Смарагдово море

Глава 13

Към края на онзи скован от снега сен бях изтощена, отколкото ако се бях занимавала с прането, както обикновено. Но о, онази къща искреше. Дайна ни беше накарала да изжулим и излъскаме всяко ъгълче от нея. Когато се завлякох горе по времето за лягане, другите момичета веднага забелязаха новата хартия.

— Как се сдоби с това? — попита Уинифред. Оставих хартията и книгата.

— Гидиън ми я даде, когато чу какво е направила Дайна.

Дамарис намигна:

— Добра работа. Помни, това е за висшето благо.

— Дал ти е и книга? — Ванеса се оживи. — Каква?

— Ти каква мислиш по тези места? — Вдигнах Рувийските последователи. — Не е книга със сонети! И ми я даде назаем.

Не беше нужно приятелките ми да ме предупреждават да предпазя хартията. Пъхнах я под дюшека си, като задържах един лист за тазвечерното писмо. Когато го завърших, го подържах за момент, питайки се кога то и другите, които трупах, изобщо ще потеглят от този град. Кой можеше да каже? Не знаех дори кога щях да се измъкна аз.

Скрих писмото при хартията и използвах последната си частица свободно време, за да почета от книгата на Гидиън в леглото. Макар че наистина представяше някои от териториите, разделите, които беше подчертал, по-скоро се отнасяха за това да помагаш на другите и да подобряваш характера си. Беше, все едно да надникна в ума му, който сякаш си представяше по-чист начин на живот, който не изискваше толкова много от строгостта на Наследниците. Пилее си времето тук, помислих си. Всички си го пилеем.

— Днес няма да ходим на църква.

Мрачното лице на Самюъл беше още по-навъсено и мрачно от обикновено, докато ни посрещаше с тези думи на другата сутрин. Гидиън, също потиснат, обясни:

— Не свършихме напълно с разчистването на пътя вчера. А после снощи падна още малко сняг. Нищо подобно на онази буря — но достатъчно, за да ни попречи. Каретата може да заседне.

Изглеждаше толкова унил, че не можах да се сдържа и изтърсих:

— Бихме ли могли да вървим пеш? Нямам нищо против.

Ванеса ме погледна ужасено.

— Помислих за това — каза Самюъл. — На някои места обаче още има повече от трийсет сантиметра сняг. Това ще затрудни придвижването — особено с роклите ви. И така. Волята на Урос е неотменима. Ще прекараме ден, отдаден на бога, у дома.

Уинифред надникна към празната кухненска маса.

— Кога е закуската?

— В светите дни няма закуска — каза Дайна. — Ядем чак по пладне.

Докато ни обземаше тази потискаща мисъл, отвън внезапно се разнесе слабият звън на камбанки. Другите момичета изглеждаха озадачени, но аз веднага разбрах какво е. Самюъл се отправи бързо към вратата, а ние го последвахме припряно. Той разтвори широко вратата, точно когато Яго спря шейната си пред къщата.

— Добро утро, добри господа и госпожици. — Яго се поклони елегантно, а после скочи на земята. — Помислих си, че може да сте затънали, затова дойдох да ви помогна да стигнете до църквата днес.

Възцари се зашеметено мълчание. Най-после попитах:

— За колко?

Той се ухили:

— Аз черпя.

Шокираното изражение на Самюъл бавно се преобрази в такова на почуда.

— Бога ми, Джейкъб, нямаш представа колко съм развълнуван да чуя, че най-накрая ще посещаваш службите. Макар да не мисля, че е уместно да влизаш с този ярък и биещ на очи шал в църквата. Съсредоточаваме се върху духовното, не материалното.

— О, да, наясно съм с това, но се боя, че всъщност няма да влизам вътре в църквата. Само ще ви закарам, тъй като знам колко важно е за вас. Ще намеря други начини да се забавлявам, докато сте заети.

Челото на Самюъл се набразди от бръчки, но Гидиън предотврати всякакви възражения:

— Както каза, Самюъл, волята на Урос е неотменима и изглежда, че се погрижи за нас.

Бързо донесохме палатата и наметките си. Самюъл и Дайна се настаниха на предната седалка с Яго, докато ние останалите се струпахме в товарната част отзад, която можеше да побере още няколко души. После потеглихме към града: шейната пъргаво летеше по снега. Единственото, което ни забави, беше един паднал клон напряко на пътя, но той скоро беше преместен.

