отсъствието му. Но дори след шестте месеца, прекарани тук, все още не я чувстваше като своя. От време на време долавяше миризмата от лулата на чичо си, тъмните мебели и украшения не бяха по негов вкус. По стените нямаше никакви портрети или картини. Уаксилий знаеше, че са били продадени още преди смъртта на чичо му.

Тилоум вървеше на половин крачка зад него.

— Милорд говори така, сякаш смята работата за досадно задължение.

— Не е ли очевидно? — Уаксилий се намръщи. Какво биха казали хората, ако разберат, че предпочита да се натъкне на някое свърталище на бандити — многобройни и по-добре въоръжени — вместо да се среща с лорд Хармс и дъщеря му?

В дъното на коридора ги очакваше закръглена внушителна жена с черна рокля и бяла престилка.

— О, лорд Ладриан — възкликна жената с нескрита привързаност. — Майка ви щеше толкова да се радва да види този ден!

— Все още нищо не е решено, госпожице Граймс — отвърна Уаксилий, докато тримата се спускаха по стълбището.

— Тя толкова се надяваше някой ден да се омъжите за жена със знатен произход — продължи госпожица Граймс. — Не можете да си представите колко се безпокоеше за вас.

От тези думи сърцето му се сви. Не знаеше колко се е безпокоила. Рядко намираше време да пише на родителите си и на сестра си и се върна да ги навести само веднъж, когато железницата стигна до Сушаво.

Какво пък, сега вече изпълняваше съвестно задълженията си. Беше тук само от половин година и вече си бе стъпил на краката и дори репутацията на Къща Ладриан започваше да бележи напредък — с принадлежащите й ковачници и шивачници. Последната стъпка назад от ръба на финансовата пропаст бе отредена за днес.

На площадката над партерния етаж спря и отсече:

— Не. Не бива да бързам. Трябва да им дам време да се настанят.

— Но точността… — почна Тилоум и млъкна, понеже Уаксилий се обърна и закрачи покрай балюстрадата.

— Госпожице Граймс — каза Уаксилий, без да се обръща, — има ли и други въпроси, които трябва да бъдат решени днес?

— Сега ли да ви ги изброя? — отвърна с въпрос госпожица Граймс, която подтичваше след него.

— Каквото и да е, само да занимава мислите ми. — Поквара и Гибел… толкова беше неспокоен, че бръкна под елека си и докосна новия си „Имерета 301“.

Чудесно оръжие, не толкова добро, колкото изработките на Ранет, но малко и удобно, отлична добавка към въоръжението на един изискан джентълмен. Беше решил, че ще бъде лорд, а не блюстител на закона, но това не означаваше, че ще ходи невъоръжен. Защото последното би било… истинска лудост. Нямаше представа как оцеляват хората, когато попаднат в ситуация, в която им трябва оръжие.

— Ами… има един проблем — подхвърли госпожица Граймс с недоволна физиономия. Тя беше икономка в дома на Ладрианови от повече от двайсет години. — Снощи изгубихме още една пратка стомана.

Уаксилий замръзна насред крачка.

— Какво? Пак ли?

— За съжаление да, милорд.

— Проклятие. Започвам да си мисля, че крадците са ни вдигнали мерника.

— Това е само втората ни пратка — рече тя. — Къща Текиел са изгубили цели пет.

— При какви обстоятелства е станало? — попита той. — Изчезването на пратката. Къде се е случило?

— Ами…

— Не, не ми казвайте… — Той вдигна ръка. — Не мога да си позволя да се занимавам с такива неща.

Госпожица Граймс го изгледа многозначително, сякаш да му подскаже, че тъкмо по тази причина е спестила информация от подобен характер преди срещата му с лорд Хармс. Уаксилий положи ръка на перилата, потънал в размисъл. Някъде някой бе създал прецизна организация, за да отмъква стоките, пристигащи с железницата. Бяха кръстили тези бандити Изчезвачите. Дали да не се поразрови малко около това…

„Не — сепна се той. — Не е моя работа. Вече не е“. Трябваше да се обърне към съответните власти, може би да наеме охрана, дори детективи. Не биваше да преследва бандитите сам.

— Сигурен съм, че констаблите ще открият виновните и ще ги изправят пред правосъдието — заяви не без усилие Уаксилий. — Смяташ ли, че накарахме лорд Хармс да чака достатъчно дълго? Мисля, че е достатъчно. Или не е? — Уаксилий се обърна и тръгна в обратна посока. Тилоум завъртя очи.

Един младеж със зелена униформа на Къща Ладриан — казваше се Кип — тъкмо се качваше по стълбите.

— Лорд Ладриан! — провикна се Кип. — Пристигна пощата.

— Някакви колети?

