Смарагдово море (Ришел Мийд) читать бесплатно онлайн полную версию книги

Глава 18

— Тъй, тъй, Джейкъб Робинсън. Накъде си се запътил днес?

— Добър ден, Чадуик. Тръгвам към Пайъти да видя дали мога да продам едно-друго. Трябва да понамаля товара си, преди да потегля на юг.

— О, така ли? Откъде да знаем, че всъщност не носиш муниции на твоите приятели икори?

— Не търгувам с оръжия, знаеш това.

— Готов си да търгуваш с всичко, което носи печалба. Нещо против да проверим товарния ти отсек?

— Моля, заповядай.

Затворих очи и задържах дъха си. Над мен се разнесе звук от тупване, когато някой скочи в шейната. Дъските, от които беше сковано дъното на товарния отсек, бяха на по-малко от един инч от лицето ми. Провиснаха съвсем леко под тежестта на ботушите на постовия, но нямаше накъде да помръдна. Бях затворена в този дървен капан така сигурно, все едно бях в собствения си гроб, само дето в един ковчег вероятно имаше повече място. Сандъци и торби бяха разместени и отворени, съдържанието им — претършувано. Най-после мъжът пусна Яго да си върви. Щом всичко беше опаковано отново, шейната продължи по пътя си, бавно набирайки скорост. Винаги бях имала чувството, че летя, когато седях горе. Тук, в този тайник под товарния отсек, остро усещах всяко друсване и тръсване по пътя.

След мъчителен отрязък от време — който вероятно съвсем не беше толкова дълъг, колкото ми се стори — шейната забави ход и отново спря. Товарът отново беше разместен, а после дъската над мен се вдигна. Надолу към мен грейнаха лицето на Яго и слънчево синьо небе.

— Прекарвал съм контрабандно много неща там вътре — каза той, като ми помагаше да изляза, — но ти може би си най-ценното.

Опрях ръце на кръста си и извих схванатия си гръб, преди да се покатеря на предната седалка.

— Надявам се тази чест да не ми бъде оказвана отново.

— Оттук нататък би трябвало да е лесно. — Той се настани до мен и хвана поводите. — Поне по-лесно. Но не си сваляй качулката. Не са поставили постове толкова далеч нататък, но може да минем покрай някой и друг пътник. Косата ти се набива на очи и е лесна за запомняне.

Проверих поръбената с кожички качулка и се уверих, че е здраво завързана. Тази нова наметка, която Яго ми беше дал, беше синя — небесносиня, не в строгия тъмносин цвят на роклята, с която бях облечена преди. А онази рокля беше заместена с костюм за езда, много по-подходящ за тези условия. Полата и вталеният му жакет бяха ушити от вълна в цвят на слонова кост, поръбена с розова флорална бродерия. Сравнявайки го с предишното си облекло от Грашонд, имах чувството, че съм облечена в бална рокля. Имах и нови ръкавици в яркия цвят на розова роза.

— Колко неприятности мислиш, че ще си навлечем, ако ни хванат?

— „Ние“ ли? — Яго ме удостои с крива усмивка. — Ами… Ти си бегълката, изплъзнала се от тяхното правосъдие. Мисля, че ще загазиш много повече.

— Е, ти тръгна с мен и вече си под подозрение. Не мисля, че просто ще кимнат и ще ти махнат да си вървиш по пътя.

При тези думи той се умисли и единствените звуци бяха бягащите в тръс коне и лекото свистене от плъзгачите на шейната по снега. Яго беше зарязал звънчетата, тъй като не допринасяха за тихото промъкване.

— Честно казано, вероятно наистина ще ми махнат да си вървя по пътя, стига да не ни открият заедно. Не би имало доказателство, че съм направил нещо нередно — е, този път. Но що се отнася до теб? Не знам. Не си извършила точно закононарушение — с изключение на това, че си избягала от тяхната стая за лишения или както там я наричат. Но преди всичко дали изобщо си била там законно? Нарушаването на обичай налагало ли го е? Предполагам, че биха имали правото да наложат всякакво наказание, каквото поискат, на човек, който им е подчинен, каквато ти технически си по силата на закона на Грашонд. Това обаче е доста незначително предвид факта, че не си човек с низше положение в никоя друга колония и не би била такава в Грашонд, ако беше омъжена или от мъжки пол.

