Смарагдово море

Глава 23

— Не.

— Тамзин, напълно безопасно е.

— Това е метален смъртоносен капан, увиснал над пропаст с дълбочина милион фута!

— Не са милион фута.

Бавно преместих поглед от пропастта към Яго:

— Но е смъртоносен капан?

— Не! Баланкуанците са го направили. Те са отлични инженери.

След като веригата спря, икорите метнаха въжета, за да издърпат сферата нагоре до ръба на дупката. Закрепиха я неподвижно и отвориха вратичката й. Сигурно бяха дали обет за мълчание като онзи, за който аз се бях престорила, че спазвам, но не им трябваха думи, за да изразят нетърпението си, докато ни наблюдаваха.

— Хората правят това постоянно — каза Яго. — Поклонници икори идват от отдалечени на цели мили места, за да направят това пътуване, а повечето от тях не са лично поканени от Шибейл.

— Ами ако някоя от тези брънки се скъса?

— Няма. Постоянно ги проверяват. А това всъщност преди е работело с въжета. Сега е много по-добре. — Когато не помръднах, Яго ме обгърна с ръка: — Ще бъда точно до теб.

Поклатих глава.

— Искаш ли Орла да ти помогне да стигнеш до Денъм? Повярвай ми, няма да си помисли нищо хубаво за човек, отказал покана да се яви на едно от най-светите им места.

Това ми подейства:

— Смяташ, че ще си промени решението?

— Не знам. Може все още да иска да изпълни това, което е предложила… но нейният клан може да оспори решението й, ако смятат, че си оскърбила Шибейл.

Огледах отново Кладенеца. Дори подсигурена с въже, металната сфера никога не оставаше неподвижна. Вероятно можеше да побере трима души, четирима, ако се посвиеха. Запитах се дали Яго блъфираше за Орла, но усилващото се стъписване на икорите заради неохотата ми ме наведе на мисълта, че може да е прав. А аз трябваше да получа помощта й.

— Добре — казах. Поне това се опитах да кажа. Прозвуча почти като шепот, но Яго разбра и ме отведе до ръба.

Отворът на сферата беше на едно ниво с каменния под. Яго се покатери пръв, а после ме пое, когато икорите ме подадоха. Приклекнах в дъното на сферата до Яго и почувствах как сърцето ми ме напуска, когато икорите затвориха плътно вратичката. Развързаха въжетата и сферата се устреми към центъра на дупката, полюшвайки се напред-назад като махало. Изпищях и покрих лице. Яго ме потупваше отзад по косата и постоянно повтаряше: „Всичко е наред, всичко е наред“. Това бе до голяма степен същият начин, по който успокояваше конете си.

Рогът изсвири четири пъти и сферата се сниши с рязко движение. Отказвайки да изпищя отново, прехапах устна. Веригата изскърца, докато се мъчеше да ни свали, а сферата се полюшваше през цялото време.

— Тамзин, погледни.

Прегърбих се още по-надолу:

— Не е ли достатъчно, че съм тук?

— Ще се зарадваш, кълна се.

Предпазливо обърнах глава и отворих едно око:

— В името на Шестте!

Седнах с изправен гръб и зяпнах каменните стени, които ни обкръжаваха. Всяка част от тях беше издялана и украсена. Някои изображения бяха равни, положени върху повърхността така, както някой би могъл да рисува върху лист хартия. Други бяха триизмерни, предадени с удивителна плътност и форма. Дървета и цъфтящи лози. Земни, въздушни и морски животни. Лица, както човешки, така и такива на фантастични създания. На няколко пъти подминахме участъци, които бяха издълбани и превърнати в балкони, а статуи на облечени в мантии мъже и жени наблюдаваха с тържествена сериозност спускането ни.

Наведох се през Яго, за да видя по-добре един от балконите. Хората, седнали на него, изглеждаха толкова реалистични, че очаквах да се изправят и да ни помахат.

— Това те ли са? Предшествениците? Изглеждат съвсем като човеци.

— Баланкуанците ще ти кажат, че са.

— Но разбирам също и защо икорите ги смятат за богове. — Надявах се, че не богохулствам, но беше трудно да не вярвам, че магията бе изиграла роля в създаването на нещо толкова грандиозно. Дори само един участък от тези изображения, издълбани върху стената на някоя катедрала, би бил смятан за шедьовър. Да видя такова умение от такава величина и на такова място, беше смайващо. — Как са направили това?