— Не, милорд — отвърна момчето и му подаде запечатан с восък и печат плик. — Само това. Стори ми се важно.

— Покана за сватбената вечеря на Остлин — каза госпожица Граймс. — Подходящо място да се покажете пред обществото с госпожица Хармс.

— Подробностите още не са уточнени! — възрази Уаксилий. — Едва споменах за Хармсови и вие вече се заехте да ме годявате. Напълно е възможно и това познанство да приключи като предишното с лейди Ентрън.

— Всичко ще мине добре, млади господарю — увери го госпожица Граймс, пресегна се и нагласи копринената кърпичка в джобчето му. — Имам предчувствие за тези неща.

— Давате ли си сметка, че съм на четирийсет и две? „Млади господарю“ едва ли е най-подходящата форма на обръщение.

Тя го потупа по бузата. Госпожица Граймс смяташе, че мъжът си остава дете, докато не се ожени — което бе ужасно несправедливо, като се имаше предвид, че самата тя не беше омъжена.

— Добре де — предаде се Уаксилий с въздишка. — Да вървим в леговището на чудовищата.

Лими, старшата прислужница на приземния етаж, ги очакваше при портала на приемната. Когато се приближиха, вдигна ръка, сякаш искаше да каже нещо, но Уаксилий пъхна поканата между пръстите й.

— Лими, ако обичаш, прати потвърдително писмо. Уточни, че ще вечерям с госпожица Хармс и баща й, но задръж писмото, докато не приключа разговора тук. Ще ти кажа кога да го изпратиш.

— Да, милорд, но…

— Всичко е наред — успокои я той и побутна вратата. — Не бива да задържам…

В приемната не бяха лорд Хармс и дъщеря му. Вместо тях Уаксилий се изправи пред дългурест мъж с кокалесто лице. Беше около трийсетгодишен, небръснат от няколко дни. Носеше широкопола шапка, каквито предпочитаха в Дивите земи, с леко извити нагоре краища, и бе загърнат с прашно наметало. Разглеждаше един от наредените на полицата на камината джобни часовници.

— Здрасти, Уакс — каза мъжът ведро и взе часовника от полицата. — Колко му искаш на тоя солник?

Уаксилий побърза да затвори вратата и възкликна:

— Уейн?! Какво правиш тук?

— Разглеждам ти имотеца, друже — отвърна Уейн и вдигна часовника към Уакс. — Та какво искаш? Имам бутилка свястно уиски, която може да е на същата цена.

— Какво правиш тук? — повтори Уакс. — Защо си напуснал Сушаво? Кой ще се грижи за реда там?

— Барл.

— Барл? Този негодник?

— Че аз не съм ли?

— Да, но ти си негодникът, когото избрах за тази работа. Можеше поне да пратиш да повикат Майлс.

— Майлс? — повтори Уейн. — Друже, Майлс е ужасен човек. Предпочита да гръмне някого, вместо да си губи времето да разбере дали нещастникът е виновен за нещо.

— Майлс се грижи за реда в града си — заяви Уаксилий. — И ми е спасявал задника неведнъж. Казах ти да се грижиш за Сушаво.

Уейн докосна периферията на шапката си.

— Тъй е, Уакс, но ти вече не си блюстител. А аз имам по-важна работа. — Погледна часовника още веднъж, пъхна го в джоба си и тупна на мястото му на полицата шише уиски. — Понеже, господинчо, трябва да ти задам няколко въпроса. — Извади от наметалото си бележник и молив. — Къде беше снощи около полунощ?

— Какво означава това?! — възкликна Уаксилий, но бе прекъснат от звънеца на вратата. — Поквара и Гибел! Уейн, тези хора са от сой. От месеци се опитвам да ги убедя, че не съм непрокопсаник. Трябва веднага да изчезнеш! — Тръгна към вратата и махна на приятеля си да го последва.

— Брей, ама наистина се държиш подозрително. — Уейн драсна нещо в бележника си. — Избягваш въпросите ми, изглеждаш изплашен. Какво криете, господине?

— Уейн — заговори бавно Уакс. — Радвам се, че си тук и че се опитваш да ме развеселиш. Но сега не е моментът.

Уейн се ухили.

— Толкова ли си сигурен, че съм дошъл тук заради теб? Да ти имам самомнението.

— Че за какво друго би дошъл?

— Заради една пратка храни — обясни Уейн. — Вагонът е напуснал Елъндел преди четири дни и пристигна в Сушаво съвсем празен. Дочух, че напоследък и ти си изгубил някоя и друга пратка заради тези Изчезвачи. Та дойдох да те поразпитам. Ти си на първо място в списъка на заподозрените, така да се каже.

— Аз да съм заподозрян?! Уейн, изгубих две пратки. Аз съм ограбеният! Защо ще ме подозират?

