Смарагдово море

Глава 7

— Разбирате ли ни? — запита настоятелно един от другите мъже, препречващи пътеката. Извъртя се рязко, сякаш не беше сигурен накъде да насочи пищова си сред толкова много мишени. Най-накрая се спря на Алиси: — Не просто сте в осфридианска територия. Намирате се в Грашонд — земя, осветена от Наследниците на Урос. Не искаме да ставаме съпричастни на нечестивите ви порядки, така че вие, неверници, можете да се връщате откъдето сте дошли.

— С радост — отвърна тя. Тази сутрин изглеждаше почти царствена, с коса, прибрана и вдигната във венец от сложни плитки и спускащи се до раменете обеци, направени от някакъв пурпурен скъпоценен камък, който проблясваше ярко на фона на кожата й с цвят на бакър. Удивих се на самообладанието й, но пък и тя имаше подкрепата на тежковъоръжените си хора. Те имаха вид, сякаш са равностойни по сила с мъжете, препречили пътя. Не знаех коя страна щеше да победи, ако се стигнеше до схватка, но бях почти сигурна, че моята група щеше да загуби и в двата случая. — Но първо трябва да ви върнем нещо.

Алиси хвърли поглед през рамо и капитанът на кораба пристъпи тромаво напред с няколко моряци до себе си. Направи полупоклон към мъжа, който бе заговорил:

— Капитан Джонас Милфорд на вашите услуги. Корабът ни пострада в буря и дойдохме да ви помолим за помощ.

Облеченият в сиво мъж изгледа капитана с една идея по-малко презрение, отколкото бе показал към баланкуанците:

— Кораб? От Осфрид ли сте? Далече сме от крайбрежието.

— Не толкова далече по Куистимак — каза Алиси. — Ние ги приехме, а сега са ваши.

Някои от мъжете от Грашонд бяха свалили пищовите си, но никой не изглеждаше готов да ни посрещне с отворени обятия. Забързано отидох до капитана и се обърнах с лице към Наследниците:

— Моля, господа — казах, служейки си с най-изисканите си обноски от Бляскавия двор. — Ще ви бъдем безкрайно признателни, ако бихте могли да ни позволите да останем при вас, докато се прегрупираме. Няма да ви притесняваме задълго. Отиваме в Кейп Триумф и ще сме на път съвсем скоро.

Още от тях пристъпиха напред, израженията им бяха сурови. Всъщност всички имаха сурови изражения. Заради тях и безличните си дрехи те някак се сливаха в едно.

— Ти си само едно момиче. Защо пътуваш сама с тези мъже?

— Пътувам с група изискани млади дами. — Повдигнах се на пръсти и с жест повиках при себе си останалите от Бляскавия двор. — Отиваме да се омъжим.

Мъжът, който бе дал първия изстрел, огледа приятелките ми, после моряците. Поклати глава и се навъси:

— Как можем да подслоним толкова много хора?

Той и мрачните му спътници се скупчиха заедно. Разговорът им беше приглушен, но все пак се чуваше.

— Не можем да зарежем тези момичета тук навън — отбеляза един. — Деликатната им природа няма да оцелее в пустошта — или изложена на други заплахи.

Изгледа накриво моряците и баланкуанците, докато говореше. Намерих определението „деликатна“ за малко нелепо, след като бяхме оцелели след корабокрушението и припряното пътуване, за да стигнем дотук, но си замълчах. Можеха да си мислят каквото искат, ако това щеше да ни отведе до Кейп Триумф.

— Не можем да изоставим никого от тях тук — заяви най-сетне един със сериозен тон. — Дори моряците. Урос ни повелява да проявяваме състрадание към онези, които се нуждаят от него.

Спътниците му обмислиха това и най-накрая стигнаха до неохотно съгласие. Онзи, който призова към състрадание, погледна мрачно Алиси в лицето:

— Много добре. Ще отведем всички със себе си. Несъмнено това ще изисква много размишление и молитва, но да направим нещо по-малко, би било проява на неблагодарност към ангелите, които ни даряват милост всеки ден.

Алиси, неспокойна и може би отегчена, хвана юздите на коня си.

— Можете да правите каквото искате, но ние тръгваме. Капитане, след няколко дни ще изпратя някои от търговците ни да ескортират останалите ви хора и товар. Сбогом.

