Сплавта на закона

15.

— Уакс е хитър тип — каза Майлс, докато крачеше до мистър Бяла якичка в тъмния тунел, свързващ жилищните помещения с ковачницата. — От опит знае, че за да оцелее, трябва да премахва първо най-опасните си противници — тези, които са по-силни и по-изобретателни от него.

— Не биваше да се разкриваш — посочи навъсено мистър Якичка.

— Не бих го застрелял, без да му се покажа — възрази Майлс. — Той заслужава уважение. — Докато го казваше, се почувства гузен. Не беше споменал първия изстрел по Уакс, когато той бе с гръб към него. Нито парчето плат от маската му, забито в плътта от куршума на Уакс, което затрудняваше изцеряването на окото. Трябваше да го измъкне някак си.

Мистър Бяла якичка изсумтя недоволно.

— А казват, че Дивите земи били място, където благородството е на път да изчезне.

— Там благородството се засажда в почвата и оцелява. Става по-силно от всякога. Много по-силно от онова, което някога е познавал вашият Елъндел със своите префърцунени балове.

— Такива думи от човек, който е готов да убие свой приятел? — попита мистър Бяла якичка. В тона му все още се долавяше подозрителност. Изглежда, смяташе, че Майлс нарочно е пуснал Уакс да избяга.

Този човек не разбираше нищо. Вече не ставаше въпрос за грабежите. Пътищата, избрани от Майлс и Уакс, се бяха пресекли. Само за един от двамата имаше бъдеще.

Или Уакс щеше да умре, или Майлс. Единствено това можеше да реши въпроса. Справедливост, като в Дивите земи. Сурово място, където животът не беше лесен, но пък се вземаха именно такива простички решения.

— Уакс не ми е приятел — обясни Майлс. — Никога не сме били приятели — по-скоро бяхме като съперничещи си крале. Уважавахме се, вършехме една и съща работа и работехме заедно. Това е всичко. Аз ще го спра, мистър Бяла якичка.

Минаха през ковачницата, качиха се по стълбичката на тясната пътека на горния етаж и спряха при вратата на асансьора.

— Започваш да се превръщаш в проблем, блюстителю — заяви мистър Бяла якичка. — Котерията не те харесва, макар че — поне засега — аз продължавам да твърдя, че може да ни бъдеш полезен. Не ме карай да съжалявам за това. Мнозина от колегите ми са убедени, че ще се обърнеш срещу нас.

Майлс не знаеше дали би го направил. Още не беше решил. Всъщност търсеше само едно — разплата. Всички най-силни мотиви винаги опираха до някое първично чувство.

Разплата за петнайсетте години в Дивите земи, през които не бе постигнал нищо. Ако този град бъдеше изгорен, Дивите земи — веднъж и завинаги — щяха да получат справедливост. И може би Майлс най-сетне щеше да види едно правителство, пак управляващо от Елъндел, което да не е корумпирано. Донякъде признаваше, че най-приятната част от всичко ще е да ги види повалени и унизени — господарите, наперените констабли, сенаторите с техните величави приказки и нежелание да направят поне нещичко за обикновените хора.

Котерията бе част от тази мрежа. Но те поне искаха революция. Може би нямаше да се обърне срещу тях. Може би.

— Не ми харесва това място — изръмжа Майлс и кимна към помещението, където се бяха настанили Изчезвачите. — Твърде близо е до епицентъра на събитията. Може да засекат хората ми, когато влизат или излизат.

— Скоро ще ви преместим — обеща мистър Бяла якичка. — Котерията е на път да се сдобие със собствена гара. Още ли смяташ да свършиш работата тази нощ?

— Разбира се. Нужни са ни суровини.

— Моите колеги подлагат на съмнение подобна необходимост — каза мистър Бяла якичка. — Питат се защо положихме толкова големи усилия да ви снабдим с алуминий, за да го загубите в една битка, в която дори не успяхте да убиете изправилия се срещу вас аломант.

„Трябва ми — помисли си Майлс, — защото искам да финансирам собствената си операция. — А ето, че сега бе останал без нищо. Беше се върнал там, откъдето започна. — Проклет да си, Уакс. Дано изгниеш в гроба по-скоро“.

— Нима колегите ви се съмняват в това, което направих за тях? — попита Майлс и изправи рамене. — Пет от жените, които искаха, вече са на тяхно разположение, без никой да заподозре вас или Котерията. Ако държите да продължим, хората ми трябва да са добре екипирани. Един-единствен Размирител е достатъчен да ги насъска един срещу друг.

