Смарагдово море

Глава 6

Палатката ми беше толкова малка, че онези от нас, които останаха в нея, в общи линии спаха на купчина онази нощ — но поне така се топлехме. Освен това бяхме претършували корабните сандъци за още дрехи, а Алиси беше изпълнила обещанието си да ни заеме одеяла. От бурята преди три дни тялото и умът ми бяха изтощени до крайност и спах дълбоко при тези странни условия, без да имам спомен да съм сънувала.

Но се събудих първа, неспособна да спя, когато знаех, че имаше толкова много неща, които трябваше да бъдат свършени, и че бях единствената, която можеше да го направи. С печална въздишка, задето се връщах на студа, изпълзях от одеялото си и се надигнах до седнало положение, като се опитах да не безпокоя другите момичета. Близо до входа на палатката Памела се размърда и отвори едно око. За малко щях да настоя да заспива отново, а после, след като помислих за момент, й направих знак да ме последва.

Навън другите обитатели на поста се размърдваха. Баланкуанците изглеждаха, сякаш са на крак от доста време, а нови купчини товар показваха, че дори са направили един курс обратно до брега. Капитан Милфорд стоеше и спореше с малка скупчена група баланкуанци, предвождани от Хашон — мъжа, който ръководеше търговския пункт. Сандък, пълен с тенекиени кутии — не на Джаспър — стоеше между тях.

— След това ще дойдат при нас да преговаряме за „таксата“ ни — казах на Памела. — Искам ти да отговаряш за това.

— Аз ли? — изцвърча тя.

— Семейството ти е имало сергия на западния пазар. Умееш да се пазариш.

Тя потръпна, гледайки как баланкуанците се движат между нас.

— Да, но не с… тях. Толкова са странни. Погледни панталоните, с които е обута онази жена! Можеш ли да си представиш? А и те в известен смисъл имат преимущество тук. Колко добра сделка мога да получа в действителност?

— Мисля, че ще се пазарят честно. В общи линии. Алиси и Хашон ми се струват свестни, но наистина представляваме неудобство за тях. Онази вечеря не ми се стори кой знае какво, но за петдесет души? Лишиха се от много храна и е редно да платим за нея. Ще ни продадат някои дрехи за пътуване, така че просто виж какво можеш да направиш, за да ни измъкнеш оттук, без да раздадеш всички неща на Джаспър. — Опитах се да си спомня нещо за баланкуанската и осфридианската търговия. — Коприна. Започни с това — тук не я изработват. Но не раздавай личните ни неща, ако можеш. Джаспър е донесъл дрехи специално за продажба. Използвай тях.

Памела посочи към безразборно струпаните кутии и сандъци:

— Откъде знаем какво е оцеляло?

— Не знаем. — Няколко други сънени момичета излязоха от поста и повиках и тях: — Вие, момичета, започнете да разпределяте и подреждате товара. Намерете вещите ни и стоките на Джаспър.

Възложих на импровизирания комитет да направи опис и се изненадах, че не оспориха заповедта точно както не бяха възразили и докато палеха огъня на брега. Всички се чувстваха объркани в тази нова ситуация, но стига да продължавах да звуча уверена в напътствията си, те смятаха, че знам какво правя. Това им даваше увереност, но не помагаше много на мен. Бях толкова несигурна тук, както и на пострадалия кораб, и се надявах, че решенията ми ще ни отведат до сигурен пристан.

Към късната сутрин вече бяхме организирали всичко. Бяхме решили кои от товарите ни ще останат и кои ще заминат с нас за Грашонд веднага. Баланкуанците разполагаха с ограничен брой лодки в търговския пост, така че няколко моряци оставаха с товара, който нямаше да се побере. Останалите от нас заедно с дузина баланкуанци и икорите щяха да отплават на запад по Куистимак.

Памела беше направила добра размяна, но ме повика да одобря окончателната сделка.

— Знам, че каза да не разменяме собствените си дрехи от Бляскавия двор, но баланкуанците ги видяха и настояват на някои.