Яго загледа как покрай нас премина пасаж от летящи риби.

— Не знам. Баланкуанците имат теории. Знам, че икорите заместват факлите с дълги пръти. За да го направят, се налага да преминават с тази сфера по няколко пъти на ден и е бавна и сложна работа. Може би Предшествениците са имали по-лесен начин.

Бях толкова погълната от произведенията на изкуството, че дори не бях помислила как се поддържаха факлите, разпръснати по каменната стена. През останалия път надолу се взирахме в благоговейно мълчание. Когато наближихме дъното на Кладенеца, видях огромна макара с намотана на нея верига. Бяха нужни десетима икори, за да я завъртят. Подобно на онези горе, и техните лица бяха оцветени със синя боя от сърчица.

Усещах краката си омекнали като желе, когато излязох от сферата, а на мозъка ми му трябваха няколко минути да приеме, че светът отново е неподвижен. Последвахме един от служителите през виещи се коридори, които бързо ме объркаха. По пътя бяха пръснати малки ниши и в тях понякога имаше поклонници, които си почиваха или се молеха. Веднъж подминахме широк коридор, от който лъхаше забележимо по-хладен въздух.

— Този отива до брега на реката — каза Яго, като ме видя, че забавям крачка. — Но тази вечер отиваме вътре, не навън.

— Какво точно ще правим, когато стигнем при тази Шибейл?

— Не знам. Всички, които идват при Кладенеца, се срещате нея. Понякога просто ги поздравява и ги отпраща да си вървят по пътя. Друг път е по-продължително.

— Значи си я виждал? Какво стана?

— Зададе ми много въпроси. Някои за живота ми, други, които сякаш нямаха очевидна цел. Предполагам обаче, че е извлякла някаква информация от чутото.

Нашата водачка ни отведе до двойни каменни врати, украсени със същите сложни издълбани изображения като Кладенеца.

— Чакайте. Вие сте следващите. — Имаше най-тежкия акцент от всички икори, които бях срещала досега, но въпреки това не наподобяваше онзи на крадците в Констанси.

Няколко минути по-късно вратите се разтвориха. Мъж и жена икори излязоха навън, придружени от друг служител с оцветено с боя от сърпица лице. Нашите придружители ни въведоха в подобна на пещера почти празна стая. Стените й бяха от друг вид камък, различен от онзи, който бях видяла в останалата част от постройката. Този беше по-светъл на цвят, излъскан до такъв силен блясък, че приличаше на огледало. Светлината на факлите откачаше от него, създавайки такъв дезориентиращ ефект, че изглеждаше, сякаш в стаята има повече факли, отколкото бяха всъщност. Сводестият таван беше направен от същия сивкав камък като Кладенеца, но беше оформен в съвършено гладък купол. Отново се удивих на умението да се изгради нещо толкова високо.

В далечния край на помещението пет стъпала водеха нагоре към подиум. Когато се приближихме и очите ми се приспособиха към мъждивото осветление, различих фигурата на стара жена. Тя седеше с кръстосани крака, одеждите й с цвят на индиго се разстилаха около нея. Наблизо лежаха различни предмети: кана и чаши, малък кинжал, сноп трева, разноцветни едри камъни. В основана на стъпалата в пода бе издълбано езерце. До него имаше голямо медно блюдо със струпани върху него монети и увити в плат вързопи. Тук спряхме.

Жената, Шибейл, ни огледа с тъмни очи. Бялата й коса беше прибрана назад в строга прическа, разкривайки една-единствена спирала от синя боя, изрисувана на челото й. Помислих си, че може би се усмихва. След минута тя вдигна поглед и каза нещо на езика на икорите. Чух как стъпките на служителката се оттеглят зад мен, последвани от звука от отварянето и затварянето на вратата.

Сключих ръце пред тялото си, питайки се дали е редно да направя реверанс. От джоба на палтото си Яго извади малка стъкленица с нещо, което приличаше на пчелен мед, и я постави на подноса. Шибейл издаде звук, който можеше да е сумтене или кискане. Когато заговори, осфридианският й беше ясен, звукът му — усилен от някакъв трик на помещението.

— Яго Робинсън, никога не е нужно да поднасяш дар тук.

— Тогава нека го дам от нейно име, Данна Шибейл.

Тъмните очи се стрелнаха към мен и аз срещнах погледа им спокойно.

