Сплавта на закона

10.

Каретата трополеше по павирания път към Пети октант. Мараси, скръстила ръце, гледаше оживената улица през прозорчето. Минаваха покрай коне и карети, по тротоарите крачеха минувачи — приличаха й на малките кръвни телца, които бе разглеждала под микроскоп на заниманията в университета. Скупчваха се на кръстовищата или на стеснените участъци от тротоара, където работници подменяха плочите.

Лорд Уаксилий и Уейн седяха на пейката срещу нея. Уаксилий изглеждаше погълнат от мисли. Уейн дремеше и главата му току клюмаше. Беше намерил някаква шапка — смачкана капела, каквито носеха момчетата на улиците.

След като се измъкнаха от имението, бяха тръгнали към парка Дампмер. От другата страна на парка Уаксилий спря една минаваща карета.

Докато се качваха, Уейн измъкна шапката и я нахлузи. Мараси така и не разбра откъде я е взел. А сега похъркваше тихичко. След като почти не загинаха, след като кожата на гърба му бе обгоряла, той спеше. Тя все още подушваше неприятната миризма на обгорена плът и ушите й още пищяха от грохота на взрива.

„Нали това искаше — помисли си. — Ти настояваше лорд Хармс да те вземе на срещата и да те запознае с Уаксилий. По свое желание дойде днес в имението. Сама се забърка в това“.

Поне да се беше представила в по-добра светлина. Пътуваше в една карета с най-прочутия блюстител в Дивите земи, а при първата опасност се бе показала като безпомощно момиче, склонно към безполезна проява на чувства. Понечи да въздъхне, но се спря. Не. Никакво униние. Това само щеше да влоши нещата.

Пресичаха един от големите радиални канали, разделящи града на осем равни части. Беше виждала чертежи на града на страниците на Слово за Основаването, подробни планове на Елъндел — название, посочено от самия лорд Мъглороден. В центъра имаше голям кръгъл парк, в който почти целогодишно цъфтяха цветя, тъй като почвата се подхранваше от горещи извори. От парка започваха радиалните канали, които стигаха до покрайнините. Улиците и кварталите бяха построени съобразно с каналите, а булевардите бяха по-широки и от най-голямата улица, която бе виждала, преди да дойде в Елъндел.

Ала в момента всичко това й се струваше маловажно.

Каретата приближаваше Градината на Прераждането — затревена площ на склона на невисок хълм. На върха на хълма се издигаха статуите на Последния император и Издигащия се воин, а под тях бяха разположени техните гробници. Тук имаше музей. Мараси бе идвала на посещение като малка, за да види реликвите от Света на саждите, спасен от Основателите — същите, чиито кости сега бяха положени в гробниците и които се бяха преродили, за да изградят новото общество.

Каретата свърна по трилентовия булевард покрай Градината на Прераждането. Тук вместо павета имаше асфалт, за да намали шума от тропота на копитата и да облекчи движението на моторните коли. Последните все още бяха редки, но някои учени твърдяха, че постепенно ще заменят конете.

Тя се помъчи да върне ума си към наболелите проблеми. Изглежда, случаят с Изчезвачите не касаеше само отвличания и грабежи. Какво например би могла да каже за безследно изчезващите товари на влаковете, заради които Изчезвачите бяха получили странното си прозвище? Ами за невероятната изработка на оръжията им? Или за опитите да премахнат Уаксилий — чрез отрова и бомба?

— Лорд Уаксилий?

— Да?

— Как е починал чичо ви?

— При инцидент с карета — отговори Уакс. — Той, жена му и сестра ми пътували из Външните плантации. Станало само седмица след като братовчед ми — техният наследник — умрял от болест. Заминали, за да разсеят мрачните си мисли. Чичо ми Ладриан искал да се изкатери на един връх, за да се полюбува на гледката, но стринка ми била твърде немощна, за да се качва. Затова взели карета. По пътя нагоре конят се подплашил. Ремъците се скъсали и каретата паднала в пропастта.

— Съжалявам.

— Не ги бях виждал от години. Изпитвах странно чувство за вина, може би защото трябваше да ми е по-мъчно за тях.

— Аз пък мисля, че в тази история се натрупаха прекалено много необясними случайности — промърмори Уейн.

Уаксилий втренчи поглед в него, но Уейн продължаваше да се поклаща, притворил очи.

