Смарагдово море

Глава 37

— Когато Яго каза, че тук има пост на икорите, не очаквах да си част от него — казах на Орла по-късно, щом суматохата по пътеката се успокои. — Или толкова далеч на изток от реката.

Орла и другите поведоха мен и вече вързания лорандиец обратно към примитивния си заслон по-навътре в гората. Седнах близо до една изстинала яма за палене на огън, като пиех някакъв зелен билков чай, който ми беше подала Орла. Някои от икорите, които познавах от Кърниал, дойдоха при нас и ме поздравиха топло. Около дузина икори от други кланове работеха из лагера, хвърляйки ми любопитни погледи.

Тя направи физиономия:

— Не е обичайно занимание за мен. Има… ситуация, която изисква да съм тук. Чакам новини. Бих казала, че си приятно разсейване, но ако съдя по пристигането ти, предполагам, че истината е доста по-мрачна.

И двете погледнахме към далечния край на заслона, където лорандиецът седеше вързан и със запушена уста, докато една жена икори беше коленичила близо до окървавения му крак. Орла й извика нещо на техния език и получи кратък рязък отговор.

— Ще оживее — преведе Орла. — Куршумът не е уцелил жизненоважни артерии. Вероятно се е наранил повече, когато е паднал от седлото. Какво искаш да правим с него?

Заиграх се с ръба на чашата си, уморена от дългата езда, но разяждана от безпокойство заради станалото във фермата.

— Не знам. Той току-що се опита да убие Яго и мен. И е един от лорандийците, които бяха предрешени като икори в Констанси.

Тялото на Орла застина неподвижно, всякакви следи от топлота изчезнаха от лицето й.

— Къде е Яго?

— Надявам се, че на път за тук. Когато ни нападнаха, той ме отпрати с Фелисия. — Опитах се да обобщя всичко възможно най-сбито, което не беше лесно, тъй като историята всъщност започваше още в Кейп Триумф, когато най-напред се бях запознала с Уорън.

— Имам вяра в Яго. — Очите на Орла се присвиха, докато изучаваше лорандиеца. — Но този човек и спътниците му нанесоха вреда, която дава отражение из цяла Адория. — Един от слугите каза нещо на езика на икорите. Жената, която беше превързала раната, дочу и се намеси, като кимаше в знак на съгласие. Орла обаче направи гримаса и поклати глава в знак на рязък отказ.

— Какво? — попитах.

— Предлагат да го екзекутираме за назидание — каза ми Орла. — И бих искала. Много. Но нещо ми подсказва, че ще искаш да бъде отведен обратно при твоя народ.

— П-предполагам. — Все още бях в шок и не бях мислила толкова напред. Но тя беше права. Ако смятахме да докажем тази конспирация, той беше изключително важно доказателство.

Викове от гората прекъснаха размишленията ми, а мигове по-късно от дърветата се появи съгледвач. Зад него идваше Яго, който водеше Пебъл. Целият контрол, който едва поддържах, рухна и скочих на крака. Той ме пресрещна на половината път и обви ръце около мен, а аз зарових лице в гърдите му и преглътнах напиращите ридания.

— В името на Шестте, Яго. Страхувах се, че си мъртъв.

— Не остана никой, който да ме убие — каза той кротко. — Алекси нокаутира един от тях, а останалите тръгнаха след теб. Предполагам, че са се разпръснали, когато са те изгубили.

Дръпнах се леко назад и посочих.

— Не всички.

Веждите на Яго се повдигнаха, когато забеляза лорандиеца.

— Разбирам. О, здравей, Орла.

— Здравей, Яго. — Тя се изправи грациозно. — Надявам се, че не се сърдиш за случилото се в Кърниал.

— О, разсърдих се малко, когато открих точно какви роли са изиграли всички в „задържането“ ми. За щастие, съм от хората, които лесно прощават.

Изражението й отново се смени с усмивка, когато хвърли поглед между нас и забеляза обвитата му около мен ръка.

— Изглежда, че за вас нещата са сработили.