Направих нетърпелив жест:

— Хубаво, добре, това са много приказки без кой знае какъв отговор.

Той се замисли върху това, докато умело и без усилие превеждаше конете покрай един остър завой.

— Е, да го кажа така. Ако някой извън Грашонд с дори най-малки пристрастия разгледа случая ти, не мисля, че поведението ти дори ще се доближава до наказуемо нарушение. Но както видя, понякога там обичаят и мнението носят толкова голяма тежест, колкото и законът. Точно както са смятали, че имат основание да те затворят под ключ първи път, вероятно биха сметнали, че имат двойно основание да направят отново същото — или по-лошо.

— Как би могло да стане по-лошо? По-малко храна?

— Ъъ, да, но си мислех за други неща, освен стаята: позорния стълб. Не толкова прикрити начини за изтезание.

— Е, Дайна възнамеряваше да ми отреже косата — казах.

На лицето на Яго се появи стъписано изражение:

— Какво? Защо?

— Като наказание за суетност — задето взех ръкавиците. Това и… — Спрях смутена, задето задълбавах в лични неща с този мъж, когото всъщност все още не познавах добре.

Той ме стрелна с кос поглед:

— И какво? Не ме дразни. Разкажи ми останалото — защото ми е ясно, че има още. И сигурно си го бива, тъй като се изчервяваш.

— Гледай пътя — процедих. — И ако трябва да знаеш… ами, освен желанието просто да ме тормози тя мислеше също и че ако изгубя косата си, това ще ме направи… ъъ, по-малко привлекателна за другите.

— „Другите“, тоест благочестивият преподобен Стюарт? — досети се той веднага.

— Да. — Въздъхнах. — Може да се шегуваш за божественото благоволение, но на мен ми се струва просто като лош късмет, че след като оцелях по море и в сняг, най-голямата заплаха за мен дойде от това, че живея с жена, обсебена от идеята, че мъжът, когото обича, е влюбен в мен.

— Казваш „идея“ така, сякаш намекваш, че всичко е само във въображението й. — Когато не отговорих, Яго продължи упорито: — Нали наистина знаеш, че е влюбен в теб? Или поне много, много, много привързан към теб.

Когато не отговорих, Яго се ухили самодоволно, знаейки, че се е доближил до истината.

— Достатъчно често съм бил близо до него, когато се намира в твое присъствие. И видях лицето му, когато говорих с него в града по-рано днес.

— Кога беше това?

— Докато ти още спеше. Именно така научих подробности за всичко. Подхванах разговор на площада и небрежно споменах как съм чул нещо за това, че си подложена на наказание, а той ми съобщи подробностите. Горкият човек. Доста се измъчва заради това, а беше научил едва след като вече беше твърде късно. Каза, че вината била негова.

— Не беше! — Горкият, състрадателен Гидиън. Какъв ли удар щеше да е за него, когато се окажеше, че съм изчезнала? — Може би, когато се върнеш, можеш да му занесеш анонимна бележка или нещо подобно. Иначе просто ще трябва да обясня, когато…

— Когато какво?

Взрях се в пътя напред, обкръжен от кленове с окапали листа. Ледените пръсти на клоните им се протягаха нагоре към небето, сякаш се опитваха да се задържат за него.

— Щях да кажа, че ще обясня всичко на Гидиън, когато го видя отново. Но предполагам, че няма да го видя отново, не и ако потегля за Кейп Триумф.

— Това смущава ли те? Защото съм доста сигурен, че изпитваш само обикновена привързаност към него.

Не се хванах на това предизвикателно подмятане, въпреки че умирах от любопитство да разбера как Яго си беше направил този извод.

— Гидиън беше мил към мен — по-мил, отколкото бяха повечето хора в Грашонд. Има добро сърце. Твърде добро, за да е там. Вероятно ще приеме тежко изчезването ми — другите ми приятели също.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, наистина ще им предам анонимна бележка, когато се върна.

Това действително ме накара да се почувствам по-добре, макар че породи у мен нова тревога:

— Самият ти наистина ли искаш да се върнеш там? Ами ако те свържат с изчезването ми? — Настоящият план беше да отидем до лорандийския търговски пункт, а после Яго щеше да ме остави при Орла, докато той вземе останалия си товар, за да го прекара надолу по реката.

— Биха могли, но освен ако не те открият наистина с мен, няма доказателства. Арно няма да каже нищо. Всъщност се преструва, че изобщо не разбира осфридиански, когато е в близост до Наследниците.

