Смарагдово море

Глава 11

Тъмен, неясен силует проби бялата мъгла, материализирайки се в шейна, теглена от два сиви коня. Тя спря до мен, а когато кочияшът се наведе и протегна ръка, разпознах червения шал, който покриваше по-голямата част от лицето му. Яго изчака, докато се настаних на седалката до него, а после ми даде тежко вълнено одеяло, достатъчно голямо да застеле легло. Увих се в него като пашкул и се прегърбих.

Той отдръпна шала от устата си само колкото да изкрещи: „Добре ли си?“. Кимнах. Той тръсна поводите и даде знак на конете да обърнат, но не стигнахме много далече, преди да им нареди да направят рязък, остър завой надясно. Пъплехме едва-едва надолу по пътя заради времето и имах усещането, че Яго търси нещо. Нямаше много за гледане обаче. Вече дори не можех да съм сигурна къде са дърветата.

На два пъти той спря и обиколи пеш, като държеше въже, вързано за шейната. Гледах и чаках, неспособна да говоря във вятъра и снега. Когато се върна от трета обиколка до долу, той смени посоката и насочи конете наляво. Почувствах терена под нас да се променя. Шейната още се плъзгаше с лекота по дебелия слой сняг, но онова, което се намираше под нея, каквото и да бе то, не беше така равно като пътя. Минути по-късно се покачаха сенчестите очертания на постройки. Присмивайки леко очи, разпознах къщата и хамбара на Коул.

Яго ни доближи до предната част на къщата, колкото можа, и ми помогна да сляза. Проследи ме как зачитам към вратата, а после подкара шейната към хамбара и скоро изчезна от поглед.

Вятърът изтръгна вратата от мен, докато я отварях, и запрати снежна вихрушка вътре. За да я затворя отново, трябваше да се облегна на нея с цялата си тежест. Щом бурята отново бе затворена навън, се облегнах назад и закрих очи задъхана, почти неспособна да повярвам, че съм тук. С бариера между мен и природните стихии светът внезапно ми се стори невъзможно неподвижен и тих — и топъл: не че нещо от тази топлина вече влизаше в мен. Краката ми трепереха, а ледени кристали покриваха голяма част от лицето ми.

— Тамзин!

Разтрих очи и видях Уинифред и Гидиън да се втурват във фоайето. Дръпваха ме в главната всекидневна и донесоха един стол до огнището, докато Дайна рязко нареждаше на другите да донесат гореща вода и още одеяла. За щастие, цялото домакинство беше тук. Трябваха ми няколко опита, преди да успея да заговоря, а дори тогава вцепенените ми устни и език ме препъваха.

— Я-я-яго е от-отвън — казах.

Самюъл се приведе по-близо:

— Яго?

— Джейкъб Робинсън ли? — попита Гидиън.

Успях да кимна едва доловимо и отпих от чая, който Ванеса ми подаде.

— Намери ме на пътя. Мисля, че е в х-хамбара. Надявам се да е.

— Със сигурност дори той не е чак такъв глупак, че да опита да се върне в тази виелица — каза Самюъл, като си размени неспокоен поглед с Гидиън.

Блъскане по вратата даде търсения отговор и Гидиън забърза да помогне на Яго да влезе вътре. Обточена с вълна шапка с наушници беше заменила шапката с широка периферия, която бях видяла по-рано, а рунтав кожух покриваше палтото му от гладка кожа. Един пласт сняг беше покрил в бяло всичко, с изключение на онзи дързък червен шал. Той го дръпна от лицето си, за да приеме чаша чай.

— Благодаря. Вкарах впряга си в обора ви — надявам се, че не е проблем.

— Разбира се — отвърна Самюъл.

— Толкова се разтревожихме, Тамзин — каза Дамарис, като кършеше ръце. Другите момичета кимаха неспокойно.

— Почти мислех да изляза да те търся — добави Гидиън. — Но бурята връхлетя твърде бързо. Самюъл не мислеше, че мога да стигна до града навреме… и не знаехме къде си.

Дайна стоеше в края на стаята с ръце, скръстени на гърдите.

— Нямаше да попаднеш в нея, ако се беше прибрала по-рано. Защо закъсня?