— Ти извърши две добри дела, Джейкъб, едно след друго — отбеляза Самюъл, когато пристигнахме. Спря, за да помогне на Дайна да слезе. — Това ми даде надежда, че нещо може би се променя вътре в теб, че истината може би в крайна сметка ти проговаря. Сигурен ли си, че няма да се присъединиш към нас?

Яго отново отказа любезно и подаде ръка на останалите от нас, момичетата. Ванеса, Уинифред и Дамарис го възнаградиха с красиви благодарности и добре усвоени в Бляскавия двор усмивки, докато слизаха. Когато дойде моят ред, прошепнах:

— На какво си играете?

— Какво имаш предвид?

Изостанах, докато другите влизаха в сградата, тътрейки крака.

— Знаете какво. Не правите нищо от чисто човеколюбие.

— С изключение на онзи път, когато те спасих да не се залуташ в снежна вихрушка. И за твое сведение, ти си също и причината, поради която се отбих днес.

— За какво? — Погалих гривата на един от конете му, надявайки се да създам впечатление, че те са това, което ме е разсеяло. Бяха прекрасен впряг — сребристосиви с черни гриви и опашки.

— Мисля си за вашето печално, печално положение. И реших да помогна.

Завъртях се рязко:

— Ще продадете местата?

— Не, разбира се, че не. Но може да успея да ви дам нечие друго място.

— Чие?

— Има един тралер, който живее близо до равнината с икорите. Те го харесват, търгувал е с тях, и изпраща кожи с експедицията. Стари приятели сме — вероятно бих могъл да го уговоря да отложи прекарването на товара си. Доста ме бива в сключването на сделки, знаете. Но ще ви струва доста.

— Разбира се, че ще струва. — Знаейки това, което знаех за него сега, не бях изненадана. — Колко искате?

— Не аз. Правя това от добро сърце. Но предполагам, че ще струва колкото обсъждахме двамата — около сто златни монети. В аванс.

— Това са много пари.

— Не седите ли върху всевъзможни удивителни предмети?

— Не буквално. Всичко е прибрано под ключ. — Никой не стоеше близо до нас, но снижих тон: — Не предполагам… че бихте искали да проникнете с взлом в молитвения дом, за да ми услужите, нали?

Той изсумтя насмешливо:

— С вас? Да. Заради вас? Не. И при сегашното положение едва ме търпят тук. Ако ме хванат да прониквам с взлом сам, не може да се предскаже какво ще направят.

— Да не искате да кажете, че би било по-добре, ако ви хванат с мен?

— Е, тогава бих могъл да претендирам за незнание и да кажа, че сте ме помолили да ви помогна и че съм го направил непреднамерено. А ако това не свърши работа, поне ще имам компания на позорния стълб.

Не можех да приема нещо толкова нелепо, така че се отправих към църквата.

— Чакай, Тамзин.

— Какво? — попитах предпазливо.

Яго се наклони плътно към мен, сякаш оправяше юздата на коня:

— Ако времето е ясно, ще ви пуснат да излезете навън и да глътнете малко въздух по време на обяда. Ще чакам зад молитвения дом.

Преди да мога да оспоря това невероятно изявление, Дайна ми нареди да влизам в църквата. Яго се покатери в шейната, намигна ми, а аз забързах към Дайна, като бъбрех извинения как съм се възхищавала на прекрасните коне.

Семейство Коул, като роднини на свещеник, имаха специално запазена скамейка близо до предните редици на паството, но спътничките ми и аз бяхме изпратени на задните редове. Изобщо не възразявах срещу тона, тъй като ни позволяваше да си отдъхнем от бдителния поглед на Дайна. Няколко други момичета от Бляскавия двор бяха успели да изгазят през снега и седяха наблизо, така че успяхме да разменим няколко думи, докато не ни изшъткаха, когато започна службата.

Встъпителната й част се състоеше от съобщения и кратки моливи и умът ми се зарея, докато се питах дали Яго беше сериозен в твърденията си, че ще ми помогне. Смятах, че да. Онова, което не знаех, беше защо. Оставих тези размишления настрана, когато Гидиън се качи на подиума. Проповедта му продължи почти цял час — и беше една от онези, които бях прегледала по негова молба. За колкото и странни да намирах Наследниците, беше вълнуващо да чуя думите си, произнесени пред такава голяма публика. А той ги поднесе добре. Бях го виждала да се колебае и запъва, когато беше несигурен в себе си, но когато беше уверен в посланието си, поведението му бе завладяващо и въздействащо. Топлотата и искреността, с които бяха пропити всекидневните му постъпки, усилваха думите му и караха другите да искат да слушат. А дори само лицето му караше някои от тях също да искат да слушат — ако замечтаните изражения на спътничките ми означаваха нещо.

