Сплавта на закона

16.

Уейн бавно накуцваше по перона, като се подпираше на кафяво бастунче. Имаше доста голяма тълпа, почти блъсканица пред вратите на спрелия влак. Множеството внезапно се люшна към него и едва не го събори.

Уейн — прегърбен заради привидната си старост — не можеше да види над главите на хората каква е причината за тази суматоха.

— Никой не мисли за старите хора — изръмжа той. Носов глас, много по-тънък от неговия, с лек марготиански акцент. Всъщност квартал Марготиан вече не съществуваше, погълнат от близкия октант, а жителите му се бяха разселили навсякъде. Умиращ акцент за една умираща старица.

— Никакво уважение, казвам ви. Безобразие! Неколцина младежи се извърнаха и го погледнаха — видяха дълго до глезените вехто палтенце, сбръчкано от старост лице и посребрели коси, прибрани под филцова шапка.

— Простете, госпожо — каза един и й направи път. „Добро момче“ — помисли си Уейн, потупа го по лакътя и закуцука нататък. Хората се отдръпваха от пътя му. Понякога се налагаше да се покашля с кашлица, която изглеждаше заразна. Уейн внимаваше да не прилича на просякиня. Това би привлякло вниманието на констаблите, които можеха да го вземат за джебчийка.

Не, той не беше просякиня. Беше Абриджейн, възрастна женица, дошла да види за какво е тази гълчава. Абриджейн не беше богата, нито пък беше бедна. Пестелива, с кърпено палто и любима шапка, отдавна излязла от мода. Очила с дебели лещи. Няколко момчета й помогнаха да излезе отпред и тя ги почерпи с бонбони и ги потупа по главиците. Добри деца. Каза им, че приличат на внуците й.

Най-сетне се озова пред тълпата. Там в целия си блясък се изправяше Несъкрушим. Вагон, построен като крепост, с тежка стоманена броня, лъщящи заоблени стени и тежка врата отстрани. Вратата наподобяваше тези на трезорите и имаше валчеста дръжка.

— О, небеса! — възкликна Уейн. — Невероятен е!

Наблизо стоеше пазач с обозначителните знаци на охранител от личния отряд на Къща Текиел. Усмихна се и изду гордо гърди.

— Бележи зората на нова ера. И края на бандитите и обирджиите на железници.

— Колко е красив, млади човече — рече Уейн. — Но сигурно преувеличавате. Веднъж и аз съм се качвала на влак. Синът ми Чаретел искаше да пътувам с него, за да се срещна с годеницата му в Ковингтар, и тогава за пръв път си помислих, че да се возиш на карета е по-добре. Наричат го прогрес. Какъв прогрес е да те затворят в метална кутия и да не виждаш слънце и небе през целия път? Както и да е, вагонът беше като този. Само не лъщеше толкоз.

— Уверявам ви — каза охранителят, — този вагон е непробиваем. Той ще промени всичко. Виждате ли вратата?

— Заключва се като каса — рече Уейн. — Виждам. Но дори касите може да бъдат разбити, млади човече.

— Не и тази врата. Бандитите не могат да я отворят, също както и ние. Веднъж затвори ли се, тя задейства часовников механизъм от вътрешната страна. Тази врата няма да може да бъде отворена през следващите дванадесет часа дори ако някой знае шифъра на ключалката.

— Експлозиви — упорстваше Уейн. — Бандитите често използват експлозиви.

— Стоманата е дебела шест пръста — заяви охранителят. — За разбиването й ще трябва толкова динамит, че ще взриви целия вагон.

— Но сигурно един аломант би се справил — подхвърли Уейн.

— Как? Могат да Тласкат метала колкото си пожелаят — толкова е тежък, че ще ги отхвърли назад. А дори и по някакъв начин да проникнат, във вагона ги очакват осем въоръжени пазачи.

— Брей — възкликна Уейн и за миг забрави за акцента си. — Наистина е внушително. С какво са въоръжени пазачите?

— С цял набор от… — почна мъжът, но млъкна и изгледа Уейн подозрително. — Защо…

— Уф, ще ми загори яденето! — възкликна Уейн, обърна се и закуцука назад през тълпата.

— Спрете тази жена! — извика охранителят.

Уейн заряза ролята, изправи се и забърза през тълпата. Хвърли поглед през рамо.

— Спри! — извика охранителят. — Спри, проклет да си!

Уейн вдигна бастунчето и натисна спусъка. Ръката му затрепери, както ставаше винаги, когато използваше огнестрелно оръжие, но сега това нямаше значение: бе заредено с халосни патрони.

