Смарагдово море

Глава 26

Когато отговорих само с безизразен поглед, Орла ми направи знак с грациозно махване на ръка да седна срещу нея.

— Какво имаш предвид? — попитах, след кат се съвзех.

Тя остави гребена и се облегна назад: лека усмивка играеше по устните й въпреки сериозното изражение в очите й.

— Ако някога имаме един свободен миг, ще трябва да ти покажа конете си. Прелестни малки създания — черни, с гриви с цвят на слонова кост. Преди две години видях някои като тях, докато пътувах сред лорандийските търговци. Не се продаваха, а собственикът им ми каза, че е трудно човек да се сдобие с тях. Каза — с известен скептицизъм, че за да купя свои собствени, ще имам нужда от гениален търговец. Така че открих един и той ми осигури конете.

— Яго ми разказа, че така сте се запознали — отвърнах. — Но какво общо има това със ставащото сега?

— Моите коне бяха трудни за намиране в Адория. Сребристите на Яго бяха много трудни за намиране. А кобилата, която държи на юг? Почти невъзможна за намиране.

— Фелисия. Когато се срещнахме най-напред, мислех, че е любимата му жена.

При тези думи усмивката на Орла стана по-широка, въпреки че сериозното й държание не се промени.

— Сигурна съм, че изглежда така. Заради нея и сребристите смятам, че полага много добра основа да натрупа състояние, като развъжда коне от специални породи. Има добър нюх какво ще се търси, и умее да се грижи добре за животните. Просто трябва да изплаща още известно време дълга си за тях и земята си. — Ироничната усмивка помръкна. — Така че можеш да си представиш изненадата ми, когато дойде при мен по-рано и попита дали проявявам интерес да купя сребърните.

Наклоних се напред:

— Пебъл и Дъв? Не би го направил! Той обича онези коне.

— Очевидно не толкова много, колкото обича теб.

— Но не… — Само дотолкова успях да скалъпя някакъв разбираем отговор в шока си.

— Но да. Когато отказах, той предложи вместо това да ми продаде Фелисия.

— Какво? Аз… не разбирам. Защо би направил това?

— Каза, че иска да се ожени за теб.

Отворих уста, но този път не успях да изрека дори една дума.

Орла сви рамене:

— Предполагам, че се нуждае бързо от голяма сума пари? Или по-скоро ти се нуждаеш?

Отпуснах се тежко назад и стиснах тапицерията на дивана, сякаш това можеше да попречи на света да се върти шеметно.

— Не мога да повярвам.

— Значи наистина имаш нужда от пари. Или… искаш парите? — Очите й ме огледаха внимателно по онзи неин прозорлив начин. — Разбирам, че си дошла тук, за да се омъжиш изгодно, но може би можеш да се заставиш да стискаш зъби и да живееш скромно известно време? Ако приемем, че и ти го обичаш.

— По дяволите, знаеш, че го обичам! — Думите излязоха от устата ми, преди да успея да ги спра, и се изправих отново. — И не става дума да се заставям да направя жертва, като живея скромно! Всичко, което съм правила някога, е да живея скромно!

Тя прие изблика ми спокойно, знаейки, че гневът ми не е насочен пряко към нея.

— Е, предположих, че сигурно има нещо повече. Яго не ми прилича на човек, който ще преобърне всичките си планове, за да впечатли жена — макар че крайните действия със сигурност не са необичайни за него, когато смята, че наистина е необходимо.

— Като лекарството — промърморих, все още зашеметена.

— Като лекарството. Тогава не се поколеба да рискува да си навлече изпращане на позорния стълб и не трепна, когато поставих под въпрос действията му сега.

Примигнах и се съсредоточих обратно върху нея:

— Позорният стълб ли?

— Не ти ли каза? Това беше наказанието му, задето ни продаде горчивия корен на Констанси.

— Мислех, че е платил глоба.

— Мисля, че направи и двете. Сигурна съм, че може да ти разкаже повече за това по-късно.

— Не знам. Явно не ми казва много за каквото и да е! Сигурна ли си, че е искал да продаде този кон заради мен? — Всъщност нямах нужда от кимването й, за да получа потвърждение. Почувствах гадене в стомаха, разстроена, че би направил тази жертва… и все пак обзета от надежда, че може наистина да се получи. — Не може да ги продаде. Каза, че си му отказала, така че това приключва въпроса.

