Сплавта на закона

11.

Майлс запали пура, изпуфка няколко облачета дим, после всмукна бавно и с наслада.

— Засякохме ги, шефе — докладва Тарсън. Ръката му висеше на превръзка — друг на негово място още щеше да е на легло след Подобно раняване. Но Тарсън беше Пютриумен юмрук и колосокръвен и се възстановяваше бързо.

— Къде? — попита Майлс, докато оглеждаше новото им скривалище. Бяха само трима — освен Тарсън присъстваше и вторият заместник Менгемето.

— При старата ковачница — каза Тарсън. Носеше шапката на Уейн. — Разговаряха с просяците.

— Трябваше да ги хвърлим в канала — изръмжа Менгемето и се почеса по врата.

— Не убивам просяци, Менгеме — кротко каза Майлс. Носеше алуминиеви револвери, които лъщяха на електрическата светлина в голямото помещение. — Нямаш представа колко бързо ще обърне дори един подобен случай общественото мнение срещу нас. Най-вече на хората от нисшите прослойки. Не искам да ги превръщам в информатори на констаблите.

— Да де — рече Менгемето. — Сигурно си прав. Но, шефе… ако тези просяци са видели нещо…

— Уакс и сам може да се досети — прекъсна го Майлс. — Той е като плъх. Появява се там, където най-малко ти се иска да го видиш. В известен смисъл това го прави предсказуем. Предполагам, че капаните, които заложихте, не са свършили никаква работа, нали?

Менгемето се покашля в шепа.

— Жалко — каза Майлс и завъртя в ръка сребърната запалка, с която бе разпалил пурата. От едната й страна бе инкрустиран гербът на блюстителите от Истински Мадил. Помощниците му го погледнаха сконфузено. Майлс обаче не се притесняваше от него.

Помещението, което бяха избрали, нямаше прозорци. От тавана висяха големи електрически лампи, в другия край мъже внасяха ковашко оборудване. Майлс се огледа скептично. Ковачница под земята? Но мистър Бяла якичка им бе обещал, че шахтите и електрическите вентилатори ще изпомпват дима навън и ще вкарват свеж въздух. Пък и с електрическите пещи димът щеше да е по-малко.

Помещението беше наистина много интересно. От лявата страна започваше голям тунел, който чезнеше в мрака — на пода му бяха монтирани релси. Мистър Бяла якичка бе обяснил, че това било началото на подземна железница. Как щеше да преминава през каналите? Би трябвало да се спуска под тях. Странна идея.

В момента тунелът бе в изпитателен срок. Водеше към една голяма дървена постройка, където Майлс бе настанил останалите си хора — не повече от трийсетина души. Точно сега пренасяха сандъци с припаси и остатъка от алуминиевите запаси. Не беше много. С един удар Уакс бе довел Изчезвачите до доста тежко положение.

Майлс замислено изпуфка облаче дим. Както винаги черпеше от своя златоем — подсилваше тялото си и освежаваше мозъка си. Никога не се чувстваше зле, никога не му липсваше енергия. Все още трябваше да спи и остаряваше, но иначе бе почти безсмъртен. Стига да разполагаше с достатъчно злато.

Това беше проблемът, нали? Димът се виеше пред него, кълбеше се като мъглите.

— Шефе? — каза Менгемето. — Мистър Бяла якичка те очаква. Не трябваше ли да се срещнеш с него?

Майл издуха поредното облаче.

— След малко. — Бялата якичка не му беше господар. — Как върви вербуването, Менгеме?

— Ами… ще ми трябва още време. Един ден не стига, особено след като изгубихме половината си хора.

— Внимавай какъв тон ми държиш — сряза го Майлс.

— Извинявам се.

— Уакс рано или късно щеше да влезе в играта — продължи Майлс. — Той промени правилата и е вярно, че изгубихме повече хора, отколкото бих искал. Но същевременно имахме късмет. Сега, когато Уаксилий участва, можем да предугаждаме ходовете му.

— Шефе — обади се Тарсън, — плъзват слухове. Че ти и Уакс… сте се наговорили. — И отстъпи назад, очаквайки яростна реакция.

Майлс изпуфка поредното облаче и успя да се овладее. Ставаше все по-добър в това.

— И защо плъзват такива слухове?