— Хайде сега, Дайна — обади се Гидиън с леко смръщено чело. — Мисля, че можем да се въздържим от всякакви укори предвид обстоятелствата.

При кроткия упрек Дайна стисна устни в права линия, но не каза нищо повече.

— Вие двамата откъде се познавате? — попита Самюъл Яго и мен.

Откъде наистина? Едва ли можех да им кажа, че бях отишла сама да се пазаря с пария на тяхната общност. За късмет, на Яго, естествено, не му липсваха думи:

— Не се познаваме, ако не се брои една размяна на имена набързо. Връщах се от града, когато се натъкнах на нея. Тя ми каза, че е тръгнала насам, и това беше по-близо от дома ми. — Той дари с усмивка другите момичета. — Нямах представа каква компания поддържате тук.

— Те са наши гости, а стореното от теб тази вечер е добро дело, Джейкъб. Добре дошъл си да останеш, докато трае бурята. — Стори ми се, че Самюъл изрече както комплимента, така и поканата с известна неохота. Погледът му падна върху мен. — А колкото до теб, надявам се, че оценяваш как ангелите за пореден път те пощадиха от гнева на природата.

— Да. — Хвърлих поглед към един от тъмните прозорци, когато издрънча от вятъра. — Честно казано, не знам какво щях да правя, ако бях останала там навън много по-дълго.

Намръщеното изражение на Гидиън се беше задълбочило.

— Когато тази буря отмине, е добре съветът да преразгледа работните назначения на момичетата — поне за такива като Тамзин и Дамарис, които обикалят пеш из целия град. Достатъчно безопасно е през лятото, но по това време на годината е твърде лесно да бъдеш застигнат от буря. Тази беше особено внезапна дори за онези от нас, които знаят за какво да следят.

— Точно каква работна задача е това? — Тонът на Яго беше съвършено невинен, без никакъв признак, че вече знаеше нещо за историята ни. — И се надявам, че някой ще бъде така любезен да ми каже имената на прекрасните ви гостенки. Признавам, толкова съм запленен от тях, че започвам да се питам дали всъщност съм още навън и просто имам халюцинации.

Думите на Яго предизвикаха в отговор усмивки от приятелките ми. Беше малко разрошен и раздърпан от бурята, но дори аз трябваше да призная, че имаше някакъв чар в дръзкото му поведение.

Самюъл посочи към всяка от нас подред:

— Уинифред, Ванеса, Дамарис и както знаете, Тамзин. Техният кораб заседна на източното крайбрежие и сега са отседнали при нас, докато успеят да продължат към Кейп Триумф през пролетта.

— О, нима? — попита Яго. — Какво ви чака там?

— Съпрузи, надяваме се — обясни Уинифред с нотка на силен копнеж в гласа. — Работихме и учихме, за да станем дами с висока култура, за да можем да се запознаем с изискани кандидати за женитба — ако все още са останали такива, докато стигнем там! Тамзин вероятно ще отмъкне който е останал. Никога не се отказва.

По някаква причина похвалата ме смути.

— Хайде сега, жива и здрава съм. Не е нужно да говориш хубави неща за мен.

По лицето й се прокрадна дяволита усмивка:

— Кой е казал, че се опитвам да бъда мила? Просто коментирам непреклонната ти природа… която, между другото, се радвам да имам близо до себе си. Не е чудно, че успяваме да се измъкваме живи от тези бури и други бедствия.

Усмихнах се в отговор, мислейки си колко дълъг път бяхме изминали от онази първа среща на борда на кораба. Трогателният миг беше разбит, когато Дайна обяви:

— Това, което аз се питам, е защо всички постоянно попадате от една беда в друга. Навярно е някакво божествено наказание.

Яго глътна наведнъж остатъка от чая си и остави чашата си върху чинийката с дрънчене.

— Струва ми се повече като божествено благоволение, щом продължават да се измъкват невредими. Сам казахте, че ангелите бдят над тях, господин Коул. Може би вашите гостенки носят някакво божествено послание за останалите от нас, а ние дори не го осъзнаваме.

Възцари се мълчание. Самюъл прочисти гърло и каза:

— Макар да е благоразумно да обмисляте начина, по който ангелите влияят на всичко в света, по-добре е тълкуването да се остави на по-опитните в изучаването на свещеното.

