Сплавта на закона

12.

Уейн слезе от вагона след Уаксилий и Мараси, обърна се към кондуктора и му подхвърли една монета.

— Дали ще може да ни почакаш, приятелче? Надявам се, че няма да е проблем.

Кондукторът погледна монетата и вдигна вежди.

— Никакъв проблем, друже.

— Много хубава шапка — отбеляза Уейн.

Кондукторът носеше филцова шапка с конусовидна форма и плосък връх. Отстрани имаше закичено перо.

— Такива ни дават — каза той. — Униформата на „Железопътна компания Гавил“.

— Хъм. Искаш ли да се сменим?

— Какво? Да си сменим шапките?

— Ами да. — Уейн му подхвърли размъкнатата си плетена шапка.

Мъжът я улови.

— Не съм сигурен, че…

— Ще добавя и едно геврече. — Уейн бръкна в джоба си.

— Ъ-ъ… — Кондукторът погледна монетата в ръката си, свали шапката и я хвърли на Уейн. — Няма нужда. Ще си купя друга.

— Много мило от твоя страна — каза Уейн, отхапа от гевречето, забърза след Уаксилий и си сложи шапката. Не му беше съвсем по мярка.

Тръгна след Уакс и Мараси, които се изкачваха по близкия хълм. Вдиша дълбоко, наслаждавайки се на приятната влага на канала и уханието на жито и цветя в полето. После кихна. Не обичаше да попълва металоемите си, когато е навън и се занимава с нещо друго. Предпочиташе да го прави на закрито и на големи порции. Тогава го налягаше тежка болест, но можеше да спи и да пие, за да изтърпи да мине нужното време.

Сега бе много по-неприятно. Попълваше металоемите по малко, непрекъснато подсмърчаше и го болеше гърлото. Беше уморен и замаян. Но му трябваха запаси от здраве и нямаше друг начин.

Външните плантации бяха странно място. Дивите земи бяха сухи и прашни. Градът — гъсто заселен и на места — мрачен. Но тук всичко бе някак… красиво.

Може би твърде красиво. На такова място човек работи по цял ден в полето, а вечер се прибира вкъщи, сяда на прага, пие лимонада и гали кучето си. Място, на което можеш да умреш от скука.

Странно, че сред тези открити поля се чувстваше много по-беззащитен и неспокоен, отколкото в затворено пространство.

— Последният влаков обир е бил тук — каза Уаксилий, когато Уейн застана до него, и посочи релсите, които извиваха наляво: проследи ги с пръст, сякаш виждаше нещо, което оставаше скрито за Уейн. Често го правеше това.

Уейн се прозя и отхапа от геврека.

— К’во туй, господине? К’во туй, гусине? Кво’ту’сине?

— Уейн, какви ги дрънкаш? — попита Уаксилий, докато оглеждаше канала отдясно. Беше широк и дълбок, предназначен за шлепове с храна за града.

— Имитирам продавача на гевреци — обясни Уейн. — Имаше много интересен говор. Сигурно е от новите поселища при южните планини.

Уаксилий го погледна.

— Каква е тази смешна шапка?

— За щастие аз моа си сменям шапките — отвърна Уейн, упражнявайки новия си диалект, — докат вий, гусине, сте обречен да си носите туй лице.

— Вие двамата сте все едно братя — подхвърли Мараси. — Забелязали ли сте го?

— Стига аз да съм по-красивият — каза Уейн.

— Релсите тук извиват към канала. — Уаксилий посочи отново. — Останалите грабежи също са били в близост до канали.

— Доколкото ми е известно — заговори Мараси, — повечето железопътни линии следват каналите. Логично е, след като каналите са били прокопани първи.

— Да, но каналите и релсите са много близо.

„Говорът му се променя — отбеляза Уейн. — Само от половин година е в града и вече започва да си личи. По-изтънчен е“. Дали хората осъзнаваха, че гласовете им притежават собствен живот? Ако преместиш растение, то ще се промени и ще се приспособи към новите условия. Преместиш ли човек, говорът му става различен, имитира новата среда.

— Сигурно имате предвид машината, която са използвали Изчезвачите — каза Мараси. — И смятате, че не могат да я пренасят навътре в сушата. Необходим им е шлеп в канала и затова избират място, където той доближава релсите?

„А нейният глас… — продължаваше да разсъждава Уейн. — Когато се обръща към него, изтънява повече, отколкото когато говори с мен. Опитва се да му направи впечатление. Дали Уакс го забелязва? Едва ли. Този човек винаги е бил малко сляп с жените. Дори с Леси“.

— Да — кимна Уаксилий и заслиза по склона. — Въпросът е как това нещо — каквото и да е то — изпразва толкова бързо цели вагони?

— Че кое му е странното? — попита Уейн, докато слизаше след него. — Ако бях Изчезвач, щях да доведа цял куп хора. Много хора свършват работата по-бързо.

— Въпросът не опира само до човешка сила — отбеляза Уаксилий. — Вагоните са били заключени, а последните — охранявани. Когато пристигали по предназначение, се оказвали празни, ала все още заключени. От един са били изнесени тежки железни слитъци. Вратите на вагоните не са големи — колкото и хора да имаш, не можеш да ги изнесеш по-бързо. Няма начин да разтовариш за пет минути стотици слитъци.