— О, има други, към които може да се обърне. Навярно не в Кърниал, но ако е твърдо решен да намери купувач, ще намери. Признавам, че ако не се задаваше вероятност от война, можеше да се изкуша. Но не мога да похарча толкова много пари за собствена угода.

— Какво ще стане, ако наистина ги продаде?

— Ами, губи животните за разплод, с които да създаде ранчо за отглеждане на специални породи. Знам, че има други коне — по-обикновени, — така че може би може да направи нещо не толкова доходоносно с тях. Не съм сигурна как ще се получи на неговата земя в Денъм.

— Земята му? Говореше, сякаш само наема нещо там.

— Така е, но освен това е сключил сложно споразумение в крайна сметка да я придобие. Плаща вноски за нея и оттам идва останалият му дълг. Това е огромно количество земя с огромна цена. Заемът е подкрепен от разбирането, че начинанието му с развъждане на състезателни коне има огромен потенциал.

— Не и ако няма никакви коне.

— Може би може да включва в състезания някои от по-обикновените си? Предполагам, че зависи дали ще донесеш някакъв дълг.

Долових неизречения въпрос:

— Да. Не знам какво ще е в сравнение с продажбата на един кон, но ще струва много, ако той… тоест ако ние… — Сведох поглед към ръцете си, неспособна да продължа. Какви разноски вземаше предвид? Брачната ми цена със сигурност. Лекарството на Мери и допълнителните разходи.

— Тогава не знам — каза Орла с необичайно мил и кротък тон. — Ако трябва да се лиши от конете, а после и от земята по подразбиране, все още ще има бизнеса си на пътуващ търговец. Не е толкова бляскав, но ще сте заедно. Може би това си струва жертвата.

От огъня политнаха искри, когато пъновете се разместиха. Наблюдавах ги няколко мига, а после се отпуснах тежко на дивана:

— Преди много време имаше един млад мъж, който… с когото нещата не се получиха. Сега знам, че изобщо не е имал намерение да направи така, че да се получат. По онова време обаче, когато всичко се разпадна най-напред, бях сигурна, че можем да бъдем заедно, ако той е готов да пожертва определени части от живота си. Да, това щеше да шокира другарите му. Да, щеше да разгневи баща му. Но това е любовта, нали? Да правиш всичко за другия? Бях съкрушена, че той не можа. Мразех го, задето не ме обичаше достатъчно, за да направи така, че да останем заедно, независимо от всичко. После просто го мразех, защото беше задник. — Отдадох се на този спомен за миг, а после вдигнах поглед от огъня към Орла. — Сега има някого, който е готов да направи жертва за мен — още по-голяма — и отново съм съкрушена. Яго е изградил мечтата си от нищото, запазвайки нещо, което повечето хора биха изгубили като детинска фантазия.

— И той избира дали да се откаже от нея, или да отложи сбъдването й — каза тя.

— Но моето участие в това не е негов избор. — Обърнах се отново към огъня, но всъщност не го виждах.

Мисленият ми взор беше обратно при Яго, обратно в момента, когато се целувахме и го бях поканила да пренощува.

Не мога да остана, не и когато нямам нищо, което да ти предложа.

— Не мога да му позволя да се откаже от бъдещето си — казах, припомняйки си как сияеха очите му, когато заговори за отглеждане на коне. — Ние не можем.

Орла изви вежда:

— Ние?

— Той е твой приятел. Не може да искаш да го видиш как захвърля всичко, за което е работил.

— Не… но и не искам да го видя как захвърля теб! Искам да бъде щастлив. И мисля… мисля, че би могла да го направиш щастлив. — Тя прокара ръка през косата си и разчорли това, което бе сресала така грижливо. — И мисля, че и той може да те направи щастлива. Знаеш ли, препоръчах ти го, когато се запознахме, не само защото би могъл да помогне, но и защото мислех, че между вас двамата ще се установи връзка — не по този начин, разбира се. Но и двамата притежавате вроден стремеж да помагате на хората, често стигайки до крайности, чиито последствия не осъзнавате напълно.

— И именно затова смятам да спася Яго от самия него.

Потънахме в мълчание и Орла се приближи до една маса в единния край на стаята. Наля си чаша вино и въпросително вдигна друга чаша.

Поклатих глава.

— Може да имаш нужда от нея, ако това продължи — каза тя, когато се върна на мястото си. — Знам, че аз ще имам.

— Значи ще ми помогнеш?

В отговор тя отпи дълга глътка вино.

— Сигурна ли си, че това е пътят, по който искаш да поемеш, Тамзин?

