Сплавта на закона

17.

Уаксилий — сам в залостения товарен вагон и с обляно в кръв рамо — слушаше равномерното потракване на колелата. На тавана се поклащаше фенер — първата му работа бе да го закачи там. Освен това бе завързал и мрежа, закрепена със специални куки. Изпита облекчение, след като измъкна всичко това от фалшивото си коремче и крачолите. Беше захвърлил униформата в ъгъла и сега бе облечен само с тесен черен панталон и черен пуловер.

Седеше на пода, опрял гръб в товара, с изпружени крака, държеше Възмездие и въртеше барабана, за да свикне да го фиксира на определени положения. В джоба си носеше куршуми срещу Мъгливи убийци, а револверът бе зареден с муниции за Монетомети и Пютриумни юмруци.

И все още не бе свалил обицата.

„Зная, че искаш от мен да направя това — обърна се мислено към Хармония. Дали обвинението също се смяташе за молитва? — Ето ме. Очаквам малко помощ, ако не е в разрез с безсмъртните ти планове и всичко останало“.

Още щом огледа товара си даде сметка защо Текиелови са толкова горди със свършената работа — подсилената каса щеше да е ужасно трудна за разбиване. Изнасянето й от вагона би отнело часове, необходими за да я разрежат с газова горелка или електрическа резачка. Това, плюс вратата и предполагаемото присъствие на пазачи, щеше да направи обира почти невъзможен.

Да, Текиелови бяха хитри. Проблемът беше, че бяха подходили откъм погрешната страна.

Уаксилий извади от сакото си малък пакет. В него бяха динамитът и детонаторът, които бе намерил Уейн. Сложи пакета на пода и си погледна часовника. „Вече е време…“

Влакът внезапно започна да забавя.

— Аха — измърмори Уейн. — Права беше. Искаш ли да видиш?

И подаде бинокъла на Мараси.

Тя го взе с трепереща ръка. Бяха заели позиция на този хълм след бясно препускане от града. Мараси се чувстваше разголена с един от панталоните на Ранет. Що за неподходящо облекло! Всеки мъж можеше да види краката й.

„Може би пък това ще попречи на Изчезвачите да стрелят — помисли си. — Ще почнат да ме зяпат“.

Наближаваше полунощ и влакът се приближаваше.

А после изведнъж спирачките му изскърцаха в нощта. От другата страна по линията се приближаваше странно видение с ярка светлина отпред. Мараси потрепери. Призрачният влак.

— Уакс ще е доволен — подхвърли Уейн.

— Какво? Заради призрака?

— Не. Защото тази нощ има мъгли.

Тя се огледа и едва сега забеляза сгъстяващите се мъгли. Не бяха като обикновената мъгла, която вятърът често довяваше откъм океана. Тези възникваха сякаш от нищото и се разпространяваха постепенно като скреж върху замръзнал метал. Тя потрепери, когато мъглите започнаха да ги обгръщат. Светлината на призрачния влак долу стана зловеща.

Мараси гледаше през бинокъла. Сега, когато вече знаеше каква е измамата, лесно можеше да различи отделните детайли. Наистина бе само примамка. Дрезина с прикачена отпред платформа, имитираща предната част на локомотив.

— Как може да свети толкова ярко? — попита тя.

— Не зная. С магия?

Мараси изсумтя презрително и отново втренчи поглед в платформата.

— Сигурно е някаква химична батерия. Чела съм за такива неща, но… Поквара и Гибел, тази светлина е прекалено силна. Нямам представа как могат да я поддържат толкова време.

Влакът забави и още преди да е спрял няколко души скочиха от двете му страни. Къща Текиел бе осигурила достатъчно охрана. Мараси се усмихна. Може би този път бандитите щяха да се провалят.

Предната стена на призрачния влак падна.

Уейн изруга.

— Какво… — почна Мараси.

