Смарагдово море

Глава 8

— Може би четири седмици — поправи се Гидиън. — Ако условията изглеждат обещаващи, но това може да е опасно.

Застинах:

— Не разбирам.

— Не можете да тръгнете, докато не отмине най-лошата част от зимата. Вихрушките започват без предупреждение — дори през ранната пролет. Не искате група, голяма колкото вашата, да бъде уловена в някоя такава.

Поех си дълбоко дъх:

— Добре. Шест седмици чакане. И още шест, за да стигнем дотам. Значи близо три месеца, докато се доберем до Кейп Триумф.

Сърцето ми се сви. Онзи моряк на баржата беше споменал внезапните снежни бури, но изобщо не ми беше дошло на ума, че те биха могли да забавят дори потеглянето на юг. Щях да пристигна съвсем малко преди Мери. Още нямаше да имам съпруг, но поне щях да съм там да посрещна нея и семейство Уилсън. На косъм.

После Гидиън добави:

— Да се надяваме, че няма да има забавяне в организирането на пътническата група, която ще тръгне с вас. Не искаме да сте насаме с онези моряци, а съм сигурен, че доста търговци тук ще извлекат печалба от пътуването. Така че има вероятност да се добавят още една-две седмици в зависимост от планирането.

Повече от три месеца. Нямах думи.

— О, Тамзин, не гледай така. — Гидиън хвана ръката ми и леко я потупа. — Знам, че е плашещо да си помислиш, че ще чакаш толкова дълго. Знам, че е плашещо дори изобщо да си тук! Но виж какво преживя. Ангелите те доведоха тук благополучно — и може би, само може би си тук неслучайно. Обещавам да ти помогна, както мога. Сега. Ще поработим ли по списъка?

Минахме по всички имена в групата и той запълни листа със спретнати редове и колонки. Току-що бяхме приключили, когато вратата на църквата се отвори и влезе един от мъжете, които ни бяха срещнали на пътя:

— Имаш ли сведенията? — попита той Гидиън. — Съветът се готви да се събере.

Гидиън скочи:

— Извинявай, Сирил. Идвам веднага.

— Чакайте — казах. — Преди да тръгнете — какво представлява съветът? Той ли управлява тук?

— Да. Съставен е от свещениците на града и група посочени чрез избори миряни. Можем да управляваме както с божествени, така и с човешки напътствия.

— И вие — те — решават какво ще става с нас, докато заминем?

— Да. — Гидиън вдигна списъка. — Ето защо това е от такава полза. Някои — все още смятайки, че сте разглезени дами — се тревожеха, че ще ви е трудно да се приспособите към простия ни начин на живот в идните седмици.

Ето я пак онази ужасна дума. Седмици. В главата ми изникна безумна представа как бягам и се отправям на юг сама, но какво, за бога, щях да правя, ако заседнех на пътя по време на снежна виелица?

На пътя…

— Гидиън — съжалявам, че те задържам, но имам само още един въпрос. Познаваш ли човек на име Яго Робинсън?

Гидиън сложи шапката отново на главата си.

— Яго? Джейкъб Робинсън ли имаш предвид?

— Може би. Той е някакъв търговец?

По устните на Гидиън заигра печална усмивка.

— Е, предполагам, че някои може да го възприемат така. Защо питаш?

— Чух, че може би може да ни отведе до Кейп Триумф по-бързо.

— Как? — Изражението му стана любопитно. — Надявам се никой да не ти разправя, че той разполага с някаква отвара, с която да контролира атмосферните условия.

— Да контролира… какво? Не, разбира се, че не. Просто чух, че би могъл да помогне.

— Не бих разчитал на това, ако бях на твое място. — Тонът на Гидиън стана грижливо дипломатичен. — Той не е оттук — само отсяда за през зимата. Уважаваме го като едно от чедата на Урос, разбира се, но порядките му са… е, нека просто да кажем, че не се тревожи толкова за погрешните постъпки, колкото ти. Повярвай ми, Джейкъб Робинсън няма да ви отведе до Кейп Триумф. Ние ще го направим. Имай вяра.