Гърмежът накара хората да се приведат както житни класове от порив на вятъра и Уейн се стрелна между тях, като прескачаше залегналите. Охранителят извади оръжие, но Уейн сви зад ъгъла на гарата и спря времето.

Свали палтото и широката дълга блуза. Отдолу носеше мъжки костюм. Черно сако, бяла риза, шалче. Уакс наричаше този костюм „преднамерено лишен от въображение“, каквото и да значеше това. Под блузата бе вързал торбичка, оформяща „гърдите“ на старицата. Вътре имаше бомбе и мокра кърпа. Той натъпка блузата в бомбето и си го сложи.

Обели външния слой на бастунчето и то стана черно. Смъкна перуката и я захвърли настрана, чантата пусна до стената. Накрая изтри грима с кърпата и прибра забързващата сфера.

Докато излизаше от нея, се олюля, сякаш е бил блъснат. Изруга, понагласи шапката си и вдигна заплашително бастунчето, разтреперан от престорен гняв.

Охранителят дотича запъхтян.

— Добре ли сте, милорд?

— Не! — тросна се Уейн, придавайки на гласа си аристократична надменност. Акцент от Мейдиън Уейз, най-богатия квартал на Първи октант — където Къща Текиел притежаваше по-голяма част от земята. — Какви са тези грубияни, капитане? Не очаквах да ги срещна тук, на един добре охраняван перон!

Охранителят замръзна и лицето му се напрегна в напразен опит да проумее ситуацията. В началото го бе взел за обикновен благородник, но този човек говореше така, сякаш е член на Къща Текиел — неговите работодатели.

— Съжалявам, милорд! — промърмори той. — Но аз гонех един тука.

— И кого по-точно? — попита Уейн и посочи захвърлената перука. — Този, дето хвърли това нещо?

— Беше облечен като възрастна жена. — Охранителят се почеса по главата. — И ме разпитваше за Непробиваем.

— Проклятие, човече. Това трябва да е бил някой от Изчезвачите!

Мъжът пребледня.

— Имаш ли представа какъв ще е ударът върху авторитета на нашата Къща, ако нещо се случи по време на това пътуване? — попита Уейн и размаха заплашително бастунчето. — Става дума за репутацията ни, човече! За главите ни, капитане. С колко пазачи разполагаш?

— Три дузини, милорд…

— Не са достатъчно! Изобщо! Прати за още!

— Аз…

— Не! — спря го Уейн. — Аз ще го направя. Ще наредя на моите хора. Надявам се, че държите района под наблюдение за подобни типове?

— Ами… аз още не съм им казал, милорд. Опитах се сам да спипам този…

— Напуснал си поста? — почти изкрещя Уейн и едва не изпусна бастунчето от гняв. — Оставил си го да те примами настрани? Връщай се, човече! Върви! Предупреди и останалите. О, в името на Оцелелия! Ако нещо се обърка, свършено е с нас. Мъртви сме!

Капитанът се обърна и хукна обратно през тълпата, която вече се съвземаше, а Уейн се облегна на стената, погледна джобния си часовник и зачака подходящ момент да разпъне отново сферата. Беше почти сигурен, че никой не го гледа.

Смъкна бомбето, пусна бастунчето и обърна сакото си наопаки — отвътре то бе в кафяво и зелено като униформите на пазачите. Свали изкуствения нос и си сложи триъгълна шапка, която извади от чантата до стената.

Винаги трябва да носиш подходяща шапка. Това е ключът. Пристегна кобур с револвер върху сакото и изу панталоните — отдолу имаше други, също в зелено-кафяво. Прибра сферата, изтича зад ъгъла и се приближи към релсите. Капитанът вече бе събрал хората си и раздаваше команди. Наблизо неколцина разгневени благородници спореха.

Товарът не беше свален. Това беше добре. Уейн бе предположил, че ще се откажат, ако се вдигне шум, но Уакс бе на друго мнение — смяташе, че Текиелови са вложили твърде много средства и усилия в Непробиваем, за да се откажат заради някаква дребна суматоха на перона.

„Глупаци“ — помисли си Уейн и поклати глава. В качеството си на Фарнсуорд не одобряваше това решение. Все пак оглавяваше частната охрана на Къща Текиел от десет години, макар че служеше предимно във Външните плантации, при болнавия си господар. Бе врял и кипял и се бе научил, че трябва да има причини, за да поемеш рискове. Да спасиш живот, да спечелиш битка, да защитаваш името на Къщата. Но да рискуваш само защото си казал, че ще го направиш? Това беше глупаво.