— Кой знае как функционира този твой престъпен мозък, друже?

Зад вратата се чуха стъпки. Уаксилий погледна натам, после пак Уейн.

— В момента престъпният ми мозък се чуди къде да натика трупа ти, за да не прави неприятно впечатление.

Уейн се ухили.

Вратата се отвори.

Уаксилий се обърна. Лими застана с почтителен поклон на прага. До нея стоеше пълен мъж с много хубав костюм и тъмно дървено бастунче. Дългите му мустаци се спускаха чак под брадичката, шията му бе скрита от меко червено шалче.

— … казвам, че не ме интересува с кого се среща! — тъкмо заявяваше лорд Хармс. — Защото ще му се наложи да говори с мен! Имаме уговорена среща и… — Лорд Хармс млъкна, осъзнал, че вратата е отворена. — Хм! — Намръщи се и влезе.

Последва го млада жена със строго лице и вдигната в стегнат кок руса коса — „Дъщеря му Стерис“, осъзна Уаксилий — и друга млада жена, която не познаваше.

— Лорд Ладриан — почна Хармс, — намирам за крайно неприлично, че ме карате да чакам. И кой е този човек, когото приемате вместо мен?

Уаксилий въздъхна.

— Той е мой…

— Близък роднина! — провикна се Уейн и пристъпи напред. Гласът му се бе променил до неузнаваемост. — Аз съм вуйчо му Максил. Пристигнах съвсем неочаквано тази сутрин, уважаеми.

Уаксилий повдигна вежди, втренчил поглед в Уейн, който вече си беше свалил шапката и наметалото, а на горната му устна бяха залепени фалшиви мустачки, които изглеждаха съвсем истински и дори леко посивели. Бе разтъркал лицето си, за да прибави няколко допълнителни бръчки под очите. Усилия, които не бяха напразни, защото изглеждаше поне с няколко години по-възрастен от Уаксилий, а не с десет години по-млад.

Наметалото му бе сгънато на пода зад един от фотьойлите, с шапката отгоре, а на вързопа бяха подпрени две фехтовачески бастунчета. Уаксилий дори не бе забелязал кога бе настъпила промяната — напълно обяснимо, тъй като Уейн я бе извършил под прикритието на забързващата сфера. Уейн беше Бързак, хроносплавен аломант, умеещ да създава около себе си сфера от сгъстено време. Често използваше тази способност, за да се дегизира.

Освен това бе Двуроден като Уаксилий, макар че ферохимичната му способност да се възстановява бързо от рани не беше полезна за друго освен за битка. Въпреки това двамата бяха много силна двойка.

— Роднина ли казахте? — попита лорд Хармс, стисна ръката на Уейн и я разтърси.

— Да, по майчина линия — потвърди Уейн. — Нали ви казах, че съм му вуйчо. Братовчед съм на майка му. — Говореше съвсем убедително, но това бе по неговата специалност: Уейн често казваше, че гласът и акцентът са три четвърти от дегизировката. — От доста време ми се щеше да намина да видя как се справя момъкът. Прекара известно време да се щура по света, както сигурно знаете. Има нужда от здрава ръка, за да не се върне към лошите навици.

— Често съм си мислел същото! — рече лорд Хармс. — Дали може да седнем, лорд Ладриан?

— Да, разбира се — Уаксилий погледна скришом Уейн. „Брей — казваше погледът му. — Играем заедно, а?“

Уейн само сви рамене. Обърна се, пое ръката на Стерис и се поклони любезно.

— А кое е това прекрасно създание?

— Дъщеря ми Стерис — представи я Хармс. — Лорд Ладриан? Не сте ли казали на вуйчо си за нашата среща?

— Бях прекалено изненадан от появата му — отвърна Уаксилий, — така че нямах възможност. — Пое на свой ред ръката на Стерис и й се поклони.

Тя го огледа от главата до петите с критичен поглед, после стрелна с очи наметалото и шапката в ъгъла. Устните й се изкривиха. Без съмнение предположи, че са негови.

— Това е братовчедка ми Мараси — каза тя и кимна към другото момиче. Мараси бе чернокоса, с големи очи и сочни червени устни. Сведе срамежливо поглед, щом Уаксилий извърна очи към нея. — Провинциалистка е, така че ще ви помоля да сте внимателни с нея.

— Не бих си и помислил другояче — увери я Уаксилий, изчака жените да седнат до лорд Хармс и се настани на малкия диван срещу тях, обърнат към вратата. Помещението имаше и друг изход, но Уаксилий знаеше, че пред него една от дъските на пода скърца. Идеално, защото така щеше да разбере, ако някой се промъква оттам. Блюстител на закона или лорд, не искаше някой да го простреля в гърба.