— Бихме се радвали да присъствате на службите някой ден, ако искате да научите повече — добави Гидиън.

Яго поклати глава ухилено:

— Не. Честно казано, изпитвам по-духовно чувство, когато работя навън на свеж въздух. Искам да кажа, огледайте се към слънцето и дърветата — дори тази буря. Урос е създал това. Църквата? Вие сте я построили.

— Нима предлагате богослужения навън, както правят аланзанците? — запита Дайна: ужас разкриви чертите й.

— О, боже мой, не съм еретик, госпожице Коул. Просто живея и отдавам почит на Бог според собствените си вярвания.

— Това е почти определението на ерес! — Самюъл отметна рамене назад и изглеждаше готов да изнесе проповед.

Забелязвайки това, Гидиън бързо каза:

— Е, беше дълга и тежка вечер. Навярно е по-добре да се съсредоточим върху честването на Урос, а не обсъждането му.

Самюъл, все още вглеждайки се внимателно в Яго, дори не мигна:

— Особено след като няма нищо за обсъждане.

— Разбира се, че не. Просто казвам, че може би всички ще се почувстваме по-добре, след като хапнем нещо за вечеря. — Гидиън може и да твърдеше, че се смущава на амвона, но умееше прекрасно да отбива удари. — Можеш ли да ядеш, Тамзин? Отложихме вечерята, когато започна бурята.

— Прекрасна идея. — Яго прикова усмивката си върху мен. — И какъв късмет, че дори не я пропусна.

Докато тръгвахме към кухнята, Дамарис ме хвана под ръка и ме задържа:

— Тамзин, чувствам се ужасно. Иска ми се да не беше носила онези доставки вместо мен. Нямаше да закъснееш, ако…

— Тихо — прошепнах и я прегърнах бързо. — Аз съм си виновна, че закъснях. Ти имаше нужда от тази почивка. Всичко сработи и почти си струваше да измръзна до смърт, та Дайна да се държи мило с мен. О, добре де, просто да не е ужасна.

Трудно беше да се присмивам твърде много на Дайна, когато поднесе поредната си отлична вечеря. Щом снегът по мен се стопи и се стоплих, ме обзе хищен апетит и погълнах бобената супа и листните зеленчуци, без да спра и за миг. Другите разказваха преживяванията си с бурята, а Ванеса разказа как се прибрала у дома с някакъв ученик, който живеел далече извън града.

— Снегът тъкмо започваше и толкова се радвам, че реших да говоря с майка му за намирането на учебник за по-напреднали. Иначе щях да се поболея от тревога как ще се прибере вкъщи! Толкова е умен. Жалко, че не могат да си позволят нищо ново, но ще направя импровизирана читанка, за да не скучае.

Яго изви вежда:

— Звучи, сякаш вие сте умната. Сигурно и самата вие четете доста.

Очите й засияха:

— О, да. Обожавам четенето. И ми липсва. По-рано дочитах по една книга на всеки няколко дни.

— Сериозно? Не си давах сметка, че зад тази красива усмивка има такъв начетен човек. И — чакайте малко? Какво? Това и трапчинки ли са на всичко отгоре? Леле. Знаете ли, добре е да поддържате ума си остър. Ако ви трябва нов материал, имам цял куп книги, които взех в Сътън. Исторически пиеси, романи.

— Тя няма нужда от такива неща — вметна Дайна. — Свещените писания ще поддържат остър ума й.

— Разбира се, разбира се. — Яго отново започна да яде, но не можа да мълчи много дълго. — Знаете ли, не помня кога за последен път съм ял нещо толкова вкусно. Госпожице Коул, не сте приготвили всичко това съвсем сама, нали? Усещам вкуса на дузина различни подправки. Сигурно сте накарали тези момичета да режат на ситно цял ден.

Дайна изглеждаше зашеметена от похвалата, а после, удивително, се изчерви от удоволствие:

— Всъщност… аз направих всичко, господин Робинсън. Готвенето е нещо, което приемам много сериозно. А вътре има само няколко подправки, при това основни. Може да се постигне много, ако човек умее да ги използва правилно.

