Смарагдово море

Глава 14

Успях да се върна в църквата навреме за втората половина от службата и никой, освен момичетата от Бляскавия двор не беше забелязал отсъствието ми. Единственото наказание, което понесох, си бях навлякла сама: пропуснах обяда. Докато се натоварихме обратно в шейната на Яго, вече бях замаяна от глад.

Той ни откара у дома, отклонявайки неискрената покана на Самюъл за вечеря. Яго отново галантно помогна на всяка от нас да слезе. Стиснал ръката ми, я огледа от двете страни.

— Ако се тревожиш за ръцете си, е добре да носиш ръкавиците си по-често.

— Изгубих ги. — Гледах гърба на Дайна, докато тя влизаше в къщата. — Но по-скоро ще оставя пръстите си да окапят от замръзване, отколкото да й кажа. Ще ме накара да пиша за немарливостта със собствената си кръв.

— Е, да се надяваме да не се стигне до нито един от тези два завършека. — Той провери юздите на конете, а после скочи обратно на мястото си. — Утре рано потеглям да се видя с Луис.

— Колко време ще отнеме всичко това?

— Зависи дали ще спирам някъде. Но във всеки случай ще се върна преди края на седмицата.

Мисълта за отсъствието му от града ме накара да се почувствам странно самотна. Имахме твърде малко съюзници и въпреки странностите на Яго беше утешително да имам наблизо и друг външен човек.

— Каква прекрасна служба — каза Дайна на Гидиън на вечеря същата вечер. — Не мисля, че някога съм чувала истината на Урос да бъде излагана така красноречиво. „Страхът е клетка, а ние сме тъмничари сами на себе си.“ Не мога да си избия тези думи от главата.

— Аз също — вметнах.

Гидиън не ме поглеждаше, но по лицето му потрепна усмивка.

— Беше отлично послание — съгласи се Самюъл. — Нед и Лоуъл говориха с мен по въпроса след това и отбелязаха напредъка ти. Следващия път трябва да насърчиш хората да успяват — но също и да ги накараш да разберат тежките последици от неуспяването.

Когато се оттеглих да си легна по-късно, приятелките ми незабавно се скупчиха около мен и настояха да узнаят къде съм изчезнала.

— Не мога да ви кажа — отвърнах, с което предизвиках стонове. — Все още не всичко е уредено и макар че ви имам доверие, все още не мога да рискувам случайно да се разчуе.

Ванеса се тръсна нацупено на леглото си:

— Нищо ли не можеш да ни кажеш?

Спрях да разкопчавам роклята си:

— Е, донесох ти подарък. В наметката ми е.

Ванеса се спусна към наметката и извади романа:

— Умирам си да прочета това! Откъде го взе?

— По-добре е за теб да не знаеш.

— Надявам се да го споделиш — каза Дамарис, надвесвайки се през рамото на Ванеса.

— Разбира се. След като го свърша. — Ванеса притисна книгата към гърдите си. Широко усмихната, ми каза: — Тамзин, нямаш представа колко се радвам, че успяваш да постигаш нещата.

Макар че през нощта не наваля нов сняг, на другата сутрин пътищата още не бяха напълно разчистени. Един съсед ни откара до града с шейната си и аз открих, че очаквам с нетърпение деня, макар да беше тежък. Последните два дни бяха задушаващи и потискащи и се радвах да разполагам отново със свободата на собственото си разписание.

След като съседът ни остави на градския площад, Гидиън предложи да ме придружи до къщата на Честър.

— Наистина ми помогна с онази проповед.

— Ти свърши цялата работа. Онова представяне беше невероятно.

— Защото имах правилните думи. Наистина знаеш как да въздействаш на хората. Дарба като тази… — Той оправи шапката си и се загледа в сутрешното оживление на площада. — Е, това е нещо, което би трябвало да правиш редовно.

— Някак не мисля, че ще имам много шансове да го правя в Кейп Триумф.

— Би могла да го правиш, ако останеш тук. — Той сведе поглед, докато подритваше снега. — Има ли някаква причина — някой човек, който може да те убеди да приемеш този начин на живот?

— Какво? Не. Е, може би ако самите ангели слязат и… — Видът на сериозното му изражение ме накара да млъкна рязко.