Последвах я до мястото, където Хашон стоеше близо до кутиите и сандъците. Няколко изящни бални рокли бяха разстлани върху един сандък — включително любимата ми: спускаща се от раменете рокля от наситено зелена коприна, поръбена със сребърни мъниста. Джаспър ни позволяваше да запазим една рокля, когато се омъжваме, и това беше онази, която исках. Въздъхнах, прокарвайки напуканите си ръце по изящния плат в преливащи се цветове.

Памела вече беше изпробвала всеки аргумент, който бих могла да изложа. Всъщност вече беше уговорила Хашон да се откаже от доста от исканията си — за тези рокли обаче той оставаше непреклонен. Докато оглеждах и преценявах другите неща, които баланкуанците искаха, и това, което получавахме в замяна — транспорт, храна и няколко наметки от кожа и дебела вълна — разбрах, че сделката е добра в чисто парично отношение. Но личната цена на онази рокля ми причиняваше болка.

— Давай — казах.

Въпреки че всички снощи бяхме изслушали и се бяхме съгласили с плана за пътуването, всъщност осъзнахме напълно какво означава това едва когато наистина отидохме до Куистимак. Всичките осем лодки на госта стояха вързани досами реката, вече натоварени с припасите ни и дори няколко коня. Плоските, правоъгълни баржи имаха страни, високи по около деветдесет сантиметра. Изглеждаха здрави и сигурни, но нямаше как да се отрече истината. Щеше да ни се наложи да плаваме отново.

Видях как няколко момичета рязко се заковават на място, когато го осъзнаха, и дори моят стомах се присви. Денят беше изгрял ясен и тих, а слънчевата светлина караше Куистимак да проблясва. Във високите дървета около нея пееха птици, а лек ветрец намекваше, че времето може дори да се стопли. Но реката все пак си беше река, а тази, макар и красива, беше широка и дълбока с бързо движещо се течение, срещу което щеше да ни се наложи да се борим.

Баланкуанците пътуват постоянно по тази река, казах си. Имат доверие на тези баржи. И не е като да сме насред океана, без никъде да се вижда суша. Бреговете са ей там.

Поех си дълбоко дъх и продължих напред:

— Хайде, момичета. Да тръгваме.

Увереността ми съвсем не свърши толкова добра работа този път. Няколко от спътничките ми останаха като вкопани и заклатиха глави с изпити лица. Дори един от търговците пребледня. Давайки си сметка за нетърпението на баланкуанците, по-смелите момичета и аз разпалено насърчавахме ужасените си приятелки. После им напомнихме колко бързо ще е пътуването, колко близо сме до връщането си към нормалния осфридиански живот.

В крайна сметка се наложи да влачим насила само две и дори те спряха да се съпротивляват, щом се качиха на борда. Стиснах зъби, когато въжетата бяха освободени, и гребците ни поведоха към центъра на реката. Баржите се полюшваха и клатушкаха точно като всеки плавателен съд, а аз не откъсвах очи от брега. Близо. Беше близо, на нищожно разстояние. Плувах прилично, а знаех, че Дамарис, седнала до мен, е изключителна плувкиня.

Гребците отказаха предложенията ми за помощ и поехме бързо въпреки насрещното течение. Гледах как красивият, суров терен се носи покрай мен и се питах какво ли щеше да е за Мери да играе в цялото това пространство вместо в тесен и претъпкан град. Насред цялата несигурност в живота ми точно сега не бях имала кой знае какъв шанс да оценя прелестта на Адория. Нов, див и неизследван свят. Макар че… дали беше наистина неизследван? За осфридианците може би. Повечето земя около реката на пръв поглед изглеждаше недокосната. По време на пътуването си обаче минахме покрай друг баланкуански търговски пункт, а после, по-късно, покрай няколко скупчени необичайни постройки, за които ми казаха, че са малък баланкуански град. От другата страна на реката отнякъде по-навътре в гората се стелеше дим и чух някой да говори за лагер на икори там.

Мисълта за икорите ми напомни, че Орла и антуражът й имаха място на моята баржа. Безпокойството от факта, че отново плавам по вода, ме беше възпряло да говоря с тях или с когото и да било друг. Сега ги изучавах тайно и все още ми беше трудно да повявам, че са икори. Носеха същото неотличаващо се с нищо облекло от снощи: кожените връхни дрехи и панталони, които биха могли да принадлежат на всеки груб и суров осфридиански изследовател. Смееха се и се шегуваха непринудено както с баланкуанците, така и с моряците от Сивата чайка.