— Искам го, но не така. Не искам да прекара живота си с мен и вечно да се пита какво щеше да стане, ако се беше придържал към първия си план.

Онази позната подигравателна усмивка отново се появи:

— Тамзин, никой не се придържа към първоначалния си план.

Вярно беше и още как. В някои дни дори вече не знаех по кой план действам.

— Орла — казах, — държиш се, сякаш би трябвало да тръгна с него, но ако толкова лесно вярваш на това, защо ме повика тук тази вечер? Искаше да попреча за продажбата на конете.

Усмивката помръкна:

— Да… предполагам обаче, че просто се надявах, че ще имаш някакъв резервен план да се сдобиеш с тези пари, които толкова отчаяно искаш.

Сведох поглед към ръцете си, разтревожена, че очите ми може да се насълзят.

— Наистина имам план — същия, който имах, откакто дойдох в Адория. Придържам се към него. Е, ще ми помогнеш ли да помогна на Яго да се придържа към своя?

Следващият ден беше изпълнен с приготовления. Решението да се предприеме второ пътуване две седмици след първото, беше голяма новина. Главната му цел, разбира се, беше да се подпомогне разрешаването на конфликта, който се зараждаше около нас. Едно допълнително пътуване обаче означаваше, че има шепа налични места, а мнозина искаха да се възползват от него.

Търговци и други заинтересовани страни се изсипаха в кулата, за да отправят молби към Орла и сестрите й. Междувременно Харпър и Яго се опитваха да съберат набързо средства, за да помогнат за превозването на всички от Констанси до Кърниал. Имаха икори на свое разположение, но Харпър се надяваше по обратния път да се отбие до един преден пост, за да вземе други войници, предвид факта, че Наследниците можеше и да не приемат добре идването на група икори в града, дори и упълномощени.

Работех с тях, тъй като бях особено добре запозната какво щеше да е нужно, за да се погрижат за приятелките ми. Щяха да имат нужда от дажби за самото пътуване и размених срещу тях още от вещите на Джаспър. Разсейването ми пречеше да се измъчвам цял ден заради решението си по отношение на Яго. Вместо това се измъчвах заради него само през по-голямата част от деня.

Когато Яго се извини, за да отиде да се срещне с търговеца, който ни беше поздравил най-напред, когато влязохме в града, знаех за какво става дума. А когато Яго се върна с помрачено настроение, разбрах какво беше станало. Макар да не беше в характера на Орла да влияе върху решенията на поданиците си, тази сутрин беше изпратила съобщение на човека, че ще гледа изключително благосклонно на него, ако отклони всякакви шансове да купи конете на Яго.

А знаех също и защо Орла беше повикала Харпър за разговор насаме и защо той изглеждаше толкова смутен после. Всичко това остави у мен буря от противоречиви чувства. Бях доволна, че планът ни сработва, но сърцето ми се късаше, като знаех какво предстои.

С Яго успяхме да поговорим насаме чак след вечеря. Седнахме заедно до огнището в моята стая с ръката му, покриваща моята, докато двамата си почивахме от дългия ден.

— Ще ми липсваш — каза той. Прободе ме внезапна паника, докато той не добави: — След като сега те виждам всеки ден, не знам как ще изкарам една седмица без теб.

Отпуснах се леко:

— Е, може би ще ти харесат спокойствието и тишината, вместо да се заяждам с теб постоянно.

— Обикновено е заслужено, така че нямам нищо против. Повече се тревожа, че на теб ще ти харесат спокойствието и тишината, като ме няма мен да бъбря постоянно.

— Спокойствието и тишината са надценени — подхвърлих закачливо, с което предизвиках крива усмивка. — Толкова свикнах с бъбренето ти, че едва ли ще знам какво да правя без него.

Той хвана другата ми ръка и ме притегли към себе си. Отдихът ни тук му беше дал възможност да се изкъпе и обръсне и макар да твърдеше, че не е „зашеметяващ“, на мен ми изглеждаше чудесно. Искреността в зелено-златистите му очи, проблясващи в светлината на огъня обаче, беше това, което ме плени най-много.

— Сериозно ли говориш? — попита.

Преглътнах и отместих поглед. Ако можех просто да излъжа и да го отблъсна още в този миг, това щеше дами спести тревогата за справянето с всички случайности, които с Орла се опитвахме да предвидим. Но не можех да го направя. Той щеше да види истината в мен.

— За спокойствието и тишината ли? — попитах във вял опит да избегна истинския въпрос.

