Смарагдово море

Глава 24

Беше странно да съм гостенка на принцесата на икорите — както продължавах да възприемам Орла, независимо от техническите подробности. Тя беше дала разпореждания на слугите си да се погрижат за всичко, от което имахме нужда, и ако беше по силите им, те го осъществиха.

След като Яго се вмъкна обратно в собствената си стая на другата сутрин, открих една прислужница и помолих за вода, с която да се измия, и обясних, че не съм се къпала както трябва, от дни. Преди да се усетя, в стаята ми влязоха слуги с една вана, като довлякоха вътре кофи с гореща вода. Когато по-късно слязохме на закуска, ме попитаха какво искам, и една готвачка незабавно го приготви.

Разбира се, изпълняването на желанията ми трябваше да е във възможностите на икорите, а те със сигурност не бяха безгранични. Не разполагаха с такива възможности да произвеждат разни неща като осфридианците и баланкуанците или с достъп до различни съставки от цял свят. Липсваха дребни домакински предмети, които приемах за даденост във всекидневния живот. Благодарение на баланкуанците, осфридианците и други еварийци икорите на теория имаха достъп до почти всичко — но ограничени средства за придобиването му. Получаваха допълнителните си запаси най-вече от лов и фермерство и нямаше достатъчно пари, за да внасят повече неща от земите на съседите си. Еклектичната смесица от случайни вносни предмети, които бях видяла в стаята с огнището на Орла, бяха доста типични за заможните икори. Онези с по-скромни домове обикновено разполагаха с малко или никакви внесени отвън луксозни стоки. А често се случваше икорите да нямат неща, с които бях свикнала, просто защото имаха различна култура.

Така че получих за закуска яйца и бисквити, както бях помолила, но бисквитите бяха по-плътни, отколкото бях очаквала, замесени с бяло брашно и непозната зърнена култура. И научих, че тънката ефирна нощница, която ми дадоха, е изработена от дървесни влакна, за което никога не бих се досетила. Със същия успех можеше и да е коприна в сравнение с онази, която бях имала в Констанси.

Въпреки че слугите бързо удовлетворяваха нуждите ми, а още по-бързо — тези на Орла, все пак домакинството на крепостта създаваше чувство за непринуденост. Слугите винаги удостояваха Орла и сестрите й с поне едно почтително „данна“ или вежливо кимване, когато се разминаваха с тях, но никой не падаше на колене, не се разнасяше звук на фанфари. Една прислужница се засмя, когато попитах дали Орла има нещо като камериерки, които да я обличат и да й правят косата. Младата жена ми каза, че това ставало единствено в редки и много специални случаи. Иначе „данна може да се грижи сама за себе си“.

След закуска въведоха Яго и мен на среща с Орла, двете й сестри, техните съветници и предводителите на подчинените кланове. Разказахме каквото знаехме, за схватките между осфридианци и икори, какво смятаха колонистите и заключенията, които си бяхме направили относно лорандийците. Те ни подложиха на дълъг и сериозен разпит за подробностите и отношението им към нас не бе еднозначно. Някои, добре запознати с дългото и сложно минало на моя и своя народ, бяха предпазливи и почти враждебни. Други високопоставени представители на икорите, изглежда, не се безпокояха особено и далеч повече ги интересуваше как можем да бъдем използвани, за да им помогнем.

Отпратиха ни, за да продължат разговора си насаме, и на прага Орла ни дръпна настрана:

— Кога се връщаш в Констанси да прибереш останалия си товар? — попита тя Яго.

— В идеалния случай — утре. До два дни със сигурност. Вероятно ще трябва да направя две пътувания в двете посоки и би било добра идея да имам защита там за забавянията заради времето.

Тя кимна:

— Разбирам. Ако можеш да изчакаш тези два дни, ще съм ти признателна. Другите ще имат въпроси и ще е от полза да си наоколо. Мога да изпратя с теб една допълнителна шейна, ако това ще помогне, а ако има забавяне, със сигурност няма да потеглим надолу по реката без теб.

Яго се съгласи и това остави двама ни в невероятно странното положение да имаме… свободно време. Нямахме отговорности. Нямаше нужда да кроя планове как да стигна до Кейп Триумф, защото това беше уредено. Съветът искаше да чуе наблюденията, а не препоръките ни. Бяхме сами.