Яго подсвирна тихо.

— Боже мой. Ще трябва един ден да се отбия с асортимента си от подправки и масла. Ако имате талант да създадете такова ядене от прости съставки, не мога дори да си представя какво бихте направили със съставки от цял свят.

Навярно ласкателството на Яго подобри настроението й, защото по-късно по време на вечерята Дайна намали наказанието, което Уинифред бе получила за това, че научила дъщерята на ковача да си сплита косата:

— Опрощава ти се писането на анализ на онзи пасаж. Просто се постарай да запомниш посланието му.

— О, ще го запомня — увери я Уинифред. — Вече го прочетох всъщност. Обожавам онзи абзац: „Помни сърцето си. Помни, че другите те обичат заради него — не заради властта или заслугите ти. Човешките условности може и да лъжат, но сърцето ще каже истината“.

Яго пусна вилицата си с дрънчене и се запитах още колко шокирани реакции може да успее да докара в рамките на едно хранене.

— Какъв мелодичен глас имате. Пеете ли?

— Не често. Предпочитам да свиря. — Мелодичният й глас стана меланхоличен. — Липсва ми цигулката, на която се упражнявах в Дънфорд. Надявам се, че ще имам своя собствена, когато се омъжа.

— Е, имам една лютня за продан. Едва ли е същото, но някои от принципите са подобни. С удивителното си умение можете да се упражнявате, преди да отидете на юг, а после да зашеметите кандидатите си. Не че и така няма да го направите. Всъщност сигурен съм, че ще имате толкова много, та дори няма да можете да им хванете бройката.

Самюъл въздъхна силно:

— Господин Робинсън, нищо ли не чухте в онзи цитат?

— Чух глас, който ме накара да помисля, че един от Шестте ангела е дошъл да ни рецитира — отвърна Яго сериозно.

Дамарис закри устата си с ръка, за да скрие смеха си.

— Пасажът се отнасяше за предпазването от суетата, а въпреки това ето ви вас тук, подхранвате я, като постоянно отправяте ласкателства към тези момичета, докато, освен това насърчавате материализма с непрестанните си опити да пробутате стоките си!

— Не мога да се сдържа да не продавам. Това ми е в кръвта. И всъщност не мога да удържа и комплиментите — не и когато има толкова много достойни да ги получат. — Яго направи широк жест с ръка около масата. — Освен това трябва да печеля хората на своя страна с наличните си умения. Нямам такъв късмет като нашия господин Стюарт, способен да омагьосва само с един поглед.

Гидиън се сепна при неочаквания комплимент:

— Съжалявам, какво?

— Не ви критикувам — каза Яго приятелски. — Просто излагам фактите. Един от нас трябва да се старае много повече, за да спечели вниманието на младите дами. Само да ви дадат меч и чифт криле, и ще бъдете въплътеният Кириел. Аз? Случва се да ме нарекат „сладък“, но никога „зашеметяващ“.

Самюъл застина насред хапката, неспособен да повярва какво се разиграваше на трапезата му. Междувременно Гидиън се изчервяваше толкова силно, че даже ушите му бяха розови. Дайна скочи в негова защита:

— Добрият характер на Гидиън е това, което му печели внимание.

— Мога да повярвам на това. Той е един от най-чудесните хора, които съм срещал някога. — Яго звучеше искрено. — Но вие вероятно сте разбрали отрано това, госпожице Коул.

— О, да — каза тя, мислейки, че е постигнала победа. — Разбрах колко е чудесен в мига щом го видях.

— В мига, щом го видяхте, а? Ммм-хмм, така и предположих — каза Яго.

Сведох поглед към чинията си, за да скрия една усмивка. Дамарис, също схванала шегата, запази спокойно изражение, въпреки че смях изпълни очите й.

— Подценявате се, господин Робинсън — каза тя. — Мисля, че ако си оставите косата да порасне малко, ще сте наистина зашеметяващ.

Яго сложи ръка на сърцето си:

— Така ли мислите? Никога не съм мислил за това. Звучи, сякаш имате добър усет за стил. Имам едно огледало, което…

— Тази вечеря приключи. — Самюъл избута стола си назад със скърцане и се изправи. — Джейкъб, ще ти приготвим легло в предната стая. Останалите от вас, момичета, помогнете на Дайна със съдовете.