— Съжалявам — каза той бързо. — Не биваше…

— Не че аз съжалявам, аз…

— Беше неуместно…

— Беше…

И двамата спряхме да се опитваме да говорим един през друг и замлъкнахме едновременно. После очите ни се срещнаха и започнахме да се смеем.

— Сигурно ти звучи безумно — каза той. — Познаваме се от колко, само малко повече от седмица? Но ти казвам, тези моменти с теб са сред най-щастливите в живота ми.

Гледах възхитено как прокара ръка през косата си, която бледата светлина на зимното слънце превръщаше в полирано злато. Не можах да възпра един спазъм на печален копнеж. Той наистина беше ужасно привлекателен. И мил.

— Гидиън, не знам какво да кажа. На мен също много ми харесваше да прекарвам време с теб. Мисля, че си единственото ярко петно в тази град.

Той ожесточено поклати глава:

— Не, в това има нещо повече, отколкото си даваш сметка. Кълна се. Ако можеше просто да опиташ и наистина да се отвориш за него… мисля, че ще видиш каквото виждам аз. Знам, че блясъкът на Кейп Триумф и неговото богатство са съблазнителни, но всичко това е преструвка. Ти имаш сияен дух, Тамзин. Наистина ли искаш да го прикриеш, като се движиш в кръг от други хора, които нямат такъв дух?

Сияен дух. Никой досега не ми беше казвал такова нещо, дори не и Хари в дните, когато всяка дума, излязла от устата му, беше достойна за любовно стихотворение.

— Това, че мислиш за мен по този начин, означава толкова много за мен. Не са много тези, които са мислили така — добавих, гласът ми пресекна. — И ще бъда честна — не мисля, че много хора тук споделят това мнение.

— Това е само защото живееш със семейство Коул. Ако ти и аз бяхме… — Той прочисти гърло, червенина обля бузите му. — Ако беше моя съпруга, управляваща собствено домакинство, нещата щяха да бъдат много различни. И видя колко въздействаща беше онази проповед! С твоята помощ наистина бих могъл да достигам до хората. Бихме могли да ги вдъхновяваме, вместо да ги плашим.

— Много би ми харесало да видя това — казах искрено. — А ако нещата бяха прости за мен… е, кой би могъл да каже? Но не са. Обвързана съм със скъп брачен договор и имам в живота си множество сложни неща, за които да се грижа. Разбираш ли какво казвам?

— Да. — Въпреки че беше разочарован, очите му сияеха с вътрешна светлина. — Но да знам, че мислиш хубави неща за мен, макар и малко, ме прави щастлив.

— Често мисля хубави неща за теб.

Стояхме така още няколко мига, обгърнати в топло задоволство.

— Предполагам, че не бива да те задържам — каза най-накрая. — Нали ще поговорим повече по-късно?

— Разбира се.

Неочакваното му предложение остави у мен порой от противоречиви емоции, докато вървях към дома на Честър. Кой би могъл да предвиди това? Дамарис вероятно щеше да твърди, че го е предусетила — помислих си иронично. Почувствах се виновна, задето му отказвам, и още по-виновна, че не бях влюбена до уши в него — не че очаквах да съм влюбена така в онзи, за когото се омъжех, който и да беше. Въпреки това държах на него.

Гидиън беше невероятен човек и щях да съм късметлийка да си намеря мъж дори наполовина толкова добър и мил. Ако ми беше говорил така в някоя бална зала в Кейп Триумф е джобове, пълни със злато за Джаспър, вероятно щях да кажа „да“ на момента.

Бях толкова разсеяна, че забелязах малкия платнен вързоп върху кухненската маса на Честър чак след като направих първата си обиколка, за да взема дрехите за пране. Понякога, ако имаше изостанала храна, Честър ми оставяше по някоя бисквита или парче сирене. Трогната от вниманието му, развих плата и открих… ръкавици с един пръст.

Пробвах ги зачудено, опитвайки се да разпозная невероятно меката им, черна материя. Кашмир? Ангора? Как можеше да е като коприна на допир и въпреки това да е толкова топла? По маншетите им изключително грижливо бяха пришити миниатюрни сребърни мъниста като звезди, поръсени по нощното небе. Но когато отпуснах ръце, ръкавите на роклята ми се разстлаха върху горната част на ръкавиците, скривайки онзи забранен блясък.