— Искаш ли да се научиш да яздиш? — попита ме Яго, след като Орла се върна на срещата си.

Облегнах се на каменните стени на коридора и скръстих ръце, докато го оглеждах от глава до пети. Той също се беше изкъпал, а утринната светлина, която струеше през прозорците, караше осветената му от слънцето коса да блести с безбройни нюанси на златното. В мен се надигна гузен порив да предложа да останем в стаята ми, но вместо това казах:

— Разбира се. Изглежда, че все пак успя да намериш време.

Той посочи с жест към залата за срещи:

— Времето ни намери.

Отправихме се надолу към дома на търговския посредник в подножието на хълма на Кърниал. Нямаше го, но синът му, в юношеска възраст, беше там и ни помогна да изведем Дъв и Пебъл от конюшните.

— Татко заръча, ако се отбиете, да ви кажа да не забравите да се срещнете с него, преди да заминете. — Момчето затегна юздата на Пебъл и отстъпи възхитено назад. — Освен това искаше да знае дали сте размислили за продажбата на тези двата. Или на онази другата красавица с невероятния косъм.

Яго взе поводите на Пебъл:

— Тя ще бъде поласкана, но никой от тях не се продава. И няма да забравя.

— Опитвал ли се е да ги купи преди? — попитах, докато с Яго вървяхме към портата.

— Да. Той и други са ми предлагали баснословна сума. Не мога да ги виня.

— Баснословна сума, а? Като за човек, който вечно се стреми да сключва удивителни сделки, ми се струва, че подминаваш една добра такава.

— Тихо. Ще нараниш чувствата им, като се опитваш да се отървеш от тях. — Той потупа гривата на Дъв. — Не я слушай, момиче. Никъде няма да ходиш. Ще ми помогнеш да натрупам цяло състояние един ден.

Разбирах защо не искаше да ги продаде, за да плати дълговете си. В края на краищата конете бяха причините за дълговете му… или пък дали наистина бяха? Не знаех колко струват коне като тези, но от всички сделки, които въртеше, изглеждаше, че сигурно е близо до изплащането им.

Поехме по един път зад Кърниал, който водеше към Ист Систър. Постройки, вероятно играещи някаква роля в транспорта и риболова, бяха скупчени недалеч от брега, който тук беше равен и гладък, а доковете и баржите бяха на самата река. Дори зиме дейността по реката все още бе оживена и икорите сновяха наоколо по различни задачи. Яго ни поведе по една по-малка пътека далече от доковете, до едно сечище близо до няколко бора.

— Добре — каза, като доведе Дъв до един пън. — Качвай се.

Стъпих колебливо на пъна:

— Без седло?

— Ще се научиш по-бързо и по-добре, ако започнеш без него. Недостатъкът е, че вероятно ще те боли много повече след това. Имаш късмет, че разполагаш с цялото това време да се мотаеш и да се възстановяваш.

Той ми помогна да се метна на коня и аз се олюлях, докато се опитвах да се настаня и да запазя равновесие. Вкопчих се в гривата на Дъв за миг, а после проявих благоразумието вместо това да хвана поводите. Тя затанцува леко наоколо и аз сподавих един лек писък. Земята ми се струваше тревожно далечна.

— Спокойно, момиче — изрече нежно Яго. — Добре си.

Неспокойно я потупах по шията:

— Изглежда ми добре.

— Не говоря на нея. Вече си седнала, изглежда, че добре пазиш равновесие. Сега се отпусни и просто си седи там.

— Просто да си седя?

— Просто си седи. Точно сега всеки мускул в тялото ти работи, за да те задържи стабилно, и им даваме време да станат добри в това.

Мечтите как галопирам изящно из низините, докато вятърът драматично роши косата ми, бяха прогонени с напредването на сутринта. След безкрайно седене преминахме към ход и общуване със сигналите на Дъв. Точно преди да прекъснем за обяд, той ми позволи да я поведа в кратък, лек тръс. Беше по-трудно, отколкото очаквах, и постоянно се мъчех да остана стабилна и въпреки това да внимавам достатъчно, за да я насочвам.

Когато той ми помогна да сляза, краката ми едва не се подгънаха под тялото. Той се засмя и ми предложи ръката си за опора:

— Казах ти.