Гидиън ми каза, че ще говорим повече по-късно, щом положението ни бъде изяснено. Когато стигна до вратата на църквата, вежливо помаха на другите за довиждане, и това беше посрещнато с голямо въодушевление.

— Довиждане, господин Стюарт!

— Беше толкова прекрасно да се запознаем с вас!

— Организирате ли молитви на четири очи?

— Ако ви трябва помощ с нещо друго, съобщете ми!

— Не, съобщете на мен.

Веднага щом той затвори вратата, Поли се втурна към мен, следвана плътно от другите.

— Нима го видях да стиска ръката ти?

— Потупа я — казах. — Утешаваше ме.

— Не бих имала нищо против да утешава мен — каза Ванеса с копнеж.

Дамарис ме погледна благоговейно:

— Няма и час, а вече отмъкна най-привлекателния мъж в града. Наистина успяваш да вършиш нещата.

— Това не беше отмъкване — възразих, като се опитах да се сдържа да не завъртя очи. — И не си видяла никого от другите мъже в града. Може би някои са още по-привлекателни.

Уинифред скръсти ръце:

— Няма значение колко привлекателни са които и да е от тях, ако нямат достатъчно злато.

— Дори не мисля, че би имало значение, ако някой от тях има нужното злато. За какво биха го използвали? — Мария посочи към сивата си рокля. — За да купят още от тези ужасни грозотии ли?

— Не е честно — каза Джоан. Вече почти всички се бяха приближили. — Първо, тя ти е с два номера по-голяма. И скромна или не, качеството е добро. По-хубава е от онова, което имах у дома.

— Когато си била дъщеря на ханджия! Нима измина целия този път, за да метеш отново подове? Защото аз не дойдох чак дотук, за да беля картофи, и знам, че Тамзин не е дошла, за да пере дрехи. — Мария се обърна към мен. — Какво каза той? Ще ни помогнат ли да стигнем до Кейп Триумф?

— Да. — Опитах се да се усмихна под тежестта на онези очаквателни погледи. — Ще ни отведат. Но ще трябва да останем тук, докато подготвят всичко, така че свиквай с тази рокля.

Лицата светнаха и трябваше да се отдалеча да не би някой да поиска подробности за времето на отпътуването. Не можех да разбия този оптимизъм… все още. Защото макар че никоя от тях нямаше уговорена среща с дете, едно тримесечно чакане нямаше да се приеме добре, а имах чувството, че ще разчитат на мен да оправя нещата. Това или щяха да ме обвинят за тях. Проблемът беше, че точно сега бях в безизходица. Всички бяхме. И едва ли можех да измисля решение за положението ни, когато дори не знаех какво е това положение.

Повярвай ми, Джейкъб Робинсън няма да ви отведе до Кейп Триумф. Ние ще го направим. Имай вяра.

Вечерта беше доста напреднала, когато най-сетне получихме отговорите си. Петима мъже на различни възрасти влязоха един по един в църквата: някои разпознах от по-рано. Гидиън също дойде, като влезе последен. Въпреки че беше облечен в сиво, то сякаш не го правеше да изглежда така безличен като останалите. Може би се дължеше просто на силата на привлекателната му външност. Или може би беше онзи облак от оптимизъм, в който той сякаш вървеше.

Най-възрастният от мъжете, може би на петдесет и нещо, пристъпи и застана най-отпред. Имаше металносиви бакенбарди и навъсено чело.

— Казвам се Самюъл Коул, един от старшите свещеници тук. Ангажираме се да изпълним дълга си пред Урос да ви подслоним и закриляме както от природните стихии, така и от грубите моряци, които пътуват с вас. Предлагаме помощ и на тях, въпреки че ще живеят в лагер извън града и ще ни съдействат с някои от по-трудните ни планове за строителство в замяна на издръжката си. И разбира се, ще трябва да се подчиняват на законите ни. Както и вие. Поради възрастта и пола си ще станете повереници в домакинствата ни и от вас също ще се очаква да спазвате всички правила и порядки там.