— О, Яго — промърморих. — Предполагам, мислиш си, че постъпваш хитро. — Може и така да беше. Никой, който хвърлеше поглед към мен, не би помислил, че нося друго, освен чифт прилични, одобрени в Грашонд ръкавици с един пръст. Неспособна да сдържа една усмивка, ги пъхнах в един джоб на наметката си, без да съм сигурна дали бих рискувала да ги нося. Дори и да не ги сложех, стъпките ми станаха малко по-бързи, а на сърцето ми стана малко по-леко, като знаех, че пося тайно късче блясък със себе си.

Няколко дни по-късно извила се през нощта буря засипа пътищата с достатъчно сняг, за да възпрепятства отново пътуването, напомняйки ми пак, че зимата все още ни държеше в хватката си. С ужас очаквахме тежко и мъчително ходене пеш до града в онази сутрин, когато, за късмет, един съсед, който имаше шейна, се отби и предложи да ни закара. Докато събирахме нещата си, Дайна внезапно се втурна с тропот надолу по стълбите на кухнята и изрева:

— Какво е това?

Самюъл, който четеше някакви книжа в дневната, скочи на крака:

— Дайна Коул! Говори по-тихо.

Дайна се втурна към него с очи, пламтящи от бурно възмущение:

— Виж! Виж какво намерих! — Тя метна нещо към пода. То се удари в него със силно тупване и аз затиснах устата си с ръка, за да заглуша едно ахване. Беше отмъкнатият роман.

Самюъл го вдигна, прелисти страниците, а после бавно вдигна очи. Докато Дайна реагира невъздържано, той заговори със смразяващ, плашещо овладян тон:

— Откъде дойде това чудовищно нещо?

Дайна посочи нагоре:

— Беше на тавана. Намерих го, когато се качих да прибера книгата на Гидиън.

Нямах шанс да се засегна, задето Дайна беше заела книгата, която аз бях взела назаем, защото ужасът на другото, което се беше случило, беше твърде смазващ. Предполагаше се Ванеса да скрие романа, преди да си легне да спи, а снощи сигурно беше забравила. А аз пък бях забравила да проверя. Сега, докато стоеше, дори, лицето й беше толкова пепеляво, та си помислих, че може да припадне.

Дотогава врявата беше накарала Гидиън да излезе от стаята си. Самюъл се приближи с едри крачки до приятелките ми и мен и вдигна книгата.

— Чие е това? — попита с онзи невъзможно лишен от емоции тон.

Навлажних устни, готова да проговоря, но Ванеса се беше отърсила от шока си.

— Мое, сър.

Стъписана, подех:

— Не, това е…

— Моя е — каза тя по-високо, като ме стрелна с гневен поглед. — Исках нещо за четене.

Самюъл посочи към полицата с многобройните екземпляри от книги със свещени текстове върху нея.

— Има четива в изобилие.

— Просто исках нещо различно за четене.

— Ванеса… — пробвах.

— Тихо, Тамзин. — Този път Самюъл беше този, който ме прекъсна. — Онези книги са единствените неща, които е нужно да четете. Боклуци като това са забранени.

Овладяното изражение на Ванеса потрепна:

— Наруших ли закона?

Бентът на гнева му се отприщи:

— Наруши морален закон! Внесе поквара в това домакинство! — Самюъл се завъртя рязко и запрати книгата в огнището.

Ужасена, прекосих половината стая, преди Гидиън да ме хване за ръката.

— Тамзин, остави я.

Гърдите ме заболяха, докато гледах горящите страници. Идваше ми да заплача.

— Какво прахосничество.

— Да — каза Самюъл. — Прахосване на хартия и кожа. Загуба на време. Прахосване на мислите ти. Романи като този насърчават безразсъдството и зарязването на принципите. Сега. Кажете ми откъде дойде.

Ванеса не знаеше, разбира се, но отговори бързо:

— Намерих я.

— Намери я? — изсумтя насмешливо Дайна. — Не намираш подобна книга просто ей така да се търкаля тук!