— Откога работи за теб?

— Само малко повече от година. Той е отличен пазач, готвач и компаньон.

— Готвач ли?

— Ммм-хмм. А близнакът му е още по-добър.

— Ти… „близнак“ ли каза?

— Да. Брат близнак. Не би могла да ги различиш. Освен ако не опиташ готвенето им. Не е особено изненадващо, че Арно не получава кой знае какъв шанс да демонстрира отличните си кулинарни умения по тези места. Е, Тамзин, опитвам се да внимавам в пътя, но наистина мисля, че отново ми се усмихваш.

— Усмихвам се постоянно.

— Не на мен много често, не и по начин, по който изглежда, че ме одобряваш или ме харесваш. В най-добрия случай получавам усмивка, която казва нещо от рода на: „О, Яго, защо се примирявам с теб и чудатостите ти?“ Всъщност през повечето време бих казал, че получавам онази мрачна усмивка на солидарност, която казва нещо от рода на: „Съдбата за пореден път ни смачка под ботуша си, но ние продължаваме нататък, носейки веригите на обвързването си възможно най-добре“.

Засмях се открито на това:

— Сигурна съм, че никога не съм се усмихвала по такъв начин! Дори не мисля, че е възможно.

— Ще се изненадаш. Обърни внимание следващия път, когато си близо до огледало. Точно сега имам отзад едно, което смятах да се опитам да продам на икорите, но знаеш, че ще ти дам по-добра цена, ако го искаш.

— Радвам се да чуя това. Облекчение е да знам, че не си спрял да се опитваш да ми пробуташ стоките си — подметнах закачливо.

— Аа-ха! Знаех си. Знаех си, че тайно ти харесва да бъдеш държана в течение относно невероятни сделки за невероятни продукти. Просто си играеш с мен.

— Яго, ако си играех с теб, никога нямаше да го разбереш.

Той поклати глава, едва сдържайки смеха си:

— Тамзин, Тамзин. Знаех си, че ще си добра компания, но не знаех, че ще си чак толкова добра.

Първият от трите дни мина спокойно, което ми се стори направо порочно след последните няколко седмици от живота ми. Не срещнахме никого по пътя и макар че се зададоха облаци, времето остана ясно. Яго изпитваше наслада да слуша как бях избягала от къщата на магистрата и дори ми разказа малко за себе си. Беше роден в колониите, което бях предположила от диалекта, на който говореше, и произхождаше от голямо семейство в Арчъруд. Аз също му разказах малко за миналото си, но по-голямата част от разговора ни се въртеше около общи теми — Констанси, лорандийската загадка.

Спряхме веднъж за вечеря, а после отново, за да се установим на лагер по залез-слънце. Яго прекара дълго време в грижи за конете: разтри ги и се увери, че имат достатъчно за ядене. Казваха се Пебъл и Дъв3 и той им говореше, докато работеше. Не можех да различа думите и веднъж подметнах закачливо:

— Да не се опитваш да продадеш нещо на тези коне? Остави ги на мира. Горките създания не заслужават да бъдат мамени.

— Очевидно не познаваш конете, ако си мислиш, че могат да бъдат измамени толкова лесно. Поне не моите коне. — Той потупа Пебъл по шията. — А Фелисия е още по-умна.

— Фелисия?

— Друга кобила, която държа на юг. Тя е „призрак“ от Мирикози — вероятно единствената в Адория. — Тонът му пламтеше от гордост. — Тя е наполовина причината да съм задлъжнял и да съм тръгнал да „мамя“, както ти го наричаш.

— Наистина ли? Правиш каквото правиш… заради един кон? Не ме разбирай погрешно. Пебъл и Дъв са вероятно най-красивите коне, които съм виждала някога, но да натрупаш такъв дълг… не знам. Сякаш не си струва.

— Знаеш много неща, Тамзин — каза той сериозно. — Но не познаваш конете.

Той имаше в запасите си писалка и мастило и аз писах на Мери на обратната страна на едно от писмата, които бях написала, докато бях в изолация. Тъй като имах само малко светлина от фенера, който Яго използваше за работата си, се постарах да съм кратка. Мери, този ден беше хубав. Приближавам се до теб.