При тези думи Дамарис улови погледа ми, изразявайки предпазливост, която аз също споделях. Свих леко рамене, несигурна точно какво можеше да означават всъщност тези неясни думи. По колониалния закон те не можеха да изискват от нас да се покръстим в техните вярвания, тъй като всички бяхме членове — някои по-скоро по име, отколкото на практика — на ортодоксалната вяра. Така че какво друго включваше „порядки“? Само смяната на гардероба?

— Аз съм на осемнайсет — вметна Мария. — Не ми трябва настойник.

— В Грашонд неомъжените жени стават независими едва когато навършат двайсет и една. Това е в нашия устав и той не подлежи на преговори. — Самюъл огледа стаята в очакване на възражения. Нямаше такива. — Няколко от нашите домакинства великодушно се съгласиха да ви приемат, а много повече ви дариха скромно облекло. Дойдохте тук под сянката на гордостта и показността, а това няма да бъде търпяно по време на престоя ви.

— Сър, ако позволите, какво стана с облеклото, което взехте? — попита Уинифред.

— То и остатъкът от товара ви са прибрани на сигурно място за момента — отговори друг мъж. — Няма да ви трябва, докато сте тук. Повечето ще ви бъде върнато, когато си тръгнете, макар че една част ще остане като дарение, за да ни се отплатите за помощта.

— Дарение, как ли не — промърмори Дамарис под нос.

Щеше да е цяло чудо, ако на Джаспър му беше останало нещо, докато стигнем до него. Пристъпих напред:

— Не всичките ни притежания са, ъъ, крещящи и биещи на очи, сър. Имам в сандъка си хартия, която бих искала да взема, за да мога да пиша писма до вкъщи.

Самюъл се навъси:

— Най-добре е, ако изцяло стоите настрана от всичко това. Ще имате многобройни други задачи, които да заемат времето ви. — Той кимна към сух, жилест мъж с очила: — Естествено, ще помагате на семейството, което ви е подслонило, с домашните задължения, но ще имате и допълнителни задачи в общността. Роджър Сакет, един от нашите магистрати, носи назначенията ви.

Роджър разви лист хартия и за един нереален миг в паметта ми проблесна споменът как мистрес Мастърсън обявява резултатите от изпитите. Момичетата се събраха нетърпеливо, очаквайки да чуят какви ще са съдбите им. Но о, какви различни съдби бяха тези.

— Поли Абърнети. Ще бъдеш настанена при семейството на Дейвис Лий. През деня ще помагаш за поддържането на чистотата в смесения му магазин и ще поддържаш в ред сметките и книжата му.

— Това си е късмет — промърмори Ванеса. Бащата на Поли беше дребен търговец на вълна и тя беше водила голяма част от сметките му. Бях чула, че се е представила отлично на изпитите си по математика, а ако съдех по облекченото й изражение, за нея не беше проблем да се върне към стария си живот.

— Уинифред Крей. Ти ще живееш и ще се храниш при семейството на Самюъл Коул и ще помагаш на нашия ковач Едуард Фаст със задачи в работилницата му: ще чистиш наковалните, ще носиш дърва за разпалване на пещта и такива неща.

Уинифред изглеждаше точно толкова изненадана като Поли — макар и съвсем не така приятно. Тя и братята и сестрите й бяха работили по подобен начин за баща си и тя се беше оплаквала от това много пъти по време на плаването. Беше тежка, мръсна работа.

Докато Роджър продължаваше обаче, осъзнах с растящ ужас, че не беше съвпадение фактът, че момичетата получаваха работни задачи, съответстващи на произхода им. Съветът ни беше разпределил въз основа на списъка, който бях дала на Гидиън.

— Мария Томпсън. Ще бъдеш настанена в моето семейство и ще помагаш в приготвянето на храната за онези домакинства, които се оказват натоварени с тежко бреме, що се отнася до готвенето — вдовци, хора с много деца, болните.

Отново започна да ми прилошава, а в главата ми отекнаха по-ранните думи на Мария: Нима измина целия този път, за да метеш отново подове? Защото аз не дойдох чак дотук, за да беля картофи, и знам, че Тамзин не е дошла, за да пере дрехи.

Точно преди той да прочете името ми, се загледах надолу към ръцете си. Въпреки че бяха захабени от тежките условия през последната седмица, все пак бяха удържали и запазили усилията ми за овлажняване от Блу Спринг.