Баща й вдигна ръка да я накара да замълчи:

— Аз ще се оправя с това. Духовната дисциплина е моята територия. Но Дайна е права. Не си намерила тази книга тук.

Ванеса сведе поглед:

— Не, сър. Намерих я, докато вървях към къщи един ден. Има един недостроен обор, по северния път? Стана ми любопитно и отидох да разгледам. Намерих това в една торба там.

— Трудно ми е да повярвам — каза той. — Моля се на ангелите да не добавяш и лъжа към списъка с простъпките си.

Гидиън се раздвижи, погледът му стана разтревожен:

— Това е оборът на Ърскин, нали? Той беше наел онези мъже от Саут Джойс да работят по него миналата есен. Онези, които избягаха? Не бяха точно известни с примерното си поведение.

— Да, но освен това не бяха познати и с това, че четат. — Самюъл се взря настойчиво във Ванеса за един дълъг миг. — Ако това наистина е станало преди няколко дни, защо не ни донесе книгата веднага?

Когато Ванеса не отговори, Дайна го стори на драго сърце:

— Защото е знаела, че е нередно. Знаела е, че ще я вземем.

Рязко издърпах ръка от тази на Гидиън и пристъпих няколко крачки напред:

— Нищо от това не е вярно! Аз съм виновна. Аз намерих книгата.

— Да, ти я намери. — Ванеса вдигна поглед към мен с печално, но спокойно изражение. — И се опита да ми кажеш да постъпя правилно.

Самюъл хвърли поглед между нас:

— За какво говорите?

— Тамзин намери книгата на тавана и искаше да ви я донесе. Помолих я да почака и казах, че сама ще го направя. Но… не го направих. Сега тя се опитва да поеме вината.

— Ванеса! — възкликнах.

Очите на Самюъл се изцъклиха, презрението му изпълни стаята:

— Излъгала си нея, измамила си нас и умишлено си скрила покварена литература. Това не може да се третира снизходително. — Махна на нас, останалите, да вървим към вратата. — Тръгвайте на работа. Няма да допусна някой толкова пропаднал да се смесва с гражданите на този благочестив град — особено децата му. Тамзин, поеми задълженията й в училището днес. Прането може да бъде отложено.

— Но…

Дамарис на практика ме извлече през външната врата, докато се опитвах да протестирам.

— Ванеса направи избора си, Тамзин.

— Наказват я за това, което аз направих! — изсъсках.

— Не ти си оставила книгата без надзор.

— Все пак аз съм…

— Просто ще навлечеш неприятности и на двете — вметна Уинифред. — А ние имаме нужда да ни измъкнеш оттук. Тя излезе напред да поеме вината — позволи й.

Гневът и възмущението, които горяха в гърдите ми, отвличаха вниманието ми цял ден, докато се опитвах да върша работата на Ванеса: да помагам в градското училище. Обикновено това задължение щеше да е удоволствие, но умът ми постоянно се отклоняваше към Ванеса, докато обикалях из класната стая, като обучавах децата подобаващо и се стараех да се придържат към възложената задача.

Пропусках правописни грешки, докато проверявах съчинения, а веднъж показах на едно момиче как да използва събиране за задача с изваждане. Директорката на училището ме изгледа отвратено и промърмори:

— Надявам се Ванеса да се върне скоро. Или поне да ни изпратят по-начетен заместник.

Когато пристигнах вкъщи вечерта, Ванеса не беше там. Научихме, че е била отведена в града и „се разкайва в уединение“ в къщата на един от магистратите.

— Ще прекара три дни сама в стая със скромни удобства — каза ни Самюъл сериозно. — Няма да разговаря с никого. Единствената й компания ще бъдат светите книги и ще подготви писмено покаяние, което да бъде прочетено на глас по време на службата тази седмица.

Бяхме чули няколко „писмени покаяния“ в църквата. Едното беше от жена, обвинена в прекомерна гордост, защото се беше хвалила как кравата на нейното семейство била най-красивата в Констанси. Друг покайващ се беше мъж, който се беше добрал до контрабандно вино — вероятно от Яго — и случайно беше влязъл в къщата на съседа си, мислейки я за своята. Мъжът очевидно беше отишъл право до кухненската маса, беше седнал и бе поискал да му сервират вечеря.