— Ами. Донякъде. Но мисля, че знаеш за какво говоря всъщност. — Наклони се към мен и аз се разтопих. — Тамзин, знам, че не съм това, за което си дошла тук. Честно казано, не знам как ме търпиш. Но от мига, в който те срещнах, просто се чувствам, сякаш светът ми може да бъде много по-голям, отколкото някога съм мечтал. А винаги съм имал доста големи мечти за себе си, знаеш. Не е като да съм се съмнявал някога в способностите си или нещо такова. Други хора може и да са. Но с моята естествена…

— Яго…

— Както и да е, мислех, че имам контрол над всичко, за което ще е нужно да се тревожа в бъдеще. А после ти влезе през вратата ми. Буквално. И внезапно всичките ми големи мечти просто не бяха достатъчно големи за…

— Яго — прекъснах го отново. — Млъкни.

Обвих ръце около него и го целунах силно. След кратко сепване от изненада той отговори също толкова настоятелно, като обви едната си ръка около талията ми, докато другата се оплете в косата ми.

Всичко у него заля сетивата ми — допирът, вкусът, мирисът му. Опияни ме, оставяйки ме замаяна и жадна за още. Снощи го желаех, но сега имах чувството, че се нуждая от него, сякаш не можех да продължа, ако не получих още. Част от това чувство бе задвижвана от знанието, че много скоро изобщо нямаше да го имам. Всичко ми се струваше усилено. Снощи бях разбрала, че ме харесва. Тази нощ узнах, че ме обича, и това знание издигна собствената ми любов и желание до безкрайни висини.

— Тамзин — изрече той задъхано, когато започнах да разкопчавам копчетата на ризата му. — Аз… ние… положението все още е такова, каквото ти казах. Не и докато не успея да осигуря още…

— Яго — прекъснах го, като погледнах надолу към него. Лежахме заедно на килимчето, аз — притисната върху него и с вдигнати до коленете поли. — Не е нужно да осигуряваш нищо, разбираш ли? Съвършен си такъв, какъвто си. Е, ако имаш някоя истинска причина да се отдръпнеш, не е проблем. Категорично не смятам да ти се натрапвам. Но ако си се запънал на някаква идея, че е нужно да покажеш какво можеш да предложиш, тогава престани! Обичам те и това е всичко, което е нужно. Това не е някаква сделка, която трябва да сключиш.

Лицето му засия, когато казах, че го обичам. Ако можеше да се види, щеше са си вземе назад шегата, че не може по погрешка да бъде взет за ангел. Обгърна лицето ми в длани и каза:

— Може би си права. Никога не бих могъл да сключа толкова невероятна сделка.

Поклатих глава и понечих да стана.

— Ако ще говориш за работа, тогава можеш в края на краищата да се върнеш в стаята си.

— Ей, спокойно. — Той също стана и обгърна талията ми, преди са успея да стигна далече. — Луд съм по теб, но не съм луд.

Дръпна ме рязко към себе си и се целунахме отново. После вече се целувахме на леглото. А после всичко се стопи в трескаво размазано петно, радостта в сърцето ми се смеси със страстта в тялото ми, докато загубих представа къде свършваше едното и къде започваше другото. Всичко, което знаех, беше, че след това, когато той ме гадеше по косата, докато лежах изтощена, опряна на голите му гърди, не можех да си спомня кога за последен път се бях чувствала така изцяло и себично щастлива.

А също и толкова тъжна.

Вкопчих се с присвити пръсти в гърдите му, все още изпивайки го с всичките си сетива. Опитах се да сподавя едно ридание, но той забеляза и се измести така, че лицето му да е близо до моето. Огънят вече бе догорял и светлината беше оскъдна. Той леко докосна с пръсти бузата ми.

— Какво има? Да не би да направих нещо…

— Не, не. — Целунах го леко по устните. — Беше съвършен. Всичко беше съвършено. Просто съм… просто съм щастлива, това е всичко. Всичко е… тази вечер… просто е много.

Въпреки че не виждах лицето му, долових как се опитва да проумее това. Отново се отпусна и легна, като ме притискаше до себе си. След дълго време каза:

— Знаеш ли, след начина, по който приключиха нещата при първата ни среща, изобщо не очаквах, че в крайна сметка ще се озова именно в това положение.

Не успях да сдържа смеха си въпреки тръпнещото си сърце:

— И все пак ето те тук.