Дори аз бях изненадана от бързината, с която нареди на хората си да разтоварят нещата ни и да ги оставят на пътя. В Осфрид ме бяха учили, че ние превъзхождаме всички други в Адория, но баланкуанците сякаш ни възприемаха като не много повече от деца, отчаяно нуждаещи се от някого, който да ги наглежда. Икорите пешком последваха баланкуанците, но Орла спря до мен и отпусна ръка на рамото ми.

— Късмет, Тамзин. Мисля, че приятелките ти ще са добре с теб като тяхна водачка.

Огледах внимателно Наследниците на Урос с техните пищови и изпълнени с подозрение изражения:

— Имам чувството, че попаднахме от една буря в друга, но ти благодаря. Уважението ти означава много.

Орла не помръдна. След няколко мига каза тихо:

— Когато ти казах, че сме отрязали достъпа на вашите хора от Ист Систър, пропуснах някои подробности. Официално да, те нямат право на достъп, докато този конфликт остава нерешен. Но има някои осфридианци, с които поддържаме отдавнашни отношения, незамесени в политиката. Те са наши доверени партньори и дори приятели много отпреди тези скорошни нападения.

— Хей — изкрещя един от Наследниците, като забеляза Орла. — Казахме ти да се махаш оттук, икори.

Тя се направи, че не го е чула, и вниманието й остана приковано върху мен:

— Отрядът, с който отивам на юг скоро, е голям — много баржи и лодки. Целта не е само да се срещна с годеника си. Това е първата истинска търговска експедиция за сезона, а тя е ценна за много хора, които правят бизнес в Адория. Споразумяхме се да позволим на някои външни хора да ни придружат — на определена цена, разбира се. Повечето са баланкуанци, но няколко от тези редки осфридиански приятели също си откупиха пътуването. Един от тях е в Констанси — казва се Яго Робинсън. Той купи голям брой места на баржите. Достатъчно за вашата група. Ако успееш да го намериш и убедиш да ги отстъпи, ще се погрижа средствата да му бъдат възстановени и вместо това да бъде позволено на вас да ги купите. Останалото място е договорено и няма гаранция за бъдещо пътуване, на което да бъдете допуснати.

— Икори! На теб говоря!

Смутена от крясъците на колониста и зашеметяващото предложение на Орла, изпелтечих:

— Орла… аз… не знам какво да кажа…

Въпреки че като цяло изражението й остана сериозно, усмивка освети очите й:

— Не е нужно да казваш нищо. Освен че ще запомниш името: Яго Робинсън.

— Яго Робинсън — повторих малко смутена. — Благодаря ти. Толкова ти благодаря.

Тя сви рамене:

— Е… Не бързай да се радваш. Още не се е съгласил.

Преди да ме остави, тя спря за миг, за да отправи към мъжа, който й беше крещял, продължителен, леден поглед. Той отвори уста да проговори отново, а после размисли, като се задоволи само да препаше отново пищова си. Удовлетворена, Орла се сбогува с мен, а после затича леко напред, за да се присъедини към баланкуанците, оставяйки нас, останалите, сами със страховитите ни нови домакини.

Те наредиха на нас и останалите корабокрушенци от Сивата чайка да ги последваме обратно към града. Наследниците разговаряха настойчиво, приглушено, докато вървяхме. Когато стигнахме сърцето на Констанси, напрежението ми поотслабна. Макар и малък, той беше истински град, град, който будеше усещането за удобство и познатост въпреки простотата и скромността си.

Улиците не бяха настлани с калдъръм, а постройките, които обточваха площада, нямаха почти никаква украса или дори нещо, което да ги отличава една от друга. Няколко имаха капаци и стъкла на прозорците, а боята на онези, които бяха боядисани, беше бяла. Табели обозначаваха обикновени занятия: ковач, шивач, бъчвар. Жителите на града се взираха към нас от прагове и прозорци. Носеха тъмни цветове и дрехи от еднообразни платове като мъжете на пътя, но поне облеклото беше в познат стил: вълнени наметки и рокли, памучни ризи и панталони.

Наследниците ни разделиха, като отведоха моряците в една посока, търговците — в друга, а после насочиха моята група към най-голямата постройка на площада: църква.