Когато се увери, че конете му се чувстват достатъчно удобно, Яго се погрижи за нашето удобство. Прехвърли няколко сандъка от тайника под шейната и размести други, за да направи място за спане. Сложи на пода чували със семена вместо дюшеци и още от онези невероятни одеяла — за постилане и завивки. Накрая сложи през средата един дълъг и тесен сандък, за да осигури на всеки от двама ни полууединено място.

— Готови сме — каза, като ми помогна да се покатеря вътре. — Всичко е благоприлично. Добродетелта е защитена.

Изпробвах твърдостта на чувалите със семена и открих, че са изненадващо удобни.

— Благодаря.

— Хей, кой е казал, че това е заради теб? — попита той, като си придаде изпълнено с достойнство изражение. — Грижа се за себе си. — Духна пламъка на фенера и покри тайника с насмолен брезент.

— Ще се опитам да се владея.

От тъмнината се разнесе силна, преувеличена въздишка:

— Хайде, Тамзин. Не можеш ли да се опиташ да звучиш само малко по-малко саркастично? Само колкото да ми повдигнеш самочувствието.

Закрих с ръка една прозявка:

— Трябва ли ти повдигане? На мен ми се струва доста непоклатимо.

— Няма да правиш невъздържани изпълнения нощес, нали? — Въпреки това не звучеше ядосан. Всъщност точно обратното. — Хубаво, че това мое голямо сърце може да го поеме. — Когато измина почти минута без отговор от моя страна, той попита с известна изненада: — Няма ли остроумен отговор?

— Просто си мислех… — Подмятането за сърцето му изкара загадката с лекарството на града на преден план в ума ми. По време на това пътуване постоянно се бях чудила за историята, но дружелюбното настроение, което цареше, беше толкова приятно, че не исках да рискувам да го изгубя. Сега, в края на деня, когато всичко беше спокойно, вече не можех да се сдържам. — Какво стана с горчивия корен?

— А! Предположих, че това се задава.

— Опитваш се да го избегнеш ли? — Предишното безпокойство и тревога се пробудиха и аз се напрегнах в очакване на най-лошото.

— Не. Искам да кажа, просто не е нещо забавно, което да спомена в обичаен разговор. Нямам нищо за криене. — Разнесе се шумолене, докато сменяше позата си. — Първо обаче върни нещата назад и ми кажи какво знаеш и къде си го чула.

Накратко предадох разказа на Гидиън за това как Яго беше продал лекарството, обещано на Констанси, когато икорите предложили по-висока цена.

— И сега градът няма нищо, ако избухне някаква епидемия — завърших.

— Права си. — Сърцето ми спря, а после той поясни:

— Права си за това, че те нямат запаси от лекарството. Останалото? Е, това е малко по-мъгляво.

— Да не искаш да кажеш, че Гидиън е лъгал?

— Искам да кажа, че е казал истината такава, каквато вероятно я е знаел. Но да се върнем още по-назад. Нали знаеш, че продавам неща, които са незаконни в Грашонд? Преминаването с тях е позволено, притежаването им не е. Когато осъзнах, че ще ми се наложи да остана за зимата, трябваше да се спазаря със съвета да „изкриви“ някои правила за складирането на контрабандни стоки. На тях всъщност им хареса идеята да имат резервни запаси за зимата, и сключиха сделка, по силата на която можех да остана, стига да не продавам горчив корен, керосин или брашно извън Констанси. Зиме запасите от тях намаляват.

— Градът плати ли за тях? — попитах, като се опитвах да следя сложната нишка.

— Не. Просто бяха държани в запас, в случай че им потрябват. Бях свободен да продам всичко, каквото остане, през пролетта. И така, всичко, изглежда, беше наред. Гледаха ме накриво заради червените хамбари и защото не ходя на църква, но това беше най-лошото, което правеха. Поне беше така, докато в Кърниал избухна вълна от черна треска. Там живеят хората на Орла. В Осфрид имате ли черна треска?

— Не я знам, но и при нас има болести, особено в града. — Вече бях напълно будна, подпряна на хълбок.

— Колко е тежка?

— Много. Ако успееш да й въздействаш отрано с горчив корен, шансовете за възстановяване са доста добри. Кърниал обаче нямаше достатъчно, а баланкуанците не бяха достатъчно близо, за да търгуват с тях. Но аз бях.

Радвах се, че тъмнината криеше увисналата ми челюст:

— Гидиън изобщо не каза, че всъщност са били болни.