— Не виждаме много осфридианци на Кладенеца. Как се казваш?

— Тамзин Райт, господарке.

— Къде е домът ти, Тамзин Райт?

— До много скоро — Осфрид. Сега… предполагам, може да се каже, че съм между два дома.

— Защо дойде в Адория?

— Да си намеря съпруг.

— Успя ли?

Поколебах се.

— Не съм сигурна какво имате предвид. Дали съм си намерила съпруг? Или пък дали наистина съм дошла тук, за да си намеря такъв?

Да, сега определено се усмихваше:

— Няма значение. Вече отговори. Разговаряш ли с боговете си, Тамзин Райт?

— Познавам само един бог — Урос, създател на всичко, на когото служат Шестте бляскави ангела. И аз… говоря с тях чрез молитва, предполагам.

— Веруюто на твоята църква е: „Има само един бог — Урос, създател на всичко, на когото служат Шестте бляскави ангела“. Умишлено ли промени думите?

— Д-да — казах малко стресната, че беше разбрала. — Помислих, че ако кажа, че Урос е единственият бог, ще прозвучи, сякаш омаловажавам вашите, и… ъъ, ми се стори грубо.

Тя не каза нищо, а вместо това отпи от каменен бокал, поставен до нея. Докато го правеше, хвърлих бърз поглед към Яго, надявайки се на безмълвен знак правилно ли се държа, или ужасно, но изражението му беше неразгадаемо.

— Те отговарят ли ти? — попита тя. — Урос и ангелите.

— Не пряко.

— Не пряко?

— Не знам. — Опитах се да си спомня последните пъти, когато се бях молила — когато се бях молила истински, а не просто бях следвала молитвите на Наследниците. — Корабът ми попадна в буря, докато плаваше насам, и се помолих да се измъкнем от нея. Измъкнахме се. Дали е било заради молитвите ми? Заради нечии други? Или благодарение на умението на екипажа? Не знам. А други пъти, когато съм се молила за помощ с някакъв проблем, той в крайна сметка се решава чрез нещо, за което се сещам. Не знам дали тези идеи са божествени, или само моя заслуга.

— И двете. Повечето видения и сънища са просто образи, заключени в собствените ни умове. А ние сме божествени.

Мълчание. В него имаше тежест и аз пристъпих от крак на крак, несигурна дали от мен се очаква да кажа нещо. Честно казано, нямах представа как така някой, който бе пренебрегвал църквата толкова много, колкото аз, напоследък постоянно обсъждаше религиозни въпроси.

— Ако точно сега би могла да получиш които и да е три неща, които искаш, какви биха били те? — попита внезапно тя. — Не хора. Не абстрактни идеи като любов или мъдрост. Не разни отнесени сладникави мечти за човечеството. Имам предвид три реални, физически обекта. Какво би си пожелала?

— Седефче. Това е билка. — Беше също и основната съставка в трудното за намиране лекарство на Мери.

— Знам какво е. Какво друго?

— Писалка и хартия.

Тя присви устни за момент:

— Това също може да е един предмет, тъй като от едното няма голяма полза без другото. Е, назови още едно нещо.

Умът ми се изпразни. Бях твърде зашеметена от това, че бях тук, за да измисля нещо умно или важно. А и напоследък всичко, което исках, беше крайна цел, като например да стигна до Кейп Триумф или да избягам от къщата на магистрата. Притисната от немигащия й поглед, най-накрая попитах:

— Кое е любимото ви нещо за ядене?

Много, много слаба искрица на изненада потрепна в очите й и изчезна в миг. Не мисля, че много неща я изненадваха, и също така не мислех, че ще отговори, но после тя каза:

— Мед, както Яго Робинсън добре знае.

— Тогава ми се иска да имах собствен, за да ви го дам. Не обичам да бъда задължена на други хора.

— Всъщност вярвам това. Бих обвинила повечето хора, че се опитват да си придадат вид на безкористни. Разбира се, ти го направи, преднамерено или не. Искаш всяко нещо, което назова, но го искаш заради някого другиго, който го иска или има нужда от него. Някой болен се нуждае от седефчето. Някой далече иска писмо, за да знае какво е станало с теб. И мислиш, че Яго изпитва неудобство, макар да те уверявам, че не е така. — Тя отпи отново, оставяйки тези думи да попият в съзнанието ми. — Няма ли нещо, за което да копнееш заради себе си? Някое дребно удоволствие? Някаква утеха?