Орла забеляза, че ги оглеждам, и ми се ухили бързо. Лицето й беше по-чисто, отколкото снощи, но само малко.

— Здравей, малка предводителко. Как спа?

— Доста добре всъщност. Предвид случилото се тази седмица, мисля, че можех да заспя навсякъде.

— Надявам се да продължиш да се чувстваш така, защото само ще става по-студено, докато навлизаме във вътрешността на континента.

Примижах към небето, където измежду слоеве носещи се облаци надзърташе бледо слънце.

— Сега не е толкова лошо.

— Разбира се, но все още усещаме края на врящото течение. Напред няма нищо такова.

— „Врящо течение“ ли?

Дочул разговора ни, един моряк, който седеше зад Орла, обясни:

— Не ври наистина. Но не е студено като северното. Идва от различна част на океана, носи топла вода.

— И топло време — съгласи се Орла. — Ако отидеш по на север нагоре по крайбрежието, ще си помислиш, че е почти лято.

Трудно ми беше да си представя, че времето може да стане по-топло, докато отиваш на север.

— Ходила ли си там? — попитах я.

— Често. Винаги се опитвам да насрочвам търговските си пътувания дотам за това време на годината. — Усмивката й стана иронична. — Но в Грашонд — и там, където живея, по-далече на запад — зимата безспорно още не е разхлабила хватката си.

Опитах се да не правя гримаса:

— Това няма да улесни пътуването на юг.

Младият моряк, който се беше обадил преди, кимна:

— Пътищата стават труднопроходими, а Урос да ви е на помощ, ако има виелица. Тези вихрушки започват ей така, от нищото. Изобщо няма да можете да пътувате.

Изобщо няма да можете да пътувате.

— Трябва — избълвах припряно. — За колко време се стига до Кейп Триумф, ако пътищата все пак останат чисти?

Орла сбърчи замислено вежди и каза нещо на икорите до себе си на техния език. За пръв път осъзнах, че Орла говореше осфридиански съвършено, без никаква следа от акцент. Един мъж й отговори и Орла преведе:

— За група, голяма колкото вашата? Може би шест седмици.

— Шест седмици — повторих мрачно. Дълго време на път. Но не най-дългото. Не невъзможно дълго. Пак щях да имам доста повече от месец, за си осигуря брак, преди Мери да пристигне. Това би трябвало да е лесно за момиче с моите изключителни умения. А дори и ако — което не беше особено вероятно — не успеех да си намеря съпруг веднага, пак щях поне да съм в града, за да посрещна кораба. Щяхме да измислим нещо. Забелязвайки реакцията ми, Орла попита:

— Нямаш търпение да видиш годеника си?

— Още нямам такъв.

— Мислех, че всички отивате в Кейп Триумф да се омъжите?

— Да. Но първо трябва да си намерим съпрузи. Това е причината, поради която дойдохме тук — за да се запознаем и омъжим за почтени мъже.

— Интересно. — Орла проведе шепнешком нов разговор с онези, които седяха близо до нея. Като видя озадаченото ми изражение, обясни: — Опитвам се да реша дали харесвам положението ви повече от своето. Вече имам избран „почтен“ съпруг, но нямах особено право на глас в избора. Ще се срещна с него след няколко седмици.

— Поздравления.

Тя сви рамене:

— Ще видим. Ако не го харесам, не е нужно да се навъртам много около него. Той е в Кършид — това е от другата страна на западната граница на Денъм. Щом се оженим, мога просто да го посещавам от време на време. Има много причини, поради които на моите хора би им било нужно да остана тук — а аз мога да измисля още.

— Това е много път за „от време на време“. Изглежда, че ще прекараш половината си живот на път.

За миг Орла изглеждаше объркана, а после се засмя разбиращо:

— О, мислиш за онова, което ти казах. За шест седмици на път.

Сега пък аз се обърках:

— Какво друго бих си помислила?