Прекъснаха я изстрели, отекващи с невероятна скорост, и тя подскочи и наведе глава, макар че никой не стреляше по тях. Уейн грабна бинокъла от ръцете й.

Заради мрака и мъглите Мараси не можеше да види какво става. И по-добре. Защото изстрелите продължаваха, придружавани от писъците на ранените.

— Ротационна пушка — възкликна Уейн. — Поквара, тези пипат здраво!

— Трябва да помогнем. — Мараси посегна към пушката, която й бе дала Ранет — можеше да се закълне, че никога не е държала по-точно оръжие. Ако можеше да удари поне един от Изчезвачите…

Уейн обаче натисна дулото надолу. Ротационната пушка бе млъкнала и изведнъж в мрака се възцари тишина.

— Нищо не можеш да направиш, освен да привлечеш стрелбата върху нас, момиче. Освен това наистина ли вярваш, че можеш да уцелиш някой оттук?

— Улучвам центъра на мишената от петстотин крачки.

— Нощем? В мъгла?

Мараси не отговори. После му махна нетърпеливо да й даде бинокъла. Уейн й го тикна в ръцете и тя загледа шестимата, които бяха слезли от дрезината.

Те стигнаха до влака и тръгнаха от двете му страни, с готови за стрелба оръжия.

— Примамка? — попита Уейн, който също гледаше нататък.

— Лорд Уаксилий смята така. Каза, че… — И млъкна.

Уакс им беше казал да наблюдават канала.

Тя обърна бинокъла към извивката на канала. Нещо голямо и тъмно се надигаше там. Обгърнато в мъгли. Приличаше на огромно чудовище — левиатан, носещ се безшумно над водата. Изравни се със средата на влака и спря. Една черна ръка се надигна и се протегна към брега. „В името на Оцелелия! — помисли си тя и потрепери. — То е живо!“

Но не… ръката бе твърде непохватна. Издигна се нагоре, завъртя се, после се спусна. От стената на бронирания вагон внезапно бликнаха искри. Дали не се опитваха да прорежат отвор в него? Защо не бяха разрязвали нито един от предишните вагони?

„Не, не режат вагона! Режат го от предния и от онзи зад него“.

След като чудовището… не, машината… приключи работата си, друга, още по-голяма ръка се отдели от тъмната маса. Пресегна се, сграбчи вагона… и го повдигна.

Мараси се облещи. Вагонът бе само на няколко стъпки над земята, но и това бе достатъчно.

Огромната ръка беше кран.

Изчезвачите, които стояха от двете страни, започнаха да изтикват вагона към канала. Това, което бе взела за чудовище, вероятно бе някакъв кораб. Мараси направи бързи изчисления. За да повдигне цял вагон, корабът трябваше да е много тежък и да носи много баласт.

Притисна бинокъла към очите си и различи още една ръка, която се протягаше в противоположна посока и на нея бе окачено нещо тежко. Корабът потъна няколко стъпки във водата, но не чак толкова, колкото очакваше. Може би разполагаше с опори, нещо като крака, които да се разгъват и да опират в дъното на канала за допълнителна стабилност.

— Брей, брей, брей… — шепнеше Уейн. — Ама че работа, а? И защо го отрязаха и го вдигнаха, вместо просто да разкачат задната част на влака?

Мараси мълчеше. И тя се чудеше за същото.

Ръката спусна бронирания вагон върху палубата, после вдигна нещо друго. Нещо огромно и правоъгълно. Тя вече знаеше какво е. Друг вагон. Копие на бронирания.

Ясно. Идеалната кражба. Пълен вагон — празен вагон. Никакви следи освен ако някой не обърне внимание на прерязаните тегличи.

Изчезвачите откриха огън по пътническите вагони, за да не позволят на пасажерите да надзъртат и да видят какво става. Но заради извивката покрай хълма бе почти невъзможно да се наблюдава операцията по подмяната. Светлините на призрачния влак избледняваха — дрезината бързо се отдалечаваше. Къде ли я криеха? Може би щяха да я натоварят на кораба, след като излезеше извън полезрението на пътниците?