Трепнах, докато заставях скованите си, схванати мускули да се подчинят. Никога преди не се бях замисляла колко много има в тялото ми, но точно тогава бях напълно сигурна, че всичките до един ме болят.

— Това е най-лошото, нали? — попитах. — Утре ще е по-добре?

— Ъъ, да вървим да си вземем нещо за ядене — беше уклончивият му отговор.

Изядохме опакования си обяд на една широка, плоска скала: не говорихме много, докато се наслаждавахме на слънцето и взаимната си близост. Навсякъде пееха птици и беше почти възможно да повярвам, че пролетта може би идва в тази страна. Няколко малки заснежени участъка, изложени на пряката слънчева светлина, бяха започнали да се топят, макар че онези на сянка оставаха замръзнали. Когато свършихме с яденето и Яго обяви, че ще продължим с упражненията за тръс, изпъшках.

— Хайде, Яго! Не може ли да яздя? Наистина да яздя? Ти беше онзи, който постоянно обясняваше колко е прелестно да тичаш свободно с кон, но никога няма да получа възможност да го направя.

— Не си готова. — Но след няколко минути внимателно оглеждане се усмихна и каза: — С мен обаче можеш да го направиш. Хайде, Пебъл и без това се отегчава.

Яго отвърза сивия жребец и ми помогна да се кача. Щом се закрепих стабилно, той също се качи и седна зад мен. Когато протегна ръце около кръста ми, за да хване юздите, напълно забравих за тръпката от препускането. Допирът му до гърба ми беше топъл и стабилен и ми се прииска Яго да ме обгърне с ръце по-здраво. После той насочи Пебъл по една разчистена пътека и до голяма степен си припомних какво планираше да ми покаже.

Щом Яго даде сигнала, Пебъл полетя. Освободен от задръжките, без нищо друго, освен открита местност пред себе си, Пебъл тичаше с почти радостно безгрижие. Яките му крака трополяха гръмко под нас и си представих как се протягат напред, докъдето могат да стигнат. От свистенето на въздуха, преминаващ бързо покрай нас, сълзи парнаха очите ми, а от бързината се тръскахме и подскачахме, но нямах нищо против. Беше едновременно великолепно и ужасяващо.

Само след две минути Яго насочи Пебъл да направи завой и се отправихме отново в посоката, откъдето бяхме дошли. Преди да се усетя, вече забавяхме и спирахме до Дъв в сечището. Задъхана и смееща се, аз се облегнах назад и попитах:

— Защо ни спря толкова скоро?

Ръцете му се отпуснаха на хълбоците ми и той бавно ги плъзна напред и ме обви в прегръдка, притискайки ме до себе си:

— Не е хубаво да яздим по двама на кон така — особено така бързо — много дълго. Но нали разбираш сега защо правя толкова много за тези двамата? За какво е всичко това?

— Да! А сега трябва да се науча да го правя сама. — Но останах на мястото си, изпълнена с нежелание да си тръгна, когато тялото му бе притиснато към моето. Обърнах се настрана и се опитах да го видя през рамо. Той се наклони напред и се срещнахме в дълга, бавна целувка, която беше точно толкова гореща, колкото и по-грубите от предишната вечер. Пебъл подскачаше неспокойно и двамата с Яго се отдръпнахме един от друг с известно нежелание.

Но веднага щом слязохме, отново се нахвърлихме един на друг. Когато обвих ръце около врата му и се разтопих при усещането от допира на устните му, започнах да си мисля, че все пак не е било чак такава безумна идея да предложа да останем вътре.

В един момент отворих очи и зърнах Ист Систър през дърветата. На север, възправящ се като мрачен страж, се виждаше непогрешимият силует на неравните зъбери на Кладенеца. Изведнъж, сънят се върна в ума ми и цялата ми предишна радост беше изсмукана.

Измъкнах се от прегръдката на Яго и бавно се отдалечих, внезапно съкрушена.

— Тамзин? — Той забърза да ме настигне. — Какво има?

Притиснах ръце към челото си и спрях.

— Не е редно да правим това! Аз не би трябвало да правя това. Нямам право на него! Не бива да съм навън и да се забавлявам, когато има толкова много за вършене. Всички разчитат на мен. Другите момичета са още в Констанси, а Мери… о, Урос, Мери плава в океана точно сега.