С приятелките ми се бяхме опитали да сдържим кикота си при драматизма около подобни глупаво звучащи изповеди, но сега мисълта, че Ванеса ще трябва да застане пред всички онези осъдителни лица и да се унижи, ни остави съкрушени. Копнеех да поговоря с Гидиън, сигурна, че може да помогне. Това беше морален въпрос, не домашен. Беше негова територия. Той обаче беше затънал в работа, която един от другите свещеници току-що му беше възложил, и всичко, което можех да направя, беше да дам отдушник на чувствата си пред Уинифред и Дамарис, щом стана време за лягане.

Когато Ванеса се върна на третия ден, изглеждаше така, все едно беше отсъствала три месеца. Лицето й беше изпито, а очите й бяха хлътнали и под тях имаше тъмни сенки. Не се беше къпала или преобличала и беше по-слаба, отколкото когато най-напред бяхме пристигнали в Констанси след цяла седмица на строги дажби.

Опита се да си придаде външна бодрост, уверявайки останалите от нас — особено мен — че затворничеството й не е било толкова лошо.

— Отдъхнах си от заяждането на Дайна! Все едно бях на почивка.

Но Ванеса не можеше да излиза от къщата на Коул до покаянието си в църквата по-късно същата седмица. Открих, че в допълнение към изповедта си щеше да й се наложи да пристига по-рано и да седи пред площада, носейки табелка с надпис „ИЗМАМА“. Щеше да бъде свалена едва след унизителната й изповед.

Колкото повече чувах за това, толкова повече кипях от гняв. Градът, който беше просто дразнещ преди, се беше превърнал в нещо зловещо. Трябваше да се махнем.

След близо седмица без никаква вест от Яго, един следобед реших да открия дали изобщо вече е успял да се прибере у дома. Работата в училището ограничаваше някогашната ми свобода да снова из града, и трябваше да изчакам до късния следобед, преди да мога да забързам надолу по лъкатушещия път край потока. Никой не отговори, когато стигнах до вратата му, но докато се обръщах да си тръгна, огромен мъж като планина излезе бавно от един от хамбарите. За един изпълнен с ужас миг си помислих, че някакъв престъпник напада имота на Яго, но мъжът небрежно вдигна на рамото си едно гребло и ми помаха приятелски.

Колебливо се приближих. След няколко неумели опита за разговор научих, че мъжът е белсианец и работи за Яго. Говореше малко осфридиански, а лорандийският, който знаех, макар и подобен на белсианския, не беше достатъчен за никакъв по-изчерпателен разговор.

— Арно — каза той, като посочи с пръст към гърдите си. Сигурно беше висок повече от два метра. Върху брадатото му лице разцъфна усмивка.

— Аз съм Тамзин. Господин Робинсън тук ли е?

Той посочи на запад:

— Господин Робинсън замина.

— Замина от Констанси?

— Да. На гости.

— Кога ще се върне? След колко дни?

Арно сви рамене, но не можех да разбера дали не знаеше отговора, или просто не знаеше какво бях казала.

— Когато го видите, може ли да му предадете, че се е отбила Тамзин? Да му кажете, че отчаяно искам да говоря с него?

— Да, да. Ще му кажа: „Тамзин е отчаяна за вас, господин Робинсън“.

— Ъъ… нямах предвид точно това, но ако го накара да дойде при мен, ще свърши работа. Благодаря ти, Арно.

— Довиждане, госпожице Тамзин. — Той се върна към задълженията си, като си подсвиркваше.

По пътя към къщи около мен духаше остър вятър и нахлузих черните ръкавици. Дори и без вихрушка по тези места винаги беше студено. Всъщност, имах чувството, че нито веднъж не се бях стоплила истински, откакто стъпих на борда на Сивата чайка. Кейп Триумф, за който се носеха слухове, че е горещ и приятен през лятото, сякаш беше безкрайно далеч от това ужасно място, чак в другия край на света. Сякаш Грашонд си бе наумил да изтощи както тялото, така и ума ми.

— Надявам се да си толкова умел в сключването на сделки, колкото казваш, Яго — промърморих под нос, — защото не знам още колко от това мога да понеса.