Уейн вече се бе настанил във фотьойла вдясно от него. Няколко секунди присъстващите се оглеждаха. А после Уейн се прозя дискретно.

— Уф — въздъхна Уаксилий. — Вероятно трябва да попитам как сте със здравето.

— Вероятно трябва — отвърна Стерис.

— Ъ-ъ, да, как сте със здравето?

— Благодаря, добре.

— Също и Уаксилий — обади се Уейн.

Всички се обърнаха към него.

— Нали знаете — продължи той. — Издокаран с костюм и прочее. Добре изглежда. А-хъм. Това махагон ли е?

— Това ли? — Лорд Хармс повдигна бастуна. — Ами да. Семейно наследство.

— Милорд Уаксилий — заговори Стерис със строг глас. Изглежда, не понасяше празните приказки. — Може би трябва да прескочим празнословието. Всички знаем целта на тази среща.

— Така ли? — попита Уейн.

— Да — потвърди с хладно изражение Стерис. — Лорд Уаксилий. Намирате се в доста неприятно положение заради силно накърнената ви репутация. Чичо ви, дано почива в мир край Героя, опетни името Ладриан със своята самоналожена изолация, неудачни опити в политиката и склонност към необмислени постъпки, граничещи с авантюризъм. След като се завърнахте от Дивите земи, вие също успяхте да допринесете за лошата репутация на Ладрианови, най-вече с обидните си постъпки спрямо различни фамилии през първите седмици от пребиваването ви в града. На всичко отгоре Къщата ви е на прага на банкрута. Ние, от своя страна, също имаме сериозни затруднения. Финансовото ни състояние е завидно, но фамилията ни не е сред известните във висшето общество. Баща ми няма мъжка рожба, на която да завещае наследството, и едно обединение на нашите Къщи би било от полза за всички ни.

— Каква несъкрушима логика, скъпа — отбеляза Уейн с префърцунен тон, сякаш бе прекарал целия си живот само във висшето общество.

— Именно — отвърна Стерис, без да сваля поглед от Уаксилий, и отвори чантичката си. — Писмата ви и разговорите с баща ми бяха достатъчни, за да ни убедят в сериозните ви намерения през тези последни месеци. Позволих си да съставя един договор, който, предполагам ще удовлетвори желанията на всички ни.

— Ъъъ… договор ли? — попита Уаксилий.

— О, нямам търпение да го погледна — отново се намеси Уейн, бръкна замислено в джоба си и извади нещо, което Уаксилий не можа да разгледа.

„Договорът“ се оказа обемист документ, състоящ се от поне двайсет страници. Стерис подаде едно копие на Уаксилий, второ на баща си, а третото задържа за себе си.

Лорд Хармс се покашля в шепа и каза:

— Посъветвах я да напише всичко, което мисли по въпроса. А… както виждате, дъщеря ми е много последователна млада жена.

— Виждам — съгласи се Уаксилий.

— Съветвам те никога да не искаш от нея да ти подаде млякото — промърмори Уейн под нос, така че само Уаксилий да го чуе. — Инак току-виж ти метнала кравата, за да е сигурна, че работата е изпипана докрай.

— Документът се състои от няколко части — обясни Стерис. — Първата описва нашия период на ухажване, през който ние ще трябва да направим очевиден за всички, но не прекалено припрян напредък към годеж. Ще се придържаме към плана достатъчно дълго, за да може обществото да започне да ни възприема като двойка. Годежът не трябва да е прекалено скоро, за да не намеква за опит да се прикрие някакъв скандал, но и не бива да бъде протакан прекалено. Според мен осем месеца напълно отговарят на изискванията.

— Ясно — рече Уаксилий, докато прелистваше страниците.

Влезе Тилоум с поднос с чай и сладкиши и го остави на масичката до него.

Уаксилий поклати глава, остави договора и каза:

— Това не ви ли се струва някак… неестествено?

— Неестествено?

— Искам да кажа, не трябва ли да оставим място и за романтиката?

— Има — отвърна Стерис. — Тринайсета страница. След брака трябва да има не повече от три съпружески срещи на седмица и не по-малко от една, докато не бъде осигурен наследник. След което броят им остава същият, но за двуседмичен период.

— Ах, разбира се — рече Уаксилий. — Тринайсета страница. — Хвърли поглед към Уейн. Куршум ли бе това, което бе извадил от джоба си? Въртеше го между пръстите си.

— Ако това не е достатъчно да задоволи нуждите ви — добави Стерис, — на следващата страница се описват условията за осигуряване на любовница, в случай че искате да имате такава.

— Чакайте — прекъсна я Уаксилий. — В договора се предвижда и любовница?