— Можете да си починете тук вътре, докато съветът се събере и реши какво да прави с вас — каза един от мъжете.

— Благодаря ви — отвърнах. — И с радост ще разговарям с този съвет и ще отговоря на всякакви въпроси, които може да са от помощ.

— Най-много ще помогнете, като се молите — дойде резкият отговор.

Веднага щом той и спътниците му си тръгнаха, аз се облегнах тежко на стената.

— Изглежда, че е време за следващото ни странно приключение.

— Е, сега сме в безопасност. Това е всичко, което има значение — каза Памела. Когато не отговорих, тя наклони глава, за да срещне по-добре погледа ми. — Сега сме в безопасност, нали?

— Да, разбира се — казах, питайки се дали лъжех. Баланкуанците и икорите ни бяха посрещнали по-добре в някои отношения: поне ни държаха в течение относно плановете си за нас. Но Констанси не ни беше прогонил, а въпреки необичайните си религиозни практики Наследниците все още технически бяха наши сънародници.

Неспокойна, започнах да крача из сградата, която не приличаше на никоя църква, в която някога бях влизала. Бях чувала, че Наследниците поддържат строг и прост начин на живот, но не бях очаквала това. Дори скромната църква в нашия район в Осфро — която винаги ми се беше струвала толкова безцветна в сравнение с по-внушителните катедрали на града — имаше повече украса. Тук облицованите с чамови летви стени имаха само мазилка и вътре нямаше никакви произведения на изкуството. Малките, високи прозорци, които обточваха стените на стаята, бяха с прозрачни стъкла, не с рисувани, и бяха изработени само с практична цел. Нямаше олтар, нито тамян, никакви златни или дори месингови поставки за свещи. Един прост дървен подиум, изглежда, беше мястото, където заставаше свещеникът, а паството седеше на тесни дървени пейки, по които липсваха дори излинелите постелки на нашите пейки в родината ми.

В една ниша в дъното, далече зад пейките, имаше няколко лавици, пълни с книги, листове и други учебни материали. Коленичих на дъсчения под, за да прочета заглавията по гръбчетата на книгите, всички — от религиозно естество. Повечето бяха копия на обичайните свещени текстове. Няколко изглеждаха посветени специално на вярата на Наследниците.

Уинифред дойде при мен:

— Доста мрачно място за славене на Урос и ангелите.

— Предполагам, че това е техният начин обаче. — Спомних си някои от уроците ни по история. — Напуснали Осфро, защото вечно влизали в спорове със свещениците заради разточителството.

— Напуснали? Или били изритани? — попита тя многозначително.

— Предполагам, че зависи кого питаш. Помня как мастър Брикър каза, че кралят упълномощил създаването на тази колония по-скоро за да му се махнат от главата, отколкото за да одобри вярванията им.

— Чуй ни само — каза тя със смях. — Аз от района на мостовете, ти — от пазарния район: говорим си за политика и история като изтънчени хора. Но пък предполагам, че именно затова беше всичко.

Не съвсем, помислих си. Предполагаше се да подобрим образованието си, за да се издигнем над произхода си и да открием по-добър живот. Анализирането на практиките на група хора, отървали се на косъм от заклеймяване като еретици — от които сега зависеше оцеляването ни — никога не беше споменавано.

След около час влязоха три жени с големи вързопи в ръце. Най-сетне. Събрахме се около новодошлите, жадувайки за новини. Тези жени от Констанси бяха облечени в семпли памучни рокли с високи яки, в нюанси на тъмносиньото или сивото, с тежки вълнени наметала. Най-старата носеше боне, докато другите, малко по-възрастни от мен, носеха забрадки.

— Ще съблечете дрехите си и ще облечете тези — съобщи ни по-възрастната жена. — Радваме се да се погрижим за вас — това е наш дълг, вменен ни от Урос — но ще трябва да спазвате обичаите ни, докато сте тук.

— Да, разбира се — казах. — И сме ви изключително признателни. Щастливи сме да направим каквото е нужно и да ви улесним, за да можем да си тръгнем.