— Може да не е знаел. Срещата, която имах, беше в тесен кръг — само аз и членовете на съвета. Обясних как искам да дам на икорите запаса, който съхранявах. Казах им, че ще го заменя — че ще отида до Пейшънс за още. Дори изтъкнах, че е по-добре черната треска в Кърниал да бъде потушена, преди да се разпространи. Но членовете на съвета отказаха. Смятаха, че е прекалено рисковано, и казаха нещо от рода на това, че не е наша отговорност да се грижим за езичниците, че най-добрият шанс на икорите да победят треската, бил да се отрекат от боговете си.

— В името на Шестте — промърморих отвратена. — И именно тогава ти все пак го продаде?

— Продадох го. Измъкнах се тайно точно както направих с теб, но тогава никой не правеше проверки. Икорите настояха да го купят на пазарна цена, въпреки че щях да им взема много по-малко. Те не са просяци и крадци, независимо какво мислят повечето осфридианци. Все още правеха плащания, след като черната треска отмина, откъдето вероятно са дошли слуховете, че съм извлякъл по-висока печалба.

— Защо не го замени след това?

— Опитах се. — В гласа му прозвуча искрено съжаление, съвсем различно от безгрижния Яго, когото познавах. — Но не можах да замина за Пейшънс веднага, защото трябваше да се оправя с такава огромна бъркотия в Констанси. Когато най-накрая предприех пътуването, открих, че по-голямата част от запаса на Пейшънс е бил откаран в Уочфул заради избухнала епидемия само няколко дни по-рано. Така че отидох до един баланкуански пункт и успях да намеря малко там. Не е много, но е достатъчно, за да помогне в случай на спешна нужда. Съветът не знае за него — омръзна ми да се занимавам с тях.

— В такъв случай си по-мил към тях, отколкото са били те към теб — заявих.

— „Ако си на правия път и някой го пресече с лошо, не е нужно да се обръщаш. Построй мост над пътеката му и си продължавай по пътя.“ Това е поговорка на икорите.

— Много е благородна — казах. — За нея ли мислеше в онзи момент?

— Не. Просто си мислех, че никой не бива да страда, ако има относително лесен начин да помогна.

— Не звучеше лесно.

— Именно затова казах „относително“.

Усмихнах се, но не можех да се отърся от чувството си за вина:

— Ще ми се Гидиън да ми беше разказал всичко. Съжалявам, задето се съмнявах в теб.

— Ти не знаеше. Вероятно и той не е знаел.

Откровеността и смирението в гласа му пронизаха сърцето ми. Той беше героят в тази история, не злодеят. Седнах в леглото и посегнах към сандъка. Не виждах и докато търсех опипом, без да искам, забих пръст в лицето на Яго. Той нададе приглушен вик от изненада или болка и аз бързо се отдръпнах.

— Извинявай. Опитвах се да напипам ръката ти, да я подържа в жест на… не знам, солидарност. Възхищение.

— Е, това звучи по-логично — каза той. — Разтревожих се, че се опитваш да накърниш добродетелта ми, но това не беше най-добрият подход. А после пък се разтревожих, че ще стане неловко, защото наистина не исках да казвам нищо, в случай че това е някаква напреднала техника, чието усъвършенстване ти е отнело цели часове в Бляскавия двор. Или по-лошо — че е някоя техника, в която си се провалила, и това също щеше да е неловко.

— За бога, Яго. — Тръснах се отново на хълбок. — Всичкото това измисли ли си го? Цялото нещо продължи пет секунди.

— Е, мога да мисля доста бързо. — Неспособен да се справи с последвалото мълчание, той добави: — А… още ли искаш да подържиш ръката ми?

— Ъъ, емоционалният ми момент, в който бях зашеметена от добротата ти, отмина. Искам да кажа, че въпреки това си направил нещо прекрасно.

— О. Добре, но ако си промениш решението, може просто да се прехвърлиш тук. Или пък аз ще дойда при теб. Което от двете е най-лесно.

— Лека нощ, Яго.

Когато минаха няколко минути, помислих, че се е отказал. После:

— Ако искаш да я подържиш друг път, и в това няма нищо лошо.

Изпъшках:

— Ако се съглася, ще ме оставиш ли да спя?

— Лека нощ, Тамзин.