— Разбира се — потвърди Стерис. — Това са естествени неща от живота и по-добре да ги приемем, отколкото да ги игнорираме. В договора ще откриете изискванията за вашата потенциална любовница заедно с параметрите на необходимата дискретност.

— Ясно — повтори Уаксилий.

— Разбира се — продължи Стерис, — аз ще се придържам към същите правила.

— Нима смятате да си намерите любовница, милейди? — обади се Уейн и я погледна учудено.

— Не точно. Но ще имам право на свои флиртове — отвърна тя. — Най-честият избор е кочияшът. Ще се въздържам до осигуряването на наследниците обаче. Не бива да има съмнения по отношение на кръвното родство.

— Разбира се — потвърди Уаксилий.

— Има го в договора — уточни тя. — Петнайсета страница.

— Не се и съмнявам.

Лорд Хармс се покашля отново. Мараси, братовчедката на Стерис, седеше с непроницаемо изражение, забола очи в пода. Защо ли я бяха довели?

— Дъще — каза лорд Хармс, — дали не е време да насочим разговора встрани от интимните подробности?

— Разбира се — съгласи се Стерис. — Има няколко неща, които искам да знам. Лорд Ладриан, вие вярващ човек ли сте?

— Аз следвам Пътя — отвърна Уаксилий.

— Хъммм… — Тя потропа с пръсти върху договора. — Какво пък, сигурен избор, макар и доста банален. Лично аз никога не съм разбирала хората, придържащи се към една религия, чийто бог недвусмислено е заявил, че не бива да бъде почитан.

— Малко е сложно, да.

— Както често обичат да казват Пътеследващите. След като са уточнили колко простичка е всъщност религията им.

— И това също е сложно — рече Уаксилий. — По свой простичък начин, разбира се. Вие сте Оцеленка, предполагам?

— Да, Оцеленка съм.

„Страхотно“ — помисли си Уаксилий. Какво пък, Оцеленците не бяха чак толкова лоши. Поне някои от тях. Той се изправи. Уейн продължаваше да си играе с куршума.

— Някой желае ли чай?

— Не. — Стерис, която преглеждаше документа, махна с ръка.

— Аз искам, ако обичате — обади се тихо Мараси.

Уаксилий стана да налее чай.

— Много хубави лавици — рече Уейн. — Ще ми се да имах такива. Брей, брей… хоп, ето че сме вътре.

Уаксилий се обърна. Тримата гости бяха вдигнали погледи към лавиците и в същия миг Уейн бе разпалил хроносплав и бе разгърнал забързваща сфера.

Сферата бе с диаметър около пет стъпки и обгръщаше Уейн и Уаксилий. Понеже имаше дългогодишен опит, Уаксилий успяваше да различи границите на сферата, които се забелязваха по лекото трептене във въздуха. За тези вътре в сферата времето течеше много по-бързо, отколкото за хората отвън.

— Е? — попита шепнешком Уаксилий.

— О, според мен мълчаливата е много сладка — отвърна Уейн също шепнешком. — Но на високата й хлопа дъската. Покварата да ме тръшне, ама си е точно така.

Хармс и двете жени изглеждаха замръзнали на местата си, почти като статуи. Уейн бе разпалил метала, за да им осигури няколко минути насаме.

Сферата можеше да е много полезна, макар и не по начина, по който биха предполагали повечето хора. Не можеше да стреляш от нея, всъщност можеше, но имаше някаква бариера, която въздействаше на преминаващите през нея предмети, така че куршумът се забавяше веднага щом достигне редовното времепротичане и се изместваше от първоначалния си курс. Това правеше уцелването почти невъзможно.

— Добра партия е — каза Уаксилий. — Идеална и за двама ни.

— Виж, друже. Само защото Леси…

— Не става въпрос за Леси.

— Ей, чакай! — Уейн вдигна ръка. — Не се нервирай.

— Не се… — Уаксилий си пое дъх и продължи малко по-бавно: — Не се нервирам. Но Леси няма нищо общо. Въпросът е за моите задължения.

„Проклет да си, Уейн. Почти се бях отучил да мисля за нея“. Какво ли щеше да каже Леси, ако можеше да го види какво прави? Най-вероятно щеше да се разсмее. Да се разсмее заради нелепата ситуация и от неудобство. Не беше ревнива, но може би защото никога не бе имала повод да ревнува. С жена като нея какво повече би могъл да иска Уакс?

— Става въпрос за моите задължения — повтори Уаксилий.

— В задълженията ти влизаше да спасяваш хора — отвърна Уейн. — А не да се жениш за тях.

— Уейн. Не мога да се върна към предишния си живот. Нищо няма да промениш с намесата си. Вече съм друг човек.

— Щом си решил да ставаш друг човек, не можа ли да си избереш някоя, която не е толкова грозна?

— Уейн, въпросът е сериозен.