Мъжът втренчи поглед в него. Макар че бе възрастен, не използваше бастун и гърбът му бе прав като дъска. Беше стегнат въпреки годините и очевидната си склонност към охолния живот.

Вратата на асансьора се отвори и от него слязоха двама млади мъже с черни костюми и бели ризи.

— Котерията одобри плана ти за тази нощ — заяви мистър Бяла якичка. — Но след това ще се спотаиш за половин година и ще се заемеш с вербуване на хора. А ние ще ти подготвим нов списък с избрани лица, които да ни доставиш. Уакс ще се опита ли да ти попречи тази нощ?

— Разчитам на това — отвърна Майлс. — Ако се опитаме да се скрием, рано или късно ще ни намери. Не бива да чакаме да се стигне до това — той знае къде възнамеряваме да ударим и ще ни дебне там.

— Значи тази нощ мислиш да го премахнеш — заключи мистър Бяла якичка. — Жената, която отвлече последна, трябва да остане тук. Използвай я като примамка, ако опре до това. Що се отнася до тези двамата, те ще ти помогнат всичко да мине гладко.

Майлс стисна зъби.

— Не ми трябва помощ от…

— Въпреки това ще ги вземеш — прекъсна го хладно мистър Бяла якичка. — Вече доказа своята неефикасност по отношение на Уаксилий. Въпросът не подлежи на обсъждане.

— Добре.

Мистър Бяла якичка пристъпи по-близо и заговори доверително:

— Майлс, Котерията е обезпокоена. В момента финансовите ни възможности са силно ограничени. Може да обереш влак, но не си губи времето със заложници. Ще вземем половината от алуминия, който набавиш тази нощ, за да финансираме няколко операции. Не е необходимо да те известяваме за тях. Оръжията задръж за себе си.

— Тези двамата някога били ли са се срещу аломанти?

— Те са сред най-добрите. Мисля, че ще ги намериш за много полезни.

И двамата знаеха какво означава това. Новите ще се бият с Уакс, но и ще държат под око Майлс. Страхотно. Неочаквани пречки.

— Напускам града — заяви мистър Бяла якичка. — Уакс се приближи твърде много. Ако оживееш след тази нощ, прати някой да ми докладва. — Последното бе изречено дори без намек за усмивка.

„Безсърдечно копеле“ — помисли Майлс, докато мистър Бяла якичка влизаше в кабината на асансьора, където го очакваха четирима телохранители. Щеше да замине с редовния влак — същия, с който бе пристигнал. Вероятно не знаеше, че Майлс следи всяко негово движение.

Майлс остана с двамата мъже с черни костюми. Е, можеше да се окажат и полезни.

Върна се в залата, последван от новите си бавачки. Изчезвачите — бяха останали само трийсетина — се приготвяха за тазвечерната работа. Налагаше се да докарат Машината в залата с помощта на широка платформа, после да я вдигнат на приземното ниво с големия товарен асансьор — истинско чудо на електричеството.

„Светът се променя — мислеше си Майлс, докато се спускаше по рампата. — Първо железници, а сега и електричество. Колко остава, докато хората превземат и небето, както е предсказано в Словата на Основаването? До деня, когато всеки ще познае свободата, запазена досега само за Монетометите?“

Майлс не се плашеше от промяната. Промяната беше шанс да се превърнеш в нещо, което не си. Нито един Авгур не се страхува от промяната.

Авгур. Обикновено се стараеше да не обръща внимание на тази своя страна. Ферохимията го пазеше да не умре — напоследък дори не го забелязваше, освен по лекото усещане за допълнителна сила, придружаващо всяка негова крачка. Никога не го болеше глава, не изпитваше умора, не му се схващаха мускулите, не го хващаше настинка. Почти бе забравил за тези проблеми.

Някаква внезапна прищявка го подтикна да скочи от рампата на пода двайсетина стъпки по-долу. За един кратък миг позна усещането за свобода. После краката му се удариха в земята и левият понечи да се строши — усети го по лекото изпукване. Но фрактурата на костта се заздрави с бързината, с която тя се чупеше — докато се образуваха от едната страна, цепнатините вече се запълваха от другата.

Той се изправи, все тъй здрав и невредим. Чернодрехите му бавачки цъфнаха до него — единият хвърли късче метал, за да забави падането си. Монетомет. Какво пък — той наистина можеше да е полезен. Другият го изненада — озова се на земята безшумно, без да използва метал. Таванът бе запречен от метални греди. Значи беше Дърпач — бе използвал гредите, за да се забави.