Той също се засмя и ме целуна по челото:

— Ето ме тук.

Яго заспа скоро след това, но аз останах будна през по-голямата част от нощта, измъчвана от собствените си мисли, както и от нуждата да задържа това колкото можех по-дълго. Сгрешила ли бях, като направих това, знаейки какво предстои? Щеше ли благодарение на този момент да стане по-лесно да съм далече от него, или само по-мъчително?

И трябваше ли да бъда далече от него? Не беше твърде късно да променя нещата…

Винаги съм имал доста големи мечти за себе си, знаеш. Не е като да съм се съмнявал някога в способностите си или нещо такова.

Не. Нямаше да променя нещата. Щяхме да имаме този спомен и онези за другите си мигове заедно и това щеше да е всичко. Всеки от нас имаше собствен план, който да следва, и тези планове не можеха да се съчетаят. Вероятно ако бяхме имали повече време, можехме да измислим нещо. Но не беше писано.

Оставаха ми обаче няколко часа, така че заспах, наслаждавайки им се възможно най-дълго. Унесох се в сън малко преди разсъмване само за да се събудя скоро след това, докато Яго се измъкваше от леглото.

— Не исках да те събудя — прошепна той.

— Радвам се, че го направи.

Той се облече на тъмно, а после се върна при мен. Седяхме заедно още няколко минути, като си казвахме малко неща и се целувахме много. Най-после той се изправи с въздишка.

— Трудно е човек да стои далече от теб, Тамзин Райт.

— Внимавай там навън — казах му. — Избягвай вихрушки.

— Ще видя какво мога да направя. — Той се наведе и ме целуна още веднъж, поставяйки в ръцете ми малък платнен вързоп. — Обичам те. Гледай да ти е топло и ще се видим скоро.

Яго излезе от стаята ми и ме остави да седя в леглото с късащо се сърце. Дори в тъмното знаех какво ми бе дал. Досетих се от мекотата му и от това как оттам се долавяше неговият мирис. Беше червеният шал. Притиснах го към себе си и отново се отпуснах назад в леглото, твърде сломена за сълзи.

В седмицата, която последва, се опитвах да не мисля за Яго, но бе невъзможно. Всичко ми напомняше за него и не ми беше от помощ това, че всички в кулата споменаваха името му по различни причини, винаги приемайки, че ще се върне скоро. Кимах в съгласие с думите им и се опитвах да не споделям нищо с никого — не че мислите ми бяха много добра компания напоследък. Пишех писма и се упражнявах в езда с конете на Орла. Често и продължително се вглеждах в хоризонта, тревожно търсеща признаци на бури.

Такива не се разразиха, но седем дни след като Яго и Гидиън заминаха за Констанси, седях на един малък балкон на най-високия етаж на кулата, когато видях голяма тъмна група ездачи далече надолу по пътя. Щом наближиха, се материализираха във фургони, шейни и коне. Скочих от наблюдателницата си и изтичах долу, макар да знаех, че ще мине доста време, преди някой от тях да стигне нагоре по хълма до нас.

Най-после при портите настъпи суматоха и изведнъж във вътрешните дворове на кулата вече се изсипваха хора. Зърнах моряците от Сивата чайка и лейтенант Харпър. Икорите, които му бяха помагали, също се върнаха, но не тяхното пристигане ме накара да затичам напред.

Всичките други деветнайсет момичета от Бляскавия двор, както и госпожица Куинси, влязоха във вътрешния двор, като забавиха ход и спряха, докато оглеждаха обкръжаващата ги типична за икорите обстановка със смесица от безпокойство и вълнение. Бяха облечени в бозавите цветове на Констанси, но иначе изглеждаха добре. За момент не направих нищо. Просто ги гледах, облекчена и щастлива да видя, че са добре.

— Тамзин!

Бяха ме забелязали. И само след броени мигове бях обсипана с прегръдки и поздрави.

— Ти успя — каза Уинифред, като ме стискаше така, че едва не ми изкара въздуха. — Наистина успяваш да постигаш нещата.

Гледката на усмихнатите им лица повдигна посърналия ми дух и след като ме прегърнаха, се улових, че самата аз прегръщам всички тях.

— Добре ли сте? — попитах. — Всички ли сте добре?

— Вече да — каза Дамарис. Огледа се наоколо омаяна. — Това е невероятно! Не бих имала нищо против да остана и да разгледам.