— Тамзин Райт. Ти ще живееш при Самюъл Коул и ще помагаш с прането на онези също толкова затруднени домакинства.

Мама едва не се беше разплакала, когато видя промяната в ръцете ми, а сега пък аз едва не заплаках при мисълта за това, което ги чакаше. Предстоеше ми да прекарам следващите шест седмици, работейки отново като перачка.

Белината и лугата са нищо, казах си. Не и след всичко друго, което се случи. Важното е да продължа към Кейп Триумф и Мери.

Приех назначението си с престорена бодрост, а когато списъкът приключи, ни разделиха, за да отидем в домовете на новите си хазаи. Предвид всичко, което ми се беше наложило да направя, за да накарам всички да продължат да се движат през изминалата седмица, беше доста разстройващо да ги изпратя на непознати места. Но Наследниците ни увериха, че всички ще се виждаме из града, както и на светски събирания.

Самюъл Коул не ми направи впечатление на особено приветлив или открит човек, но беше предложил да приюти четири от нас — повече от всяко друго домакинство. По време на пътуването с карета към дома му, който се намираше на около миля от сърцето на Констанси, научих, че има пет дъщери. Всичките, с изключение на една се бяха омъжили и се бяха изнесли, а онази — Дайна — се грижеше за къщата му. Той имаше излишно място — толкова много, че вече си имаха квартирант: Гидиън.

— Е, така това ще стане малко по-поносимо — отбеляза Дамарис, когато по-късно се приготвяхме за лягане. Разплете вълнистата си черна коса и я разтърси: — Няма да имам нищо против да виждам лицето му наоколо.

Тя, Ванеса и Уинифред бяха отседнали у Самюъл заедно с мен. Бяха ни дали просторно таванско помещение с две легла и силни течения, но беше по-добре, отколкото да спим навън.

— Не мисля, че ще се навърта много наоколо — казах й. — Чух някой да казва, че учи с другите свещеници в града. А пък и ти няма да се навърташ много наоколо.

Тя се намръщи:

— Вярно. Ще съм прекалено заета да готвя с Мария.

— Поне ще имаш компания. — Уинифред вдигна грубата вълнена нощница, каквито ни бяха дали, и трепна: — Знаете ли, наистина се опитвам да не се оплаквам, но е трудно, когато си спомням как в имението спяхме в лен и коприна.

Споделях копнежа й. Нощницата ми причиняваше такова боцкане и сърбеж, че се изкушавах просто да спя с тъмносинята рокля, която бях получила в църквата. Не го направих единствено от страх да не я износя. Нямах представа дали ще получа други. Точно преди да се качим тук за през нощта, дъщерята на Самюъл, Дайна, ни изнесе кратка и строга лекция за това как трябвало да ценим новите си дрехи и да се отнасяме почтително към тях.

Нахлузих нощницата.

— Питам се защо Дайна още не е омъжена. Тя е на колко, в средата на двайсетте? Доколкото схванах, по тези места се женят млади.

— Странно е. — Думите на Ванеса бяха задушени в прозявка. — Тя не изглежда зле. Лицето й е малко изпито, но синият цвят на очите й е прекрасен. Може би не е искала да оставя Самюъл сам.

Когато Дайна ни събуди за закуска на другата сутрин, тя ни съобщи, че имаме пет минути да слезем долу. Беше истински шок да се приготвим толкова бързо след сложните приготовления, които ни се бе налагало да правим в Блу Спринг. Тук просто се преоблякох, наплисках лицето си с вода и завързах забрадката върху несресаната си коса. Това беше в общи линии същото, което едно време правех преди някой от дните, в които работех за мама, и ме устройваше.

— Тамзин, защо роклята ти е толкова къса? — запита Дайна.

Спрях на прага на кухнята и погледнах надолу. Спомняйки си разговора си в църквата, казах:

— О! Забравих да я отпусна снощи. Ще го направя, когато се върна тази вечер.

— Няма да направиш нищо такова. — Дайна постави един поднос на масата и ме огледа от глава до пети със сбърчено от неодобрение чело. — Какво би си помислил за нас градът, ако те пуснем да излезеш така? Върви горе веднага и се погрижи за това.