Жената не отвърна на усмивката ми и просто започна да раздава дрехите, които бяха от същия вид като техните. Имаха голям избор от размери и доста се затруднихме да преценим кое на кого ще стане най-добре. Дрехата, с която се сдобих в крайна сметка, беше тъмносиня и изглеждаше точно моят размер, което бе истински късмет. Някои от тези на другите момичета бяха торбести или прекалено дълги.

— Ще трябва да се отпусне — каза ми една от по-младите жени от Грашонд, като коленичи да огледа подгъва ми. — За късмет, има около един инч.

На мен дължината ми изглеждаше идеална, но не стигаше до носовете на обувките ми като нейната рокля.

— Разбира се, щом казвате… но дали ще бъдете така добра да ми помогнете да разбера… дали тази дължина е… ъъ, неприлична?

— Не — каза тя и се засмя леко. — Но показва твърде много от обувката и чорапа. Някой беден човек може да има износени обувки. Или навярно изобщо не може да си позволи чорапи. Дългите поли и панталони правят това по-малко очевидно. Тогава не е нужно тези хора да се чувстват несигурни или да завиждат на другите. А тези, които притежават повече, не могат лесно да се разпореждат с онези с по-малко средства.

— А! Разбирам. Е, ако можете да ми заемете игла и конец, ще се погрижа за това.

— Можете ли? — Тя изглеждаше приятно изненадана. — Всички изглеждате като дами, които са свикнали да бъдат обслужвани.

Обхванах с поглед окаяната си група, докато връзвах забрадка върху косата си.

— Е, благодаря ви все пак. Но повярвайте ми, самите ние сме прислужвали доста на други хора навремето.

Пристегнах с проста карфица сивата наметка, която тя ми даде. Вълната беше груба и по нея нямаше бродерия като по предишната ми наметка, но беше толкова по-топла, че направих замяната без колебание. Във вътрешните джобове имаше ръкавици с по един пръст в тон с нея. Младата жена изтръска старата ми рокля, преди да я сгъне, и възкликна възхитено:

— О, виж това. — Прокара пръсти по плата — бледозелен памук, обсипан е бели лилии. Подгъвът беше изцапан с кал от прехода ни по суша, а морската вода беше оставила по части от полата бели пръски от сол. — Колко жалко, че е съсипана.

— Знам един номер, с който тази кал ще излезе — казах. — Изисква доста киснене и известно време, но мога да го направя. Ако можете да ми намерите луга и…

— Имате да се тревожите за много по-сериозни неща от някаква натруфена дреха. — По-възрастната жена се приближи с тежки стъпки и грабна роклята, добавяйки я към една купчина в ръцете си. — Урос е пощадил живота ви. Пожертването на този символ на лекомислие не е дори скромно начало на изплащането на този дълг. Би трябвало да отправяте коленопреклонни благодарствени молитви. Ако бяхте пристигнали по-рано, щяхте да сте навреме за службите ни по случай свещения празник.

— Ах, какъв лош късмет. Но ще, ъъ, ще се постарая да стигна скоро до това коленичене. Питах се дали първо можете да ми кажете какво ще стане с нас? Разбирате ли, много сме нетърпеливи да стигнем до Кейп Триумф и…

— Съветът ще реши какво да се прави с вас, и решението ще бъде взето, когато му дойде времето. Ако ви е трудно да приемете това, бих ви посъветвала да прибавите и молба за търпение към списъка с молитвите си.

Тя си тръгна забързано, а жената, която ми беше помогнала, забърза след нея. Стигнаха до третата жена, която беше коленичила до глезена на Поли и го превързваше. Поли се беше спънала в един клон по-рано същия ден и доста я болеше. Докато гледах, Ванеса се наклони към мен:

— Знаеше ли? Тя е лекар, тази жена. Съвсем истински лекар.

— Какво? Сигурна ли си? — Жените лекари бяха нещо нечувано в Осфрид. Трудно ми беше да повявам, че би имало такава тук, когато за Наследниците се носеха слухове, че се отнасят към жените много строго.

— Така ми каза, когато бях там — каза Ванеса. — Каза, че всички лекари тук са жени! Нещо за това, че лекуването било област на действие, запазена за жените.