Майлс тръгна да провери как Изчезвачите подготвят снаряжението си. Всяко късче алуминий, с което разполагаха, бе отишло за оръжия и куршуми. Този път щяха да ги използват от самото начало, а не като на сватбеното тържество, когато изгубиха ценни мигове, за да презаредят. Сега вече знаеха какво да очакват. Бяха по-малко на брой, но по-добре подготвени.

Кимна на Менгемето, който ги ръководеше, и той също му кимна. Беше му верен, макар че се бе присъединил заради тръпката от обирите, а не защото вярваше в някаква кауза. От всички тях само Тарсън — милият жесток Тарсън — хранеше чувство за вярност към него.

Менгемето също се преструваше на вярващ, но Майлс знаеше, че не е така. Пък и не Менгемето бе този, който бе стрелял пръв при последния обир. Въпреки всичките си желания да промени света Майлс бе допуснал да го завладеят емоциите.

Трябваше да е по-предпазлив. Той бе създаден да бъде човек със здрава ръка и непоклатим дух. Създаден от Трел, вдъхновен от Оцелелия, ала въпреки това слаб. Всъщност често подлагаше способностите си на съмнение. Дали това бе заради липсата на вяра? Никога не бе правел нещо, без преди това да се съмнява.

Огледа малкото си царство. Крадци, убийци и самохвалковци. Вдиша дълбоко и разпали злато.

Златото се смяташе за един от най-безполезните аломантични метали. Не толкова важен, колкото неговата сплав, която пък на свой ред отстъпваше на основните бойни метали. В повечето случаи да си златогорящ Мъглив бе малко по-добре, отколкото да си алуминиев — умение толкова безполезно, че бе станало нарицателно за това да не вършиш нищо.

Но златото не бе напълно безполезно. Само донякъде. Когато го разпалваше, Майлс се разделяше на двама души. Промяната бе видима само за неговите сетива, ала за кратко той бе две версии на самия себе си. Единият бе човекът, който е. Гневният блюстител, чието огорчение нараства с всеки изминал ден. Носеше бяло наметало върху раздърпано сако и тъмни очила, за да се пази от слънцето. Черна, късо подстригана и пригладена назад коса. И без шапка. Открай време мразеше шапките.

Другият бе човекът, в който се бе превърнал. Облечен с дрехи на градски работник — закопчана догоре риза, тиранти и мръсни панталони с разръфани крачоли. Вървеше с леко накуцване. Кога ли бе започнало това?

Виждаше едновременно през двата чифта очи, мислеше успоредно с двете си глави. Беше двама души едновременно и всеки от тях ненавиждаше другия. Блюстителят беше раздразнен, ядосан и не понасяше хората. Мразеше всичко, влизащо в разрез със строгите правила на закона, и въздаваше сурово и безмилостно правосъдие. Най-непримирим бе тъкмо с онези, които някога са следвали закона, а после са се отклонили от него.

Крадецът и Изчезвачът пък се гневеше, че блюстителят позволява на други да му определят правилата. Нямаше нищо свято в закона. Той беше арбитър, създаден от всесилни хора, за да им помогне да запазят силата си. Престъпникът го разбираше подсъзнателно, докато блюстителят го ненавиждаше тъкмо защото усещаше в себе си безсилие. С всеки ден животът ставаше все по-лош за добрите хора, а законът не правеше нищо, за да им помогне. Беше като човек, който пропъжда с ръка комари, докато от раните му шурти кръв.

Майлс изпъшка и бавно изгаси златото. Изведнъж се почувства уморен и се облегна на стената. Двамата натрапени му пазачи го наблюдаваха с безизразни лица.

— Вървете — рече им той и махна с ръка. — Проверете хората. Използвайте аломантия, за да сме сигурни, че никой от тях не е забравил метал по себе си. Искам да са чисти.

Двамата се спогледаха. Изглежда, не бяха сигурни дали трябва да му се подчиняват.

— Чухте ме — каза Майлс твърдо. — Докато сте с нас, трябва да изпълнявате каквото ви се каже.

След кратък миг колебание двамата се отдалечиха, както им беше наредено. Майлс отново се облегна на стената и бавно си пое дъх.

