Смарагдово море

Глава 22

До сутринта виелицата утихна и аз се събудих от ръката на Яго около талията ми и допира на студена мушама до лицето ми. Почувствал, че се размърдвам, Яго отвори очи и се прозя, като погледна първо мен, а после — провисналата мушама. Побутна я и каза:

— Снегът я притиска надолу с тежестта си.

Наистина, когато успяхме да се измъкнем от леговището си, намерихме всичко покрито с около шейсет сантиметра нов сняг. Но вятърът беше спрял и се показа слънцето. Помогнах на Яго да разглоби заслона за конете, а Пебъл и Дъв ни поздравиха с тихо пръхтене, докато риеха нетърпеливо земята. Яго се погрижи за тях с обичайната си привързаност, но тя означаваше повече за мен сега, когато знаех историята му.

Докато оглеждахме, за да се уверим, че не сме забравили нищо в набързо стъкмения си лагер, Яго понечи да ме обгърне с ръка. След като премисли няколко секунди, я отмести. Като видя озадаченото ми изражение, се засмя и се покатери на седалката на шейната.

— Не ме гледай така, Тамзин. Не можеш да очакваш да знам какво да правя.

Поех ръката, която ми подаде:

— Снощи много добре знаеше какво да правиш.

— О, онова беше доста недвусмислено — каза той бодро — Сега? Не съм сигурен какво искаш.

Отместих очи:

— Аз също.

— Тогава ще действам по съответния начин. — Той хвана поводите и конете полетяха по плътния сняг. — Потегляме.

Не бях напълно сигурна какво включваше това „действане по съответния начин“, но през повечето време той сякаш си беше обичайният Яго, непринуден и остроумен. И бъбрив. Но не говореше за миналата нощ, нито се опитваше да прецени какво беше означавала тя. Анализът, който самата аз направих на поведението си, не доведе до нищо. Почти се надявах, че мога да гледам на станалото като на повърхностен, породен от похот акт. Но макар до известна степен да беше такъв, открих, че проявявах точно толкова голям интерес да бъда с Яго, колкото и да имам физическа близост с него. А нямаше как да запазя тази близост.

Пресният сняг ни позволи да се движим с добра скорост, въпреки че околността вече не беше така равна и пуста. Имаше повече дървета, отколкото на север, а когато наближихме предпланините, теренът се издигна нагоре и беше осеян с отделни стръмни хълмове и други образувания със странна форма. Онзи следобед се натъкнахме на друг път, първия, на който излизахме от няколко дни насам. Не много след това започнахме да подминаваме разпръснати домове — самотни правоъгълни или кръгли къщи с обори и пасящи животни.

— Това Кърниал ли е? — попитах.

— Това са само отдалечени ферми. Градът е по-напред — не можеш да го пропуснеш.

Приведох се напред със сключени ръце, нетърпелива най-сетне да видя този град на икорите. Шейната се движеше по пътя, криволичещ през горичка от брястове и дъбове, а когато дърветата оредяха, Яго ненужно отбеляза:

— Това е Кърниал.

Да. Нямаше да го пропусне човек. Местността леко се издигаше, образувайки широк, заоблен хълм със солидна каменна крепост — повече вписваща се в нещо от древния Осфро — кацнала на върха. Около нея и пръснати по склоновете на хълма имаше групички от много по-малки постройки, повечето — съвършено кръгли. Цилиндричните им корпуси бяха построени от камък, а конусовидни сламени покриви ги похлупваха като шапки. Основата на хълма беше обкръжена от каменна стена, два пъти по-висока от човешки ръст.

Пътят се спускаше право до една порта в стената, охранявана от четирима въоръжени икори. Носеха палта, изработени от застъпващи се парчета твърда кожа, които ми напомниха за пера или люспи. Шапки и наметала от рунтава козина им осигуряваха допълнителна топлина, а когато стигнахме до тях, видях, че наметките бяха подплатени със син вълнен плат, кръстосан с черно и жълто. Не изглеждаха нито враждебни, нито дружелюбни, докато оглеждаха внимателно нас и шейната.

Когато една от икорите ме поздрави на своя език, осъзнах, че ме мислеше за икори заради дрехите ми, които не бях сменяла, откакто видяхме лорандийците. Яго отговори на езика на икорите, а после разговорът превключи на осфридиански. Не изглеждаше, че нямат желание да допуснат търговец, дори осфридиански, но станаха по-неспокойни, когато той каза, че искаме да видим Орла.