Мараси го изрита в пищяла и той подскочи. Тя се изчерви и каза:

— Трябва да проявяваме уважение към мъртвите.

Уейн потърка крака си.

— Вече взе да ми нарежда. Жени! — Намести си шапката и се облегна назад.

— Лорд Уаксилий — каза тя. — Някога питали ли сте се…

— Дали някой не е убил чичо ми? — отвърна с въпрос Уаксилий. — Аз съм блюстител. Питам се за всяка смърт. Но докладът, който ми предоставиха, не съдържаше нищо подозрително. Едно от нещата, които научих в началото на кариерата си, е, че понякога просто се случват необясними неща. Чичо ми беше човек на риска. На младини бил комарджия, на средна възраст продължаваше да търси тръпката. Така че накрая прецених, че наистина става дума за злополука.

— А сега?

— А сега — рече Уаксилий — се питам дали докладът, който получих, е бил напълно изряден. Погледнато в ретроспекция, всичко ми се струва като опит да не бъдат събудени подозренията ми. Освен това и Тилоум е бил там, но е останал долу в къщата в деня на злополуката.

— Защо ще убиват чичо ви? — попита Мараси. — Не са ли се безпокоели, че това ще събуди интереса ви — на един прочут блюстител? Ще накара Уаксилий Утринния стрелец да тръгне по дирите им…

— Уаксилий Утринния стрелец? — Уейн отвори очи, подсмръкна и си изтри носа с кърпичка.

Тя се изчерви.

— Съжалявам. Така го наричат в съобщенията.

— Така трябваше да нарекат мен — отсече Уейн. — Аз съм този, който обича да обърне едно уиски призори.

— Уейн, за тебе „призори“ е много след пладне — каза Уаксилий. — Съмнявам се някога да си виждал зората.

— Това е ужасно несправедливо. Не ме питаш какво ми е всеки път, когато трябва да стоя до късно през нощта… — Ухили се изпод шапката. — Уакс, кога ще навестим Ранет?

— Няма — тросна се Уаксилий. — Защо мислиш, че ще я навестяваме?

— Ами, все пак сме в града. Тя също — премести се тук преди теб. Къщата ни беше взривена. Бихме могли да й погостуваме. Да си припомним добрите времена…

— Не — прекъсна го Уаксилий. — Дори не знам къде да я търся. Градът е огромен.

— Живее в Трети октант — рече замислено Уейн. — Къща от червени тухли. На два етажа.

Уаксилий го изгледа с безразличие, но Мараси беше заинтригувана.

— За кого става въпрос?

— Няма значение — отвърна Уаксилий и смени темата: — Как се справяш с револвер? Доколкото видях, те бива.

— Не особено добре — призна тя. — В клуба ни учат да стреляме с пушки.

— Да, но пушката не се побира в чанта. — Уаксилий извади един револвер от кобура под мишницата си. Беше малък, с тънка цев. Едва ли бе по-голям от дланта й.

Тя го взе колебливо.

— Хитрината при стрелба с револвер е да го държиш здраво — обясни Уаксилий. — Използвай и двете ръце, ако има възможност — подпри се. Не трепери, не бързай и се прицелвай внимателно. С револвер се уцелва по-трудно, но това донякъде е заради нехайството на хората. Самата форма на пушката те подтиква към прицелване, докато при пистолета и револвера първият импулс е просто да натиснеш спусъка.

— Да — каза тя, докато претегляше оръжието в ръката си. Беше изненадващо тежко. — Осем от десет констабъла, стрелящи по престъпник от десет крачки, пропускат целта.

— Сериозно?

Тя кимна.

— Хъм — рече Уаксилий. — Значи Уейн няма за какво да се притеснява.

— Ей!

Уаксилий я погледна.

— Веднъж го гледах как се мъчи да гръмне един тип от три крачки. Накрая уцели стената зад него.

— Не беше по моя вина — изръмжа Уейн. — Куршумите са измамно нещо. Не би трябвало да рикошират. Металът не отскача и това е неизменно като титан.

Тя огледа малкия револвер, увери се, че ударникът е спуснат, и го натика в чантата си.

Скривалището на Изчезвачите се оказа напълно невинна на пръв поглед сграда близо до каналното пристанище. От плоския покрив стърчаха множество комини. Покрай една от стените бяха струпани купчини пепел и сажди, прозорците изглеждаха така, сякаш не са почиствани от времето на Последното възнесение.