Уейн вдигна ръка, завъртя куршума между пръстите си и му го подаде.

— Това пък какво е?

— Куршум. С него се стреля по хора. За предпочитане по лошите — или по тези, които ти дължат някоя и друга пара.

— Уейн…

— Излизаме. — Уейн сложи куршума на подноса за чай.

— Но…

— Време е да се закашляш. Три. Две. Едно.

Уаксилий изруга под нос, но взе куршума и започна да кашля шумно. В същия миг забързващата сфера се разпадна и се озоваха в нормалния ход на времето. За тримата гости бе изминала само секунда, а разговорът между Уейн и Уаксилий бе протекъл с такава бързина, че човешкото ухо не би могло да го улови. Кашлицата щеше да прикрие всичко останало.

Никой от тримата гости, изглежда, не бе забелязал нещо необичайно. Уаксилий наля чай — днес бе с тъмночервен черешов цвят, вероятно подсладен плодов — и отнесе чашата на Мараси. Тя я пое и той се върна на мястото си и взе своята чаша. С лявата си ръка опипа куршума. Гладка обвивка, среден калибър. Както следваше да се очаква, беше с обвивка, но въпреки това изглеждаше невероятно лек. Той се намръщи и го завъртя между пръстите си.

„Кръв по лицето й. Кръв върху тухлената стена“.

Неволно потрепери и се помъчи да прогони спомените. „Проклет да си, Уейн“.

— Много хубав чай — тихо каза Мараси. — Благодаря ви.

— Няма защо — отвърна Уаксилий и си наложи да се върне към разговора. — Лейди Стерис, ще обмисля договора. Благодаря ви за положените усилия. Но истината е, че се надявах при тази среща да науча нещо повече за вас.

— Работя върху автобиографията си — каза тя. — Ако желаете, мога да ви пратя първите две глави по пощата.

— Това е… доста необичайно — рече объркано Уаксилий. — Но щом предлагате. Все пак разкажете ми нещо за себе си. Какви са вашите интереси?

— Естествено, харесвам пиеси. — Тя се намръщи. — В Кулерим, разбира се.

— Не ви разбрах — каза Уаксилий.

— Кулеримският театър — каза Уейн и се наведе напред. — Беше обран преди две вечери. По време на представлението.

— Не сте ли чули? — попита лорд Хармс. — Пишеше го във вестниците.

— Някой пострада ли?

— Не и по време на обира — отвърна лорд Хармс. — Но са взели заложница.

— Каква ужасна постъпка — обади се Стерис. — Оттогава няма и вест от милата Армал. — Тя се намръщи.

— Познавахте ли я? — попита Уейн.

— Тя ми е братовчедка — отвърна Стерис.

— Също като… — Уаксилий кимна към Мараси.

Тримата го изгледаха някак сконфузено, а после лорд Хармс заяви:

— О, не. От друг клон на фамилията.

— Интересно. — Уаксилий се облегна назад, забравил за чашата чай. — И много амбициозно. Да обереш цял театър. Колко са били?

— Десетки — отвърна Мараси. — Поне трийсет според репортерите.

— Голяма банда. Значи отвън е имало поне още осмина, за да ги откарат. Впечатляващо.

— Били са Изчезвачите — продължи Мараси. — Тези, които обират влаковете.

— Още не е доказано — заяви Уейн и вдигна пръст.

— Прав сте. Но един от свидетелите на влаков обир е описал неколцина мъже, участвали при обира на театъра.

— Чакайте. — Уаксилий вдигна ръка. — Има свидетели на влаковите обири? Мислех, че са станали тайно. Не говореха ли за някакъв призрачен влак, който се появявал на релсите?

— Да — потвърди Уейн. — Машинистите спрели да проверят какво е и вероятно са се паникьосали. Призрачният влак изчезнал, преди да го доближат. Продължили си по пътя, но когато стигнали крайната си цел, един от вагоните се оказал празен. Заключен, без видими следи от взлом. Само дето стоката я нямало.

— Значи никой не е виждал виновните — посочи Уаксилий.

— Последните обири са различни — заговори Мараси и лицето й се оживи. — Започнали са да обират и пътниците във вагоните. Когато влакът спира заради призрачната преграда на релсите, във вагоните нахлуват мъже и ограбват пътниците. Вземат всичко — от бижута до джобни тефтерчета. А също и заложници — най-често жена, като заплашват да я убият, ако ги проследят. Обират, разбира се, и товарните вагони.

— Любопитно — замислено каза Уаксилий.

— Да — съгласи се Мараси. — Мисля, че…

— Скъпа — прекъсна я лорд Хармс. — Досаждаш на лорд Ладриан.

Мараси се изчерви и сведе очи.