— Ами ти си бил някога блюстител и…

— Все още съм — прекъсна го Майлс. — Това, което правим, не е незаконно. Не и когато става дума за истинския закон. О, богатите обичат да създават свои правила и да ни карат да живеем според тях. Но нашият закон е законът на самото човечество. Хората, които работят за мен, получават възможност да се поправят. Да им се опростят предишните им… простъпки. Менгеме, кажи им, че се гордея с тях. Зная, че напоследък преживяхме драматични събития, но ще оцелеем. Ще посрещнем утрешния ден с укрепнали сили.

— Ще им кажа, шефе — обеща Менгемето.

Майлс направи кисела гримаса. Не знаеше дали моментът е подходящ за подобни приказки, но хората се нуждаеха от убеждение и щяха да го получат.

— Петнайсет години — прошепна той.

— Шефе? — попита Менгемето.

— Петнайсет години живях в Дивите земи и се опитвах да помагам на слабите. И знаете ли какво? Не ставаше по-добре. Всички усилия се оказаха напразни. Продължаваха да убиват деца, да изнасилват жени. Сам човек не може да промени нищо, особено когато покварата е в сърцето на цивилизацията. — Пак пуфна облаче дим. — Ако ще променяме нещо, трябва да е тук.

„И Трел да ми е на помощ, ако греша“. Но защо Трел ще създава хора като него, ако не за да бъде поправена несправедливостта? В Словата за Основаването имаше дори обширно обяснение на трелизма и неговите учения, които доказваха, че хора като Майлс са особени.

Обърна се и тръгна по пътеката, която висеше като балкон от северната страна на голямото помещение. Тарсън и Менгемето не го последваха — знаеха, че държи да е сам, когато се среща с мистър Бяла якичка.

Майлс отвори вратата в края на пътеката и влезе в канцеларията на мистър Бяла якичка. Защо ли му трябваше канцелария тук? Може би за да наглежда как вървят изкопните работи. Мистър Бяла якичка бе настоявал да се настанят тук от самото начало. Майлс бе малко ядосан, че накрая се наложи да приеме предложението — така щеше да е под постоянния надзор на своя поръчител.

„Още няколко успешни грабежа и вече няма да се нуждаем от него — каза си. — И ще се преместим някъде другаде“. Щяха да продължат с незабележими подмолни действия. Щяха да слязат от страниците на вестниците. Прекалено много хора говореха за тях.

Мистър Бяла якичка имаше обло лице и побеляла брада. Седеше зад бюрото си и пиеше чай. Носеше скъп стилен костюм от черна коприна с тюркоазена жилетка и четеше вестник.

— Знаеш, че не обичам миризмата на пурите ти — каза мистър Бяла якичка, без да вдига глава.

Майлс демонстративно издуха облаче дим.

Мистър Бяла якичка се подсмихна.

— Правилно ли разбрах, че старият ти приятел вече е намерил предишното ви скривалище?

— Плениха наши хора — отвърна спокойно Майлс. — Беше само въпрос на време.

— Не са много верни на каузата ти.

Майлс не отговори. И двамата си даваха сметка, че повечето от хората им работят за пари, а не за идеали.

— Майлс, знаеш ли защо те харесвам? — попита мистър Бяла якичка.

„Не ми пука дали ме харесваш, или не“ — помисли си Майлс, но премълча.

— Защото си предпазлив — продължи мистър Бяла якичка. — Имаш цел, вярваш в нея, но не й позволяваш да замъглява съзнанието ти. Мисля, че целта ти заслужава уважение, както и ти самият. — Мистър Бяла якичка прелисти вестника. — Но пукотевицата при последния обир е на път да подкопае доверието ми в теб.

— Аз…

— Изпуснал си си нервите — продължи мистър Бяла якичка хладно. — И следователно контрола над хората си. Затова стана провалът. Няма друга причина.

— Напротив, има. Уаксилий Ладриан.

— Трябваше да си готов за него.

— Не очаквах, че ще е там.

Мистър Бяла якичка отпи от чая.

— Стига, Майлс. Носел си маска. Значи си предполагал, че ще е там.

— Нося маска — отвърна Майлс, — защото не съм неизвестен. Уакс не е единственият, който би могъл да ме познае.

— Което е вярно, признавам. Но въпреки това се питам. Дали между вас двамата не се таи някаква стара вражда? Нещо, което би те подтикнало да действаш безразсъдно? — Очите на мистър Бяла якичка бяха хладни като стомана. — И да си решил да си премериш силите с него?

Майлс издържа погледа му, наведе се и опря ръце на бюрото.

— Нямам вражда с Уаксилий Ладриан. Той е един от най-свестните живи хора на този свят. Много по-свестен от мен, теб и всички останали в този град.