— Тя очаква ли ви? — попита онази, която ме бе поздравила най-напред.

— Точно в този момент ли? Не — призна Яго. — Но няма да се изненада, че аз съм… че ние сме тук.

Икорите поговориха помежду си и изпратиха да повикат един посредник по търговските въпроси, за когато Яго ми каза, че следял движението на търговците — амбулантни и други. Запитах се дали този посредник можеше на свой ред да доведе Орла. Нейната група беше на търговска експедиция с баланкуанците, така че може би имаше нещо като гилдия или сдружение. Мъжът, който дойде при нас, носеше първото цивилно облекло на икорите, което всъщност бях виждала: тежко вълнено палто, поръбено със същия онзи син кариран плат, с висящ над него колан от медни дискове.

Изражението му се изпълни с възторг, когато ни видя:

— Яго Робинсън! Добре дошъл. Имаш ли прибори за хранене за продан? Калаени или сребърни, не съм придирчив.

— Всички ли те познават? — промърморих.

Яго ми намигна и се ръкува с мъжа. Размениха си няколко празни любезности, а после посредникът заговори с пазачите на езика на икорите. Пуснаха ни, а един от пазачите тръгна забързано надолу по тесен път. Посредникът се качи в шейната с нас, като бъбреше с Яго, докато аз продължавах да зяпам любопитно този построен на хълма град. Пътищата нямаха настилка от калдъръм, но бяха прокарани толкова ясно и точно, колкото във всяка истинско голямо село или град, които бях виждала, а покрай тях се редяха онези забележителни кръгли постройки. Ако съдех по хората, които сновяха наоколо, превозвайки с колички разни неща, поне някои от постройките бяха магазини или работилници, но не можех да разчета руните на езика на икорите, гравирани над вратите им. Минахме покрай каруци и самотни коне, пешаци, които носеха кошници и дървен материал. Няколко се загледаха в нас, докато минавахме, но мисля, че беше повече заради баланкуанската шейна. По-голямата част от икорите, които видях, бяха дебело навлечени за зимно време, но все пак добих известна представа за дрехите под пластовете гладка или оставена с козината животинска кожа и вълна. Никой не би сбъркал начина им на обличане с осфридиански, но трудно би могло да се каже, че това бяха дрипите, за които намекваха учебниците ни. Икорите носеха разновидности на дрехите, които бихте видели сред всеки друг народ — панталони и поли, туники и рокли. Кройката и изработката бяха различни, някои от платовете — не толкова фини, но нищо не ме изненада истински.

Домът на посредника не беше далече. Беше една от кръглите къщи и бе разположен между няколко конюшни и по-голяма правоъгълна постройка, където предположих, че върши делата си. Той позволи на Яго да прибере шейната в обора и отново изрази желание да сключи някои сделки.

— И сте добре дошли да се върнете, за да вечеряте и да отседнете тук — добави той. — Макар да съм сигурен, че няма да искате.

— Със сигурност ще се върна за малко от вашия ейл. И за да сключа с вас сделка за онова царевично брашно.

Сбогувахме се с посредника и аз попитах Яго:

— Постоянно сключваш тези сделки, натоварен с неща за продан… как така вече не се въргаляш в купчина злато?

— Защото е неудобно да се спи на нея. Пък и освен това имам за изплащане дългове, по-големи от този хълм. — Той примижа. — Трябва да ставаме, за да вървим при Орла. Имаш ли нещо против да отидем пеш? Мога да ни закарам.

— Не, да вървим пеш.

Беше приятно да се поразтъпча след толкова много седене, а склонът не беше много стръмен. Минахме през различни жилищни и търговски квартали и аз все чаках Яго да свърне в някой от тях. Точно колко високо живееше Орла? Но спряхме едва когато стигнахме билото на хълма и застанахме пред каменната крепост. Пред нея в един вътрешен двор цареше оживление. Хора и животни сновяха напред-назад, изпълняваха поръчки и вършеха работата си точно както и долу. Двама икори, не толкова строго облечени, колкото стражите на стената, стояха на пост пред вратата, но позата им беше по-отпусната. Единият разказваше на другия забавна история и не ни удостоиха дори с бегъл поглед.