— Не може ли Тамзин да бъде изключена от това задължение? — попита Ванеса. — След всичко, което преживя тази вечер? Вижте колко са напукани тези ръце.

— Повечето от това всъщност е от прането — казах, трогната от загрижеността й. — Но щом се възстановиха от над десетгодишно пране в Осфро, сигурна съм, че ще се възстановят бързо от… ъм, колкото време изкараме тук.

— Няма нищо срамно да показваш белезите от честен труд — каза ми поучително Дайна и дали защото още беше приповдигната от комплиментите на Яго, или просто мислеше, че другите може да я съдят, каза: — Можеш да си починеш край огъня, Тамзин.

Яго ме последва до огнището и се загледа навън през един от прозорците, докато аз се настанявах в един стол.

— Доста силна буря.

— За онази, която току-що предизвикахте на вечеря, ли говорите? — попитах.

Той се засмя и се настани в стола срещу мен, като го обърна, така че да може да подпре брадичка на облегалката му.

— Обичам да поддържам нещата интересни, това е всичко.

— Струва ми се, че можете да бъдете малко по-снизходителен към горкия си домакин, докато го правите.

— Струва ми се, че вие можете да бъдете малко по-снизходителна към горкия си спасител.

Мисля, че използва думата „спасител“, за да ми се присмее, но това не беше далече от истината.

— Благодаря ви за това. Нямах представа къде съм.

— На косъм да се залутате в южната гора. — Несериозността му изчезна. — Когато ви открих, се бяхте отклонили по една малка пътека, която се разклонява от пътя край потока. Едва ви зърнах, докато идвах. Истински късмет. Или божествено благоволение.

Потръпнах:

— А пък аз се тревожех, че просто съм подминала къщата. В името на Шестте. Защо въобще дойдохте да ме търсите?

— Когато осъзнах, че се задава буря, си помислих, че няма да успеете да се върнете тук, преди да връхлети най-лошата й част. Така че… трябваше да отида. — Закачливото проблясване в очите му се върна. — Имам повече сърце, отколкото си мислите.

— Няма да се извиня за онова, което казах по-рано, дори наистина да сте спасили живота ми.

— Разбрано.

Умълчахме се и аз се загледах в пукащия огън, любувах се златистите и оранжеви пламъци с техните сини сърца. Когато вдигнах поглед, открих Яго да ме гледа изучаващо.

— Какво?

— Трябваше да ви дам панделките — отвърна той неочаквано. — По-рано по-голямата част от косата ви беше покрита. Ако я бях видял цялата така, щях да ви ги дам без пари.

— Казвате това просто защото искате да покажете благоприличие сега, когато знаете, че дадох арниката на Орла безплатно.

Той облегна буза на ръката си: усмивката му стана по-широка, докато ме гледаше косо:

— Мисля си, че и вие може да имате малко сърце. Приятелките ви, изглежда, мислят така.

— Ако не бяхте толкова зает с опити да продадете нещо, щяхте да ги чуете как ме наричат непреклонна.

— Чух ги да ви се възхищават. И чух, че Дамарис звучеше доста признателна на път за вечеря.

Изпъшках:

— Подслушвахте ли?

— Не. Просто бях на правилното място в правилния момент, за да ме накара да се запитам дали в това, че се втурнахте в къщата ми, може би е имало нещо повече от себичен копнеж за шампанско и коприна. Може би бяхте там толкова за себе си, колкото и за приятелките си. А това пък ме кара да се питам дали би трябвало да съм нащрек. Искам да кажа, чувам, че не се предавате. Смятате ли пак да почнете да ме преследвате?

— По дяволите, ще ви се да преследвах вас, господин Робинсън. — Вдигнах ръка да прикрия една прозявка. Вече започвах да се уморявам твърде много, за да търпя подмятанията му. — Не си давайте повече труд. Ще намеря начин точно както винаги намирам.

Той повдигна глава и огледа ръката ми:

— Какво имахте предвид с десет години пране?

— Работех за майка си. Казах ви, че е перачка.