— Но… — Загледах се печално в масата, на която бяха подредени бекон и вдигащ пара царевичен хляб. Истинско изобилие след онова, с което оцелявах по време на пътуванията си.

— Можеш да ядеш, след като си свършиш работата.

— Що за работа е това? — попита Самюъл, като се показа от един съседен коридор.

Гидиън го последва и ни пожела добро утро. Всички отвърнахме високо и бодро.

Дайна също го поздрави неочаквано топло: суровото й изражение омекна за миг, преди да се обърне отново към баща си:

— Тамзин има да поправи нещо по роклята си. Трябваше да е било направено преди — немарливост от нейна страна.

— А! Е, може първо да седне и да каже благодарствената молитва преди хранене заедно с нас.

— Разбира се, татко. А след работата за деня ще я накарам да прочете един пасаж за последиците от немарливостта. Гидиън, би ли могъл да ми помогнеш да избера един?

— На драго сърце — каза Гидиън, който всъщност не изглеждаше толкова щастлив от перспективата. — Но би трябвало да имаме предвид, че те са тук от по-малко от ден. Ангелите ни съветват да проявяваме търпение и милост, а има много неща, които нашите гости още не знаят.

— Е, тя знаеше снощи, че от нея се очаква да го направи. И се надявам, че наистина е било просто немарливост, а не суетен опит да се перчи с онези нейни обувки.

— Не беше! — възкликнах. Обувките ми бяха едно от малкото неща, които ми беше позволено да задържа. Бяха семпли, но елегантни, изработени от бежова кожа и с връзки, стигащи до глезена ми. Бяха подбрани, понеже бяха здрави, практичен избор за пътуването ми, но бяха твърде биещи на очи за изискванията на Грашонд.

Свлякох се в стола си: седналата до мен Дамарис ми отправи бърза съчувствена усмивка, когато прошепнах:

— Още ли ти е трудно да повярваш, че не е омъжена, а? Да остана за кратко за благодарствената молитва, беше по-лошо, отколкото да отида право в стаята си, защото тогава видях още по-отблизо храната, която не можех да имам. Главата ми се замая от аромата, докато Самюъл се молеше и отправяше благодарност. Когато свърши, другите започнаха да пълнят чиниите си, а аз се измъкнах, за да се върна на тавана. Изпитах дребнава утеха, когато чух Дайна да казва:

— Уинифред, това е твърде много масло. Върни го обратно и мини без него днес, за да можеш по-добре да обмислиш лакомията си.

Докато поправя подгъва си, приятелките ми вече бяха излезли за деня. Жителите на Грашонд ни бяха дали ясно да разберем, че щеше да се наложи веднага да започнем своя дял от работата. Бяхме тук по тяхна милост — е, това и каквото там „дарение“ бяха измъкнали от товара на Джаспър. На масата имаше малък, увит в плат вързоп, затова предположих, че закуската вътре е моята. Тъй като наоколо нямаше никого другиго, погълнах лакомо храната без угризения. Беше вкусна. Каквито и да бяха другите й недостатъци, Дайна я биваше да готви.

Снощи ми бяха дали указания как да стигна до града. Пътят беше в основни линии прав, без отклонения, а слънцето, което блестеше през прозореца, намекваше за хубав ден. Изненадващо изпълнена с желание за разходка, сложих наметката си и бях почти на входната врата, когато Гидиън се втурна вътре.

— Забравих да си взема… О! — Той отстъпи встрани, за да не се сблъскаме. — Извинявай. Но това е късмет. Смятах да те хвана по-късно, но сега е също толкова подходящо. Изчакай тук за момент.

Той се стрелна надолу по коридора, оставяйки ме сама и озадачена. Когато се върна, държеше сноп бяла хартия.

— Ето. Това е за теб. Поех го с треперещи ръце.

— Но как? Не се предполага вещите ни да са у нас.

— Това е мое — каза той. — А сега е твое. Самюъл държи писалки и мастило в общото помещение, които спокойно можеш да използваш.

Улових се, че стискам хартията, и отслабих хватката си, за да не я намачкам. Перспективата да не мога да пиша на Мери и близките си, ми се беше струвала толкова странна и разстоянието между нас ми изглеждаше по-голямо.