Отчаяно любопитна, аз се отправих към лекарката, но тя приключи работата си точно тогава и си тръгна с двете си спътнички. Така отново останахме сами и измина още час, преди един мъж на средна възраст с коса, подстригана така, че стигаше до брадичката му, да влезе безмълвно и да остави кошница с ръжен хляб. Върна се отново скоро след това, за да донесе бъчва с вода и черпак. Опитите ни да го разпитаме, бяха пренебрегнати.

Небето беше притъмняло до наситено пурпурно, когато влезе друг мъж. Той спря за миг, за да изтупа снега от ботушите си, а после свали от главата си широкопола черна шапка, докато ни оглеждаше внимателно. Ванеса, все още близо до мен, изправи гръб и промърмори:

— Бога ми. Може би все пак има надежда за това място. Ще ми се да не бях облечена с тази скучна стара дрипа.

В сравнение с мрачното излъчване на другите жители на града този млад мъж беше като слънцето, нахлуло в стаята ни. Тъмнозлатиста коса обрамчваше лице с ясно оформени черти, което имаше широко разположени синкавосиви очи и най-топлата, най-искрена усмивка, която бях виждала, откакто влязохме в Констанси. Тази усмивка изглеждаше почти нереална след всички намръщени изражения, които бяхме получили дотук. Освен това не беше много по-възрастен от нас и отдели минута да огледа всяко лице с искрена загриженост. Ние също го изучавахме, някои — по-неприкрито от други.

Изглеждаше малко смутен от вниманието ни и Ванеса ми прошепна:

— Изчервява ли се? Да, наистина. В името на Шестте, възхитително е. — Щях да я смушкам с лакът, само че тя беше права.

Сключил ръце пред тялото си, той се прокашля и въпреки че беше смутен, заговори с ясния, висок глас на човек, свикнал да се обръща към големи тълпи:

— Здравейте. И добре дошли. Толкова се радвам, че сте тук. Тоест в Констанси. Не само в църквата. Но се радвам и че сте тук. Аз см Гидиън Стюарт, един от младшите свещеници. От това, което чух за опасностите, пред които сте се изправили, Шестте сигурно ви обичат — за да ви спасят от тези опасности, имам предвид. Не да ви подложат на тях. Както и да е, знам, че сигурно всички сте уморени и разтревожени, но моля ви, проявете търпение към нас само още малко. Ще направим всичко по силите си да се погрижим за вас.

Изрече тези последни думи с такова искрено чувство, че беше невъзможно да не му повярваме. Из църквата разцъфнаха усмивки. Може би нещата наистина щяха да се оправят.

— Бих ли могъл да разговарям с този, който отговаря за вас? — попита той. — С придружителката ви?

Всички се обърнахме към госпожица Куинси, която отвърна на погледите ни с безразличие. Когато тя поклати глава и запази обичайното си мълчание, пристъпих напред:

— На драго сърце ще ви помогна, отче.

Той насочи онази усмивка към мен с пълна сила и лъчезарността й едва не ме повали.

— О, не. Не „отче“. Само Урос заслужава тази титла. Можете да ме наричате „господин Стюарт“, когато сме в официална обстановка, „Гидиън“ — когато не сме.

Той ме поведе към нишата в дъното на църквата, а няколко от другите момичета придобиха такива изражения, сякаш сега им се искаше те да се бяха нагърбили доброволно с ролята на неофициален водач. Може би тази роля все пак си имаше и добра страна. Трябваше да кажа на Орла, ако някога я видех отново. Той придърпа две пейки и ми направи знак да седна на едната, докато той се настани на другата.

— И така — каза той, като облегна на коленете си хартия и малко преносимо писалище. — Надявах се да науча имената на всички в групата ви — възрастта им, семействата им, такива неща. Можете ли да ми ги кажете?

— Разбира се. — Можех да му кажа това вероятно заедно с близо дузина от дребните странности на всяко момиче.

— Предполагам, че е най-добре да науча първо вашето име.

— Тамзин Райт, госп… Ъъ, моля за извинение. Това официален разговор ли е, или не?

— Да кажем, не. „Гидиън“ е добре. На колко години сте, госпожице Райт? Ъъ, Тамзин?

— Двайсет.

— От?

— Осфро. Пазарната област.

Писалката на Гидиън спря да се движи за миг, когато той вдигна поглед:

— Пазарната област?

— Да. Проблем ли има?