Точно се готвех да попитам Яго защо сме тук, когато един глас изрече:

— Е, Тамзин Райт, в крайна сметка намери пътя до нас. А си намерила и Яго Робинсън.

Обърнах се: очите ми се разшириха, когато тази, която бе заговорила, се приближи. Дълго до земята наметало от чисто бяла кожа с косъм покриваше по-голямата част от тялото й, но когато се раздвижи, зърнах синя като нощта рокля: блясъкът на материята й ми напомни за кадифе. Част от червеникавозлатистата й коса беше увита на плитки, прикрепени на тила; останалото се спускаше свободно, диплейки се на блестящи вълни. Всичките й накити бяха сребърни: пръстени, колие, обици и диадема от преплетено сребро на главата й.

— Здравей, Орла — каза Яго.

Устните й потрепнаха от смях, когато видя, че не я бях познала. Дори след като Яго я нарече по име, аз се съмнявах. Тази изискана дама не приличаше много на облечената в кожа авантюристка, която бях срещнала, с лице и коса, отчаяно нуждаещи се от измиване.

— Ако не бях по-наясно, щях да се закълна, че сме си разменили гардеробите — добави Орла, като ме огледа от глава до пети. Остротата в очите й не се бе променила. — Но за няколко седмици могат да се случат много неща. Влизайте да не стоите на вятъра.

Икорите пред вратата сведоха почтително глави, когато тя влезе. Последвахме я през дълъг коридор, изграден от каменни блокове, който създаваше усещането за древност и внушителност, допълнително подсилено от факли в стените. Помещението, в което влязохме накрая обаче, бе в по-съвременен стил — като дневната на провинциалната вила на някой аристократ. Върху камъка беше построен дървен под, а той пък на свой ред беше почти изцяло покрит с дебели вълнени рогозки. Просторно огнище от речен камък заемаше почти цяла стена. От него идваше повечето светлина в стаята, но имаше също и няколко факли, свещи и керосинова лампа. Мебелите представляваха подобна смесица. Имаше прости, практични столове, които изглеждаха определено неудобни, но също и тапицирани с флорална плюшена материя, които нямаше да изглеждат не на място в Блу Спринг. Две малки софи с извити като птичи нокти крака привлякоха вниманието ми и прокарах ръка по геометричните шарки на възглавничките.

— Това е баланкуанско — каза Орла, като се приближи до мен. Беше свалила коженото си наметало, разкривайки синята кадифена рокля в пълния й блясък.

Високата й талия, току под гърдите, беше извезана със сребро, което правеше полата да изглежда по-голяма и по-драматична — но съвсем не толкова, колкото обемистите разширяващи се надолу фуниевидни ръкави, които покриваха котките й. Това не беше рокля, предназначена за всекидневно носене.

— Купих я от Алиси миналата година. Тя извлече по-голяма полза от онази сделка, но нямаше какво да се направи. Файва я искаше твърде много.

— Коя е тя?

— Една от сестрите ми. Извинете ме за момент. — Тя отиде до прага на стаята, където един млад мъж, облечен в прости ленени дрехи, беше пристигнал току-що и сега чакаше търпеливо.

Докато разговаряха на езика на икорите, Яго ми каза:

— Имат и трета сестра, която управлява съвместно с тях.

— Какво искаш да кажеш с това „управлява съвместно с тях“? Тя… — Хвърлих поглед през рамо, все още изпълнена с благоговение от преобразяването на Орла. — Тя кралица ли е?

— Не точно. Може би нещо като принцеса? Ъъ, това ми се струва твърде официално. Микнимара са управляващият клан в Кърниал от десетилетия. Технически майка им е предводителят на клана, но тя боледува от доста години и им е прехвърлила властта. Не знаеше ли?

— Откъде да знам? Когато я видях за пръв път, я помислих за ловджийка. По-късно си помислих вместо това, че е скитащ търговец като теб. Защо никога не ми каза?

— Мислех си, че може да е станало дума, докато пътувахме! Ти така и не попита за това.

— Разбира се, колко глупаво. Следващия път ще се постарая да разбера дали някоя случайна жена, която срещам, не е проклета принцеса!

— Карате ли се? — попита Орла. Тя се върна при огъня и се тръсна на софата по много неподобаващ за принцеса начин и изпъна крака върху ниска стъклена маса, която изглеждаше осфридианска.