— Почти — каза той и ме притегли обратно към себе си. Вдигна очи, когато чу тихо цвилене от края на сечището. — Ето я. Изглежда, че още е здрава и силна, но жалко за гривата. — След като я наблюдава още миг, той се обърна обратно към останалите от нас. — Добре.

— Орла. Какво става? Едва ли е нещо хубаво, щом си тук с такъв антураж.

— Не — каза тя: изражението й отново стана сурово. — Изобщо не е хубаво особено като знам каквото знам сега. Кършимин беше нападнат наскоро — сериозно нападнат, не някой от дребните дразнещи набези, които проследяваме напоследък. Загинали са няколко души.

— Кършимин е на юг оттук — каза ми Яго. — Близо до границата между Норт Джойс и Саут Джойс.

— Нападателите бяха осфридианци. — Погледът на Орла се стрелна към лорандиеца. — Или може би не осфридианци. Или може би осфридианци, наети за определена цел. Каквито и да са били, успели да разгневят и Кършимин, и съседния му град Кърмойрия, и Кършид. Там живее Падриг. Годеникът ми. Един от загиналите бил от Оларон.

— Управляващият клан в Кършид — обясни Яго.

Разтрих едно място между веждите си, където се зараждаше главоболие. Беше трудно да следя всички непознати имена на кланове и градове.

— Е, какво е станало?

— Кършимин и Кърмойрия искат да отвърнат на удара — продължи Орла. — Опитват се да убедят членовете на клана Оларон да се присъединят към тях. Това предизвика доста разгорещен дебат в Кършид и едва успях да убедя Падриг да не го правят. Той обаче се колебае. Разказите ви за лорандийците на север изгубиха част от въздействието си след това неотдавнашно нападение и потвърждението на Тамзин, че осфридианците са били замесени в нападението в ловния лагер. Прилича все повече и повече на умишлено действие от страна на колониите, за да нарушат договорите и да навлязат в земите ни.

— Но не е! — възкликнах. — Някои са осфридианци, но не действат с никакво официално нареждане.

Орла отпусна ръка на рамото ми:

— Вярвам ти, Тамзин. Но другите не знаят каквото знам аз. Не са видели това, което видях аз. Ако Падриг даде подкрепата си за присъединяването към другите кланове, цял Кършид ще го последва.

— В такъв случай какво прави сега? — попита Яго.

— Е, това е големият въпрос — каза тя с горчив смях. — Преди два дни получихме вест, че тук в Денъм има делегация от южните кланове, която иска да говори с клана Оларон.

Обърнах се към Яго и видях, че изглеждаше толкова объркан, колкото се чувствах аз.

— Защо Денъм? — попитах я. — Защо да не се свика среща в южните колонии? Или защо изобщо в колониите? Ако искат да говорят с него, изглежда, че биха изпратили делегацията си в Кършид.

Тя разпери ръце в жест на объркване и закрачи нагоре-надолу близо до ямата за палене на огън.

— Това е другият голям въпрос. Дойдох тук с хората си, а той е там на срещата с две дузини от собствените си ездачи. Очакваме го вече всеки момент.

Сега самият Яго започна да крачи неспокойно:

С Яго приехме поканата на Орла да вечеряме с нея след това. Още не бързахме да се връщаме в Граси Хил.

— От тази страна на границата с Денъм има много икори. Ако това бъде разкрито от някого, който има власт, няма да се наложи хората на Уорън да инсценират повече конфликти.

С Яго приехме поканата на Орла да вечеряме с нея след това. Още не бързахме да се връщаме в Граси Хил и се надявахме да се видим с Падриг и да научим за мистериозната среща. Когато се нахранихме, Орла ми даде дрехи да се преоблека. Бях яздила дотук, облечена с твърде голямата за мен риза на Яго и без обувки. Импровизираната ми пола за езда се беше скъсала в някакъв момент, който дори не си спомнях, може би когато побягнах от колибата. Единствената допълнителна дреха, която Орла си беше донесла, беше дълга зелена рокля, поръбена с кариран плат, която изглеждаше твърде пищна. Но обемистите поли поне бяха разделени, за да може да се язди с тях, а и предположих, че е по-добра от другия ми вариант.