Беше толкова подобно на онова, което Яго беше казал точно преди да се целунем. Можеше ли тя да знае? Беше невъзможно… и все пак този пронизващ поглед сякаш виждаше толкова много.

— Сигурна съм, че има много, господарке Шибейл. Просто не мога да се сетя за никое точно сега.

Тя вдигна малка чаша и наля в нея част от съдържанието на бокала:

— Ще споделиш ли едно питие с мен?

Не помръднах. Какво се очакваше да направя? Това изпитание ли беше? Проява на любезност? Тя пиеше това, каквото и да беше то, по време на целия ни разговор, така че не можеше да е отровено. Освен ако малката чаша не беше отровена? Струваше ми се, че ако наистина ме искаше мъртва, щеше да е съвсем лесно да поръча на някоя от многобройните си прислужници да се погрижи за това. Ако откажех питието, щях ли да предизвикам недоволството на Орла? Това реши въпроса. Като внимавах да не стъпя в езерцето, се качих по стъпалата и приех предложената чаша. Питието имаше вкус на карамфил — смесица от сладко, горчиво и люто. След като изпих всичко, върнах чашата и слязох обратно долу. Яго ме наблюдаваше с разширени, изпълнени с паника очи.

— Иди до стената и ми кажи какво виждаш в нея — нареди Шибейл.

Отидох до най-близката и надникнах в блестящата повърхност.

— Виждам факлите и техните отражения. Виждам стъпалата. И едва виждам как вие и Яго ме гледате.

— Не виждаш себе си?

— Е, да, разбира се. Мислех, че искате да знаете какво друго виждам.

— Какво виждаш, когато се погледнеш?

Наведох се по-близо и докоснах бузата си. Стената не беше съвършено огледало: отражението ми беше малко размазано. Но различавах достатъчно подробности.

— Кожата ми е суха. Устните ми са напукани.

— Защо това са нещата, които забелязваш?

Отражението ми внезапно се замъгли и трябваше да примигна няколко пъти, за да виждам отново ясно.

— Защото трябва да ги оправя, преди да отида в Кейп Триумф. Трябва да изглеждам възможно най-добре. Трябва да бъда красива.

Отражението ми отново се разфокусира, но този път, когато фокусът ми отново се изостри, не гледах Тамзин в каменното помещение. Подарените от Яго дрехи бяха изчезнали и сега стоях облечена в смъкващата се от раменете зелена рокля, която бях отстъпила на баланкуанците. Кожата ми беше отново гладка и мека. На врата ми висеше смарагд, голям колкото яйце, а по-малки искряха в косата ми, която беше изкусно подредена във водопад от къдрици. Беше точно същата фризура, каквато носеше Аделейд, когато се срещнахме най-напред, и за която толкова й бях завиждала.

Нещо се раздвижи зад мен и рязко се извъртях. Двойки, самите те нагиздени в коприна и бижута, танцуваха в отсрещния край на бална зала под сиянието на кристални полилеи. Във въздуха се носеше жуженето на разговори и смях. Сервитьори предлагаха високи тесни чаши с шампанско. Струнен квартет свиреше валс, а групичка мъже в скъпи костюми се събраха около мен, макар че лицата на всички бяха обвити в сянка.

— Някой казвал ли ти е някога, че зеленото е цветът, който ти отива най-много?

— Аз щях да й кажа това!

— Не, аз щях! И щях да я поканя да танцуваме!

— Нямаше — защото аз щях!

— Господа, господа — казах през смях. — Няма нужда да се карате. Мога да танцувам с всички ви.

Плъзгах се из стаята, движейки се от един чифт ръце към друг. Всеки от партньорите ми възторжено възхваляваше красотата и интелигентността ми и се кълнеше, че никога няма да познае щастието, освен ако не стана негова.

— Какво ще ми дадете? — попитах ги.

— Каляска, направена от злато.

— Сто слуги.

— Нова рокля за всеки ден от годината.

— Замък на хълм.

Докато предложенията ставаха все по-разточителни, погледът ми беше привлечен от две крачета, подаващи се изпод една покривка за маса. Пренебрегвайки молбите на поклонниците си да се върна, се стрелнах през стаята и коленичих до масата. Повдигнах покривката и открих Мери да седи зад нея, облечена в бяла муселинена рокля: червената й коса беше оформена в къдрици също като моята.