Не го спрях, когато взе отново ръката ми.

— Не се тревожи. Сезонът на бурите ще свърши, докато стигнат до Западното море. Ще се съберете, преди да се усетиш.

Отведе ме обратно до камъка, на който бяхме седнали да обядваме.

— Какъв е планът ти за нея? — попита.

— Преди забавянията планът ми беше да съм омъжена и да съм подготвила дом за нея, когато пристигне. На този етап обаче целта ми е просто да стигна до града до времето, когато тя ще е там. Със сигурност е останал някой, който е достатъчно безумно богат, за да доведе семейството ми и да покрие разходите на Мери. Дори не е нужно да е безумно богат. Просто имам нужда да се уверя, че вече не се налага да се тревожим. — Лишена толкова дълго от възможността да говоря за нея, установих, че продължавам отново и отново. — Тя боледува много и разноските за лекари и лекарства се трупат. Живеехме в постоянен страх. Можем ли да си позволим следващото лечение? Ще избираме ли между лекарството и храната или наема? А всичко друго, освен тези неща даже не е подлежало на обмисляне. Нямахме дори една излишна медна монета и вече не искам да бъде така. Искам всичко за нея. Сигурен, стабилен дом. Образование. Обувки без дупки. Уважение. Заради това е всичко — по-добрият живот, който споменах. Живот без страх. — Гърдите ми внезапно се стегнаха, като си представих как Мери получава пристъп на кашлица по време на плаването. — Има лекарство със себе си, но в името на Шестте, това ме тревожи.

— Не бива да се тревожиш. Дори да не ми беше казала подробностите, знам, че не би допуснала нищо да бъде пренебрегнато.

— Да. Да. — Поех си дълбоко дъх. Беше толкова утешително да чуя някой да говори за нея, колкото беше за мен да говоря. — Направих всичко каквото мога, за пътуването й. Сега само трябва да си осигуря онзи богат съпруг и да се уверя, че е луд по мен.

Яго се вдърви леко, но не отмести ръката си:

— Как би могъл някой да не е? — попита той с ведър тон.

— Е, някои няма да са толкова луди от радост при мисълта за доведена дъщеря.

— Но ти вече си взела това предвид.

— Разбира се. Подготвила съм история за това как съм вдовица на трагично загинал войник и че е трябвало да скрия това в Бляскавия двор. Предполагам, че ако някой е достатъчно влюбен в мен, няма да има нищо против.

— Да, със сигурност не би имал.

— Именно затова се борех толкова упорито да съм най-добрата във всичко. Имах нужда да мога да избирам първа, да имам възможно най-много избори, за да постигна идеалния брак. Просто се моля най-добрите ми възможности за избор да не са били отмъкнати.

— Смяташ ли изобщо да кажеш истината на този съпруг?

— Преди да се оженим ли?

— Преди, след, когато и да е.

Тонът на гласа на Яго ме изненада. И не ми хареса.

— В дългосрочен план? Кой знае. Но не, не преди. Не мога да поемам никакви рискове.

— Значи ще встъпиш в брак под сянката на лъжа.

Обърнах се към Яго толкова стъписана, че дори не можах веднага да оформя думи. Вместо това отблъснах ръката му и се изправих на крака.

— Не ми изнасяй проповеди, Яго. Нямаш право на морални поучения, не и при начина, по който мамиш лековерните и пробутваш алкохол на хора, за които знаеш, че трябва да го избягват!

— Това изобщо не е същото. Те знаят в какво се забъркват.

— Не ти се е налагало да правиш изборите, които е трябвало да правя аз. Ако имаше някакво съвършено, лесно разрешение на всичко това, кракът ми никога нямаше да стъпи на онзи проклет кораб! Иска ми се да можех да съм почтена и честна във всичко, което правя — опитвам се да правя, но нямам угризения за това, което направих, за да се погрижа за дъщеря си, независимо колко безскрупулно изглежда. Бих направила всичко отново и бих направила и по-лоши неща!

— Тамзин…

— Приключих с ездата днес. — Отидох при Дъв и я насочих към пътя. — Ще я отведа обратно. Ако позволиш.

— Тамзин… — Този път той сам млъкна. С въздишка пое поводите на Пебъл и ме настигна, макар да не каза нито дума по целия път обратно до Кърниал.