— Благодаря ти. Толкова много ти благодаря. Нямаш представа какво значи това за мен.

В усмивката му се долавяше печален копнеж:

— Знам какво е да тъгуваш за дома си. Писането на писма не нарушава никакво правило — просто гледай да го правиш вечер, след домашните задачи и молитвите. И ще трябва да задържиш писмата си за известно време. През зимата не пътува много поща.

— Ясно. — Краткото ми щастие помръкна. — Заради пътищата.

— Някаква поща потегля оттук, разбира се. Не сме напълно изолирани от света, така че си добре дошла да ги изпратиш, ако чуем за куриер, отправил се на юг — но зимните писма много се губят.

— Ще рискувам — поне за благодетеля ни в Кейп Триумф. Ако Джаспър узнае какво е станало, може би може да помогне… някак… — Това беше твърде нереална възможност и ние и двамата с Гидиън го знаехме.

— Нещата стоят така, както ти казах преди — каза той кротко, — ще помогнем, както можем. И можеш да имаш колкото искаш хартия. Имам много и навярно така времето ще минава по-бързо.

Беше трудно да не се усмихна на изпълненото му с надежда изражение:

— Сигурна съм, че ще е така.

— Тамзин? Какво правиш още тук? Закъсняваш. Подскочих при звука от гласа на Дайна. Тя стоеше в най-долния край на стълбите като привидение в колосаната си черна рокля.

Гидиън каза бързо:

— Аз съм виновен. Задържах я.

Дайна се намръщи:

— Е, да не губим повече време.

— И аз отивам към града — каза Гидиън. — Ще повървя с теб.

Въпреки слънчевата светлина в сянката още се бяха задържали малки заснежени участъци. Радвах се заради наметката и ръкавиците с един пръст, радвах се и да съм навън и да се движа. И да, харесваше ми и да имам такава приятна компания.

Гидиън посочи с широк жест към оголените дървета:

— Знам, че сега изглежда сурово и мрачно, но наистина е красиво, щом листата покарат отново и всичко стане зелено. Когато за пръв път видях пролетта тук, след като съм израсъл в Осфро, си помислих, че сигурно виждам света така, както е изглеждал, когато е бил нов, веднага след като Урос го създал.

— Живял си в Осфро?

— Само допреди малко повече от година.

— Защо би дошъл на… — Затворих уста, осъзнавайки какво се бях канела да кажа.

— Място като това? — Той се засмя.

— Съжалявам. Не исках да те обидя.

— Не съм се обидил. Дойдох тук по същата причина като теб.

— Да се ожениш?

— Да открия онова, което нямах. Бах отвратен колко погълнат от себе си е Осфро. Накъдето и да погледнех, сякаш намирах само себичност, материализъм и поквара. Хората се отдават на излишеството и импулса, без мисъл за… Извинявай. Звуча, сякаш ти проповядвам по време на служба.

— Повярвай ми, това не прилича на никоя служба, на която съм присъствала някога. — Като не най-маловажната причина за това беше, че нашият енорийски свещеник, отец Алфонс, беше белокос, подобен на дух мъж, който вечно ме упрекваше заради Мери.

Гидиън ме погледна многозначително и аз сведох поглед.

— Често ли посещаваше църковни служби?

— Ъъ, не толкова често, колкото може би беше редно.

— Всичко е наред. — Чух усмивката му, без да я виждам. — Всъщност и аз бях същият.

— Нима? — Хвърлих поглед назад удивена. — Тогава как така си свещеник?

— Дълга история. Кратката версия е, че един ден се почувствах, сякаш Урос ми казваше да се събудя и да видя истината за света. Великото му творение беше станало повърхностно. Бляскаво и показно отвън, празно отвътре.

— Това е… малко обезсърчаващо. — Това беше най-тактичното нещо, което можах да измисля.

— Знам, но ми отвори очите, за да погледна отвъд онова, което обществото определя като важно. Какво е една благородническа титла или скъпи дрехи? Те не определят характера на човек. Точно както прозорците от рисувано стъкло и един златен олтар не правят една църква свята. Исках да се свържа с Урос по чист начин, без празните, повтарящи се служби, които всъщност никой не слушаше. Реших, че призванието ми е да помагам на другите да водят по-значим и смислен живот.