— Не… само казахте, че ръководи бизнес.

— Така е. Освен ако според вас това не се брои за бизнес?

Тонът на гласа ми не му убягна.

— Разбира се, че се брои. Предполагам, че си представях други видове бизнес. Магазин за изискани дрехи. Жена, занимаваща се с планиране на събития. Не мислех за нещо толкова…

— … мърляво?

Обичайната му усмивка оживя с потрепване.

— „Мърляво“? Не е думата, която бих използвал. Но когато ми казахте, че отивате да танцувате валс и да вечеряте с най-изисканите хора на Кейп Триумф, предположих, че вече имате връзки, за да извадите такъв късмет.

— Късмет? — Изправих гръб, внезапно разсънена. — Не съм дошла заради някакво забавление! Тук съм, защото работих усърдно — защото се борих със зъби и нокти в Осфро, а после излях всичко, което ми беше останало, за да стана най-добрата в Блу Спринг. Нямате представа колко много съм пожертвала за удоволствието да седя срещу вас точно сега, Яго Робинсън, и проклета да съм, ако вие, проклетите Наследници или дори това време ми попречите да получа каквото искам.

Това беше по-рязък отговор, отколкото заслужаваше: знаех, че не беше искал наистина да ме обиди. Но всичко просто изригна от мен, преди да успея да го спра. Бях уморена до мозъка на костите и най-сетне започвах да усещам тежестта на тези последни двайсет и четири часа — Дамарис, Яго и бурята.

Яго ме наблюдаваше със сериозно, но иначе неразгадаемо изражение и се запитах дали го бях шокирала толкова, че да го накарам да млъкне. Струваше ми се доста невероятно. И наистина няколко мига по-късно той поде:

— Вижте, ако… О, здравейте. — Очите му в зелено и пъстро се фокусираха върху нещо зад мен, а изражението му отново стана ведро. — Господин Коул. Госпожице Ванеса. Придърпайте си по един стол и елате при нас.

Обзета от паника, рязко се завъртях, очаквайки да видя как Самюъл ми заявява, че ще горя вечно в ада на Озиел заради непристойния си език, но стоическото му изражение ми подсказа, че не беше дочул. Ванеса стоеше зад него със завивки в ръце.

— Ще разчистим някои от тези мебели и ще ви приготвим легло — каза Самюъл.

Яго се изправи и се протегна:

— Благодаря, сър, но ако ви е все едно, тази нощ ще спя навън в обора.

— Там е смразяващ студ — възразих. Това поредната му шега ли беше?

Яго отвърна с намигване:

— Щом конете могат да го преживеят, значи и аз мога. Ще се чувствам по-добре, ако ги наглеждам, а господин Коул вероятно ще се чувства по-спокоен, ако съм извън къщата.

Самюъл се вдърви:

Нямаше да отправя предложението, ако не го мислех. Нашият дълг пред Урос ни заставя да проявяваме състрадание към всеки, който се нуждае от него.

Яго наклони глава и поглади брадичката си в пресилен жест на замисленост:

— Състрадание ли е, ако е дълг? Не би ли трябвало състраданието, по самата си природа, да се дава свободно? А ако не ме лъже паметта, не е ли така или иначе просто въпрос на преценка кой се нуждае от състрадание?

Гидиън се вмъкна вътре точно навреме да чуе тази последна част и да види гневния поглед на Самюъл в отговор. Вмъквайки се ловко между другите двама мъже, Гидиън попита любезно:

— Джейкъб, това ще бъде ли достатъчно, за да ти е топло? Сигурен съм, че можем да намерим допълнителни завивки.

Яго продължи да се взира в Самюъл още миг, преди да се обърне към Ванеса и одеялата й:

— Това е предостатъчно, благодаря.

— По-издръжлив сте от мен — каза тя. — Спахме навън няколко нощи на път за тук и всяка сутрин се чувствах като леден блок въпреки онази тежка меча кожа, която Тамзин намери по пътя.

— Как така? — Яго натрупа палтата си едно върху друго. — Нима безразсъдно е уловила някоя?