— Лейди Мараси — каза Уаксилий официално, докато проверяваше револвера си, — ще се обидите ли много, ако ви помоля да изчакате в каретата, докато ние разузнаем? Ковачницата изглежда изоставена, но не бих се изненадал, ако вътре се натъкнем на заложени капани.

— Не — рече тя и потрепери. — В никакъв случай. Мисля, че тук ще ми е по-добре.

— Ще ви помахам с ръка, когато се уверя, че няма опасност — каза той, вдигна револвера и кимна на Уейн. Двамата изскочиха от каретата и претичаха приведени покрай сградата. Не към вратата обаче. Вместо това Уейн скочи — вероятно Уаксилий го бе Тласнал, защото жилестият мъж се извиси на повече от десет стъпки — и се приземи върху покрива. Уаксилий го последва доста по-грациозно и приклекна до него. Затичаха към далечния ъгъл, където Уейн увисна на ръце, изрита един прозорец и се вмъкна вътре. Уаксилий го последва след миг.

Мараси зачака напрегнато. Кочияшът не коментира случващото се, макар че го чу да си шепне под носа: „Не е моя работа“. Уаксилий му бе платил достатъчно, за да не проявява излишен интерес.

Не се чуваха изстрели. А после Уаксилий отвори вратата и й махна. Тя скочи от каретата и се приближи забързано.

— Е?

— Две въженца — каза той. — Закрепени за експлозиви. Нямаше други опасности. Освен миризмата на Уейн.

— Това е миризмата на неописуемото — извика Уейн отвътре.

— Влизай — подкани я Уакс.

Тя пристъпи, но спря на прага.

— Ама тук е празно!

Просторното помещение наистина пустееше, като класна стая през зимна ваканция. През прозорците се процеждаше мъждива светлина. Миришеше на въглища и огън, по пода имаше черни петна.

— Спалните са там. — Уаксилий посочи в дъното. — От тази страна помещението е двойно по-високо, от другата обаче има втори етаж. Изглежда, е побирало към петдесет души, които денем са създавали впечатлението за оживена ковачница.

— Аха! — провикна се Уейн отляво, чу се стържене и след миг в помещението нахлу още светлина: Уейн бе отместил голяма странична врата, зад която се откриваше достъп към канала.

— Лесно ли се отвори? — попита Уаксилий.

— На мен поне ми се стори лесно — отвърна Уейн и сви рамене.

Уаксилий огледа вратата. Плъзгаше се върху малки колелца, монтирани в релса на пода. Той се наведе и пъхна пръст в нея. Вътре имаше гъста смазка.

— Използвали са я често — каза Мараси.

— Именно — съгласи се Уаксилий.

— И какво? — попита Уейн.

— Ако са вършели незаконни неща — обясни Мараси, — не биха отваряли често толкова голяма врата.

— Може би са я поддържали в готовност за всеки случай — каза Уаксилий и се изправи.

Мараси кимна замислено, после възкликна:

— Алуминий!

Уейн измъкна фехтоваческото си бастунче и се завъртя.

— Какво? Къде? Кой стреля?

Мараси се изчерви.

— Съжалявам. Исках да кажа, че трябва да проверим за алуминий по пода. Нали се сещате — от отливането на оръжията. Това ще покаже дали тук наистина е било скривалище, или източникът на Уейн се опитва да ни прати по лъжлива следа.

— Той беше искрен — заяви Уейн. — Имам нюх за тези неща.

— Нима повярва, че Леси наистина е танцьорка, когато се запозна с нея? — попита Уаксилий.

— Това е различно. Тя беше жена. Тях ги бива да лъжат. Богът на Отвъдното ги е създал по този начин.

— Аз… не знам как да приемам това — рече Мараси.

— С подозрение — подсмихна се Уаксилий. — И солидна доза скептицизъм. Точно както съветва Уейн. — И й протегна ръка.

Мараси го погледна учудено, после протегна своята. Той пусна нещо в шепата й. Късчета метал, изглежда, остъргани на мястото, където са паднали и изстинали. Сребристи, леки, потъмнели по краищата.

— Намерих ги ей там — посочи Уаксилий. — Близо до едно от тъмните петна на пода.