Вторият ни ден мина без произшествия, което беше добре, разбира се, макар че освен това допринесе и за голяма монотонност. На Яго никога не му липсваха теми за обсъждане, но понякога дори той трябваше да си почине от говоренето. Все пак започнах да се наслаждавам на компанията му повече, отколкото очаквах. Без надвисналите над нас призраци на горчивия корен или прекосяването на реката се разбирахме лесно и се установиха истински отношения, макар често да се отклоняваха в опити на единия от нас да види точно колко може да раздразни другия.

Добре беше, че ме разсейваше, защото, когато не разговаряхме, прекарвах повечето си време в размишления. Околността беше станала сурова и гола, горите отстъпваха място на безкрайни снежни низини. Тъй като във външния свят нямаше много за гледане, насочвах мислите си навътре към множеството неизвестности, замъгляващи бъдещето ми. Мери, пътуването на юг, намирането на съпруг, лорандийците и икорите… това бяха много неща, с които да се преборя, особено защото нямах решения за никое от тях.

Възползвах се от почивката ни за обяд, за да напиша едно бързо писмо, и именно тогава едно ужасно, мъчително осъзнаване едва не ме повали.

— Картината! — възкликнах, писалката се изплъзна от ръцете ми. Отскочи от седалката на шейната и се удари в земята. Яго, който се грижеше за конете, я вдигна.

— Какво има?

Прегърбих се напред и зарових лице в ръцете си. Как не ми беше дошло наум по-рано? Когато бурята връхлетя върху Сивата чайка, бях спасила няколко писма и рисунката на Оливия. Всички бяха запазени на сигурно място под дюшека ми на тавана и в самотните мигове измъквах рисунката и се взирах в лицата на близките си. След като ме заключиха в изолация, така и не се бях върнала в къщата на Коул, а рисунката се беше изплъзнала от ума ми след бягството ми с Яго.

Сега той се качи горе и се опита да ме погледне в очите:

— Какво има? — повтори.

Повдигнах глава: дишах накъсано и задъхано, докато се борех да не избухна в истински ридания.

— Няма я! Оставих я у семейство Коул. Това беше последното нещо, което имах от тях — от някого, когото съм обичала… а сега… а сега…

Скочих долу, неспособна да продължа. Отдалечих се бавно, крачейки из лагера ни без истинска посока, докато преглъщах още ридания. Хранех трескавата, ирационална представа, че ако мога да продължа да се движа, някак ще избягам от проблемите си. Яго ме остави, но накрая, смазана от тежестта на това, че всичко работеше срещу мен, се отпуснах на колене и скрих отново лицето си, като този път се предадох на сълзите.

Ръката на Яго се плъзна около мен и ми помогна да се изправя.

— Хайде, хайде, не е хубаво да плачеш на това място. Вятърът ще ти смрази бузите. Ще покрия товарния отсек и можеш да си починеш отзад.

— Не, не. — Извих се, отскубнах се от него и избърсах очи с ръкава си. — Не искам да ни забавям. Да вървим. Вече съм добре.

Никой от двама ни не вярваше в това, не и със забързаното ми дишане и постоянното подсмърчане.

Той не ми попречи да се върна до седалката на шейната, където седнах нещастна и зареях поглед към мрачните и сурови низини: празнотата им беше в тон с онова, което изпитвах отвътре. Как бях забравила за рисунката? Защо изобщо я бях държала в стаята си? Трябваше постоянно да я нося в някой джоб.

— Хей, можеш ли да ми помогнеш? — обади се Яго няколко минути по-късно.

Примигнах още няколко пъти, а после се отправих към него, докато той стоеше до Дъв.

— К-какво? — попитах, без да го поглеждам в очите.

— Можеш ли да ги срешеш вместо мен? Нещо не е наред с ремъка на хамута на Пебъл и ще отнеме цяла вечност, ако трябва да го оправя и после да ги среша.

Бавно погледнах към двата сребристи коня:

— Нямам и понятие как.

— Ето, гледай. — Той извади една кутия от товарния отсек и ми показа инструментите за ресане вътре. След като демонстрира как работят, свали сбруята на конете и приклекна, за да разучи проблема с ремъка на хамута. Предпазливо прокарах гребена по козината на Дъв, като се опитах да имитирам неговите движения. Сивата кобила повдигна глава и аз отскочих назад, страхувайки се, че съм я наранила. Но тя изглеждаше най-вече любопитна и скоро се извърна.