— Не, разбира се, че не. — Той записа сведенията: почеркът му беше спретнат и прецизен. — А с какво се занимава семейството ви?

— Баща ми си намира работа за по няколко дни, за определена надница на ден, а майка ми е перачка. Работя — работех — за нея.

Той отново спря.

— Сега има ли проблем? — попитах.

— Не, не. Продължавай, моля.

— Да видим. Уинифред Крей. На осемнайсет. Също от Осфро, района на мостовете. Баща й е ковач.

Той се поколеба за момент, а после започна нова записка под тази за мен. Но беше намръщен, докато го правеше, а аз се озадачавах все повече. Дали съдеше нас и произхода ни? Дори без изискаността ни, присъща за Бляскавия двор, бях очаквала Новият свят да е по-отворен към хората от най-различен произход. Това беше голямото обещание на тази земя.

Когато видях как реагира на факта, че Дамарис произхожда от рибарско семейство, не можах да се сдържа.

— Госп… Гидиън, наистина мисля, че има проблем.

Той се облегна назад с огорчено изражение в очите:

— Простете ми… Просто съм объркан.

— Както вие, така и аз.

— Просто… — Гидиън потупа с писалката си по писалището, докато се мъчеше да даде обяснение: — Говориш толкова красноречиво и убедително. Видях дрехите, които отнесоха, и чух, че всички сте на път да се омъжите. Затова приех, че сте най-малкото дъщери на джентълмени от висшата класа, ако не и дребни аристократи.

Засмях се толкова високо, че другите в църквата се обърнаха и се втренчиха.

— Дребни аристократи! Джаспър и учителите ни ще са във възторг да чуят това! Току-що ни направихте голям комплимент.

Пълното му объркване отново го направи привлекателен:

— Значи… не сте от висшата класа? Или… някои от вас са, а други работят за тях?

Все още възхитена, поклатих глава:

— Всички дойдохме от скромни места. Бляскавият двор просто ни „излъска“, за да бъдем по-привлекателни за кандидатите за женитба в Кейп Триумф.

— Нямате уредени бракове, които пътувате да сключите? Нямате годеници? И какво е Бляскавият двор?

Обобщих накратко начинанието на Джаспър и гледах как по изящните черти на Гидиън преминаха всевъзможни емоции. Удивление, озадачение, интерес. После, най-неочаквано, безпокойство.

— Ах, добре. Ще трябва ясно да изложим пред съвета, че вашата организация е много стройна и със строг надзор, че браковете са сигурни. Представата за млади и необвързани сами жени… чиято цел е да привличат мъже… би могла да бъде погрешно разбрана от някои…

Той отново се изчерви, а това пък накара мен да се изчервя, когато осъзнах за какво намеква.

— О! Това… не. Не е това.

— Разбира се, че не е — каза той бързо. — Дори само като говоря с теб, мога да преценя, че очевидно си жена с принципи. Благопристойна жена. А това е важно за нас. Което е причината, поради която ще се погрижа другите да разберат, че ти и приятелките ти не сте… ъъ, с лоша репутация.

— Благодаря. Помощта ти означава много. — Отместих очи, все още малко смутена от потенциалното заключение. Оглеждайки странната и неприветлива църква, не се сдържах и добавих: — Цялата помощ на града означава много. Но се чувствам толкова невежа по отношение на обичаите ви. Знам, че сме тук само за кратко, но се надявам да не правим постоянни грешки.

Това предизвика ново смръщване:

— Колко време мислиш, че ще останете?

— О… ами, не мога да ти кажа точен брой дни. Просто имаме нужда от достатъчно време да се съвземем, да уредим нещата и да потеглим. — Когато той не каза нищо, попитах: — Ние… можем да си тръгнем, нали?

— О! Да, разбира се. Никой не иска да ви задържи против волята ви и знам, че съветът вече е решил, че ще ви помогне да ви отведат до Кейп Триумф. Но… знаеш, че става дума за седмици, нали?

— Знам. Отнема шест седмици да се стигне до Денъм. — Съжалителното изражение на лицето му пробуди тревогите ми: — Какво? Не е ли вярно?

— Вярно е, само че… ами, Тамзин, трябва да знаеш: ще минат шест седмици, преди изобщо да можете да тръгнете от Констанси.