— Алуминий? — попита тя развълнувано.

— Да. Опитах неуспешно да ги Тласна — това е достатъчно показателно. — Той я погледна. — Имаш аналитичен ум.

Тя се изчерви. „Ето пак. Поквара и Гибел! — помисли си. — Ще трябва да Измисля начин да се справям с този проблем“.

— Всичко е в отклонението от нормата, лорд Уаксилий.

— Отклонението от нормата?

— Числа, модели, начин на поведение. Хората изглеждат хаотични същества, но всъщност се придържат към определени стереотипи. Намери отклонението, определи причината за него и ще научиш нещо важно. Алуминий на пода. Това е отклонение.

— Има ли и други?

— Вратата в стената. И прозорците също. Замазани са с твърде много сажди. Склонна съм да предполагам, че е станало, като са доближавали до тях запалени свещи. За да не може никой да надзърта отвън.

— Може да се е получило по естествен път — възрази Уейн. — При коването.

— Защо ще затварят прозорци, докато коват? Тези прозорци се отварят съвсем лесно, и то навън — няма начин да се изцапат. Поне не толкова много. Или са ги държали затворени, за да скрият това, което става вътре, или са ги зацапали преднамерено.

— Хитро — каза Уаксилий.

— Така че въпросът е — продължи тя, — какво са внасяли или изнасяли от сградата през голямата врата? Нещо достатъчно важно според мен.

— Тази част не е трудна — каза Уаксилий. — Ограбвали са вагони, така че са карали тук товарите.

— Което означава, че след грабежа са ги прехвърляли на шлепове — рече Мараси.

— Да — съгласи се Уаксилий. — Използвали са каналите. Това е най-лесният начин да се транспортират обемисти и тежки товари.

И тръгна към вратата.

— Къде отивате? — попита Мараси.

— Ще подуша наоколо — отвърна той. — Вие двамата огледайте спалните. Вижте дали там има някакви… отклонения от нормата. — За миг се поколеба. — Нека Уейн влезе пръв. Може да сме пропуснали още някой капан. Ако ще гърмят някого, по-добре да е той.

— Ей, спри вече! — извика Уейн.

— Казах го с цялата си привързаност към теб. Тъкмо ако ти избухне в лицето ще се отървем от самодоволната ти усмивка.

Уейн се ухили още по-широко.

— Хубаво е да видиш как старият ти приятел се пробужда.

— Значи не винаги е бил толкова сериозен? — попита Мараси.

— О, Уакс обича да се прави на сериозен — отвърна Уейн, докато си бършеше носа с кърпичка. — Но когато е във вихъра си, на лицето му грее усмивка. Хайде, ела.

Поведе я към дъното на сградата. На стената имаше малка кутия — Мараси предположи, че в нея са били поставени експлозивите. Тук таванът се снишаваше. Уейн се качи по стълбите и й даде знак да почака.

Тя се огледа, ала в тази част на помещението цареше сумрак. Едва не подскочи от страх, когато й се стори, че мярва нещо с крайчеца на окото си.

Не се ли бе забавил Уейн твърде много? Тя запристъпва неспокойно от крак на крак, после реши да се качи по стълбата.

Горе беше още по-тъмно. Мракът не беше чак непрогледен, но достатъчен, за да не вижда какво става. Мараси се поколеба на последните няколко стъпала, реши, че се държи като глупачка, и продължи.

— Уейн? — повика го изплашено от горната площадка. Коридорът пред нея бе осветен от няколко прозореца, също изцапани със сажди, въпреки че бяха на втория етаж. Това подсилваше теорията й. И страховете.

— Той е мъртъв, милейди — каза нечий студен глас в тъмнината. — Съжалявам за загубата ви.

Сърцето й едва не спря.

— Да — продължи гласът, — той беше прекалено красив, прекалено умен и твърде забележителен във всички отношения, за да му бъде позволено да продължи да живее. — Някой отвори прозорец и нахлу светлина, която озари лицето на Уейн. — Бяха ни нужни сто души, за да го повалят, и той се справи с всички освен с последния. Прощалните му думи бяха: „Кажете на Уакс, че е пълен загубеняк… и все още ми дължи петарка“.

— Уейн! — изсъска тя ядосано.