Междувременно последните Изчезвачи вече тичаха към шлепа, който се отдалечаваше към средата на канала, където щеше да е съвсем невидим. На бледата светлина от отдалечаващия се призрачен локомотив приличаше на зловеща сянка.

— Уейн! — каза тя и се надигна. — Трябва да тръгваме.

Той въздъхна и се изправи.

— Да де, да.

— Уаксилий е във вагона!

— Знам. Прави ли ти впечатление, че все той се вози с всички удобства, а аз трябва да търча насам-натам? Не е Честно. Изобщо.

Тя заслиза по склона.

— Знаеш ли, докато четях онези доклади в университета, и през ум не ми е минавало, че си такова мрънкало.

— И това не е честно. Искам да знаеш, че се гордея с оптимистичния си възглед за света.

Тя спря, погледна го и вдигна вежди.

— Гордееш се с това?

Той сложи ръка на сърцето си и заговори с глас, който повече би подхождал на проповедник:

— Напоследък се старая да бъда смирен. Хайде, побързай. Ще ги изпуснем. Нали не искаш Уакс да остане сам? Размърдай се, момиче.

Тя поклати глава, обърна се и продължи надолу по склона, към мястото, където бяха оставили конете.

Майлс стоеше с гръб към Машината и си мислеше за крана — той бе построен по негова идея с пари на мистър Бяла якичка.

— Погрижихме се за всички пазачи, шефе — докладва Тарсън. Ръката му вече не беше превързана. Тези като него се възстановяваха доста бързо. Не толкова бързо както Майлс, но въпреки това със забележителни темпове. Разбира се, можеха и да се изтощят до смърт, без дори да забележат, че телата им са на предела на силите си. Това беше опасно умение, което изгаряше тялото със същата бързина, с която аломантите горяха метал.

— И за онези в последния вагон, които се опитваха да се промъкнат напред, за да видят какво става — продължи Тарсън. — Застреляхме и тях. Мисля, че всичко е чисто.

— Още не — отвърна тихо Майлс, загледан в мрака и мъглите. Шлепът се придвижваше бавно, задвижван от двете перки под кърмата. — Уаксилий знае, че това е наше дело.

Тарсън се поколеба.

— Хъм… сигурен ли си?

— Да — каза Майлс. — Той е във вагона.

— Какво?! — Тарсън се обърна и втренчи поглед в бронирания вагон зад тях. Изчезвачите тъкмо го покриваха с брезент, за да го скрият от любопитни погледи, когато стигнат града. Целта беше да приличат на обикновен товарен кораб, прибиращ се от някоя от кариерите. Майлс дори разполагаше със съответстваща товарителница, както и с товар дялан камък.

— Не зная как е влязъл — продължи Майлс. — Но съм сигурен, че е вътре. Уакс разсъждава като блюстител. Това е най-добрият начин да открие скривалището ни — да остане при товара, за който е сигурен, че ще бъде откраднат, но не знае кога и как. — Пое си дъх. — Не. Сигурно е предположил как. Такива са рисковете, когато човек е толкова добър. Почти колкото мен. Започваш да мислиш като престъпник.

Дори по-добре от престъпник.

В известен смисъл бе наистина странно, че повечето блюстители не завършваха кариерата си като престъпници. Когато толкова често виждаш грешките на другите, накрая просто ти се приисква да го направиш по-добре от тях. Майлс бе започнал да планира тези обири почти подсъзнателно преди близо десет години, когато си даде сметка, че охраната на железниците е съсредоточена предимно върху вагоните. Е, отначало идеите му бяха по-скоро умозрителни.

— И какво ще правим? — попита Тарсън.

— Нищо — отвърна Майлс. — Уакс вероятно не знае, че съм се сетил, че е във вагона. Това ни дава предимство.