Чувствах се бавна и тромава, докато работех: постоянно се съмнявах в себе си и се връщах назад, за да се уверя, че не съм пропуснала никаква мръсотия или сплъстявано. Яго още се мъчеше да се справи със сбруята, така че не можеше да се каже, че наистина забавям тръгването ни. Когато свърших, козината на Дъв беше лъскава и блестяща и аз отстъпих крачка назад, за да се възхитя на резултатите. Тя тръсна глава, като изпръхтя леко, и ми се иска да мисля, че одобряваше.

След това изчетках козината на Пебъл. Когато свърших с това, попитах:

— Може ли да им сплета гривите?

— Разбира се — каза той, без да вдига очи. — Но не е нужно. Искам да ги избавя най-вече от потта и изтощението. Въпреки това няма да възразят да станат красиви.

Тъй като той още беше зает, прецених, че няма да е лошо да се погрижа и за гривите. Заех се с това така, както решех с четка собствената си коса, а той от време на време ме напътстваше. Имаше някаква странна утеха в това да се грижа за тях. Нещата, с които се борех, обикновено бяха неосезаеми. Да докосвам нещо истинско и солидно и да виждам действителни резултати, ми носеше удовлетворение, каквото сякаш изобщо не получавах напоследък. Когато свърших, потупах всеки от конете поред, а Яго най-сетне се изправи тържествуващо:

— Успях — каза. — Така би трябвало да им е по-леко.

Той ги впрегна отново за нула време, докато аз разчистих останалата част от лагера. Не след дълго отново се плъзгахме през снега, без нито веднъж да споменем пристъпа ми на отчаяние.

По-късно, когато спряхме за нощта, той отиде веднага при конете, както правеше винаги, докато аз приготвях отсека и подреждах храната ни. Този път гледах как изпълнява обичайната вечерна рутина — хранеше ги и ги разтриваше отново след дългия изпълнен с пътуване ден.

— Още изсъхнали сухари — заяви той, като дойде при мен при огъня. — Казвам ти, Тамзин, тук си хапваме като истински крале. И кралици.

— Среса тези коне и оправи сбруята им за частица от времето, за което се справих аз. — Загледах се в пламъците, като преобръщах сухара в ръцете си. — Изобщо нямаше да се забавим, ако ги беше разтрил, след като оправи хамута.

— Тази вечер нямаше много за вършене — каза той непринудено. — По-рано свърши такава добра работа, че сега се справих без никакъв проблем.

— Онзи хамут беше ли повреден изобщо?

Той забави нарочно отговора си, като отхапа от сухара си:

— С конете е лесно — каза след известно време. — По-лесно, отколкото с хората. Ако си добър към тях, те са добри към теб. Хубаво е: същество, което е толкова неусложнено, знаеш ли? Харесва ми да мисля, че това изцелява душата.

Довършихме яденето, без да кажем нищо друго. Когато дойде време за лягане, спрях за миг до шейната, като подпрях ръка на едната й страна. Яго точно се канеше да се качи вътре, но спря, когато ме забеляза.

— Преди да тръгна, сестра ми ми изпрати една картина — рисунка, на която беше изобразила семейството ни. Бива я. Много си приличаха. — Наклоних глава назад и загледах как облаците преминават по нощното небе и от време на време се показват по няколко звезди. — Опазих я по време на бурята на кораба и я криех под леглото си в дома на Самюъл. Така и не успях да си я прибера обратно, а сега, сякаш… чувствам се, сякаш те — всички, които са против мен — успяха да ми отнемат още едно нещо. А понякога се питам колко още е останало да вземат. Колко още имам в себе си, за да продължа да живея?

— Толкова, колкото ти е нужно. — Той опря гръб на шейната и проследи погледа ми нагоре. — Ще взема рисунката, когато се върна в Констанси.

Поклатих глава:

— Това е просто една картина. Не са те, а те са онези, за които работя.

— Ще взема рисунката — повтори той. Метна се в шейната и протегна ръка да ми помогне.

Докато го правеше, чух един от конете да цвили. Обърнах се в тяхната посока, въпреки че не можех да ги видя.

— Може ли… може ли утре аз да ги карам?

— Знаеш ли как?

— Не.

— Добре. Ще ти покажа как. Умееш ли да яздиш?

— Не.

— И това ще ти покажа, когато намерим малко свободно време.

Поех ръката му и се засмях сякаш за пръв път от цяла вечност.