— Забързваща сфера? — попита Мараси.

— Би могло да помогне — отвърна Уаксилий, — но не много. Сферите не побират много хора. Да речем, че вкараме вътре шестима работници, което е доста за това тясно място. Ще трябва да пренасят слитъците до границата на сферата, после да я разтварят и да разгръщат нова. И така отново и отново. — Уакс поклати глава. — Цената в хроносплав ще е ужасяваща. Едно късче струва петстотин книжни бона и стига на Уейн да свие две минути в петнайсет външни секунди. Да се свие време, равно на пет минути отвън — което ще е достатъчно, за да се преместят слитъците, — ще струва десет хиляди книжни бона. Слитъците едва ли струват толкова: за тези пари можеш да си купиш собствен влак. Не вярвам да е това. Нещо друго е ставало тук.

— Някаква машина? — подхвърли Мараси.

Уакс кимна и заоглежда земята.

— Да потърсим следи. Може машината да е на колела и да е оставила бразди в тревата.

Уейн също тръгна през тревата, пъхнал ръце в джобовете си. Не го биваше в тези неща. Виж, когато ставаше въпрос за хора, тогава можеше да помогне. Но трева и цветя…

След малко скуката го надви и той се приближи към Мараси. Тя го погледна и каза:

— Уейн… ако държиш на мнението ми, тази шапка наистина не ти стои добре.

— Знам. Просто исках да припомня на Уакс, че ми дължи нова.

— Защо? Какво е виновен той, че онзи тип ти взе шапката?

— Виновен е, защото ме убеждаваше да не отвръщам — изръмжа Уейн. — А после застреля негодника с моята шапка! Гръмна го, но непрокопсаникът оцеля и се измъкна!

— Нямало е как да знае, че ще стане така, нали?

— Трябваше да ми прибере шапката.

Тя се засмя, но изглеждаше объркана.

Хората ме разбираха от шапки и Уейн не можеше да ги вини. Докато не си намериш някоя хубава, щастлива шапка, не можеш да разбереш колко са ценни.

— Е, няма нищо — изсумтя той и изрита треволяка. — Но не казвай на Уакс.

— Какво?

— Трябваше да се отърва от онази шапка — призна Уейн. — Инак щеше да пострада при експлозията. Разбираш ли? Шапката извади късмет, че я откраднаха. Ако не беше, сега щеше да е като наметалото ми.

— Уейн, ти си уникален!

— Такова нещо може да се твърди за всеки човек — каза той. — Освен може би за близнаците. Както и да е, исках да те попитам нещо. Малко е лично обаче.

— Колко лично?

— Ами, нали знаеш, за теб и прочее. Толкова лично.

Тя го погледна, смръщи вежди, после се изчерви. Често го правеше, но Уейн нямаше нищо против. Момичетата се разхубавяват, когато страните им руменеят.

— Нали не питаш за мен и… теб… Искам да кажа…

— О, Хармония! — засмя се Уейн. — Нищо такова, малката. Не се тревожи. Хубавка си и добре са те изваяли, ако разбираш какво имам предвид.

— Изваяли?

— Имам предвид извивките. Освен това имаш приятен говор и добри вибрации в зоната на облаците.

— Какво значи пък това?

— Онези белите пухкави неща, дето се реят високо над плодородните земи, където се посаждат семената.

Тя се изчерви още повече.

— Уейн! Това май е най-грубото нещо, което някой ми е казвал досега.

— Стремя се към съвършенство, мила. Стремя се към съвършенство. Но не се тревожи: както казах, ти си много хубава, но не си по моя вкус. Харесвам жени, които могат да ми сменят физиономията с един удар.

— Харесваш жени, които могат да те набият?

— Разбира се. Не е ли страхотно? Както и да е, говорех за твоята аломантия. Виждаш ли, двамката с теб имаме противоположни способности. Аз забързвам времето, ти го забавяш. Какво ще стане, ако двамата ги приложим едновременно? А?

— Тези неща са били проучвани — каза Мараси. — Двете сили се неутрализират. Нищо не става.

— Наистина?

— Да.

— Хъм. — Той отново си избърса носа с кърпичка. — Значи скъпо и безсмислено удоволствие, така ли?

— Не зная — рече тя с въздишка. — Сигурно може да се каже за моята сила. Истината е, че не си давах сметка колко е жалко да си Закъснител, докато не видях какво може твоята.

— О, и твоята не е чак толкова лоша.

— Уейн, всеки път, когато използвам силата си — всеки път, — ще остана застинала неподвижно и ще изглеждам ужасно глупаво, докато хората около мен правят каквото си искат. Ти използваш силата си, за да спечелиш допълнително време. С моята аз само мога да губя време.

— Да, но сигурно понякога ти се приисква някой ден да не свършва. Много ти се приисква. Тогава разпалваш хром и пуф — готово!

— Аз… — Тя изглеждаше сконфузена. — Всъщност съм го правила. Хромът гори много по-бавно от хроносплавта.