Орла ни покани да вечеряме с нея и сестрите й и на леглото ми, там, където бе лежала нощницата, се появи зелена памучна рокля. Беше по-малко екстравагантна версия на роклята на Орла, със същата висока талия и широко изрязана линия около врата, — но нямаше ненужно дълги ръкави. Носеше се над семпла ленена долна риза, без колан или закопчалка, и ми се стори абсурдно удобна като за официална дреха. Почти се засмях, докато я обличах, сещайки се за сложното навличане на фусти, долни рокли, горни рокли и корсети, които щяха да са нужни за една осфридианска вечеря в сравнение с тази.

С Яго бяхме настанени един до друг, но тъмният облак още висеше над нас. Разговаряхме съвсем непринудено с всички останали, но почти не се поглеждахме. Няколко от вечерящите бяха присъствали на по-ранната среща и научихме, че са гласували да повярват на историята ни поради липса на доказателства за противното. Причината беше най-вече в настоятелното твърдение на Яго, че онова, което бяхме открили, е истина. Мнозина го познаваха, а случаят с горчивия корен му беше спечелил голяма благосклонност. Това не означаваше, че икорите смятаха открито да обявят война на лорандийците в скоро време, но сестрата на Орла, Стана, вече работеше по съобщения, които да изпрати на отдалечените кланове, за да ги извести за положението и да ги предупреди да са нащрек за още предполагаемо осфридиански нападения.

Файва, най-младата, беше обсебена да измисля планове да залови лорандийците в момента на извършването на нарушение, макар че малко от идеите й бяха приемливи. Орла имаше задачата да се справя с колонистите с надеждата да се погрижи те да се въздържат от всякакви ответни действия, докато загадката бъдеше решена. Ако се съдеше по изражението й, това явно не беше задача, която я радваше особено.

Един гост забави Яго, докато си тръгвахме, и аз отидох в стаята си сама. По-късно, когато Яго почука, не отговорих. Той ме остави на мира след няколко опита и аз рухнах на леглото си: сърцето ми се късаше. Това, което ме нараняваше, не беше само скарването с Яго. А самият Яго. Блестящият ми план да осигуря на дъщеря си и на себе си по-добър начин на живот, сега сякаш беше изгубил блясъка си. Все още нямах морални задръжки да се омъжа за някого заради пари: такива неща се правеха постоянно. Но тъй като нямаше пари, Яго не можеше да бъде този някой и това ме смущаваше. Смущавах се дори от факта, че това ме смущаваше! Бях го познавала само за кратко време и през по-голямата част от него той ме беше влудявал. Това, че направих… каквото там бях направила с него през онези няколко страстни момента, само беше влошило положението. Ако бях показала дори една частица самоконтрол, може би нямаше да се чувствам така разкъсвана от противоречия точно сега. Вместо това бях оставила и двама ни объркани и ядосани и бях отклонила поглед от най-важното: Мери. Не можех да допусна това да се повтори.

Когато се събудих, се чувствах с малко по-ясен ум, но тази яснота беше допълнена с мрачно примирение. Знаех какво трябваше да направя, и колкото по-скоро се погрижех за това, толкова по-добре. Веднага щом се приготвих за деня, се отправих навън. Но когато отворих вратата си, Яго стоеше точно пред нея, вдигнал ръка да почука.

— О! — възкликна той. — Не е ли това точно подбран момент?

Преглътнах и сведох поглед към настлания с каменни плочи под:

— Точно идвах да те видя.

— Е, аз пък идвах да видя теб. И Тамзин, виж… за вчера… Аз…

Вдигнах поглед и измъченото му изражение и напрежението ми дойдоха в повече.

— О, Яго…

— Не, не. — Той вдигна ръка. — Не ми възклицавай: „О, Яго!“. Заслужавах си онова хокане. Всъщност беше твърде мека с мен. Не ми влиза в работата да те съдя — права беше, че не съм преживял каквото си преживяла ти. Не мога дори да си представя.

— Ела вътре да поговорим. — Отстъпих встрани и го изчаках да мине, преди да затворя вратата. — Виж, знам, че не се опитваше да бъдеш… тоест… знам, че беше добронамерен.

Той напъха ръце в джобовете си и се приближи до огнището.