— Направи размяна с баланкуанците за допълнителни неща, така че на нас, останалите, да ни е топло. Предаде им любимата си рокля, тази прекрасната от зелена коприна, която…

— Достатъчно — сгълчах я. — Това е просто рокля. И спри, преди да си му дала идеи. Ще се опита да ми продаде нещо.

— Кой каза, че си мисля това? — Той вече беше целият дебело опакован и се канеше да увие шала около лицето си. — Но ако наистина имате нужда от още рокли, обърнете се първо към мен. Лека нощ, дами, преподобни. — Взе одеялата и изчезна през вратата към фоайето. Няколко секунди по-късно вятърът нахлу вътре, когато той отвори вратата, а после отново беше прогонен навън.

Самюъл се взря във вратата, отвори уста да каже нещо, а после поклати глава. Отправи се с тежки стъпки към кухнята: Ванеса точно се забърза след него, когато Дайна я повика.

— Тук винаги е интересно — прошепнах на Гидиън.

Той наклони глава, заслушан във вятъра.

— Нямаше да възразя, ако тази вечер беше по-малко интересно.

— Колко продължават тези бури?

— Обикновено два дни. Виждал съм ги да траят по цяла седмица.

— Седмица — повторих, ужасена. Какво щеше да прави някой, който се придвижваше пеш? Лесно беше да изпитвам гняв заради забавянето на пътуването, когато мислех, че се прави ненужно. Да го разбера, да видя сама, че причините бяха основателни… това само правеше всичко много по-потискащо.

И двамата замълчахме, но усещах, че Гидиън обмисля нещо. Очите му гледаха навсякъде, но не и към мен.

— Тамзин… Джейкъб Робинсън наистина ли те намери на пътя, или вече беше ходила да се срещнеш с него заради по-ранното заминаване за Кейп Триумф?

Гидиън може и да беше деликатен, но не му липсваше наблюдателност. Поколебах се, питайки се колко тежки бяха последиците от това, че бях посетила Яго. Не исках обаче да лъжа Гидиън, а нещо ми подсказа, че той вече знае.

— По малко от двете. Отидох да го видя и бурята ме застигна на път за вкъщи. Той тръгнал след мен, когато завалял снегът.

По чертите на Гидиън пробяга изненада.

— Интересно. Е, какво каза той? Може ли да те отведе в Кейп Триумф преди пролетта?

— Не. — Седнах отново и почувствах как ме залива по-ранното разочарование. — Всъщност икорите щяха да ни отведат дотам, но това щеше да означава, че Яго ще трябва да остане и да изгуби част от печалбата си. Предложих да го компенсирам, но той въпреки това отказа.

— А. — Гидиън се настани в стола, в който беше седял Яго, като го обърна отново напред. — Това се покрива повече с очакванията ми. Съжалявам.

— Защо има толкова много търкания с Яго? — попитах. — Само заради характера му ли?

— Много неща, предполагам. — Гидиън се облегна назад и въздъхна. — Едното е, че Джейкъб продава неща… продажбата на някои от които е незаконна в Грашонд. Заобикаля това, като кара клиентите да се срещат с него край този приток на Куистимак — на около миля извън града. Когато се изготвяше уставът на колонията, и Грашонд, и Арчъруд искаха онзи воден маршрут и им беше присъдено съвместно притежание. Така че, ако той осъществи продажба по бреговете му на нещо, което е незаконно тук, но законно в Арчъруд… може да избегне всякакви неприятни последици.

Засмях се, преди да успея да се сдържа.

— Съжалявам — казах, виждайки изненадата на Гидиън. — Не биваше… Просто е много хитро, това е всичко. Ъъ, може би „непочтено“ е по-подходяща дума. Какви неща продава?

— Сещам се най-вече за ром и вино. — Гидиън успяваше да накара неодобрението въпреки всичко да изглежда сияйно красиво. — А после онзи, на когото ги продава, обикновено се напива и в крайна сметка бива наказан от съвета. Но Яго не се интересува от тези подробности.

— Разбирам защо това би било дразнещо, но наистина ли е толкова лошо? Пиенето определено може да предизвика неприятности, разбира се, но едва ли може да се каже, че Яго избива десетки хора или нещо такова.

— Не, все още не. — Изражението на Гидиън стана нетипично мрачно. — Но може да го направи вече всеки момент.