Когато видях окрилящото въздействие, което заключението на проповедта му имаше върху паството, това ме накара да се изпълня с гордост — за него и да, за себе си. Програмата, която последва, далеч не беше толкова вдъхновяваща: смесица от дела на общността, кратки молитви и беседи. Беше облекчение, когато обявиха прекъсване и почивка за обяда, но така ми остана внезапното решение какво да правя по въпроса с Яго. Членовете на паството се изправиха и взеха да се разтъпкват: някои отидоха да помогнат с подреждането на храната, а други излязоха навън.

— Слава богу — каза Дамарис, като разтриваше гърба си. — Мислех, че ще припадна от глад.

Погледът ми се спря с копнеж върху масата с храната, но от онова, което успях да схвана за ставащото, нямаше да сме сред първите обслужени. Бързо пристегнах отново наметката си.

— Прикривайте ме. Ако някой попита къде съм, кажете, че съм излязла да се разходя на въздух, докато успеем да се нахраним.

Три удивени лица се втренчиха в мен:

— Ъм, какво друго би правила? — попита Ванеса.

— Просто ми помогнете — изсъсках, като се провирах между скамейките. — Ще обясня по-късно. Може би.

След задушната атмосфера в претъпканата църква мразовитият въздух ме връхлетя рязко, изостри мислите ми и ме накара да обмисля отново избора си. Беше по-топло и по-благоразумно да остана в църквата. Докато се колебаех на прага на сградата, покрай мен претича група малки деца: смехът им пробуди старата болка в сърцето ми.

Можех ли да подмина който и да е шанс да стигна до Мери по-бързо? Отправих се напред, като се опитвах да изглеждам толкова непринудена, колкото и другите, които се събираха, общуваха и вървяха из площада. Никой не ми обръщаше особено внимание и лесно се измъкнах незабелязана от откритото пространство до един по-закътан участък зад сградите в съседство с църквата.

Бях научила, че молитвеният дом на Констанси е наскоро добавен. Ранните заселници бяха използвали църквата за всякакви събирания и едва след като градът се бе позамогнал, бе поръчано построяването на подходяща зала. Дотогава площадът вече бил обкръжен от постройки, служещи за други начинания, и затова молитвеният дом се строеше на две пресечки оттам: някои от дървените му греди още бяха запечатани и небоядисани.

Край мен се понесоха няколко снежинки и примижах нагоре, обзета от паника. Но облаците, които се простираха над главата ми, бяха бели, съвсем леко обагрени в сиво. Нямаше и следа от тъмните, диплещи се маси, носещи се из небето по време на вихрушката. Издишах шумно, продължих нататък и не видях жива душа, докато не завих зад задния ъгъл на молитвения дом. Там ме чакаше Яго, подпрял издължената си слаба фигура недалеч от един прозорец.

— Не мислех, че ще дойдете — каза той.

— И аз не мислех, че ще дойдете. Мислех, че може би ме мамите.

— Не и за нарушаването на закона.

— Чух, че често нарушавате закона.

— Нима? — Той се изправи и доби изключително доволно изражение. — Не толкова го нарушавам, колкото го тълкувам превратно.

Загледах се във внушителната сграда:

— Да, и това чух. Значи ли, че можете да ни приемете, без да извършите нещо незаконно?

— Ъъ, не чак толкова. — Напъха ръце в джобовете на палтото си и проследи погледа ми. — Въпреки всичките си приказки за това как се съсредоточават върху характера и морала, те не са много доверчиви хора. Тези прозорци са заключени отвътре и разбиването на стъклото ще е шумно.

— В такъв случай как ще влезем?

С много драматичен жест Яго измъкна от джоба си халка за ключове.

— През вратата.

— Имате ключ? Защо просто не споменахте това по-рано?

— Е, тогава го нямах. — След като изпробва няколко ключа в малката задна врата, той най-сетне намери един, с помощта на който влязохме вътре. — Един от членовете на съвета беше толкова трогнат от щедростта ми да откарам всички ви в града днес, че любезно ми позволи да използвам конюшните и кухнята му, докато чаках. И просто по една случайност притежава един от ключовете на градоначалника.

— И любезно ви го даде назаем?

— Намерих го след малко проучване на останалата част от къщата му.

— Той имаше ли добрината да ви позволи да използвате останалата част от къщата?

— Не го забрани — каза Яго лукаво. — И разбира се, смятам да върна това. Нищо лошо не е станало.

Предвид факта, че бях помолила за услугите му, за да се промъкна тук, предположих, че не мога да го съдя.