— Извинявай, забравям, че не си тук от много отдавна. Рядко пътуваме по суша, за да отидем на юг. Има река — Ист Систър, която тече през източните ни територии. Слиза надолу близо до границата с Денъм. Бърза е — не е така спокойна като тази. Но можеш да стигнеш от западната страна Денъм за, о, седмица и половина.

— Седмица и половина ли? — Опитах се да си представя ширината на Денъм на карта. — Колко време се пътува до Кейп Триумф? Има ли друга река?

— Не, не. Е, налице е заливът — така да се каже. Но повечето пътувания през тези места са по суша и мисля, че това отнема седмица. Може би малко повече.

— Но… но… — Как никой не можеше да види това, което виждах аз? Това са три седмици, не шест! Просто трябва да отидем в Кейп Триумф по този път.

Ведрото изражение на Орла внезапно посърна:

— А, ами… Има няколко проблема с това — като главният е, че тази част на Ист Систър се намира почти изцяло в територия на икорите. Вашите хора не могат да пътуват по нея.

— Защо не?

Един от спътниците й сигурно знаеше осфридиански, защото точно в този момент вметна нещо, което разпали разговор на езика на икорите между всички тях. Когато той приключи, Орла кимна и насочи вниманието си обратно към мен:

— Никога не сме позволявали на осфридианците неограничен достъп до Ист Систър, а поради неотдавнашната им агресия им го отнехме напълно.

Думите й прозвучаха почти като ръмжене и хвърлих въпросителен поглед към Дамарис, която слушаше мълчаливо. Тя поклати глава толкова объркана, колкото и аз.

Каква агресия? — попитах Орла. — Ако не възразяваш да попитам? Съжалявам за невежеството си. Просто не знам какво става.

— Няма начин как да знаеш. — Орла се взираше през реката: на тази светлина очите й бяха блестящо сини. — През зимата вашите хора — тоест други осфридиански колонисти — нападнаха няколко от селищата ни.

— Защо?

— Без да са предизвикани. Веднъж опитахме да поговорим. Те отрекоха атаките и твърдят, че ние сме нападнали част от земята им.

— „Твърдят“? — попитах, забелязвайки думата, която беше избрала.

— Не сме. — Тя вдигна отвратено ръце. — Нямаме причина да го правим. Спазихме договорите.

Знаех, че обвинителният тон в гласа й не беше насочен специално към мен, но въпреки това го почувствах.

— Съжалявам. Сега обаче разбирам защо не приемате така охотно външни хора по реката си. Надявам се нещата да се оправят скоро.

— Не достатъчно скоро за вашето пътуване, боя се.

— О, да, исках да кажа… надявам се да се оправят като цяло, не само за мен. За всички — вашите хора, моите хора. — Огледах обширния бряг, забелязвайки как боровете толкова нагоре по реката бяха натежали от сняг, докато онези по крайбрежието бяха едва посипани със снежен прах. Въздухът, макар и студен, ми се струваше чист и освежаващ. Въпреки веслата и лекия разговор всичко ми се струваше толкова тихо в сравнение с Осфро. Толкова неподвижно и спокойно. — Има твърде много кавги. Всички са дошли в тази земя в търсене на нещо по-добро. Струва ми се, че е много по-вероятно всички да получим каквото искаме, ако работим заедно.

Кривата усмивка на Орла се появи отново:

— Прекрасни думи, малка водачке. Но не толкова лесни за осъществяване.

— Знам. — Загледах се обратно към реката, измъчвана от болката на спомена. — Трудно е да се откажеш от гнева и гордостта.

— Нещо ми подсказва, че не мислеше за Адория, когато каза това.

Сега аз се усмихнах, но не изпитвах радост:

— Права си. Мислех за една приятелка. Имахме огромна кавга, преди да доплавам тук, а сега не знам кога, нито дали изобщо ще я видя отново.

— Кой беше виновен?

— И двете.

— Тя би ли казала така?

Замислих се за момент:

— Така мисля. Дори и да не е така, пак бих се извинила. Съвестта ми не е зависима от нечия друга.