Седнах предпазливо на другата софа, като се надявах, че дрехите, с които бях пътувала, не са прекалено мръсни.

— Не, Яго постоянно забравя да ми казва разни неща, това е всичко.

— Наистина ли? А пък аз си мислех, че за Яго никога не е било проблем да говори. Можеш да си свалиш палтото, ако искаш. Просто го метни ей там.

— Не, благодаря. Още се стоплям.

— На Тамзин никога не й е достатъчно топло — обясни Яго от другата страна на стаята. Беше се отдалечил да разгледа част от еклектичната й сбирка от произведения на изкуството. По каменните стени се виждаше всичко: от огромен гоблен на морска тематика до меден лист, гравиран с елементарни изображения на цветя, и маслена картина в сирминикански стил, изобразяваща белокос мъж и кучето му.

— Е, тогава ела тук и й помогни да обърне онзи диван към огъня — по-тежък е, отколкото изглежда. Не, наистина. Обърни го, накъдето искаш, все ми е едно. Ако някой се оплаче, просто ще им кажа, че сте груби и недодялани осфридианци, които не познават нищо по-добро.

Тази Орла започваше да ми напомня малко повече за жената с насмешливо държание, с която бях пътувала по Куистимак. Когато разположението на дивана ми я удовлетвори, тя накара и двама ни да седнем и да й разкажем „всичко, което доведе до този момент“. С общи усилия двамата с Яго успяхме да сглобим обобщение на онова, което ме бе сполетяло, след като ме беше оставила в Констанси. Когато вече бяхме преполовили разказа си, прислужницата се върна и отрупа стъклената маса с блюда с онова, което бях научила, че икорите наричат „вечеря за разговор“: тънки палачинки с градински чай, наденица от еленово месо, сушени стафиди, лешници и четири вида сирене.

Разказът ни приключи с откриването на палтото на Алън и Орла бързо схвана намеците — макар да не беше сигурна, че им вярва.

— Тези, които са ви ограбили, със сигурност не са били упълномощена група, макар че се говореше за разплата, след като нивите на Иперон бяха опожарени.

Погледнах Яго за обяснение и той каза:

— Малко по-нагоре по реката членовете на клана Иперон имат ферми за овес и пшеница — огромни. Това е голям източник на приходи. През лятото много икори живеят там и работят, но зиме изоставят мястото. Преди няколко месеца всички постройки — домове и складове — бяха опожарени до основи.

— Никой не пострада, но ще изгубят голяма част от сезона за сеитба, докато строят отново през пролетта — добави Орла. — Това означава загуба на пари за тях и загуба на храна за нас. Не хванаха извършителите, но свидетели са ги видели да напускат нивите. Били осфридианци — всичките облечени в тъмни, прости дрехи.

Знаех от личен опит, че Наследниците нямаха никакви скрупули да нападат икорите, но ми беше много трудно да си представя да го направят по такъв начин.

— Сигурна ли си, че са били осфридианци? Ако лорандийците биха могли да се предрешат като икори, не биха ли могли също така лесно да се предрешат като Наследници? — попитах.

— Бих предположил — каза Яго.

— Аз също предполагам така, но защо? — попита Орла. — Вашите хора имат проблеми с лорандийците, но ние винаги сме се разбирали. Постоянно търгуваме с Ло Кан. А лорандийците дори преговарят за земя с южните кланове.

За мен това беше новина, удивителна по много причини. Умът ми обаче беше съсредоточен върху естеството на тези схватки между икори и осфридианци. Когато най-напред се запознахме, Орла беше намекнала за други, състояли се през зимата, а по-късно Яго ми беше разказал, че всичките били като обира и опожаряването. Нищо по-голямо, никакви сериозни наранявания. Никой водач не поел отговорност, нито отправил искания. Нападенията не били незначителни, но и не били достатъчно мащабни, за да предизвикат сериозен отговор. Желанието на Констанси да обяви икорите извън закона и да ги прогони от Грашонд, беше най-сериозната реакция досега.