— Не можах да се сдържа, скъпа. — Уейн се върна към истинския си глас, който беше съвсем различен. — Съжалявам. Но не биваше да идваш тук. — Той кимна към ъгъла, където имаше някакви пръчки.

— Още експлозиви? — попита тя, почти готова да припадне.

— Аха. Пропуснали сме ги първия път. Трябваше да се взривят, когато се вдигне капакът на сандъка в ъгъла.

— Има ли нещо в този сандък?

— Има. Експлозиви. Не ме ли слушаш?

Тя го изгледа намръщено.

— Явно не. — Той се ухили. — Не зная какво очаква Уакс да открием тук. Изглежда, са почистили внимателно.

На светлината на отворения прозорец тя видя, че се намира в стая с прихлупен таван. Поне за Уаксилий. Тя и Уейн вероятно можеха да вървят из помещението, без да се налага да привеждат глави.

Дъските на пода скърцаха, на места пироните стърчаха. Мараси си помисли, че ако ги вдигнат, може би ще намерят под тях ниши с разни неща, ала докато вървеше, откри, че през цепнатините прозира подът на долната стая. Нямаше място за скривалища.

Уейн надзърна във вградените долапи, после почна да чука по стените за кухини. Мараси се огледа, но не намери нищо интересно. Освен вероятно експлозивите.

Експлозиви.

— Уейн, какви са тези експлозиви?

— А? О, най-обикновени. Това е динамит, в Дивите земи се използва да се пробиват дупки. Лесно се набавя, особено в града.

— Хъм. — Тя се намръщи. — Бяха ли поставени в нещо?

Той се поколеба, после погледна през рамо към сандъка.

— Ха. — Пресегна се и напипа нещо. — Не бяха поставени в нищо, но някой е използвал това, за да задейства детонатора.

— Какво е то? — попита тя и се приближи.

— Кутия за пури — отвърна той и й я показа. — „Градски магистрати“. Скъп сорт. Много скъп.

Тя огледа кутията. Капакът бе оцветен в златисто и червено и надписан с едър шрифт. Вътре нямаше пури, но някой бе записвал някакви числа с молив от вътрешната страна на капака. Числата не й говореха нищо.

— Ще ги покажем на Уакс — каза Уейн. — Той обича такива неща. Вероятно ще го отведат до някоя грандиозна теория, че главатарят пуши пури, и това ще му помогне да го посочи с пръст в тълпата. Голям любител е на дедукцията. — Усмихна се, прибра кутията и продължи да оглежда долапите.

— Уейн — попита Мараси, — вие двамата с Уаксилий как се намерихте?

— Няма ли го в докладите, които четеш?

— Не. Изглежда, е някаква загадка.

— Той ми спаси живота. — Гласът на Уейн бе приглушен. Беше си пъхнал главата в долапа. — Но не говорим много за това.

Тя се засмя, седна на пода и се облегна на стената.

— Сигурно е интересна история.

— Не е каквото очакваш. — Той измъкна глава от долапа. — Трябваше да ме обесят в Далечен Дорсет. Тамошният блюстител.

— Без вина, предполагам?

— Зависи от дефиницията ти за вина — отвърна Уейн. — Застрелях един човек. Невинен.

— Случайно ли стана?

— Аха. Исках само да го обера. — Той поклати замислено глава, пъхна ръка в долапа и строши задната стена.

Не беше каквото Мараси очакваше да чуе.

— Значи си бил престъпник?

— Не особено способен. — Гласът на Уейн ехтеше глухо в долапа. — Не ми беше присърце. Исках да имам разни неща. Винаги съм го искал и не мога да се преборя с това. Когато нещо ми трябва, просто го взимам, разбираш ли? Сякаш ми е в пръстите. Но тъй като взех да натрупвам опит… събрах се с едни приятелчета. И те ми казаха, че трябвало да опитам нещо по-голямо. Да взема съдбата си в моите си ръце. Да прибирам повече, да използвам оръжие и прочее. Та взех и опитах. И убих човек. Баща на три деца.

Измъкна се от долапа с тесте карти и ги разгледа.

— Нещо интересно? — попита тя и се надигна.

— Голи мацки. — Той събра картите. — Старички са. Вероятно отпреди времето, когато бандитите са се настанили тук. — Хвърли тестето в долапа. — Ще ги оставя да се зарадват копоите. — Погледна я. Лицето му бе скрито от сенките, озарено от бледата светлина откъм прозореца само отчасти.