— О, ни най-малко. — Уаксилий чукна с пръст по чашката. — Само дето…

— Това в ръката ви куршум ли е? — попита Стерис и посочи с пръст.

Уаксилий едва сега осъзна, че държи куршума между пръстите си, и стисна юмрук, преди спомените да го споходят отново.

— О, просто занимавка — отвърна и стрелна с поглед Уейн.

„Тласни го“ — каза му сякаш с очи приятелят му.

— Лорд Ладриан, сигурен ли сте, че обърканата част от живота ви е останала назад? — попита Стерис.

— Ама разбира се, че е сигурен — каза Уейн и се засмя. — Не бива да се безпокоите, че отново ще се „обърка“. Толкова скучен е станал! Невероятно, досадно, комично скучен. Можете да изстискате повече веселба от някой просяк, застанал на опашка за супа пред кухня за бездомници. Той…

— Благодаря ти, вуйчо — прекъсна го сухо Уаксилий. — Да, Стерис, с онова минало е приключено. Сега съм посветен изцяло на задълженията си към Къща Ладриан.

— Чудесно — каза тя. — Ще ни е нужна официална заявка за влизане сред обществото като двойка. Някое широко посещавано събитие.

— Какво ще кажете за сватбената вечеря на Остлинови? — предложи замислено Уаксилий. „Тласни го?“ — Получих покана тази сутрин.

— Чудесна идея — одобри лорд Хармс. — Ние също сме поканени.

„Тласни го“. Уаксилий бръкна в левия си ръкав и извади малка стоманена стружка от кесийката, която държеше там. Незабелязано я пусна в чая и го изпи. Не беше кой знае какъв запас, но щеше да стигне.

Разпали стоманата и познатите синкави линии изплуваха пред него. Сочеха към всички близки източници на метал.

С изключение на този в пръстите му.

„Алуминий — осъзна той. — Нищо чудно, че е толкова лек“.

Алуминият и още няколко сплави бяха аломантично инертни — не можеш да ги Тласкаш или Придърпваш. Освен това алуминият беше много скъп, Струваше повече от златото и платината.

Куршумът бе предназначен да прострелва Монетомети и Дърпачи, хора като Уаксилий. Той потрепери и го стисна още по-силно. Имало бе дни, когато беше готов да даде най-хубавия си револвер за два-три алуминиеви куршума.

„Къде? — попита той Уейн с поглед. — Къде го намери?“

Уейн продължаваше да кима на гостите, които не сваляха погледи от Уаксилий.

— Добре ли сте, лорд Ладриан? — попита Стерис. — Познавам отличен цинков съветник, ако се нуждаете от емоционална подкрепа.

— Ъъъ… не. Благодаря. Добре съм. Мисля, че срещата ни беше много плодотворна. Съгласна ли сте?

— Зависи. — Тя се надигна, разбрала намека за края на разговора. — Сватбеното тържество е утре, ако не се лъжа. Мога ли да разчитам, че дотогава ще прегледате договора?

— Разбира се — увери я Уаксилий и също стана.

— Мисля, че срещата беше чудесна — обади се Уейн, който също се изправи. — Лейди Стерис, вие сте точно това, от което се нуждае моят племенник! Здрава ръка. Време е да приключи със своеволията.

— Съгласен съм! — присъедини се лорд Хармс. — Лорд Ладриан, дали вуйчо ви не би могъл да присъства на вечерята…

— Не — побърза да отвърне Уаксилий, преди Уейн да отвори уста. — Не, за съжаление трябва да се върне в имението си. Преди малко ми го каза. Една от любимите му кобили ще се ожреби всеки момент.

— О, ясно — въздъхна лорд Хармс и подаде ръка на Мараси. — Ще ви пратим потвърждение веднага щом приемем поканата на Остлинови.

— Аз от своя страна също — рече Уаксилий и ги придружи до вратата. — До скоро виждане.

Тилоум се поклони и пое гостите нататък. Напускането им се стори малко прибързано на Уаксилий, но пък изпита облекчение, че срещата е приключила. Като се имаше предвид внезапната поява на Уейн, се беше справил доста добре. Поне никой не се бе опитал да го застреля.

— Приятни хора — отбеляза Уейн. — Сега вече разбирам какво правиш. Със съпруга и достолепни хорица като тези тук ще си дойдеш съвсем на мястото. Далече от Сушаво и разбойниците.

— Много мило — промърмори Уаксилий и махна за последен път на Хармсови, които вече бяха при външната врата. — Откъде взе куршума?

— Бил е изпуснат в театъра по време на обира. Тази сутрин го трампих с констаблите.

Уаксилий затвори очи. Можеше да си представи какво разбира Уейн под „трампих“.