„Защо си причинявам това?“

Много хора не знаеха какво всъщност вижда един златогорящ Мъглив, когато разпали своя метал. Вероятно някоя собствена минала версия. Дали това бе човекът, който е бил? Или някой, който е можел да стане, ако бе избрал друг път в живота си? Тази възможност винаги му се бе струвала сходна с предоставяната от един митичен, отдавна изчезнал метал — атиума.

И в двата случая предпочиташе да вярва, че горенето на злато му помага от време на време — че всеки път, когато го прави, може да вземе най-доброто от себе си и да го смеси с най-доброто от това, което би могъл да бъде. Нещо като собствена, подобрена сплав.

Безпокоеше се обаче от това колко силна е омразата между двете версии в него. Усещаше я почти като топлината на разпалена пещ, излъчваща се от нажежените въглени и камъка.

Някои от хората му го гледаха, но това не го интересуваше. Не беше като главатарите престъпници, с които си бе имал работа в Дивите земи. Те винаги искаха да изглеждат силни пред хората си, за да не би някой от тях да поиска да ги измести.

Майлс не можеше да бъде убит и хората му го знаеха. Веднъж се бе прострелял в челото пред тях, за да им го докаже.

Тръгна към купчината сандъци и кутии. Част от тях бяха пълни с разни неща, които мистър Бяла якичка бе наредил да вземат от имението на Уакс. По някаква причина отначало мистър Якичка се бе възпротивил на убийството на Уакс.

Отиде при сандъците, в които бяха неговите вещи, прибрани по време на припряната евакуация на предишното скривалище. Наведе се и отвори един. Вътре бе сгънато бялото му наметало. Майлс го извади, изтърси го, после извади панталоните и ризата от груб плат. Пъхна тъмните очила в джоба си и отиде да се преоблече.

Тревожеше се от мисълта, че ще трябва да се крие, че може да бъде разпознат и преследван като обявен за особено опасен престъпник. Защото в края на краищата той бе станал точно такъв. Но ако това бе пътят, който бе избрал да следва, можеше поне да го извърви гордо.

„Нека видят какъв съм“.

Нямаше да се откаже от избрания път. Твърде късно е да променяш прицела, когато ударникът вече пада. Но никога не е късно да изправиш гръб.

Уакс бе втренчил разсеян поглед в стената на всекидневната, където ги бе настанила Ранет. Мебелите бяха струпани от едната страна, за да може по-лесно да се минава от спалнята към работилницата. Другата половина на помещението бе затрупана с кашони и сандъци с най-различни муниции, парчета метали и калъпи за цеви. Всичко бе покрито с прах. Типично за Ранет. Беше я помолил за нещо, на което да закрепи големия лист, с мисълта, че ще получи триножник. Вместо това тя му даде пирони и му посочи един чук. Не му оставаше друго освен да закове листа на стената.

Пристъпи към листа и постави една малка бележка в горния ъгъл. Товарителниците, които бе поръчал на Уейн, бяха скупчени отстрани. Изглежда, Уейн ги бе „трампил“ за револвера, който бе заел от Ранет, дълбоко уверен, че размяната е била справедлива. Едва ли имаше представа колко изненадани ще са железничарите, когато открият оръжие на мястото на изчезналите документи.

„Майлс ще удари при Завоя на Карло“ — мислеше си Уакс, докато потропваше по листа.

Не беше никак трудно да открие товара с алуминий. На Къща Текиел й бе омръзнало да я ограбват и бе вдигнала голям шум около новите си бронирани вагони. Уакс разбираше защо го правят — Текиелови бяха банкери и богатството им се крепеше на идеята за сигурност и добра защита на вложените капитали. Обирите ги бяха поставили в незавидна позиция пред обществото. Очевидно възнамеряваха да поправят нещата чрез нагледна демонстрация на своята мощ.

Това бе почти като ръкавица, хвърлена в лицето на Майлс и Изчезвачите. Уакс нанесе втора бележка върху листа. Товарът на Текиелови щеше да поеме право към Доксонар. Беше очертал маршрута, отбелязвайки местата, на които релсите доближават канала.

„Няма да виждам накъде отиваме — мислеше си той. — А трябва да зная на какво разстояние от Завоя на Карло е последната гара…“

Не разполагаха с много време за подготовка. Той опипа обицата в ръката си и плъзна пръст по гладката й повърхност.

Вратата се отвори. Уакс не вдигна глава, но по стъпките позна, че е Мараси. Меки обувки. Ранет и Уейн носеха ботуши.

Мараси се покашля.

— Мрежите? — попита той, докато изписваше върху листа цифрите 35,17.