— Просто това е толкова странна и завоалирана тактика, ако зад нея стоят лорандийците. — Орла побутна назад надиплените си ръкави, за да долее чашата си с вино. — Ще трябва да говоря с Файва и Стана. Не ме е грижа какви игри иска Лорандия да си играе с Осфрид — съжалявам, но нямаме намерение да станем жертва на това. Просто се надявам, че мога да убедя другите — вече си представям отговорите на някои от съветниците ми. Имаш късмет, че задачата ти като водач е била временна, Тамзин. Кой знае за какво щяха да се заяждат с теб, ако не беше избягала от тях?

Беше го замислила като шега, както толкова много неща, и вече се беше вглъбила, размишлявайки как да разреши загадката с лорандийците. Но вината загложди вътрешностите ми, когато си помислих за другите момичета, които са в Констанси, зависими от Дайна и решенията на града за още два месеца. Дали бяха наказани за още дребни простъпки? Ами ако бягството ми бе влошило положението им? По-строги правила или наказание за съучастие?

Докато се измъчвах от мисли за това, Орла разреши на Яго да ме отведе на юг. Освен това потвърди, че мога да остана в този малък замък дотогава. Само след малко повече от седмица щях да бъда на път обратно към Бляскавия двор.

— Е, сега се чувствайте свободни да си отдъхнете — каза ни тя, като се изправи и приглади роклята. — Трябва да проверя дали Стана се е върнала за нощта. Ще поръчам на слугите да приготвят… — Неуверено хвърли поглед между нас: — Една стая… две стаи?

— Две — казахме Яго и аз едновременно, като всеки от нас многозначително отмести поглед от другия.

Орла сви рамене:

— Добре, както ви е удобно. Ако вечно ти е студено, струва ми се, че ще е по-топло да имаш някого другиго наблизо.

Орла ни пожела лека нощ и даде нареждания на прислужниците си. Една от тях, млада жена с коса дори по-светла от тази на Яго, ни съобщи, че в момента приготвят стаите и че ще чака в преддверието, ако ни потрябва нещо. Тя също ни остави сами, седяхме край огнището, обгърнати в неловко мълчание, което се бе възцарило след добронамерения намек на Орла да делим едно легло.

— Знаеш ли, наистина мислех, че си наясно — каза той най-накрая. — За нея. Или че поне знаеш, че е важна особа.

Огледах остатъците от вечерята ни и взех нова тънка палачинка.

— Предположих, че има влияние, щом може да взима онези решения за пътуването по реката. Но изобщо не ми мина през ума, че е принцеса на икорите. Предполагам, това обяснява защо осфридианският й е толкова безупречен.

— Да, възпитатели и други такива.

— Как установи такива приятелски отношения с нея? Било е преди лекарството, нали?

— Правилно. Помогнах й да се сдобие с еварийски коне, каквито иначе за икорите щеше да е на практика невъзможно да намерят. В замяна тя ми предложи доста благоприятни условия за търговия.

Тръснах се обратно на софата, все още разстроена от коментара на Орла, че съм избягала от приятелките си. Яго, по онзи негов типичен начин, отгатна мислите ми.

— Не си изоставила другите. Те ще се оправят. Не си направила нищо лошо.

— Знам, че са способни. Знам, че са находчиви. Нямаше да се справят в Бляскавия двор, ако не бяха. Но в Констанси това невинаги е достатъчно. Виж какво стана с Ванеса. Виж какво стана с мен! Толкова се тревожа, че ще има още такива неща или по-лоши. Но какво мога да направя? Трябва да бъда в Кейп Триумф след два месеца. — Наведох се напред с лакти, подпрени на коленете, и отпуснах лице в ръцете си. — Това не подлежи на преговори.

— Тогава това и ще направиш. — Той ме придърпа обратно и обви ръце около мен. — Всичко ще бъде наред.

— Внимавай. — Понечих да се отдръпна. — Какво ще си помисли Орла?

— Орла вече знае.

— Как така?

— Защото тя е Орла. Не оцеляваш на нейния пост, без да си наблюдателен.

Облегнах се на него и въздъхнах. Да бъда до него по този начин, ме караше да се чувствам, сякаш всичко наистина щеше да бъде наред. Не защото той щеше да поправи нещата за мен, а защото това ми напомняше за доброто в живота ми и защо трябваше да се боря за него. Няма отново да допусна поражение.

Стъпки на прага ме накараха да се дръпна рязко и вдигнах поглед, очаквайки да чуя, че стаите ни са готови. Но беше Орла, която се върна с няколко прислужници, вървящи след нея. Всички имаха зашеметени изражения.