Сърцето ми запя при вида й и аз я притеглих към гърдите си.

— За бога, Мери, какво правиш тук долу?

Тя се заизвива в прегръдката ми и вдигна поглед със сериозно изражение към мен:

— Защо отказваш да вземеш каквото и да е?

— Какво?

— Няма ли неща, които искаш?

— Купища. И ще ги имаме. — Посочих към обвитите в сенки кандидати за женитба. — Не чу ли всички прекрасни неща, с които се сдобих за нас?

— Справи се чудесно, мамо, но няма ли нещо, което жадуваш за себе си? Някакво дребно удоволствие? Някакво удобство?

Думите бяха изречени от дъщеря ми, но бяха като ехо. Къде ги бях чувала? Щипнах я по носа.

— Да бъда себична ли, ме насърчаваш, любов моя? Не съм те учила така.

Сериозното й изражение остана непроменено:

— Не е същото и ти го знаеш.

— Защо си толкова дръзка тази вечер? Излез оттам и ще видим дали можем да ти намерим някоя бисквита. На това празненство сигурно ще се намери някоя. Ако не, сигурна съм, че мога да придумам някой господин да отиде да намери една.

Мери се примъкна напред с мен и се изправи. Но отказа да ме последва, когато леко подръпнах ръката й.

— Какво ще стане, когато всичко това свърши? — попита тя.

Сложих ръце на хълбоците си:

— Когато приключи кое?

— Когато всички сме на сигурно място и в безопасност. Ти и аз и баба и дядо, и чичо Джон и леля Ливи. Когато получиш всичко, което искаш за нас, какво ще правиш?

— Току-що сама каза, че ще имам всичко, което искам. Няма да е нужно да правя нищо.

— Тогава няма да си нищо.

— Мередит Райт! — възкликнах. — Не знам какво ти е влязло в…

Стаята притъмня. Музиката спря. Когато вдигнах поглед, видях свещите на полилея да изгасват една по една, сякаш угасени от някаква невидима ръка. Хората запищяха разтревожено и трескаво затърсиха изход. Сега единствената светлина идваше от разпръснати по масите свещници и много гости се мъчеха да грабнат някой. Възникнаха сблъсъци, разразиха се юмручни схватки. Някои хора се отказаха да търсят светлина и затичаха на сляпо към голите стени на стаята, опипом търсейки врата. Вдигнах Мери на ръце и я притиснах към себе си.

— Да се махаме оттук. — Направих няколко крачки напред, а после спрях за миг, като се опитвах да си припомня дали бях видяла някакви врати тази вечер. Трябваше да има поне една.

Обзети от паника, хората постоянно се блъскаха в нас, а аз се мъчех да запазя опора и да предпазя Мери. В един момент установих, че губя равновесие — но до мен нямаше никого. Тътен изпълни ушите ми и осъзнах, че подът се тресе. Писъците се усилиха; чаши се разбиваха и пръскаха. Някой, който беше успял да докопа един свещник, изведнъж го изгуби, когато се спъна и падна. Свещникът политна във въздуха с буйно подскачаща светлина, а после някой друг се втурна лудешки да го улови. В този кратък миг на проблеснала светлина видях как по една от стените се разпростира тънка паяжина от пукнатини. Стената започна да се свлича: рухна и разкри изпълнено със звезди нощно небе. Но пукнатините не спряха дотам. Подът също се разцепваше и когато големи късове от него пропаднаха, същото стана и с гостите и мебелите. Под тази бална зала нямаше нищо, освен широка, тъмна пропаст и аз гледах в ужас как хората биваха помитани в безкрайна черна тъмнина.

Дупката продължаваше да се увеличава, подът продължаваше да се разпада. Обърнах се и побягнах, но някой се блъсна в мен и изби Мери от ръцете ми. Тя се търколи през ръба, като плачеше: „Мамо! Мамо!“. Паднах на колене, готова да се хвърля в дълбините след нея. За мое удивление тя беше още там, вкопчена в една счупена дъска, която едва се държеше за рухващия под на балната зала. Клатенето беше спряло, а с него — и разпадането на пода.