— С доста обикаляне най-сетне намерих. — Тя се приближи и погледна бележките. — Нима виждаш някакъв смисъл в това?

— В по-голямата част. Освен в драскулките на Уейн.

— Те не са ли… рисунки на теб? Доста са нескопосани. И са грозни.

— Точно това е, което най-много ме обърква — призна Уакс. — Защото всички знаят, че съм непоправим красавец. — Той се усмихна тъжно. Един от любимите изрази на Леси. Непоправим красавец. Винаги бе твърдяла, че ще е още по-хубав, ако има белег на лицето, според добрите стари обичаи в Дивите земи.

Мараси също се усмихваше, но не сваляше поглед от рисунките и бележките.

— Призрачният влак? — попита тя и посочи рисунката на влакова композиция, която идваше насреща.

— Да. Повечето нападения са станали в мъгливи нощи. Очевидно за да се прикрие фактът, че „призрачният“ влак е всъщност бутафорен, само челна стена и голям фенер, поставен върху релсите.

— Сигурен ли си?

— Донякъде — отвърна Той. — Използват каналите при атака и им трябва нещо, с което да отклоняват вниманието от тях.

Тя прехапа замислено устна.

— Уейн отвън ли е? — попита Уакс.

— Да, досажда на Ранет. Аз… честно казано, излязох, защото ме е страх, че може да го застреля.

Уакс се засмя.

— Взех пътьом вестник — продължи тя. — Констаблите са намерили старото скривалище.

— Вече? — Уакс вдигна вежди. — Уейн каза, че ще стане чак по тъмно.

— Ами вече е тъмно.

— Така ли? Проклятие! — Уакс си погледна часовника. Разполагаха с по-малко време, отколкото си мислеше. — И как е стигнало толкова бързо до вестниците? Значи са го открили по-рано.

Мараси кимна към бележките.

— Виждам, че имаш идея къде ще ударят този път Изчезвачите. Не бих искала да те ядосвам, но може би е време да съобщим на констаблите?

— Мисля, че зная къде ще бъде нападението. Ако съобщим на констаблите, ще се изтърсят там и ще подплашат Майлс.

— Уакс — каза тя. — Разбирам, че независимият дух е част от това, което те прави такъв, какъвто си. Но ние не сме в Дивите земи. Не можеш да се справиш сам.

— Нямам подобно намерение. Обещавам да включа и констаблите. Но Майлс не е обикновен престъпник. Той знае какви са възможностите на констаблите и ги държи под око. Този път трябва да се справим бързо и ефикасно. — Почука по листа на стената. — Познавам Майлс. Зная как мисли. Той е като мен.

Твърде много като него.

— Което значи, че и той може да предвижда ходовете ти.

— Несъмнено. Но аз винаги съм на крачка пред него.

Беше поел по този път в мига, когато извади оръжие и стреля по Изчезвачите. Захапеше ли нещо, не го пускаше до самия край.

— Права си за мен.

— Права? В какъв смисъл?

— Смяташ ме за арогантен, защото искам да го направя сам и да не викам констаблите. Смяташ също, че съм твърде горделив, за да търся помощ. Права си.

— Не мисля такива неща.

— Че в тях няма нищо лошо — рече той. — Аз съм арогантен и горделив. Наистина се държа, сякаш все още съм в Дивите земи. Но освен това съм прав. — Той вдигна ръка, нарисува върху листа малък квадрат, после стрелка от него, към сградата на участъка.

— Написах писмо, което Ранет ще прати на констаблите — продължи той. — Там е изредено всичко, което съм открил досега, и моите предположения относно възможните действия на Майлс. В случай че не успея да се справя с него. Няма да предприемам никакви ходове тази вечер, докато не се отдалечим от релсите и пътниците. Довечера Изчезвачите няма да взимат заложници. Ще се опитат да са бързи и безшумни. И въпреки това има рискове. Може да умрат хора — дори невинни. Затова ще се постарая да ги предпазя. Твърдо вярвам, че имам по-добри шансове срещу Майлс, отколкото констаблите. Не съм забравил, че учиш право и че всичко това е в разрез с представите ти за законност. Но въпреки това, готова ли си поне за малко да забравиш какво ви учат и да ми помогнеш?

— Да.

„Хармония — помисли си той. — Тя ми вярва“. Вероятно прекалено много. Той посочи няколко бележки, очертани в квадратче.

— Това е твоята част.

— Няма ли да съм с теб във влака? — попита тя разтревожено.