Отиде при капитана, козирува и каза отсечено:

— Господине. Аз съм Фарнсуорд Дабс. Лорд Евънстром Текиел ми каза да се обърна към вас. — Акцент от Външните плантации с намек за аристократичност, прихванат от дългото общуване с господарите.

Мъжът го погледна и се намръщи.

— Ами хубаво. Всяка помощ е добре дошла.

— Съжалявам, капитане — каза Уейн и се приведе напред. — Понякога лорд Евънстром е доста невъздържан. Зная какво е, не за пръв път ме праща да помагам на някой, който не се нуждае от помощ. Двамата с Брен ще гледаме да не ви се пречкаме.

— Брен?

— О, не е ли дошъл още? — Уейн се огледа.

Уакс се приближи, подтичваше откъм гарата. Носеше униформа като на Уейн. Освен това се бе обзавел с фалшиво коремче, където бе скрил някои специални неща, които смяташе, че ще му потрябват.

— Ето го и него — посочи го Уейн. — Малко е тъповат, капитане. Наследи този пост от баща си, обаче може да блъскате със стоманата му кремък цяла нощ и няма да получите искра, ако разбирате какво искам да кажа.

— Добре, останете тук — изръмжа капитанът. — Ще охранявате този пост. Не допускайте никой да приближава вагона, както и да изглежда. — Обърна им гръб и тръгна към групата развълнувани благородници.

— Здрасти, Уакс. — Уейн докосна шапката си. — Готов ли си да те глътне металното чудовище?

Уаксилий погледна през рамо към гарата. Тълпата се разотиваше. Перонът бе осеян със захвърлени шапки и кърпички.

— Уейн, трябва да се погрижиш влакът да отпътува. Каквото и да стане, трябва да потегли.

— Не каза ли, че ще се изложат, ако не го направят?

— Никога не можем да сме сигурни, Уейн. Така че искам да вземеш мерки.

— Разбрано, приятел. — Уейн си погледна часовника. — Ама и тя закъснява…

Внезапно отекнаха изстрели. Пазачите около тях се развикаха и се заозъртаха. Уаксилий рухна с болезнен вик на перона. От рамото му шуртеше кръв. Уейн се наведе над него тъкмо когато един от пазачите зърна пламъчета на покрива на гарата.

Пазачите откриха огън, а Уейн издърпа ранения Уакс назад, огледа се трескаво и после го натика през отворената врата на вагона. Неколцина пазачи извърнаха глави, но никой не възрази. Очите на Уаксилий гледаха безжизнено, към тавана. Мъжете тук вероятно също бяха губили другари при престрелки с бандити и знаеха какво е — в разгара на битката най-важното е да изтеглиш ранените на безопасно място и няма значение къде може да е това.

Стрелбата от покрива секна, но след малко се възобнови от съседния покрив. Няколко куршума одраскаха перона до тях. „Твърде близо, Мараси“ — помисли си ядосано Уейн. Защо всяка жена, с която се сближаваше, се опитваше да го застреля? Само защото можеше да се излекува? Беше си като да изпиеш бирата на някой, защото можел да си поръча нова.

— Дошли са за товара! — извика уплашено Уейн, сграбчи масивната врата на вагона, издърпа встрани лоста и я затръшна, преди някой да успее да му попречи.

— Поквара и Гибел, човече! — извика един от пазачите. — Какво направи?

— Залостих вагона! — отвърна Уейн. — Нали трябва да ги спрем?

— Вътре трябваше да има охрана — кресна разгневен капитанът.

— Ама онези щяха да влязат! — възрази Уейн. — Нали ги видя? — Погледна към вратата. — Поне няма да могат да откраднат товара. Надхитрихме ги!

Благородниците се надигнаха от земята, приближиха се и се нахвърлиха с упреци върху капитана. Уейн затаи дъх. Но капитанът само повтаряше думите му.

— Трябваше да ги спрем — обясняваше, като си даваше сметка, че сега той, а не Уейн, може да излезе виновен. — Вижте, щом затворихме вагона, спряха да стрелят. Избягаха.

Уейн отстъпи назад, облегна се на един стълб и загледа пазачите, които се опитваха да разберат кой е стрелял. Върнаха се с шепа гилзи, разхвърляни навсякъде из гарата. Нямаха представа, че повечето са от халосни патрони. Освен Мараси още няколко просячета бяха участвали в постановката срещу добро заплащане, преди да се изпарят.

След малко влакът потегли. Всички от Къща Текиел бяха убедени, че са отбили атаката на Изчезвачите. Говореше се дори, че Уейн трябва да бъде награден, но той прехвърли заслугата на капитана и се измъкна, преди някой да го попита на кой точно лорд служи.