Смарагдово море

Глава 19

— Остави ни на мира, по дяволите, Яго. Справяме се чудесно!

— Ще избягат от теб. Тежестта на една шейна се разпределя така, че да…

— Тихо!

Виждайки, че посяга към поводите, аз го избутах с лакът и се наведох напред. В отговор Дъв и Пебъл незабавно потеглиха по-бързо, а аз нададох радостен вик. Полетяхме през снега; вятърът шибаше и размяташе измъкнали се кичури от косата ми, когато поривите му преминаваха покрай нас. Най-накрая удовлетворен, че ще запазя контрол, Яго се облегна назад и престана да настоява да бъда предпазлива. Пред нас нямаше никакво препятствие, нищо, което да препречва пътя ни. Само открита местност, очакваща и зовяща.

Едва когато Яго изкрещя, че се движим в грешната посока, аз дръпнах поводите назад и постепенно накарах конете да спрат.

Върнах му поводите и казах:

— Би трябвало просто да продължаваме да се движим безспир. Защо е цялото това притеснение и съобразяване с всички други? Можем просто да полетим към Денъм в тази шейна.

— Два проблема. — Той накара конете да направят завой, насочвайки ни обратно по правилния път. — Първо: няма да летим кой знае колко, ако попаднем във вихрушка. Второ: онези червени хамбари никога няма да се изпразнят, ако потегля в това.

— А пък аз си мислех, че ти си забавният. Защо ги боядиса червени? Една разходка през онзи град би трябвало да те накара да размислиш.

— Не знам. — Той ми се усмихна криво. — Предполагам, че просто за да видя какво ще стане.

Беше краят на третия ни ден на път и когато спряхме за вечеря, Яго ми каза, че скоро ще стигнем до лорандийския търговски пункт Ло Кан.

— Не съм сигурен дали ще научим нещо за така нареченото нападение на икорите — каза той. — Все още обаче разчитам, че досега някаква част от онези откраднати неща трябва вече да са влезли в търговско обращение. Ако имаме късмет, ще видим някои. — Той уви хляба, който ни беше останал, и го сложи обратно в торбата с храната ни. — И забравих да спомена това, но трябва да си смениш гардероба, преди да тръгнем.

— „Забрави“, а? — попитах подозрително. — Какво имаше предвид?

След като потършува из товарния отсек на шейната, той се върна с вързоп дрехи и чифт ботуши. Огледах ги, забелязвайки плата на зелени и черни карета.

— Дрехи на икори?

— Да, м’дам. Може да е подозрително, ако се появя с добре облечена, благоприлична осфридианска дама. Икорите обаче минават оттам постоянно. Това, а и ако някои от мъжете, които са ви ограбили, са в лагера, е по-малко вероятно да те познаят. Хората виждат това, което очакват да видят.

Думите му ме убедиха и аз се преоблякох, докато Яго дискретно опакова товара и го качи в задния край на шейната. Когато свърших, не бях сигурна какво да мисля. Ансамбълът се състоеше от карирана туника с дължина до бедрата, която се носеше над червеникавокафяви кожени панталони. Обточен с рунтава козина жакет се спускаше до хълбока ми и се завързваше с черен широк колан. Тежките, здрави ботуши бяха далеч по-подходящи за мъж от всички, които бях носила, но бяха и по-практични в снега, отколкото обувките ми. Яго скръсти ръце и ме огледа от глава до пети.

— Какво си мислиш, Тамзин? Защото ми е ясно, че си мислиш нещо. Заради панталона ли е?

Прокарах ръце отстрани по краката си, като се опитвах да формулирам дипломатичен отговор.

— Тази кожа е прекрасно мека. И по-топла от пола. Но… излагат на показ много.

— Покриват всичко — каза той, но знаеше точно какво имам предвид. — Баланкуанките и жените икори ги носят непрекъснато.

— Браво на тях, но аз цял живот съм носила поли! Не съм свикнала непознати да виждат формата на краката ми.

— Там ще е тъмно — каза той услужливо.

— Сега не е тъмно.

— Да, но аз не съм непознат. И съм джентълмен. Нямам намерение да зяпам безсрамно краката ти, въпреки че тези панталони ги правят да изглеждат изключително…

Присвих очи:

— Да, Яго?

Той прочисти гърло и отмести поглед:

— Стегнати.

— Наистина ли това си мислеше?

— Това е едно от нещата, които си мислех. — Измъкна от товарния отсек проста, тъмнокафява наметка и ми я подхвърли: — Сложи си я, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре.