— Спокойно, миличка, държа те. — Посегнах към Мери, но ръцете ми не бяха достатъчно дълги. С мъка се изправих на крака и се огледах наоколо. — Помощ! Имам нужда някой да…

Онова, което бе останало от стаята, беше празно. Всички или бяха паднали, или бяха намерили начин да избягат, включително преданите ми ухажори. Смъкнах се отново на пода и легнах по корем. Мери все още стискаше нацепената дъска, лицето й бе смъртнобледо. Извих се и се промъкнах над ръба колкото можах. Още един инч и аз също щях да се смъкна долу. От пропастта духна студен вятър и блъсна в лицето ми всички онези изящни къдрици. Тръснах глава и протегнах ръка.

— Този път мога да те достигна. Хвани ръката ми.

— Не мога — извика Мери. — Не мога.

— Разбира се, че можеш! Ръката ми е точно там. — Подът се раздвижи и дъската, на която се крепеше тя, се разлюля опасно. Видях как в нея се образуваха пукнатини. — Побързай! Хвани се за мен!

Тя посегна, но малката й ръчичка мина право през моята.

— Не мога да се хвана за някого, който е нищо — каза тя. — Там няма нищо.

Прас! Дъската, за която се държеше, се счупи и полетя в нощта, отнасяйки я със себе си. Изпищях, когато тъмнината я обгърна, изпищях, когато сърцето и душата ми и всичко, което ме изграждаше, беше изтръгнато от тялото ми. Мъчителната болка от това ме разкъсваше, унищожавайки ме, но какво значение имаше? Не можех да съществувам и дишам, ако тя не съществуваше и дишаше. Пристъпих напред, предавайки се на тъмнината, докато падах…

И продължих да пищя, докато Яго ме хвана за раменете и внимателно ме разтърси:

— Тамзин! Тамзин! Тамзин! Събуди се!

В продължение на няколко секунди не го разпознах, а дори след като успях, това не ме успокои. Какво можеше да ме успокои, след като загубих дъщеря си? Започнах да се боря с хватката му, дори замахнах да го ударя.

— Пусни ме — пусни ме да отида при детето си! Трябва да я намерим! Може да е оцеляла!

— О, спри! Тамзин, сънуваш. Никой не е в опасност.

— Видях я! Видях Мери да пада през ръба! Все още можем да стигнем до нея, ако…

Четирима икори нахълтаха през вратата. Малка чамова врата, обикновена стая с огнище от речен камък и каменни стени. Нямаше полилеи или танцьори. Никакви огледала. Никаква Шибейл. И със сигурност никаква Мери.

Огледах икорите; обхванах с поглед стаята. И колкото повече ги гледах, толкова повече избледняваха остатъците от съня. Сърцето ми още блъскаше силно в гърдите, а в мен още пламтеше скръб, но приех, че е било сън. Това беше реалността ми, а не рухващата бална зала. Много бавно отпуснах ръце. Яго кимна на икорите и каза нещо на техния език. Те си тръгнаха.

Дълго време единствените звуци бяха от разместващите се пънове и накъсаното ми дишане. Яго се облегна назад, като ме наблюдаваше внимателно. Седяхме на легло, положено в украсена със сложна резба дървена рамка. Възглавницата и одеялата изглеждаха влажни и допрях ръка до бузата си. По нея покапа пот и изпитах чувството, че черепът ми е разкъсан. Разтрих очи:

— Какво стана? След огледалото?

— Какво огледало?

— Стената в стаята на Шибейл. Тя ме помоли да погледна натам. А после всичко стана… — Огледах се, като все още се опитвах да схвана положението си. — Не знам. Но ти беше там. Сигурно знаеш.

Той ми подаде чаша вода:

— Тя не каза нищо за огледало или стена. Ти изпи питието, а после припадна, докато слизаше обратно по стълбите.

— Не…

— Не си давах сметка колко бързо ще ти подейства, иначе щях да съм готов. Не успях да те хвана, преди да си удариш главата.

Прокарах пръсти по лявото си слепоочие и трепнах, когато напипах голяма цицина.

— Значи затова главата ме боли толкова много.

— Е, мисля, че онова питие така или иначе причинява главоболие.

Отпуснах се на възглавницата и се загледах нагоре в гредите на тавана. След такава заслепяващо силна паника емоциите ми бяха догорели и сега просто се чувствах вцепенена.

— Какво беше?

— Не съм сигурен. Никога не съм питал.

Погледнах обратно към него:

— Пил си го? Какво стана?

— Успях да сляза по стъпалата, преди да припадна, и паднах по лице в езерцето. — Кратка, горчива усмивка пробяга по чертите на лицето му, преди да придобият по-неспокойно изражение. — Докато бях в несвяст, сънувах сънища, свързани с риска. Имах всевъзможни избори и безопасните не водеха доникъде. Беше точно около времето, когато решавах дали да похарча всички онези пари за Фелисия.