— Разбирам — беше всичко, което Орла каза, и не говори много през остатъка от деня. Но често усещах погледа й върху себе си, а всеки път, когато я погледнех, тя сякаш се бореше с някакъв голям проблем.

Пътуването до Грашонд отне три дни, но ми се сториха като три седмици. След монотонността на реката пътувахме по суша, избягвайки натоварените пътища, и отначало сякаш се лутахме в пустошта. Баланкуанците и икорите се движеха уверено, доволни, че ясното време се задържа. Спътничките ми от Бляскавия двор реагираха различно. Някои напредваха упорито, приемайки това предизвикателство като неизбежна част от пътуването си към брака. Други не бяха толкова уверени.

— Ъх, това опърпано старо нещо мирише на дим от дърва — дочух да казва Мария на Джоан един ден. — Не мога да повярвам, че Тамзин просто размени най-хубавата ми кадифена рокля за него. Да ме саботира ли се опитва? Знаех, че е безскрупулна, но изобщо не предвидих това.

Стиснах зъби. „Опърпаното старо нещо“, за което говореше Мария, беше тежка кожена наметка, която бяхме купили по време на преговорите. Не можех да определя дали наистина миришеше на дим от дърва, но бих я взела в миг особено когато потегляхме в мразовитите ранни утрини. Още носех същата наметка, с която бях на кораба. Бяхме се сдобили с може би дузина тежки и плътни дрехи от баланкуанците и се бях опитала да ги разпределя внимателно.

Орла, която вървеше наблизо, също чу и ми отправи поглед, който сякаш повтаряше по-ранните й думи: О, те винаги ще намерят начин да се оплакват. Това е недостатъкът да си водач.

Някъде около средата на следобеда един от баланкуанците съобщи, че сме прекосили границата и сме влезли в Грашонд. Хвърлих поглед наоколо, но не открих никакъв знак, направен от човешка ръка или естествен, от който да става ясно как беше разбрал. Грашонд беше млада колония и в по-голямата си част не беше развит. Докато някои места, като например колонията Денъм, бяха създадени специално с мисълта за търговия, основателите на Грашонд бяха дошли тук, за да могат да имат безопасно място, на което да изповядват религията си. Наричаха себе си Наследниците на Урос и макар официално да не бяха еретици, не бяха и в прекрасни отношения с ортодоксалната църква, която оформяше крайъгълния камък на осфридианската вяра.

Най-накрая нашата група стигна до отъпкан черен път, който се разширяваше и личеше, че се използва често. Започнахме да изминаваме разстоянието по-бързо и видяхме ферми — ферми в осфридиански стил, — нататък в далечината: това предизвика у всички ни прилив на нова енергия. До този момент някои от момичетата изоставаха и беше нужно постоянно увещаване, за да продължат да се движат.

Но видът на познати постройки и начин на живот промени възгледите ни. Беше утеха след преобърнатия свят, в който бяхме живели през изминалата седмица. Стъпките ни станаха по-бързи и най-накрая, привечер на третия ден, надолу по пътя се показаха покрайнините на истинско село.

Памела и Ванеса се прегърнаха.

— Почти стигнахме! — възкликна Памела. — Най-после ще бъдем с нашите хора! Те ще ни пазят и…

Тя млъкна, без да довърши, когато във въздуха прозвуча пушечен изстрел, който отекна сред дърветата и накара птиците да се разлетят. Нашата група рязко спря, а баланкуанците бързо извадиха оръжията си. Бях близо до тила на групата и си пробих път с рамото напред, за да видя какво се бе случило.

Сякаш от нищото, пътят напред беше препречен от група мъже в дрехи с тъмни цветове — всичките в нюанси на сивото, кафявото или синьото. Повечето носеха широкополи шапки или плетени вълнени кепета. Всичките държаха огнестрелни оръжия, всичките насочени право към нас, с изключение на едно. То беше насочено във въздуха: държеше го мъжът, който беше стрелял, за да привлече вниманието ни.

— Махайте се оттук — заповяда той. — Изчезвайте оттук, преди да ви пратим в ада на Озиел. — Онези от двете му страни кимнаха и промърмориха нещо в същия смисъл.

Орла се наклони към мен и промърмори:

— Изглежда, че намерихме вашите хора.