Пристигнах наметката, доволна как гънките й се обвиха около мен.

— Изглеждам ли подобаващо за ролята?

— Изглеждаш особено ако си сплетеш косата. Ще те представим като красива девойка от народа на икорите от усамотено светилище край Кърниал. Те не общуват много с външни хора, така че никой няма да очаква да знаеш лорандийски. Да се надяваме, че някой ще се изпусне да каже нещо пред теб.

— Надявам се да успея да схвана достатъчно. Не го владея гладко. — Тръснах коса напред и започнах да я сплитам. — А какво да правя, ако някой от тях се опита да ме заговори на езика на икорите?

— Никакъв проблем. Защото има, ъъ, нещо друго, което забравих да спомена.

Вдигнах поглед:

— Да, Яго?

Той се опитваше да се престори на огорчен, но усмивката в очите му го издаде, както обикновено:

— Ти си красива девойка икори от светилище… която е обвързана с обет за мълчание.

— Стават ли наистина такива неща?

— Разбира се. Знам, че няма да е лесно, но е прекрасен начин да си запазим прикритието. Мислиш ли, че можеш да се справиш?

Завъртях очи и се заех отново с косата си:

— В името на Шестте, Яго. Разбира се, че мога да се справя. Аз не съм ти.

Стигнахме Ло Кан в ранната вечер, макар тъмните облаци да създаваха усещането, че е по-късно. Лорандийският търговски пункт беше разнороден пъстър сбор от палатки и колиби недалеч от миниатюрен приток на голямата Хартс Блъд Ривър. Създаваше усещането, че е построен небрежно и набързо, макар да съществуваше от няколко години. Бях се чувствала бодра и жива, след като карах шейната, но сега, докато влизахме на територията на отдавнашния съперник на Осфрид и може би на мъжете, които ме бяха нападнали, предишната ми предпазливост се беше върнала.

Двама мъже в гладка и необработена кожа се приближиха да ни поздравят: лицата им бяха сурови и прорязани от бръчки от толкова живот на открито. Веднага заговориха лорандийски и ние бързо дадохме да се разбере, че не го говорим. Никой от тях не знаеше осфридиански, но след няколко минути намериха някого, който знаеше — и някого, който освен това познаваше Яго.

— Джейкъб Робинсън!

— Здравей, Марсел. — Яго се ръкува с нисък мъж с издут като буре гръден кош с шапка от боброва козина. Разчорлена черна коса опираше в раменете му, а акцентът му звучеше точно като онзи на някогашния ми съсед.

Марсел хвърли жаден поглед към шейната:

— Дойде точно навреме. Да ти се намират гвоздеи или бекон?

— Не, но имам канап и царевично брашно.

Лорандиецът изсумтя:

— Как може да кажеш, че това е същото? Особено канапът?

— Опитвам се да се отърва и от двете, така че можеш да ги купиш на наистина ниска цена сега, а после да ги продадеш по-късно, когато някои се появи с гвоздеи и бекон.

— Пфф. Не съм от обичайните глупаци, с които си имаш работа, Робинсън. — Марсел се замисли. — Но ми покажи онзи канап по-късно.

— Непременно. — Яго опря ръка на гърба ми, за да ме накара да изляза напред. — Марсел, това е Брейа Иперон. Тя е една от онези, които служат при Кладенеца, и е дала обет за мълчание.

Марсел се поклони и изстреля някакъв поздрав на езика на икорите. Усмихнах се и кимнах в отговор.

— Винаги се радваме да видим приятелите си от Кладенеца — каза Марсел, въпреки че поведението му леко се промени. Яго ми беше казал, че лорандийците са изключително суеверни по отношение на Кладенеца. — Какво ви води…

Към нас се промъкна друг лорандиец, чиито гъсти вежди създаваха впечатлението, че е присвил очи. Той заговори на Марсел на бърз лорандийски, подлагайки на изпитание закърнелите ми умения. Една дума, която все пак различих отчетливо, беше „Констанси“, макар че Яго би могъл да я долови и сам. Когато мъжът свърши, Марсел кимна и се обърна обратно към нас.

— Доста надалече си дошъл, Робинсън. Не се ли беше настанил по на изток тази зима? В Констанси?

— Да, макар да не съм бил там от две седмици. Възложих на човека, който наглежда дома ми, да държи под око всичко. Скоро отивам на юг по Ист Систър и трябва да разпродам излишъка, който не искам да нося. Посетих два други града и един баланкуански пункт плюс Кладенеца — където се натъкнах на Брейа.