— О, не бъди толкова мнителен — рече Уейн. — Оставих им едно паве в замяна. Между другото, мисля, че Стерис и баща й са убедени, че си смахнат. — И се ухили.

— Нищо ново. Връзката ми с теб оставя същото впечатление у много хора от години.

— Ха! А си мислех, че вече си изгубил чувството си за хумор. — Уейн влезе в приемната, извади от джоба си молив и го размени с един от моливите на Уаксилий на масичката.

— Не съм си изгубил чувството за хумор, Уейн. Просто го озаптих. Това, което ти казах, е самата истина и куршумът не променя нищо.

— Може и да не променя — отвърна Уейн, докато си вземаше наметалото, шапката и бастунчетата. — Но въпреки това ще видя какво мога да направя.

— Не е твоя работа.

— Не беше и твоя работа да преследваш престъпници в Дивите земи. Не можеш да избягаш от това, което трябва да се направи, друже. — Уейн му подаде шапката си. Уаксилий я взе и Уейн се заметна с наметалото си.

— Уейн…

— Уакс, те отвличат хора. — Уайн взе шапката си от ръцете му и си я сложи. — Четири заложнички досега. И нито една не е освободена. Едно е да крадеш бижута. Друго — да грабиш храната на градчета из Дивите земи. Но да отвличаш хора… нещо става тук. И аз ще разбера какво е. Със или без теб.

— Без мен.

— Добре. — Уейн се поколеба. — Но имам нужда от нещо, Уакс. Трябва да започна отнякъде. Винаги ти си бил човекът с мозъка.

— Да, ама каква полза от него?

Уейн присви очи, после на лицето му се изписа умолително изражение.

— Е, добре — въздъхна Уаксилий. — Колко са обирите досега?

— Осем. Седем влака и театърът.

— Четири заложнички?

— Аха. При трите последни обира. Две са от един влак, една от следващия и последната от театъра. Четири беззащитни жени, Уакс.

— По-лесни са за надвиване — измърмори замислено Уаксилий. — А и са добра защита в случай, че ги погнат и трябва да се стреля.

— Интересува ли те какво е откраднато? — Уейн бръкна в джоба на наметалото си. — Трампих с един от констаблите списък…

— Няма значение — прекъсна го Уаксилий. — Не обирите са целта.

— Не са ли? Защо?

— Да, не са. Това е голяма банда. Добре финансирана… твърде добре финансирана. — Той извади куршума и го разгледа. — Ако наистина се нуждаят от пари, щяха да крадат злато или да обират банки. Тези нападения вероятно служат за отвличане на вниманието. Когато ти трябва конят на някого, понякога най-добрият начин е като пуснеш прасетата му да избягат. Докато ги гони, ще го отмъкнеш без затруднения. Готов съм да се обзаложа, че тези Изчезвачи са замислили нещо друго, нещо коренно различно. Може би някой предмет, който е останал незабелязан сред общата суматоха. Или пък се готвят да разширят бизнеса с рекет — ще искат пари от хората в града. Провери дали не са се свързали с някого. С мен засега не са. Ако не ти провърви, заеми се със заложниците. Някоя от тях може би е носела нещо, което е било истинската причина за обира. Не бих се изненадал, ако в края на краищата се окаже, че става въпрос за най-банално изнудване.

— Но те са обрали няколко влака, преди да започнат да вземат заложници.

— Така е. Но после са сменили тактиката. Кажи ми, защо им трябва да се показват пред пътниците, след като са можели да отмъкнат прекарваните товари незабелязано? Уейн, целта им е съвсем различна. Повярвай ми.

— Добре де. — Жилестият мъж разтърка лицето си и най-сетне свали фалшивите мустаци и си ги прибра в джоба. — Кажи ми нещо. Не те ли интересува? Не те ли измъчва любопитството?

— Не. — Това не беше цялата истина.

— Друже, щях да ти повярвам, ако не ти беше трепнало окото — изсумтя Уейн и кимна към куршума. — Гледам, че не бързаш да ми го връщаш.

— Изобщо нямам намерение.

— И все още носиш металоемите си. — Уейн кимна към скритите под ръкавите на Уаксилий гривни. — Да не говорим, че държиш и кесийка със стоманени стружки в ръкава си. Забелязах на масата и оръжеен каталог.

— Човек трябва да си има хоби.

— Щом казваш. — Уейн притъпи напред и го тупна по гърдите. — Но знаеш ли какво си мисля? Че си търсиш извинение, за да не се откажеш напълно. И това е, защото то е в теб. Никакви сватби, вечери и наследства няма да го променят. — Уейн докосна с пръст периферията на шапката си. — Ти си създаден да помагаш на хората, друже. Това можеш. И това трябва да правиш.

След тези думи се обърна и излезе, краищата на наметалото му обърсаха рамката на вратата.