— Какво видяхме? Това… нещо, което тя прави, ли е? Нещо от ангелите или… боговете на икорите?

— Мисля, че е каквото тя каза — неща, измъкнати от собствената ни глава.

Образите от съня — или видението — пробягаха светкавично през вътрешния ми взор, а с тях се върнаха и изгарящите емоции. Потръпнах:

— Шибейл попита ли ме дали искам нещо за себе си? Някакво дребно удоволствие или удобство? Или и това съм сънувала? В името на Шестте, дори не съм сигурна какво да вярвам сега.

— Да, попита те нещо подобно.

— Мери също ме попита това в съня. — Претърколих се на хълбок и подпрях буза на ръката си, докато гледах огъня. Чувствах се изцедена и вцепенена. — Предполагам, че си ме чул да я споменавам.

— Да.

Пусни ме — пусни ме да отида при детето си! Въздъхнах:

И предполагам, си схванал, че…

— Твоята работа си е твоя работа. — Той прокара ръка по гърба ми. — Не си длъжна да ми казваш нищо, което не искаш.

Един пън се размести и нагоре хвръкнаха искри. Проследих полета им и зачаках Яго да каже още нещо. Очаквах ако не осъждане, то поне въпроси. Но той мълчеше и колкото по-дълго мълчеше, толкова повече изпитвах нужда да запълня празнотата:

— Тя е в Осфрид — или беше. Скоро ще навърши четири и пътува към Кейп Триумф с приятели на семейството. Ще бъде там след два месеца.

— Сигурно ти липсва.

Пръстите ми се присвиха, вкопчвайки се в одеялото:

— Понякога боли толкова много, че си мисля, че ще умра. В онзи сън исках да умра.

— Не казвай това.

— Наистина го мисля. Това ужасно чудовище с остри хищни нокти ме разяжда отвътре и съм сигурна, че един ден ще ме погълне напълно.

— Ако не го е направило вече, тогава няма да те погълне. И не става дума за божествено благоволение, Тамзин. Всичко е само твое дело.

Осъзнах, че по бузата ми се стича сълза, едва когато той ми подаде кърпичка. По някакъв начин тази дребна любезност отприщи още сълзи и аз припряно ги избърсах.

— Съжалявам — каза той неспокойно. — Съжалявам, ако съм казал нещо нередно: това е странно за мен.

Успях да се засмея леко и отново попих бузата си.

— О, стига или накрая ще се разплача истински. Това, което казваш, е… — Красивите му очи бяха толкова искрени и сериозни, толкова неспокойни, докато чакаше да чуе какво ще кажа. Това ми дойде в повече и трябваше да отместя поглед: — Ами. Не е… не е нередно. Повярвай ми, обикновено чувам някои доста ужасни неща, когато се спомене тази тема.

— Това, че ти липсва дъщеря ти?

— Не, просто това, че имам дъщеря. Хората обикновено… ами, имат различно мнение за мен след това.

— Хората са глупави — каза той. — До голяма степен мисля за теб същото, което мислех вчера. Само дето сега знам със сигурност, че правиш и невъзможното да стигнеш до Кейп Триумф не само за да можеш да имаш коприна и шампанско.

— Е, няма да имам нищо против коприната, честно казано, но тъкмо сега, след това питие, ми призлява дори само при мисълта за шампанско. — Огледах стаята. — Къде съм и как попаднах тук?

— Отново сме в кулата на Орла — това е стаята, която тя ти даде. След като изгуби съзнание, няколко от служителите при Кладенеца ми помогнаха да те изнеса. Само за твое сведение: свърших по-голямата част от работата. — Той се изправи и преметна крака през ръба. — Добре е да те оставя да си почиваш. Имаш ли нужда от нещо друго?

Хванах ръката му.

— Остани с мен, Яго… не искам да бъда сама…

— Разбира се. — Той изрита ботушите си и се изтегна до мен, като ме взе в обятията си. — Ще остана, докогато искаш.

Облегнах глава на гърдите му и се заслушах в равномерното биене на сърцето му. Докато се унасях в сън, се опитах да се сетя кога за последен път бях разказала на някого за Мери, без да го шокирам. Но не можах да си спомня нито един такъв случай.