— И това трябва да ме успокои? Почти ми заяви, че няма да се биеш с него.

— О, ще се бия. Ще го убия, ако трябва. Уакс избра погрешната страна. Мъже като него, мъже като мен — ние имаме избор. Да служим на хората — или на богатите. Той поруга правото да защитава в момента, когато се върна в града и се събра с тях.

— Интересно — подхвърли мистър Бяла якичка. — Аз също съм един от тях, ако случайно си забравил.

— Работя с това, което имам. И освен това… има и други неща, които говорят в твоя полза. Особено след като се отказа от получените привилегии.

— Не от привилегиите. Само от титлата. И все още смятам, че си искал да предизвикаш Уаксилий. Затова си застрелял Петерус.

— Застрелях Петерус, защото той беше самозванец — сопна се Майлс. — Хвалеше се, че защитава закона, и всички го уважаваха за това, но се навърташе край богаташите. В края на краищата те го допуснаха на забавите си, сякаш е послушно пале. Аз го наказах.

Мистър Бяла якичка бавно кимна.

— Много добре.

— Ще прочистя този град, мистър Бяла якичка. Дори ако трябва да изстържа с нокти почернялото му сърце. Но ще трябва да ми набавиш още алуминий.

— Вече го уредих. — Мъжът отвори чекмеджето на бюрото, извади навити на руло листове и ги подхвърли на Майлс.

Майлс ги разгъна. Бяха чертежи.

— Това да не е новият „непробиваем“ товарен вагон на Текиел?

Мистър Якичка кимна.

— Ще ни трябва време, за да…

— Вече назначих хора да работят по въпроса. Майлс, планирането не е сред твоите задължения. От теб се очаква да осъществяваш операциите. Ще ти набавя ресурсите, които са ти нужни.

Майлс огледа чертежа. Мистър Бяла якичка имаше сериозни връзки. Човек с власт. За миг Майлс си помисли, че се е забъркал в нещо, което не е лъжица за неговите уста.

— Хората ми все още държат последната заложница — каза той. — Какво да правим с нея?

— И това ще бъде уредено. — Мистър Бяла якичка пак отпи от чая. — На твое място не бих я включвал в списъка. Уаксилий няма да се откаже, докато не я намери. Щеше да е много по-лесно, ако взривът го бе премахнал. Сега трябва да обмисляме пряка намеса.

— Ще се оправя с него лично — каза Майлс. — Още днес.

— Майлс Дагаутър е Двуроден — каза Уаксилий и се поизправи на седалката на вагона. — Много опасен вариант на Двуроден.

— Двойно злато — каза Уейн, който се бе отпуснал на отсрещната седалка. Зад прозореца се нижеха покрайнините на Елъндел.

Мараси — седеше откъм страната на Уейн — каза:

— Доколкото съм чела, Златните аломанти не са особено опасни.

— Така е — потвърди Уаксилий. — Но тъкмо сместа го прави опасен. Ако аломантичните и ферохимичните ти способности черпят един и същи метал, можеш да се възползваш от силата му десетократно. Доста е сложно. Съхраняваш една способност в метала, после го Разпалваш, за да я освободиш. Нарича се Смесване. Според легендите така си е осигурил безсмъртие.

Мараси смръщи вежди.

— Смятах приказките за невероятните изцеряващи способности на Майлс за малко пресилени. Мислех, че е Кръвотворец като Уейн.

— О, той е Кръвотворец. — Уейн извади едното си бастунче и го завъртя. — Просто запасите му от здраве никога не се изчерпват.

Уаксилий кимна. Спомни си онзи ден, преди години, когато за пръв път бе срещнал Майлс. Винаги се бе чувствал неудобно в негово присъствие, но го уважаваше, защото беше отличен блюстител. В повечето случаи.

Забеляза объркания поглед на Мараси и обясни:

— Обикновено ферохимията действа на принципа на лишение. Необходими са ти месеци, за да натрупаш резерви от здраве или тегло. Аз самият поддържам половината от теглото си, откакто пропаднахме през пода, за да възстановя използваните запаси. За Уейн е дори по-трудно.

Уейн подсмръкна, избърса си носа и каза:

— Аз например ще трябва да прекарам седмици в леглото и ще се чувствам ужасно. Инак няма да мога да се излекувам. В момента нямам достатъчно запаси да се справя и с драскотина.

— Но Майлс… — почна Мараси.