— И реши да го правиш… тук.

— Всеки мисли, че начинът на живот на Наследниците е груб и суров — и той може да бъде, но това е защото те премахват всяко излишество и знаят, че стойността на един човек се измерва по сърцето и добрите му дела. — Той млъкна рязко и се изчерви до голяма степен така, както при първата ни среща. — Наистина ти изнасям проповед.

— Всъщност беше много красноречиво. Но не си мисли, че ще ме въведеш в лоното скоро — добавих. — Доста харесвам рисуваното стъкло.

И въпреки това думите му ми въздействаха. Семейството ми винаги се беше трудило честно и беше помагало на другите, но това не беше имало голямо значение за по-висшите класи. А когато се бе появила Мери, дори собствените ми съседи ме бяха съдили по сянката на скандала, а не по светлината на сърцето и добрите ми дела.

Той се засмя искрено на това — топъл, златист звук, който ни обгърна.

— Аз също, честно казано. А то не е нечестиво. Просто не можем да допуснем външният блясък да крие истината. Погледни себе си и как помогна на приятелките си да останат в безопасност. Не позволявай на изисканите рокли и накити да замъглят храбростта и съчувствието ти.

— Не съм сигурна, че това беше храброст. Просто направих каквото беше нужно да се направи.

Той ме погледна с неприкрито възхищение и внезапно аз бях тази, която се изчервяваше.

— Ти си смела, Тамзин. И ако никой не ти е казвал това, прекарваш време с неправилните хора.

Престорих се, че оправям ръкавиците си, докато се мъчех да намеря какво да кажа.

— Това е умно, това, което каза за рисуваното стъкло. Онези бляскави цветове са красиви, но всъщност през тях не се вижда какво има от другата страна.

Гидиън спря с широко разтворени очи:

— Това е невероятно тълкуване.

— Чакай… значи не използваше рисуваното стъкло като метафора?

— Не умишлено. Всъщност не ме бива с измислянето на изящни аналогии като тази.

— Току-що ми каза много елегантни неща.

— Е, лесно е да говоря с теб. Проповядването пред паство е по-трудно. Умът ми замръзва и започвам да звуча накъсано и сухо. А после се смущавам още, ако мисля, че отегчавам всички.

— Опитай се да пишеш проповедта си предварително.

Развеселен, той отново започна да върви:

— Пиша я, но бях ленив ученик преди откровението си. Ако бях внимавал повече в час, може би бих могъл да изглаждам мислите си по-добре. О, и освен това правописът ми е ужасен.

Сещайки се как спътничките ми припадаха по него, казах:

— Имай малко повече вяра в себе си. Сигурна съм, че поне половината паство те слуша внимателно.

Градският площад вече се показваше пред погледа ни и стъпките ни станаха по-бавни, докато се готвехме да тръгнем в различни посоки. Гидиън сключи ръце зад гърба си и смутено подритна една буца лед:

— Благодаря ти за приятната разходка — каза със запъване. — Надявам се денят ти да е приятен.

Докато се обръщаше, изрекох припряно:

— Гидиън? Аз… имам отличен правопис. Винаги получавах отлични оценки на есетата си. Ако искаш, ще чета проповедите ти, за да ги проверявам за грешки. — Той зяпна, а аз изведнъж се почувствах глупаво. — Извинявай. Предполагам, че е самонадеяно някой като мен да помага за писането на словото на Урос. Просто исках някак да ти благодаря за хартията.

— Не, не. Изобщо не е самонадеяно. С удоволствие бих приел. Само че… — Изражението му се колебаеше между ентусиазъм и съмнение. — Сложно е. Ще го измислим, но засега не прави и най-малък намек за това пред никого.

— Добре…

— Ще ти обясня по-късно — добави той, виждайки объркването ми. — Просто въпросът е, че Наследниците си имат собствени начини да вършат нещата. А вършенето на нещата различно от тези начини… невинаги се посреща добре.

— Да — казах. — Започвам да откривам това.