Голяма част от вътрешността на молитвения дом все още оставаше незавършена. Стените не бяха гладки, подът беше покрит с тръстики. Върху подиум в единия край беше поставена дълга маса, а частично сглобени лавици заемаха една задна стена. Близо до тези лавици зърнах купчина товари от Сивата чайка.

Забързах напред, облекчена да открия толкова голям „улов“. Донякъде се страхувах, че товарът ще е така неравномерно разпределен из града, че тук ще са складирани само малко неща. И което беше още по-добре, никой от сандъците и куфарите пред мен нямаше вид, сякаш принадлежи на екипажа или на други пътници. Всичките бяха или на Джаспър, или на някое от момичетата от Бляскавия двор. В няколкото незаключени куфара имаше лични вещи, които не ми бяха от полза. Сандъците със стоки за продажба бяха заковани с гвоздеи, но ние с Яго успяхме да отворим няколко, като използвахме инструменти, предназначени за сглобяването на лавиците.

Яго вдигна към светлината една розова копринена рокля:

— Изглежда, че можеш да замениш онази, която си предала.

— В името на Шестте, Яго. Точно когато започвах да смятам, че схващаш нещата. С моята коса не мога да нося розово.

Можеш да носиш всичко. — Вдигна роклята до лицето ми. И какви са тези приказки за това, че си започвала да смяташ, че схващам? Мислех, че се разбираме.

Отблъснах роклята и казах:

— Искаш ли да я занесеш на твоя приятел трапера? Яго се вгледа внимателно в мен за момент, ясно давайки си сметка, че бях избегнала въпроса му.

— Изкушаващо, но не. — Сгъна роклята по-грижливо, отколкото бих очаквала, и я остави обратно. — Луис е като мен — няма да иска да се занимава с големи предмети, чиято продажба може да отнеме време. Бижутата все още са най-добрият вариант. Малки са и са лесни за обръщане в пари.

— Би трябвало да имаме много от тях. — Претърсих следващия сандък и открих, че е пълен с книги. — Леле. Нямах представа, че Джаспър продава тези.

— Находчиво е. Не са нещо рядко в Адория, но не са и наполовина толкова често срещани, колкото в Осфрид. Много хора с удоволствие биха си създали библиотеки.

Вдигнах подвързан с кожа роман, за който бях чувала, но никога не го бях чела. Беше популярно романтично приключенско четиво, а книгата се побираше точно в един от вътрешните джобове на наметката ми.

— Крадеш ли това? — попита Яго с престорен ужас.

— Вземам го назаем за Ванеса.

— Надявам се тази групичка да оценява каква добра приятелка си. Защо гледаш така? Смееш ли си?

Да, смеех се. След като се овладях, обясних:

— Аз… просто… забавно е, това е всичко. Имаше време — дори не толкова отдавна — когато мисля, че щяха да са потресени да чуят някой да ме нарича тяхна приятелка. А по онова време и аз щях да изпитвам същото по отношение на тях. Но да… да. Станахме приятелки.

— Кога се случи това — преди да започнеш да се грижиш за тях, или след това?

Този въпрос също ме смути.

— След като започнах, предполагам.

— И им помагаш, защото…?

— Не всеки има нужда от скрит мотив — казах остро.

— Разбира се, че не. Просто се опитвам да разбера как мислиш, защо би се застъпила за хора, които — ако тълкувам правилно думите ти — преди не са те харесвали.

Смъкнах следващия капак:

— Застъпих се за тях, защото някой трябваше да го направи.

В този сандък имаше още рокли, но под тях имаше колекция от аксесоари — включително кутия за бижута. Счупихме катинара, а после коленичихме един до друг, докато разстлахме съдържанието на кутията на пода. Той огледа всичко с опитно око и започна да отделя бижутата.

— Това е евтина дрънкулка, също и това. Това е сребърно, но скъпоценните камъни са стъклени. Това е истинско. Това е евтина имитация…

Знаех, че бижутата, които щяхме да носим в Кейп Триумф, са истински, но знаех също и че повечето вече са на сигурно място там, използвани всяка година. Особено ценните нови попълнения към колекцията пътуваха в багажа на самия Джаспър. Тези сигурно бяха за продажба и се надявах да има достатъчно истински бижута, за да се събере цената, искана от Яго.

— Това — каза той след много ровене и мърморене. — Това ще свърши работа.

Комплектът, към който махна, съдържаше пет колиета, две гривни и четири пръстена — всичките златни с различни скъпоценни камъни.

— Това струва сто златни монети?

— Малко над тази сума. За да покрие разликите за продажбата и обмена.