— В общи линии.

— В общи линии?

Отидох при него и по лицето му се мярнаха различни емоции, твърде объркани, за да ги разчета.

— Вярвам в това, което казах. Защо го казах… е, държах се дребнаво по отношение на евентуалния ти съпруг. Собствените ми наранени чувства, които нямат право да бъдат наранени.

Внезапно почувствах как сърцето ми бие толкова силно и толкова бързо, та беше цяло чудо, че той не го чуваше:

— Защо… защо си наранен?

— Тамзин, знаеш защо. Разбирам защо правиш това, но е трудно да го приемам с леко сърце, когато аз… — С тежка въздишка той се обърна и тръгна обратно към вратата. — Няма значение. Не бива да те смущавам с брътвежите си.

— Не знам. Предполагам, че съм свикнала с това. Всъщност донякъде ми харесва.

Той спря с гръб към мен:

— Без шеги, Тамзин. Не и днес. Луд съм по теб — луд съм по теб от мига, в който пристъпи прага ми. Но няма да те измъчвам, когато си се прицелила в по-добри мъже.

— Въпросът е… — пристъпих няколко крачки към него. — Не мисля, че ще намеря по-добър мъж от теб.

Яго бавно се обърна и ме погледна в очите: неговите зелено-златисти бяха толкова изпълнени с емоция, че силата й едва не ме събори.

— Е, това не означава, че мога… Е, все още трябва да отида в Кейп Триумф и да си намеря някого — продължих. — Мери все още е на първо място, моите потребности са на второ — или изобщо нямат място. И именно това идвах да ти кажа.

Веждите му се повдигнаха и той също се приближи малко:

— Така ли?

— Да. Отивах в стаята ти да ти кажа, че онова, което направихме в бурята и отвън, ами, това трябва да спре. Исках да се уверя, че знаеш, че все още искам да работя с теб и да бъда твой партньор в пътуването, но че дойдох в Адория по определена причина и ще осъществя този план.

— Разбирам — каза той. Лицето му посърна. — Знаех го, приемах го. Но когато е изречено така, е сурово.

— Е… това се канех да ти кажа. И всичко това все още е вярно! Просто… не… го казвам точно сега.

Той изглеждаше разбираемо объркан — но също и обзет от надежда.

— В такъв случай какво казваш сега?

Поех си дълбоко дъх и протегнах ръце към него:

— Че аз също съм малко луда по теб.

Мисля, че всъщност може и да бях просто наистина луда, когато се прегърнахме и целунахме. Беше нелепо. Току-що бях обяснила, че не можем да имаме бъдеще, и въпреки това не можех да спра да го целувам. Разтопих се в него и прокарах пръсти през чорлавата му коса, при което го придърпах по-близо до себе си. За човек, който преди броени мигове беше готов да си тръгне, той не показа никакво колебание при целувката. Нито пък аз. Тя продължи безкрайно и може би беше не толкова една дълга целувка, колкото многобройни малки целувки, свързани помежду си.

Каквото и да беше, аз се изгубих в него и за известно време се освободих от тревогата и отговорността. Затеглих го към леглото и той ме последва без колебание. Рухнахме заедно върху него, като все още се целувахме и предпазливо посягахме взаимно към дрехите си.

Това беше и моментът, когато на вратата се почука силно.

И двамата се изправихме рязко в леглото и се взряхме във вратата. Връхлетя ме детинска паника, че някак, по някакъв невъзможен начин са ни разкрили. Но това не можеше да бъде и няколко мига по-късно през вратата отекна глас на прислужница: — Данна?

С Яго се пуснахме и след като вдишах дълбоко, за да успокоя препускащото си сърце, отидох спокойно до вратата и я отворих. Там стоеше Ширша, млада жена икори, която ми беше помагала много пъти.

— Ах, толкова се радвам, че сте тук. Дан Яго не беше в своята… О, здравейте. — Тя надникна покрай мен, приятно изненадана. — Както и да е. Данна Орла ме изпрати. Дошли са осфридианци.

Яго дойде до мен с бързи крачки:

— Осфридианци ли? Какви осфридианци? Откъде са?

— Колонията Грашонд. От град на име Коне… Констанси. — Тя се запъна с непознатото име, докато местеше поглед между нас. И настояват да ви видят.