Тя седеше с мен, докато сплитах косата си, а Яго се грижеше за Фелисия. Докато го гледаше, това облекчи малко напрежението й и тя ми каза с усмивка:

— Ако съм имала някакви съмнения относно чувствата му към теб, те отдавна си отидоха. Никога не съм мислила, че ще доживея деня, в който той ще остави някого да препуска с този кон. Никога не съм мислила, че ще доживея деня, в който ще ореже гривата й. Това означава ли, че сте решили проблемите си?

— Не. Ни най-малко. Сега всичко е ясно и открито, което ми се струва по-добре. Не исках да го изоставям така. Но все още нямаме отговор за парите, от които имам нужда. И не мисля, че мога да се насиля да се омъжа за някого другиго, за да се сдобия с тях. Но какво друго мога да направя, без Яго да изгуби поминъка си?

— Забрави парите — каза тя безцеремонно. — Мъжът, когото обичаш, не е ли по-важен от тях?

Бях се уморила да заобикалям темата за Мери, особено с някого, когото уважавах толкова много, колкото Орла.

— За дъщеря ми са. А тя е по-важна от един съпруг.

— Както и би трябвало — отвърна Орла без помен от осъдителност в тона. — Значи парите са важни. Задължително ли е да ги получиш от съпруг?

— Бих го направила, ако можех. За нещастие, няма много други начини някой като мен да го направи.

Орла впери поглед в пространството, размишлявайки озадачено.

— Според това, което забелязах, „някой като теб“ може да прави всевъзможни неща. Ти побеждаваш природата и действаш като арбитър между различни групи хора. Ръководиш другите и се грижиш за нуждите им. Изглежда, че някъде все трябва да има пари. Ако можеха да ти плащат за преодоляването на невъзможни ситуации, щеше да си богата жена.

Засмях се на това. Когато ме чу от отсрещната страна на поляната, Яго хвърли поглед през рамо. Ярката му, великодушна усмивка едновременно разбиваше и изпълваше сърцето ми.

— Проблемът — казах на Орла, като го гледах с обич — е, че съм жена. Трябваше да чуеш какво нелепо заплащане ми предложиха за…

Тирадата ми беше прекъсната от пристигането на отряд икори в червен кариран вълнен плат. След броени мигове малкият лагер вече беше претъпкан и шумен. Яго се промъкна през тълпата и стисна ръката ми, дърпайки ме със себе си, докато се опитвахме да открием отново Орла. Намерихме я близо до началото на пътеката да разговаря с мъж, чийто вид ме накара да зяпна.

Сърцето ми не принадлежеше на никого другиго, освен на Яго, разбира се. И въпреки това беше трудно да не бъда зашеметена при вида на Падриг Оларон. Може би беше, защото бе с голи гърди точно както в класическите истории за икорите. А освен това гърдите и ръцете му бяха покрити с твърди мускули, а надолу по гърба му се спускаше коса с цвят на платина. Под златна диадема проблясваха ледено сини очи.

— Не мога да повярвам, че някога съм оприличавал Гидиън на Кириел — прошепна ми Яго.

— Не мога да повярвам, че мислех, че Фелисия има най-хубавия косъм, който съм виждала — прошепнах в отговор.

Падриг и Орла водеха бърз и разгорещен разговор на езика на икорите. Е, беше разгорещен от нейна страна. Имах усещането, че той също е развълнуван, но заради хладния му и надменен маниер беше трудно да се определи. Ние и няколко икори чакахме мълчаливо, докато двамата продължаваха разговора си. Никой не изглеждаше удовлетворен, когато той приключи. Като забеляза Яго и мен, Орла ни повика с жест да пристъпим напред и ни представи.