— Мълвата очевидно се разнася бързо — каза Орла сухо. — Призовани сте от Шибейл.

Яго скочи на крака:

— Ще отида веднага.

— Не теб. — Орла кимна към мен. — Нея. Но може да я придружиш.

Това предизвика несигурни погледи от страна на другите икори и ми беше много неприятно да съм единствената, която не знаеше какво става.

— Коя е Ши-Шибейл?

— Ела и ще разбереш — каза Яго. — Кълна се, с теб не е скучно дори за миг. — Хвърли поглед към Орла. — И ти ли идваш?

Тя ни се усмихна криво:

— Не съм достатъчно специална. Не бях призована. Ще изпратя някого да ви придружи до Кладенеца, макар да съм сигурна, че помниш пътя, Яго. Късмет.

С тези злокобни думи тя изчезна, а русото момиче икори ни се поклони почтително. След като отново сложихме палтата и наметалата си, ние я последвахме навън от кулата и заслизахме надолу по хълма на Кърниал. Вече беше вечер и вятърът бе още по-студен и остър.

— Кладенецът е мястото, от което каза на лорандийците, че идвам, нали? — попитах. — Свято място ли е?

— Да. Чувала ли си някога за Предшествениците?

— Не.

— Тогава вероятно не знаеш, че баланкуанците не са били първите хора в Адория?

— Какво? Не.

— Да. — Той се ухили, когато видя шока ми, който бе породен почти повече от това, че не знаех нещо за историята на Адория, отколкото от самия факт. — Никой — дори не и баланкуанците — не знае толкова много за тях или къде са отишли. От тях са останали само реликви и руини, но дори фрагментите, които са оставили, са доста впечатляващи. Икорите вярват, че Предшествениците са били богове, които подготвили тази земя за тях, и те приписват на артефактите магически сили. Баланкуанците ще ти кажат — услужливо, но високомерно, че Предшествениците просто били по-напреднали и разполагали с техники, които никой от нас не бил открил.

От тази информация ми се зави свят.

— Как така никога не съм чувала за това?

— Не е широко известно в колониите вероятно защото повечето места и реликви са в земите на баланкуанците или икорите. И мисля, че осфридианците, които са ги виждали, приемат, че всичко е било направено от баланкуанците, тъй като те са конфискували почти всеки открит известен предмет на Предшествениците. Баланкуанците обаче не правят кой знае какво с руините, които икорите приемат като свещени места. Така че баланкуанците им позволяват да строят светилища и да ги поддържат. — Той замълча за миг, когато отстъпихме встрани, за да дадем път на минаваща каруца. — Във всеки случай Кладенецът е едно от онези светилища. Доста е забележителен.

Когато стигнахме най-долу, ни чакаше друг икори с много по-малка шейна от тази на Яго. Качихме се и се отправихме северозападно от града. На помръкващата светлина не можех да различа кой знае какво, но кочияшът ми се струваше сигурен и спокоен за пътя. Теренът рязко се издигна и много бързо стана изключително стръмен. Продължихме да пътуваме още около двайсет минути, а после стигнахме до камениста издатина, препречваща пътя ни. Простираше се нататък като стена, докъдето стигаше погледът ми наляво и надясно.

Излязохме от шейната точно когато един мъж и една жена се „приземиха“ до нас, след като се бяха спуснали от някакво скрито място на върха на хребета. И двамата имаха оръжия и свирепи погледи, макар че се отпуснаха, когато кочияшът им обясни нещо на езика на икорите. После мъжът, който беше скочил долу, се сепна:

— Яго, това ти ли си?

— Аз и никой друг. — Яго слезе и се ръкува с мъжа. — Приятно ми е да те видя, Кай.

— И на мен. Добре дошъл си при Кладенеца на боговете. — Мъжът прибра сабята си в ножницата и ми хвърли усмивка. — Както и приятелката ти.

— Тамзин Райт, Кай Иперои — запозна ни Яго.

— Добре дошла, Тамзин — каза Кай. — Яго, не предполагам, че си дошъл да продаваш храна?

— Не конкретно, но имам някои неща, които може да придадат вкус на зимните ви дажби. Имам и масло за лампи.