— Дадено — казах.

Яго ме изгледа развеселено:

— Никакво колебание, а?

— Това е малка цена, за да се осигури на всички ни бързо завръщане. — Намръщих се. — Ако приемем, че икорите уважат предложението на Орла. А ако не го направят?

— Ще трябва да потвърдя всичко с нея, но ако това е казала, че ще направи, тогава ще го направи. Тя държи на честността и почтеността. — Той говореше с възхищение, което ми се стори противоречиво предвид собствения му съмнителен морал. — Което, признавам, е част от причината изобщо да правя това.

— Какво имаш предвид?

— Орла не харесва много осфридианците — не мога да кажа, че я виня предвид опита й. — Внимателно започна да слага отхвърлените бижута обратно в кутията им. — И въпреки това е имала достатъчно добро мнение за теб, за да предложи помощ.

— Сигурно има добро мнение и за теб, та изобщо да ти продаде място за пътуване.

— Ако щеш вярвай, повечето хора извън Констанси имат добро мнение за мен. Някои дори ме харесват. Много съм пътувал, много съм търгувал. Повече се постига, като си създаваш приятели, не врагове. — Той загреба останалите бижута и вдигна едно колие, украсено със смарагди. — Какво ще кажеш за това? Зеленото ще ти стои добре.

— Зеленото наистина ми стои добре, но мисля, че семейство Коул може би ще има да каже едно-друго за това, че нося такова бижу из къщи. Или където и да е в Констанси. Честно казано, не мога да повярвам, че още никой не ти е взел онзи шал.

— Не нарушавам никакъв закон, като го нося — само му се мръщят. — Той оправи последния сандък и бавно тръгна към задната врата с мен. — Мислят, че го нося, защото съм суетен.

— Такъв ли си?

— Нося го, защото е топъл. И да… може би наистина малко харесвам показността. Всички дрехи, които имах, докато растях, бяха стари, останали в наследство — толкова избелели, че не можеше да се различи какъв е бил първоначалният им цвят.

— Същата история — казах. — Вземахме старите дрехи, които съседите ни даваха, преправяхме ги за мен, а после ги кърпехме отново за сестра ми.

— Късметлийка си, че си най-голямата. Аз имах още трима братя, които получаваха дрехите преди мен. На практика бяха вече разнищени, когато ги получех, но така е, когато парите не достигат. — Той смутено докосна червения плат на врата си. — Парите все още не достигат, но не можех да подмина това. То доказва нещо на света. Пък и получих добра сделка. Я виж ти, Тамзин… какво е това? Усмихваш ли ми се?

— Просто разбирам, това е всичко.

Той също се усмихна. Усмивката беше различна от тази на Гидиън. Усмивката на Гидиън беше по-шлифована и отработена. Караше те да се чувстваш добре, защото беше красива. Тази на Яго те караше да се чувстваш добре, защото искаш да продължиш да се усмихваш в отговор.

— Но — каза той — все още ми нямаш доверие.

— Разбира се, че не. Едва те познавам.

След като опаковахме отново стоките, се изправихме и тръгнахме към вратата.

— Е, Орла ме препоръча, нали?

— Да, но не познавам истински и нея. Мога ли да й имам доверие? Мога ли да се доверя на икорите? Понякога не мога дори да повярвам, че този план зависи от пътуването с икорите! Толкова съм нетърпелива да се добера до Кейп Триумф, че това е най-малката от тревогите ми. Но ако преди един месец беше предложил да тръгна на речно пътуване с икорите, щях да си помисля, че си луд.

Всичко се изля наведнъж, но Яго се замисли върху него много сериозно.

— Не вярвай на пропагандата. Повечето икори се опитват да постъпват правилно и да се справят в света също като всички други. Можеш ли да имаш доверие на всеки икори? Не. Не повече, отколкото можеш да имаш доверие на всеки осфридианец. Казвам ти обаче, че ако е във властта на Орла, тя ще го изпълни. Добре е да имаш приятел като нея.

— Радвам се, но звучи, сякаш казваш, че би трябвало да й се доверя, защото ти й се доверяваш. И би трябвало да ти се доверя, защото тя ти има доверие и… ами. Виждаш къде започва да се пречупва логиката.

— И въпреки това ето те тук.

Свих рамене и отстъпих встрани, за да може да отвори вратата.

— Ето ме тук. Защото ти си в общи линии единствената помощ, която имам точно сега.

Яго завъртя дръжката на вратата и ми хвърли една от онези усмивки:

— Повярвай ми, аз съм единствената помощ, от която имаш нужда.