— Не. Вие с Уейн ще гледате от хълма.

— И ти ще си сам?

— Именно.

Тя помълча, после каза:

— Знаеш какво мисля за теб. Но какво ти мислиш за мен, лорд Уакс?

Той се усмихна.

— Ако ще играем на гадаене, ще оставя на теб да се справиш.

— Мислиш, че съм твърде млада — каза тя. — И че не би трябвало да се забърквам в това, за да не пострадам.

— Не беше трудно да се досетиш. Но мисля, че ти дадох достатъчно възможности да се откажеш и да се оттеглиш.

— Освен това — продължи тя — се радваш, че настоях да остана, защото мога да бъда полезна. Животът те е научил да използваш всички средства, които можеш.

— Ставаш все по-добра.

— Уверен си, че съм умна, сам го каза. Но също така се безпокоиш, че твърде лесно се обезсърчавам и че това може да бъде използвано срещу теб.

— В докладите, които си чела, пишеше ли за Пакло Прашния?

— Разбира се. Бил е твой заместник, преди да срещнеш Уейн.

— Той беше добър приятел — рече Уакс. — И уважаван блюстител. Но никога не съм срещал човек, който толкова лесно се стряска. Дори от хлопната врата.

Тя се намръщи озадачено.

— Предполагам, че това не се споменава в докладите, нали? — каза Уакс.

— Там го описват като много храбър.

— Той наистина беше храбър, Мараси. Виждаш ли, много хора бъркат изострената реакция със страхливост. Да, Пакло подскачаше при всеки неочакван изстрел. После се обръщаше да види каква е причината. Веднъж го видях изправен пред шестима, които бяха насочили оръжия към него, и по челото му нямаше и капчица пот. — Погледна я в очите. — Ти си неопитна. Такъв бях и аз, някога. Такъв е всеки човек. Човекът не се мери по това колко дълго е живял. Дали подскача при всеки шум. По-важното е как се възползва от това, което му поднася животът.

Тя се изчерви.

— Мисля, че трябва да ти благодаря за лекцията.

— Тя върви със значката на блюстителя.

— Ти вече… не я носиш.

— Човек може да я свали, Мараси. Но никога не престава да я носи.

Продължаваше да я гледа. Очите й бяха дълбоки, сияещи като езерца в планините на Дивите земи. Уакс опита да се овладее. Не трябваше да й причинява зло. Не биваше да позволи да се случи същото като с Леси.

— Има още нещо, което си мисля за теб — каза тя. — Можеш ли да се досетиш?

„Само това ми липсваше“.

Той неохотно откъсна очи от нейните и извърна поглед към листа.

— Да. Мислиш, че трябва да уговоря Ранет да ти заеме пушка. Съгласен съм. Но макар че е добре да се научиш да стреляш с револвер, засега бих предпочел да използваш оръжие, с което си свикнала. Може би можем да ти набавим пушка, която да стреля с алуминиевите куршуми, намерени от Уейн.

— Ах, да. Разбира се.

Уакс се престори, че не забелязва смущението й.

— Ще ида да проверя какво правят Уейн и Ранет — каза тя.

— Добра идея. Дано да не е разбрала, че е трампил един от револверите й.

Мараси забързано тръгна към вратата.

— Лейди Мараси? — повика я той.

Тя се спря и се обърна, погледът й бе изпълнен с надежда.

— Доста добре се справи с прочитането на мислите ми — каза Уакс. — Не съм от хората, които дават външен израз на чувствата си.

— Учих го на упражненията по разпити — изкарала съм курс за напреднали — обясни тя. — Ъ-ъ… освен това съм запозната с твоя психопортрет.

— Нима имам психопортрет?

— Боя се, че да. Доктор Бърнбру го е съставил след посещението си в Дивите земи.

— Онзи жалък плъх Бърнбру е бил психолог? — Уакс изглеждаше смаян. — Бях сигурен, че е дребен мошеник и комарджия, който се задържа в града само докато си напълни джобовете.

— Хъм, да. Това го има в психопортрета. Изглежда, имаш навика да смяташ за комарджия всеки, който носи червени дрехи.

— Така ли?

Тя кимна.

— Проклятие! — измърмори той. „Ще трябва да го прочета“.

Тя излезе и затвори вратата. Той се обърна към недовършения план. Вдигна ръка и машинално постави обицата на ухото си. Трябваше да я носи когато се моли или когато върши нещо много важно.

В момента правеше и двете.