Ванеса поклати глава:

— Не и аз. Готова съм за Кейп Триумф. — Очите й проследиха млада жена икори, която минаваше покрай нас. — Но не бих имала нищо против да се позабавя за една размяна на дрехи. Погледнете онази наметка от червен кариран плат! Великолепна е. Може би можем да уредим малко разменна търговия?

— Няма да направите такова нещо. Здравей, Тамзин. — Морето на приятелките ми се раздели и Дайна Коул пристъпи напред. Очите й се присвиха към мен и вятърът на върха на крепостта ми се стори топъл. — Виждам, че някой все още бди над теб. Моля се да са Шестте бляскави ангела, а не шестте разпътни.

— И аз се радвам да те видя — промърморих, докато тя се отдалечаваше. Зад нея видях Самюъл и собственика на смесения магазин в Констанси Бърнард Глоувър да разговорят помежду си. Дайна отиде при тях и тримата хвърлиха поглед към мен с хладни изражения.

— Самюъл и господин Глоувър имат работа за уреждане в Кейп Триумф, така че им беше от полза да дойдат с нас — обясни Поли.

— И Дайна ли има работа тук? — попитах иронично.

— Ние сме нейната работа — каза Уинифред. — Неясно е дали още имаме нужда от настойници, но те настояват да имаме благонадеждна придружителка.

— Благонадеждна, а? — Взирах се в Дайна още миг, после я изхвърлих от ума си, когато се обърнах към приятелките си: — Е, точно сега няма нужда от нея. Хайде, нека да ви разведа наоколо. Подготвила съм всичко за вас. Ако имате нужда от нещо, кажете ми и ще уредя някой да се погрижи за него.

Докато се обръщахме да влезем вътре, чух познат глас да ме вика по име. Изчакахме, докато Гидиън дотича до нас: красивото му лице беше изпито от тревога.

— Гидиън, радвам се, че се върна — казах му. — Добре ли си?

— Опитах се да дойда веднага при теб — каза Гидиън.

— Толкова съжалявам — знам, че сигурно се чудиш какво е станало с Джейкъб.

Замръзнах за миг. После:

— О! Да. Смятах да попитам. Къде е той. Долу в града ли?

Гидиън поклати глава, а няколко от другите момичета също имаха стъписани изражения.

— Не е честно наистина — каза Ванеса. — Господин Робинсън беше толкова мил към нас! Помогна ни да си съберем нещата и да се приготвим да дойдем тук.

— И ни помогна и да получим места на кораба, нали? — попита Дамарис.

Кимнах, заставяйки се да запазя безучастно изражение.

— Какво е станало? Той добре ли е?

— Добре е — каза Гидиън, като се мръщеше. — Така мисля. Дълга история — но във форта имаше неочаквано забавяне, което задържа Джейкъб. По-късно мога да обясня повече, но той все още не е с нас.

— О! — Стиснах ръце, за да им попреча да треперят. — Какъв лош късмет. Надявам се всичко скоро да се изясни.

Другите кимнаха в знак на съгласие, а Дамарис каза:

— Онзи прекрасен лейтенант Харпър каза, че ще се изясни. Беше доста ядосан заради злополучното стечение на обстоятелствата.

— Джейкъб вероятно идва насам точно сега — добави Гидиън, когато отново тръгнахме да влизаме вътре. — Знам, че не иска да пропусне пътуването. Скоро ще е обратно тук.

— Сигурна съм, че си прав — казах. — Е, добре е да направим една обиколка, преди да се настаните, за да знаете къде е всичко.

Момичетата забъбриха оживено в знак на съгласие, но Уинифред внезапно подхвърли:

— О, за малко да забравя, Тамзин. Господин Робинсън искаше се увери, че това ще стигне до теб.

Тя бръкна в наметката си и извади сгънат лист хартия. Не ми беше нужно да го разгъвам, когато го поех с треперещи ръце. Знаех какво е: рисунката на Оливия, изобразяваща семейството ни.

— Б-благодаря ти — казах.

Уинифред грейна:

— О, аз само я носех. Той е този, който се погрижи да бъде измъкната от таванското помещение, така че можеш да му благодариш, когато стигне тук.

Кимнах й треперливо, а после започнах оживена обиколка на кулата, като дори почти не си давах сметка какво казвам, докато обикалях и се усмихвах с приятелките си. Вътрешно обаче ми идваше да се свия на кълбо и да изолирам света, защото знаех онова, което другите не знаеха. Яго нямаше да се върне скоро в Кърниал. Всъщност вероятно нямаше да го видим никога повече.