— И какво стана? — попита тя тихо. — С теб имам предвид. Освен ако не искаш да ми кажеш.

Той сви рамене.

— Не знаех какво да правя и се паникьосах. Може би дори съм искал да ме спипат. И през ум не ми е минавало да гръмна оня човечец. Трябваше ми само кесията му. Старият Мъртвешки пръст ме сгащи лесно. Дори не се наложи да ме бъхти, за да си призная. — Уейн за миг замълча. — Доста си поплаках в дранголника. Бях на шестнайсет. Още хлапе.

— А знаеше ли, че си аломант?

— Разбира се. Тъкмо затуй живеех в Дивите земи, но това е друга история. Както и да е, хроносплав се набавя трудно. Бисмут и кадмий не са от металите, които можеш да купиш в железарията. Все още не знаех, че съм ферохимик, макар че баща ми беше такъв и имах подозрения. Но за да съхраняваш здраве ти трябва злато.

Дойде при нея и седна.

— И досега не разбирам защо Уакс ме спаси тогава. Трябваше да ме обесят. Бях убил добър човек. Дори не беше богат. Обикновен книжар. Помагаше на всички — пишеше завещания, писма. Всяка седмица ходеше при миньорите и онези, които бяха неграмотни, му диктуваха писма до вкъщи. Всичко това го разбрах на процеса. Децата му плачеха. И жена му…

Бръкна в джоба си и извади нещо сгънато. Някакъв лист.

— Преди няколко месеца получих писмо от тях.

— Те ти пишат? — учуди се Мараси.

— Ами да. Пращам им половината от това, което изкарвам. Грижа се децата да не гладуват. Нормално е, като се има предвид, че аз убих баща им. Едното влезе в университет. — Той се поколеба. — Все още ме мразят. В писмата пишат, че не са ме забравили и че никакви пари няма да върнат баща им. И са прави. Но задържат парите, а това все пак е нещо.

— Уейн… Съжалявам.

— Да де. Аз също. Но има грешки, които не можеш да поправиш със „съжалявам“. С нищо не можеш ги поправи. Та от тогаз не се разбирам особено с оръжията. Ръката ми започва да трепери, като хвана някое, подскача като риба върху пристан. Не е ли смешно, а? Все едно че ръката ми сама мисли.

Откъм стълбището се чуха стъпки и след малко се появи Уаксилий. Вдигна вежди, когато ги видя да седят на пода.

— Виж какво — рече Уейн. — Ние двамата тук си бъбрехме чистосърдечно. Не трябваше да нахлуваш така и да объркваш нещата.

— Не съм си и помислял — отвърна Уаксилий. — Говорих с местните просяци. Изчезвачите са вкарвали и изкарвали от сградата големи товари и са ги прекарвали по канала. Случвало се е на няколко пъти, винаги нощем. Не са били сандъци, нещо по-тежко — като големи машини.

— Хъм — рече Уейн.

— Хъм, да — потвърди Уаксилий. — А ти?

— Намерих тази кутия — отвърна Уейн и вдигна кутията за пури. — О, и още малко динамит. В случай, че ти се доще да прокопаеш някой нов канал.

— Ще го вземем — каза Уаксилий. — Може да се окаже полезен. — Взе кутията и я огледа.

— Има и карти с голи мацки — добави Уейн и кимна към долапа. — Доста са избелели, та най-важните места се губят. — Поколеба се. — Но дамите на тях не носят оръжие, така че едва ли ще ти се видят интересни.

Уаксилий само изсумтя.

— Кутията е от доста скъп сорт пури — намеси се Мараси и стана. — Съмнявам се да е принадлежала на бандитите, освен ако не са я взели от някого. Но погледнете. Някой е изписал отвътре някакви числа.

— Аха — каза Уаксилий, присви очи и изгледа Уейн, който му кимна.

— Какво? — попита тя. — Да не би да знаете нещо? Уаксилий подхвърли кутията на Уейн и той я натика във вътрешния джоб на наметалото си.

— Чувала ли си за Майлс Дагаутър? — попита Уакс.

— Разбира се — рече Мараси. — Майлс Стоте живота. Блюстител от Дивите земи.

— Да. — Уаксилий се навъси. — Хайде. Време е да тръгваме. И време за няколко истории също.