— Майлс има почти неизчерпаеми изцелителни способности — каза Уаксилий. — Този човек е практически безсмъртен. Чух, че веднъж го простреляли от упор в лицето и се оправил. Доста време сме работили рамо до рамо в Дивите земи. Той беше блюстител в Истински Мадил. В добрите години бяхме трима и се разбирахме чудесно. Майлс, аз и Джо Мъртвешкия пръст от Далечен Дорсет.

— Майлс не ме обича — отбеляза Уейн. — Всъщност никой от тях не ме харесваше.

— Майлс вършеше добра работа — каза Уаксилий. — Но е суров и безкомпромисен. Изпитвахме уважение един към друг, но се срещахме рядко. Не бих го нарекъл мой приятел. Но в Дивите земи всеки, който е на страната на закона, ти е съюзник.

— Това е първият закон на Дивите земи — обясни Уейн. — Колкото по-самотен се чувстваш, толкова повече ти е нужен човек, на когото да можеш да се довериш.

— Дори ако методите му не отговарят на убежденията ти — допълни Уаксилий.

— Не ми изглежда човек, който би се захванал с престъпна дейност — каза Мараси.

— Така е — потвърди Уаксилий. — На мен също. Но съм почти сигурен, че той беше човекът с маската на брачното тържество, а тази кутия е от любимите му пури. Ала няма как да разбера, докато не го видя…

— И все пак смятате, че е той.

Уаксилий кимна. „Хармония да ни е на помощ, ако е така“.

Блюстителите на закона бяха хора от особена сплав. Те си имаха свои правила. Никога не се поддавай на изкушение. Когато работиш денем и нощем с престъпници, промяната може да настъпи неусетно. Започваш да виждаш нещата така, както ги виждат те. Започваш да мислиш като тях.

Всички знаят, че подобно занятие може да ги промени, ако не са предпазливи. Не говорят за това и не се поддават. Поне това се очаква от тях.

— Не съм изненадан — каза Уейн. — Уакс, чувал си го как говори за хората от Елъндел, нали? Той е безмилостен.

— Да — потвърди тихо Уаксилий. — Надявах се, че ще продължи да поддържа реда в градчето си и че с времето ще овладее бесовете в душата си.

Влакът излезе от предградията и пое през Външните плантации — широк пръстен от градини, ниви и пасища, които хранеха Елъндел. Пейзажът се промени от сивкави къщи към зелени поля, изпъстрени със синеещи канали.

— Това променя ли нещо? — попита Мараси.

— Да — отвърна Уаксилий. — Означава, че сме се забъркали в нещо много по-опасно, отколкото си мислех.

— Страхотно!

Уейн се ухили.

— Просто искахме да си наясно с картинката. От гледна точка на проучванията ти и прочее.

— Всъщност — каза Уаксилий — мислех къде да те пратим на безопасно място.

— Искате да се отървете от мен? — Гласът й потрепери, очите й се напълниха със сълзи. Уаксилий за миг дори си помисли, че започва да се учи на тези малки сценки от Уейн. — Смятах, че мога да ви бъда полезна.

— Ти си ни полезна — успокои я той. — Но имаш съвсем малко практически опит в нещата, които правим.

— Една жена трябва по някакъв начин да трупа опит — каза тя и вирна брадичка. — Вече оцелях при опити за отвличане и убийство.

Влакът навлезе в завой и вратите на вагона изтракаха.

— Така е, но присъствието на Двуроден в противниковия лагер променя нещата. Ако се стигне до бой, не съм сигурен, че ще успея да надвия Майлс. Той е изобретателен, решителен и силен. Предпочитам да си някъде на сигурно място.

— Къде? — попита тя. — Не може да е във вашите имения, нито в тези на баща ми — ще е прекалено очевидно. Не бих могла да се скрия сред простолюдието в града, защото се съмнявам, че ще успея да се слея с тях. Заключението е, че най-безопасното място е близо до вас.

— Странно. — Уейн поклати глава. — Аз пък винаги съм смятал, че безопасните места на този свят са далече от Уакс. Споменах за високия процент експлозии около него, нали?

— Може би трябва да се обърнем към констаблите — продължи Мараси. — Лорд Уаксилий… такъв тип частно разследване на практика е незаконно — поне докато прикриваме важни факти, които могат да са от полза на следствието. От нас се очаква да ги предоставим незабавно.

— Не му внушавай подобни мисли! — обади се Уейн. — Че току-виж се съгласил с теб.

— Спокойно, Уейн — каза Уаксилий. — Дадох дума. Обещах на лорд Хармс да върна дъщеря му. И ще го направя. Решено.