Падриг ни огледа с непроницаемо изражение и фактът, че не се изненада, ме наведе на мисълта, че Орла му е разказала всичко за нас. Винаги свикнала да минава направо на въпроса, тя заяви:

— Делегациите от Кършимин и Кърмойрия пристигнаха преди армиите си, които сигурно вече са пресекли границата и са влезли в Денъм.

При последните думи тя хвърли поглед към Падриг за потвърждение. И той кимна.

— Би трябвало да стигнат до Кейп Триумф след по-малко от седмица.

— Чакайте, чакайте — обади се Яго. — Кейп Триумф ли?

— Защо, за бога, отиват там? — попитах, също толкова стъписана, колкото и той. — Не че искам да потеглят към което и да е място, но техните проблеми не са ли с южните колонии?

— Бяха — отвърна Падриг: тонът му бе толкова безстрастен, колкото и останалата част от него. — Докато армията на Кейп Триумф не беше изпратена да ги нападне.

Обърнах се към Орла в паника:

— Кажи му…

— Казах му, казах му — вметна тя.

— Сигурен съм, че намеренията ви са добри — поде Падриг с тон, който намекваше, че изобщо не смята така, — но няма значение какви недоразумения или конспирации са ни довели до този етап. Основната част от армията на Денъм идва — придвижването им се следи. А ако Осфрид настоява на подобно враждебно действие, Кършимин и Кърмойрия ще отговорят подобаващо, като ударят най-големите градове на колонията.

— Това е лудост — изсъска Орла: мнение, което явно бе изказвала пред него многократно.

— Не и ако няма никого, който да я защити — възрази Падриг.

— Гражданското опълчение е там — каза Яго. — Едва ли може да се каже, че градът е напълно уязвим.

— Почти — особено за обединените им армии. Бил съм в Кейп Триумф. Виждал съм състоянието на гражданското му опълчение. Ако се обединим с другите и се появим пред портите, градът вероятно ще се предаде без битка.

Орла се обърна рязко към него с проблясващи очи:

— Няма да щурмуваме портите им!

Той посрещна гнева й, без да трепне:

— Можеш да водиш хората си, както искаш. А аз ще водя моите.

— А ще ги поведеш ли към Кейп Триумф? — запита настоятелно Яго. Лъчезарното, дружелюбно лице, на което се бях възхищавала съвсем неотдавна, беше станало бледо и напрегнато. — Може би можеш да превземеш града без битка, но не можеш да го задържиш без такава. Знаеш това. Може да отнеме малко по-дълго време, но те ще доведат обратно армиите. Вероятно ще включат и флота.

За пръв път Падриг придоби вид, сякаш се колебаеше.

— Още не съм се съгласил на това — за голямо неодобрение на другите кланове. Върнах се тук да го обсъдя с бъдещата си съпруга, но единственият резултат бе, че бях посрещнат с още упреци.

— Не биваше да ги оставяш без никакви възражения. — Орла скръсти ръце и се отмести. — Трябваше да откажеш.

— Те ще потеглят със или без нас и оставиха на мен решението да се присъединя към тях по пътя. Взех най-доброто решение, което можех в онзи момент, Орла. — Още беше страховит, но в очите му проблясваше нещо, което ме накара да помисля, че въпреки спора наистина искаше одобрението й. — И наближава моментът, когато не може да се допусне това да продължи.

— Нямаше да продължи с вас още много дълго. — Трепнах, когато онзи стоманен поглед се насочи към мен, но не отстъпих от аргумента си. — Беше на път да избухне в централните колонии! Но ако можем да се свържем с хората, които са отговорни за това — онези, които наистина имат власт, можем да спрем всички схватки както по границата, така и във вътрешността.

— Другите икори вече са на път. Твърде късно е — каза той.

— Можем ли да ги изпреварим?

При този въпрос всички замлъкнаха. Беше почти разстройващо от по-ранния спор. Най-накрая Падриг каза:

— Доколкото разбрах, са били на брода на Йост Ривър. Това е на около четири дни път, също като нас. Може би пет, но предполагам, че се придвижват бързо. Искаха да минат, преди армията да разбере, че са го направили.