Марсел кимаше и се усмихваше, после вдигна ръка да даде знак на Яго да замълчи. Наведе се и каза нещо на другия лорандиец. Повечето звучеше като директен превод на казаното от Яго, макар че долових и един израз на лорандийски, който означаваше „няма проблем“. Когато Марсел беше готов, Яго продължи:

— И корите се нуждаят от черен камък рийд за едно от светилищата на Кладенеца, затова тя искаше да разбере дали имаш подръка малко от него, преди да тръгне към баланкуанците.

— Известно количество, мисля. — Марсел се почеса по брадичката, докато размишляваше. — Филбърт беше на запад от реката и тъкмо се върна. Той има много баланкуански стоки — елате да видите.

Последвахме Марсел по-навътре в лагера: различните търговци ни оглеждаха внимателно. Докато минавахме, забелязах две жени, едната — така обрулена от природните стихии и семпло облечена, както Марсел, а другата — с вид, намекващ, че може да е жена със съмнителна репутация.

Още няколко души познаваха Яго, а когато се разчу с колко различни стоки търгува, нещата станаха сериозни. Търговците започнаха да излагат стоките си, водейки преговори с Яго за размяна на стоки на смесица от осфридиански, лорандийски и различни жестове. Той на свой ред извади стоки от шейната и не след дълго имах чувството, че съм обратно в пазарната област. Лорандийците ми се усмихваха мимоходом, но иначе показваха в мое присъствие същото смущение като Марсел.

Филбърт, мъжът с баланкуанските стоки, изложи на показ всевъзможни любопитни съкровища и ме влудяваше това, че не можех да попитам за тях. Имаше няколко парчета рийд — сребристочерен камък, за който Яго се пазареше от мое име. Икорите вярваха, че е свещен, и го използваха за гадаене, като разпръскваха късове и тълкуваха по мястото, където се приземяваха. Щом приключих с предполагаемата си покупка, най-вече просто стоях и наблюдавах, опитвайки се да разбера каквото можех, в откъслеците от разговори на лорандийски около мен.

Един от търговците имаше трион, към който Яго проявяваше жив интерес, но отказваше да отстъпи от настояването си да получи цената в пари. Яго смяташе, че тя е твърде висока, но не можа да заинтригува мъжа и да го убеди на размяна.

— Какво ще кажете за това? — Яго вдигна малка синя стъклена бутилка. — Баланкуански еликсир за разсънване. Какво пиете обикновено сутрин? Кафе? Чай? Добавяте няколко капки в чашата си и — чудо на чудесата. Направо ще ви отвори очите.

— Тези ги знам — каза лорандиецът намръщено. — Будят те — денем и нощем! Вече имам проблеми със заспиването.

Яго се разведри:

— Защо не казахте? — Отвори един сандък и намери почти същата синя бутилка. — Баланкуански еликсир за сън. Една капка от него…

— Ръкавицата ви, данна. Скъсали сте я.

Отне ми един миг да осъзная, че обръщението на езика на икорите беше отправено към мен. Извърнах се от пазарлъка на Яго и открих един много млад лорандийски търговец, със сигурност не по-възрастен от мен, застанал наблизо. Вече привлякъл пълното ми внимание, той посочи към ръката ми:

— Скъсали сте си ръкавицата.

Кимнах: бях я забелязала по-рано. Единствените типични за икорите ръкавици, които Яго имаше, бяха стари и толкова протрити от носене, че се бяха скъсали, след като ги закачих на катарамата на една от юздите. Това беше дребно неудобство, а и не беше много благоразумно да ги заменя с розовите ръкавици.

— Тя е дала обет за мълчание, приятел. — Яго, който все още държеше една синя бутилка, се отдръпна от преговорите, които водеше, и дойде до мен. Усмихваше се, докато говореше, но погледът му бе бдителен.

— Няма нужда да се безпокоите обаче. Ще я поправим по-късно. В шейната имам игла и конец — и допълнителни игли и конци всъщност, ако ви трябват.

Момчето енергично заклати глава:

— Не, не. Защо да си правите труда да кърпите тези? Разпадат се по шевовете. Тази данна би трябвало да получи нещо хубаво и ново. Погледнете тези.

На път да се пръсне от вълнение, той предостави за оглед стоката си: чифт меки черни ръкавици, поръбени със сребърни мъниста.

Точно в този миг не се налагаше да се преструвам, че съм дала обет за мълчание, защото гледката на тези ръкавици ме остави безмълвна.

— Е, я виж това — каза Яго, като се наведе по-близо.

— Изглеждат точно твоят размер, Брейа.