— Но…

— Не можем да отворим вагона тук — продължи Майлс. — Тъкмо в това е проблемът. Трябва да го откараме в работилницата. — За момент се замисли. — Макар че бихме могли и да го пуснем в канала. Достатъчно дълбоко е, за да потъне. Чудя се обаче дали Уакс няма резервен план в случай че стане нещо подобно.

— Шефе, не мисля, че мистър Бяла якичка ще одобри, ако потопим вагона. Не и след като похарчи толкова пари за изработването на копието.

— Така е. А и за съжаление каналът е дълбок само петнайсетина стъпки. Ако хвърлим вагона, едва ли ще успеем да го извадим, преди някой друг кораб да се удари в него. Жалко.

Смъртта на Уаксилий почти заслужаваше загубата на товара. Мистър Бяла якичка не осъзнаваше колко е опасен този човек. О, правеше се, че разбира. Но ако наистина можеше да проумее колко способен е Уакс, колко е изобретателен… тогава никога не би предприел този среднощен обир. Щеше да прекрати всички операции и да нареди изтеглянето на Изчезвачите от града. И Майлс би се съгласил на всичко, с изключение на едно.

Да избегне срещата с Уакс.

Корабът се носеше величествено по канала, сякаш Уакс бе някакъв върховен господар, поклащащ се в своята огромна карета. В своята непробиваема крепост, защитаваща го от десетината мъже на борда, които с радост биха го убили.

Двамата шпиони на мистър Бяла якичка — сами се бяха нарекли Тласкача и Дърпача — се приближиха, но Майлс се направи, че не ги вижда.

Навлязоха в Елъндел. Уличните светлини бяха като огнени дири от двете страни на канала. Други светлинки проблясваха зад тях — прозорците на забулени в мъглите сгради.

Майлс чуваше разтревожения шепот на хората си. Глупци! Мислеха си, че мъглите са зло, въпреки че поне две от големите религии ги смятаха за проява на божественото. Майлс така и не бе решил какво е отношението му към мъглите. Те подсилваха аломантията, или поне такова бе всеобщото мнение, но що се отнасяше до него, неговите способности винаги бяха на предела.

Църквата на Оцелелия проповядваше, че мъглите принадлежат на Него — на Келсайър, Господаря на мъглите. Той излизал нощем заедно с тях и давал благословията си на независимите — били те крадци, книжници, анархисти или земеделци, живеещи в своите имения. Всеки, който разчитал за оцеляването си на собствените си сили — или поне така смятал, — бил последовател на Оцелелия, независимо дали го знае, или не.

„Още една заблуда на религията“ — помисли си Майлс. Свещениците, които проповядваха учението за Оцелелия, често потискаха желанието на вярващите да мислят самостоятелно. Майлс поклати глава. Какво пък, той вече не принадлежеше към тази група. Беше открил нещо по-добро, нещо, което му се струваше по-истинско.

Плуваха право към Четвърти октант. Две огромни сгради се издигаха от двете страни на канала. Върховете им се губеха в мъглите. Къща Текиел бе от едната страна, Железен гръбнак от другата.

Кеят на Железен гръбнак бе точно пред фасадата. Насочиха кораба към него, закотвиха го и използваха пристанищния кран, за да вдигнат товара. В края на краищата нали уж караха камъни от кариерите. Преместиха го над кея и го спуснаха върху една платформа.

Майлс скочи на брега, приближи се до платформата и стъпи на нея. Тласкача и Дърпача застанаха до него. Останалите мъже също слязоха. Всички бяха доволни. Някои подмятаха шегички и обсъждаха добавката, която им бе обещана.

Само Менгемето изглеждаше обезпокоен и се чешеше нервно по гърба. Той беше Оцеленец и носеше жертвени белези в знак на своята дълбока вяра. Тарсън се прозяваше небрежно, протягаше ръце и пукаше кокалчетата на пръстите си.