— Бихте могли да ги изпреварите. — Яго прокара ръка през косата си и впери поглед нагоре, докато мислите му се въртяха като вихър. — Ще трябва да страните от пътищата на колонията, разбира се, но можете да ги използвате, ако пътувате и нощем. А после ще спестите време както заради по-дългите часове, така и заради по-преките маршрути. После се освободете от всичко, което ще ви забави. Никой да не се движи пеш. По-малко почивки. Толкова бързо темпо, колкото конете могат да поддържат, без да стане опасно.

— Няма да отида там с отряд в намален състав. — Падриг кимна към събраните си войници. — Ако само гражданското опълчение ни окаже отпор, бихме могли да превземем града с група с този размер — с битка, но така да бъде. Няма да пристигна сам и да им дам предимство.

— Няма да има значение дали имаш подкрепление, ако преди всичко попречиш това да се превърне в битка! — посочих. Опитвах се да запазя спокойствие, но беше трудно, когато из ума ми постоянно се мяркаха представи за Кейп Триумф, горящ и обсаден.

— И наистина мислите, че мога? Само като отведа армията си там преди другите?

— Да. Е, аз мога. Ние можем. — Виждайки скептицизма на Падриг, казах: — Стигнете там бързо. Толкова бързо, колкото е в границите на човешките възможности. Повярвайте ми, ще привлечете вниманието им и ще си осигурите среща с правителството. Позволете на Яго и мен да ви помогнем да говорите с тях. Ще им кажем каквото знаем — ще им покажем пленника си. И просто ще бъдем дяволски убедителни. Бива ни в това. После, щом нещата бъдат договорени, от вас ще зависи да убедите другите да отстъпят, когато пристигнат. Можете ли да направите това?

Предизвикателството го изненада за миг, но той се съвзе бързо:

— Ако водачите там признаят неправдите, които ни бяха причинени, и ни обезщетят подобаващо? Разбира се. Лесно е в сравнение с това, което твърдите, че можете да направите. Вашите хора не са известни със справедливото си отношение към нас.

— Никога не са си имали работа с Яго и мен — отвърнах дръзко.

Бях уверена, че мога да направя каквото казах — главно защото не можех да приема, че не съм способна да го направя. Ако се провалях, Адория можеше да бъде потопена във война. Приятелите ми щяха да са в опасност. Мери щеше да е в опасност.

Това, в което бях по-малко уверена, беше, че Падриг ще остави мен и Яго да се опитаме да преговаряме. И следователно беше повече от шокиращо, когато той се съгласи на плана. Щом времето внезапно се оказа проблем, всичко се разви с вихрена бързина, като не ми даде особена възможност да се измъчвам с размишления заради онова, в което току-що се бях въвлякла. Докато лагерът кипеше от оживление около мен в приготвяне на багаж и подготовка да потегли възможно най-бързо, Яго ме дръпна настрана и ме целуна. И не беше бегла, мимолетна целувка. Беше дълга целувка. Дълбока целувка. Целувка, която би скандализирала майка ми. Фактът, че всички бързаха твърде много, та изобщо да забележат, доказваше в какво състояние сме.

— Това пък за какво беше? — ахнах, когато Яго най-накрая се дръпна назад.

Той обви лицето ми с длани: очите му преливаха от някакво странно печално щастие.

— Защото те обичам.

Думите и изражението едновременно ме развълнуваха и ме смутиха.

— Ами, да, и аз те обичам. Но това никога преди не те е карало да изнасяш представление пред всички.

Той се ухили:

— Обичам те по всевъзможни причини, една от които е удивителната дързост и убедителност, които прояви пред онзи тип Падриг. И знам, че ще направиш същото в Кейп Триумф. Губернаторът няма да има шанс.

Нещо в тона на Яго ме разтревожи:

— Ние ще направим същото.

— Боя се, че не. — Той отново ме целуна по устните. — Ще ти се наложи да го направиш сама. Защото аз не идвам с теб.