— Видя ли? Ето ти едно предимство. Колко е голяма сферата, която разпъваш?

— Мога да я направя с размерите на малка стая.

— Значи е доста по-голяма от моята.

— Умножи нула по хиляда и пак ще получиш нула.

Той я погледна учудено.

— Така ли?

— Ами да — отвърна тя. — Това се учи още по алгебра.

— Мислех, че говорим за аломантия. Кога се прехвърлихме на смятане?

За негова изненада дори това я накара да се изчерви. Логично бе да го прави, когато някой описва привлекателните извивки на тялото й, но не и когато говорят за математика. Мараси също беше уникална.

Тя извърна поглед към Уаксилий, който беше приклекнал до релсите.

— Виж, той например — подхвърли Уейн — обича умните момичета.

— Нямам никакви намерения спрямо лорд Ладриан — каза тя припряно. Твърде припряно.

— Жалко — подсмихна се Уейн. — Защото ми се струва, че те харесва.

Това може би беше малко преувеличено. Уейн не знаеше какво мисли Уакс за Мараси, но каквото и да бе, имаше нужда от нещо, което да го накара да забрави Леси. Защото Леси беше страхотна. Прекрасна жена и прочее. Но беше мъртва и Уакс все още понякога придобиваше онова сериозно изражение. Същото, което не свали от лицето си месеци след нейната смърт. Сега като че ли бе посмекчено.

Една нова любов би помогнала много. Уейн бе сигурен в това и остана доволен от себе си, когато Мараси се отправи с бавна крачка към Уакс. Двамата огледаха релсите, после Уакс вдигна нещо.

— Какво е това? — попита Мараси. — Паднало е от влака ли?

Металният предмет бе по-дълъг от човешка ръка и изглеждаше тежък.

— Това е теглич — каза Уаксилий. — С него вагоните се скачват един за друг. — Завъртя го, за да го разгледа отдолу. Металът бе гладък, потъмнял в единия край от смазка и лъскав от постоянното триене.

— Срязан е по средата — каза Мараси. — Някои от пътниците в обраните влакове съобщават, че чували металическо стържене. Свързват го с появата на призрачния влак и смятат, че може да е дело на духове. Но по-вероятно е да е било от рязането на метала.

— Не открих никакви следи от тежки машини в тревата. — Уакс се огледа замислено. — Което отхвърля още една теория.

— Зависи. — Мараси кимна към завоя. — Ако обирът е бил тук, машината би могла да остане в канала и пак да достигне релсите.

Уаксилий захвърли повредения теглич и избърса ръцете си от смазката.

— Да се връщаме. Трябва да помисля.

Уаксилий вървеше по коридора на пътническия вагон. Ръцете му бяха още мокри от опитите да измие смазката от тях в миниатюрната тоалетна. Под него равномерно потракваха колелата, зад прозореца се нижеха поля.

Къде ли се криеше Майлс? Градът предлагаше твърде много възможности, а и Майлс не беше обикновен престъпник, а бивш блюстител. Срещу такива Уаксилий нямаше голям опит.

„Най-вероятно ще се спотаи за известно време. Той е предпазлив. Умее да преценява ситуацията. Отделил е няколко месеца за подготовката на обира на алуминий“.

Майлс бе изгубил хора и ресурси. Сега щеше да се скрие. Но къде? Уаксилий се опря на стената на коридора. Вагонът беше първа класа. Чуваше приглушения говор на хората в купетата, смеха на деца. Беше минал през цели шест вагона, докато намери умивалник.

Ако Мараси беше права за предназначението на отвлечените жени, съдбата им не беше никак розова. Майлс би могъл да си позволи дълга отсрочка, докато следата му изстине. С всеки час ставаше все по-трудно да бъде открит.

„Не — помисли си Уаксилий. — Ще му трябва още един грабеж“. Бърз удар, може би без заложници, за да си набави алуминий. Уаксилий бе прегледал докладите за извършените обири и имаше представа за количеството алуминий, което Текиел се бе опитал да прекара контрабандно. Щеше да стигне за екипирането на не повече от трийсет души. Това означаваше, че Майлс се нуждае от още един грабеж, преди да се спотаи и да се заеме с изработката на оръжия и муниции.

Една последна възможност Уаксилий да го залови. Ако преценеше всичко правилно. Ако…

Пискливият звук бе слаб, но Уаксилий се бе научил да е нащрек за подобни неща. Дори когато е потънал в мисли. Светкавично отскочи настрана, което му спаси живота, тъй като куршумът пръсна прозореца в дъното на коридора.

Мъж в черно стоеше в коридора на другия вагон и гледаше през строшения прозорец. Носеше маска, виждаха се само очите му. Но всичко останало бе познато — силуетът, височината, дори начинът, по който стискаше оръжието.

„Глупак!“ — ядоса се Уаксилий. Реакцията му се бе оказала неправилна. Обикновен престъпник би се проснал на пода. Но не и Майлс. Като бивш блюстител той бе свикнал да преследва, а не да бъде преследван.

Да преследва теб. Особено ако му попречиш на плановете.