Платформата се разтресе, раздвижи се и се спусна един етаж надолу, в сутерена. Капаците над тях се затвориха и Майлс извърна глава към тъмнеещия тунел, който според мистър Бяла якичка някой ден щял да осигури подземен железопътен транспорт. Изглеждаше пуст, страховит и безжизнен.

— Закачете веригите — нареди Майлс и скочи от платформата.

Мъжете се разтичаха. Едни вързаха бронирания вагон за стената с множество вериги и скоби, други закачиха вериги за вратата и за мотора за спускане на платформата.

Майлс отиде до стелажа с оръжия и взе два алуминиеви револвера като тези, които носеше в кобурите си. Малко се разтревожи, като видя, че на стелажа има само още един. Бяха изгубили оръжия, струващи цяло състояние. Нищо, скоро Уакс щеше да си плати за това.

— Бъдете готови! — каза високо. — Стреляйте веднага щом отворим вратата.

Изчезвачите се заспоглеждаха объркано, но въпреки това извадиха оръжията си и ги насочиха към вратата на вагона. Майлс ги огледа. Десет души — и още толкова в резерва. За всеки случай. Никога не бива да вадиш всички козове, когато си имаш работа с човек като Уаксилий.

— Но, шефе — извика някой, — според доклада вътре няма пазачи!

— Момче, ако някога влезеш в къща без плъхове, помисли си от какво са се уплашили, за да избягат.

— Смятате, че той е вътре? — попита Тласкача до рамото му.

Майлс кимна.

— И го докарахте тук?

Майлс кимна отново.

Лицето на Тласкача потъмня.

— Трябваше да ни предупредите.

— Пратиха ви да ми помогнете да се справя с него — отвърна Майлс. — Осигурих ви възможност да се проявите. — Обърна се и викна: — Включете моторите.

Един от мъжете дръпна ръчката и електрическите мотори завиха пронизително от напрежение. Вагонът подскочи, но остана на място, прикрепян от веригите.

— Готови! — провикна се Майлс. — Щом вратата се отвори, стреляйте по всичко, което мърда, скача или се гърчи вътре! Само с алуминиеви куршуми. Не ги пестете. После ще ги съберем и ще ги отлеем наново.

Вратата на вагона потрепери, но пантите не поддадоха. После се чу пронизително скърцане. Майлс и хората му се отдръпнаха настрани, за да не са на една линия с веригите. Трима изтичаха при ротационната пушка, но Майлс ги спря — нямаха алуминиеви куршуми за нея, а стрелбата по Монетомет с обикновени беше чисто безумие.

Майлс втренчи поглед във вратата на вагона, задържа дъх и разтвори металоема. Усети как тялото му се загрява. Можеше дори да не диша. Тялото му се обновяваше във всеки миг. Би могъл, ако пожелае, да спре и биенето на сърцето си. Туптежът му можеше да му попречи да се прицелва точно.

Насочи револвера. Вратата продължаваше да се тресе. Брънките на няколко вериги се скъсаха и една забърса Майлс по бузата и раздра кожата. Раната се затвори мигновено. Той дори не почувства болка. Смътно си спомняше какво е да те боли.

Накрая вратата издаде последен, предсмъртен стон, откъсна се от пантите и прелетя през помещението. Рухна на пода сред облак искри и се плъзна към Изчезвачите, които държаха оръжията си насочени към тъмнеещия отвор.

„Хайде, Уакс — помисли си Майлс. — Изиграй си козовете. Дошъл си заради мен. В моето леговище, на мой терен. Значи си мой“.

Бедният глупак. Не можеше да се спре, ако на риск е изложена жена.

И тогава забеляза въженцето. Тънко, почти невидимо, то водеше от откъснатата врата към вътрешността на вагона. Вероятно е било завързано за вратата и оставено навито на пода. И когато бяха откъснали вратата, се бе размотало след вратата. Но какво…

Майлс отново погледна към падналата врата. За нея бе залепено нещо.

Динамит.

„Поквара!“

Някой вътре във вагона — скрит зад сандъците с алуминий — дръпна въженцето.