— Пипнете ги — настоя момчето, жадуващо за потенциална печалба. — Като коприна.

Яго вдигна едната:

— Кашмир, бих казал. Баланкуанска изработка ли са?

— Истински еварийски внос. Няма да намерите нищо подобно в Адория извън Кейп Триумф. — Момчето побутна една ръкавица към мен. — Красиви ръкавици за красива дама.

— Но тази красива дама е скромна служителка при Кладенеца — каза Яго. Разигра истинско представление, като разгледа кройката на ръкавицата, обърна я наопаки и най-накрая я върна обратно. — Там няма особена нужда от висша еварийска мода — ако тези изобщо са от естествена материя. Хайде, Брейа. Да се оправим с тези еликсири и да поспим.

Момчето ми хвърли смутен поглед, но после събра смелост да заситни редом с нас.

— Чакайте! Истински са! Видяхте ли мънистата? Можете да ги получите за една златна монета.

Яго оглежда ръкавиците няколко секунди, даде вид, че се колебае, а после поклати глава:

— Твърде много, а трябва да довърша тази сделка. Сега вие, сър — извинявайте, че се отдръпнах. Още ли се интересувате от онзи еликсир?

Той поднови преговорите си за триона и изглеждаше, сякаш еликсирът за заспиване беше почти достатъчен, за да свърши работа. Когато ме забеляза, собственикът на триона попита колебливо:

— Тя е от Кладенеца, така ли? Предсказва ли бъдещето? Затова ли искаше черните камъни?

— Тя не говори — каза Яго рязко. — Но виждам, че стените на кутията ви за инструменти са се разхлабили. Трябва да ги заковете, преди да се разпадне.

Момчето с ръкавиците пристъпваше от крак на крак, докато Яго уговаряше размяната. Веднага щом той приключи сделката — получавайки триона в замяна на еликсира за заспиване и кълбо канап — младежът беше готов да опита отново.

— Петнайсет сребърни монети — каза той. — Това си е направо обир.

Яго коленичи да опакова една от кутиите си.

— Няма да се разделя с никакви монети.

— Десет сребърни монети.

— Сериозно говоря. Трябва да намаля обема на товара. Правя само размени.

— Вижте колко много се харесват на приятелката ви! Не може да спре да ги гледа.

— О, това мога да го повярвам — каза Яго сухо. Вдигна една торба на рамото си и се изправи. — Какво ще кажете за царевично брашно?

— Царевично брашно ли?

— Една торба в замяна на ръкавиците. Челото на младия търговец се набразди:

— Защо бих искал царевично брашно за тях?

— Е, трябва да ядете, нали? По тези места царевичното брашно е по-ценно от бялото. Не се разваля толкова много, не цапа толкова… и не ви трябват цял куп допълнителни съставки, за да приготвите нещо прилично, както с бялото брашно. Ще трябва да ви дам рецептата на баба ми за царевичен хляб, преди да тръгна. Лесна за приготвяне, има вкуса на изтънчената еварийска кухня.

Ясно ми беше, че момчето никога не бе обмисляло да направи размяна срещу царевично брашно, но я обмисляше сега. Такава беше магията на Яго.

— Добре тогава. Ще ви дам ръкавиците за… пет торби.

— Пет? Не ме ли чухте току-що да казвам, че струва повече от бялото брашно? Бих ви дал може би пет торби от него, ако го имах. Но за това… Ще ви дам две торби, и то само защото Брейа толкова много иска онези ръкавици. — Яго пусна торбата и добави още една върху нея.

Точно когато младият мъж имаше вид, сякаш беше на път да се предаде, остър упрек на лорандийски го накара да трепне. Момчето подскочи, извъртайки се рязко, когато един по-възрастен мъж с тъмноруса брада се приближи с едри крачки. Висок и с издут като буре гръден кош, той носеше същото грубо, практично облекло като другите търговци, но дългото му вълнено палто беше с много по-добро качество от тези на другарите му.

Светлината на огъня освети профила му, когато се впусна в дълга поучителна реч на лорандийски, и аз едва не ахнах. Заля ме страх и припряно отстъпих няколко крачки назад и се блъснах в Яго. Той сложи ръка на рамото ми и промърмори в ухото ми:

— Какво има? Разпознаваш ли го?

Да, бях го виждала преди, но обстоятелствата бяха много различни. Беше далече от това място и тогава той не носеше вълнено палто с елегантна кройка. Беше татуиран в синьо и облечен в кариран вълнен плат, връхлитайки върху мен, когато се изправих да защитя Алън Моруел.