Жената икори остана при шейната и кочияша, а Кай поведе Яго и мен през пролука между скалите. Тя се превърна в криволичещ проход, който ме накара да се почувствам, сякаш се намирах в някакъв лабиринт. Вечерните сенки затъмняваха пътя ни и не виждах над каменните стени. Единственото, което знаех със сигурност, беше, че сега теренът се спускаше надолу, а изсечени стъпала скоро ни позволиха да заслизаме под още по-стръмен ъгъл.

Излязохме от скалния лабиринт без предупреждение и целият свят внезапно се разкри пред нас. Препънах се, спрях и се вкопчих в ръката на Яго. Стояхме високо върху скален зъбер, от който се разкриваше гледка към обширен и много дълбок каньон. На дъното му — далече, далече, далече под нас — лъкатушеше река, малко по-тясна от Куистимак. В далечния край на каньона залязващото слънце възпламеняваше небето в червено, златно и пурпурно, а на югозапад различих тъмните силуети на планини. Това допринасяше за зашеметяващо великолепна — макар и ужасяваща — гледка.

— Това там долу е Ист Систър. Искаш ли да погледнеш по-добре? — попита ме Яго. Поклатих глава. Бяхме на десетина фута от ръба на зъбера и макар че там се издигаше дървен парапет, не можех да си представя да се доближа до тази отвесна пропаст. Когато просто поклатих глава, той стисна ръката ми и ме дръпна наляво. — Тогава ела тук.

С усилие откъснах поглед от реката и видях, че камъните, по които бяхме вървели, не образуваха права стена до зъбера. Лъкатушеха насам-натам и накрая се отдръпваха от ръба, което бе облекчение. Специално една извивка създаваше широко, закътано отделено място, в което имаше няколко правоъгълни сгради. Бяха построени от речен камък и дървени греди, а между тях ярко пламтяха големи огньове. Сред всичко това дузина икори, облечени като нашите спътници, вършеха работата си.

— Това село ли е? — попитах Яго.

— По-скоро лагер, предполагам. Пазят Кладенеца и служат на върховната жрица — Шибейл.

Хвърлих бърз поглед назад към каньона, питайки се дали това трябваше да е „кладенецът“. Когато наближихме постройките, хората спряха, за да ни огледат. Подминахме ги и скоро оставихме уютните на вид постройки зад гърба си. Напред имаше единствено тъмнина, което ми се струваше лоша идея, когато човек беше толкова близо до гибелно висок ръб на зъбер.

Но Кай се движеше уверено и не след дълго се появи слабо сияние. Идваше от фенер, окачен на един прът до особено назъбен участък от хребета. До него стояха двама икори, въоръжени. Лицата им бяха оцветени със сърпица: синята боя беше грижливо оформена в спирали и завъртулки.

— Отиват да се видят с Шибейл — каза им Кай и те се отместиха встрани, разкривайки сводест отвор в скалата. — А сега ви оставям. Късмет. Ела да се видиш с Глин за захарта и бекона, когато приключиш, Яго.

Кай се върна по пътя, от който бяхме дошли, а икорите с боядисаните лица пристъпиха през арката и дадоха знак на Яго и мен да ги последваме. Вътре открихме издълбано пространство, изцяло заобиколено от камък. А в центъра на това пространство имаше огромна тъмна дупка. Верига с дълги деветдесет сантиметра брънки се подаваше от дупката, минаваше през нещо като система от макари, прикрепена в каменния таван, а после изчезваше обратно в обвитите в сенки дълбини. Един от икорите, които ни бяха придружили, свали от стената рог и го наду три пъти. Няколко минути по-късно му отговори скърцащ звук, когато веригата бавно започна да се движи.

По тялото ми пробяга мразовита тръпка, но причината не беше в зимния въздух. Яго каза:

— Това е Кладенецът на боговете.

Гледах с широко отворени очи и не осъзнавах, че постепенно отстъпвам назад, докато не се блъснах в стената. Веригата продължи да се спуска още и още, движеше се и скърцаше. Повдигнах се на пръсти: исках да видя още от ямата, без да се приближавам.

— Колко е дълбоко? — попитах. — Докъде стига?

— Чак долу до реката — каза Яго. В края на веригата внезапно се появи огромно кълбо, направено от метална мрежа. — А на нас ни предстои да влезем в него.