— В такъв случай ще остана да ви помагам — заяви Мараси. — Решено.

— А пък аз бих хапнал нещо — отбеляза Уейн. — Печено.

— Уейн… — въздъхна уморено Уаксилий.

— Говоря сериозно. Не съм слагал залък в устата си от онези питки насам.

— Ще вземем от гарата — обеща му Уаксилий. — Първо обаче бих искал да попитам нещо лейди Мараси.

— Да?

— Ако ви оставим с нас, трябва да знам какъв тип аломант сте.

Уейн едва не подскочи.

— Какво?!

Мараси се изчерви.

— Носите кесия с метален прах в чантата си — продължи Уаксилий все така официално. — И винаги се стараете чантата да е близо до вас. Разбирате малко от ферохимия, но аломантията ви е добре позната. Не бяхте изненадана, когато Уейн разгърна сферата около нас, нещо повече, приближихте преградата, сякаш сте свикнала с подобни неща. Освен това произхождате от род, който в момента е преследван тъкмо заради аломантичните му способности.

— Аз… — Тя се поколеба. — Уф, досега просто нямаше подходяща възможност…

— Изненадан съм и малко разочарован — каза Уейн.

— Ами… — заекна тя. — Аз…

— О, не от теб — каза Уейн. — От Уакс. Очаквах да изясни тези неща още при първата среща с теб.

— Изглежда, остарявам — рече сухо Уаксилий.

— Не е нещо кой знае колко полезно — каза тя, свела поглед. — Когато разбрах, че Уейн е Бързоврем, доста се сконфузих. Виждате ли, аз съм Закъснител.

Както и очакваше.

— Това може да е много полезно.

— Не мисля — възрази тя. — Забързването на времето… ето кое е изумително. Но какво можеш да постигнеш, когато го забавяш, при това само за себе си? Напълно безполезно при бой. Всички останали ще се движат по-бързо от теб. Баща ми дори беше засрамен от тази способност. Каза ми да я държа в тайна, също както и произхода си.

— Баща ти — отсече Уаксилий — е постъпил глупаво. Имаш достъп до нещо много полезно. Вярно е, че не може да се прилага при всяка ситуация, но същото важи и за останалите умения.

— Щом казвате — въздъхна тя.

По коридора мина продавач на гевреци и Уейн направо изхвърча от мястото си, за да си купи. Уаксилий се беше облегнал на седалката и гледаше замислено през прозореца.

Майлс. Все още не знаеше със сигурност дали е бил той. Когато простреля главатаря на бандитите в лицето и той падна, реши, че е сбъркал гласа. Майлс не би паднал при първия изстрел.

Освен ако не го беше направил нарочно, за да го обърка. Понякога Майлс беше много изобретателен.

„Той е“ — реши Уаксилий. Беше го разбрал още в мига, когато чу гласа на главатаря на Изчезвачите. Просто не искаше да го признае.

Това усложняваше нещата невероятно много. И колкото и да бе странно, Уаксилий се чувстваше смазан. След двайсет години като блюстител да се забърка в нещо, което надминаваше всичките му представи. Смяташе, че Дивите земи са го направили силен, но там животът бе твърде опростен и той бе свикнал с това.

А после се върна в Елъндел убеден, че може да се справи с всякакви проблеми. Че може да разкрие една банда, която очевидно бе толкова добре финансирана, та си позволяваше оръжия, по-скъпи от теглото им в чисто злато.

„Може би наистина трябва да предадем случая на констаблите“ — помисли си Уакс. Но би ли могъл да го направи?

Напипа обицата в джоба си. Завладя го странната увереност, че Хармония очаква от него да се справи сам със случая, да продължи разследването. Но какво друго можеше да е Хармония освен творение на собствения му ум? Вътрешна убеденост. Ориентиране натам, накъдето те води желанието.

„Как ми липсват мъглите — помисли си. — От седмици не съм излизал сред тях“. Винаги се чувстваше по-силен сред мъглите. Имаше странното усещане, че някой го наблюдава, докато е сред тях.

„Трябва да продължа разследването“. Беше се опитал да не се намесва и това бе довело до смъртта на лорд Петерус. Обичайният му метод бе да поеме командването и да направи това, което трябва да се направи. Така поне процедираха блюстителите в Дивите земи. „Ние с Майлс не се различаваме особено“. Може би тъкмо това го плашеше най-много.

Влакът забави и спря на тяхната гара.