Сливане

Глава 4

Всяко разумно същество би се съгласило, че животът на Сентинел Гейт е по-неприемлив за Атвар Х’сиал, отколкото за Луис Ненда. Постоянното население на Сентинел Гейт беше предимно от хора — а гравитацията, атмосферата и храната, идеални за хора. Там човешкият вид се чувстваше добре. Но за една сикропеанка, създадена от природата за малък облачен свят осветен от слаба звезда — червено джудже, Сентинел Гейт беше горещ, сух, голям и ослепително ярък свят. Подходяща храна трудно се намираше. Сикропеанците се чувстваха чужди там.

Все пак всяко разумно същество би сгрешило. Животът на Сентинел Гейт щеше да се окаже по-лош за Луис Ненда.

Разбира се, за Сентинел Гейт Атвар Х’сиал беше необичайна. В това нямаше съмнение. Нямаше начин да не е необичайна с нейния външен вид, големина и метаболизъм. Всеки би го признал и би го потвърдил.

Но за Сентинел Гейт Луис Ненда също щеше да се окаже необичаен, дори и без да е с Атвар Х’сиал. Средният жител — включително жените — се извисяваха половин глава над него. Те имаха красива външност. Той беше тъмен и мургав. Техните очи бяха широко отворени и невинни. Неговите бяха дълбоко вкопани и кървясали. Мъжете носеха къси панталони и жилетки без ръкави, които оставяха гърдите и ръцете им голи.

За Ненда беше приемливо да е с голи ръце и крака, макар че бяха твърде къси и космати, но на гърдите му беше имплантирана приставка — множество сиви прилични на бенки и на следи от сипаница възлови удебеления, които излъчваха и приемаха феромонни молекули. Тях по никакъв начин нямаше да покаже публично, дори и те да не предизвикаха никакъв коментар. Това беше едно от неговите най-тайни оръжия, нещо, което му даваше предимство в разчитане на човешки емоции, както и възможност да разговаря със сикропеанци.

Луис реши проблема по най-сложния начин. Той излезе от имиграционната служба с плътно покрити с черно ръце, крака, гърди и гърло. Косата му беше скрита под плитко, стягащо лоба му кепе. Щом щеше да се прави на особняк, трябваше да изглежда напълно като такъв.

Той се появяваше в свят, където дори вътрешността на сградите беше пълна с птици, светлина и цветя, където всяка постройка се извисяваше до небето. Тук беше трудно да се повярва, че съществуват такива бедни светове като Карелиа и Пепърмил, Опал и Куейк. Трудно беше да се приеме, че в по-голяма част от Спиралния ръкав животът всеки ден беше борба за мизерно съществуване. Но най-трудно от всичко беше да се повярва онова, което Атвар Х’сиал твърдеше — че точно сега в Спиралния ръкав стават неща, които променят всичко и всички, включително малцината облагодетелствани на тази щастлива планета.

Луис не беше сигурен, че той самият го вярва.

Дариа Ланг работеше в Изследователския институт по артефакти на Сентинел Гейт, факт, който Луис отдавна се беше постарал да запомни. Проблемът беше, че никой на космодрума, изглежда, не беше чувал за такъв институт. Той обиколи гишетата на информационната служба, подозрителен в своето странно облекло и още по-подозрителен заради огромната и силна сикропеанка до него. Атвар Х’сиал се държеше възможно най-добре, но към нея се отправяха въпросителни погледи и тя им отвръщаше колкото се може по-учтиво.

При шестото запитване Ненда получи едно снизходително кимване и кратки указания как да стигне до института. Според казаното институтът на Дариа заемаше ниско ниво в списъка на приоритетите на Сентинел Гейт. Очевидно Луис Ненда беше преценен като индивид от същото ниво. Беше чудата, но не и важна персона.

Институтът се намираше в град на име Бауър, разположен на хълм. Луис направи още няколко запитвания и се върна при Атвар Х’сиал, клатейки глава.

— Всички ме гледат сякаш съм глупак. А пък аз само попитах колко ще ни струва да отидем до там.

Отговорът беше най-стряскащото нещо — по-стряскащо дори от буйните цветя, лекия бриз и сладко миришещия въздух. Пътуването на Сентинел Гейт е безплатно, основно правило, смятано за даденост, за което никой дори не се замисля.

Никой, освен Луис. На Карелиа или Сколдуорд околосветското пътуване е свързано с рискове и струва значителна част от спестяванията, правени цял живот. На Сентинел Гейт хората изглеждаха учудени от самата идея да си купуват билет за пътуване.

До Бауър стигнаха с комбинация от кола, хиперзвуков самолет, железница и хеликоптер. Пристигнали на планетата почти разорени, Луис се чудеше как ще платят за храна. Трябваше обаче да се досети. Подобно на пътуването, обикновената храна на Сентинел Гейт също беше безплатна. Седалките във всяко транспортно средство бяха удобни, идеални за гледане и спане. Тук животът беше такъв, какъвто изобщо трябваше да бъде навсякъде.

Безпилотният хеликоптер най-после ги свали на върха на малък хълм.

— Изследователският институт за артефакти е в подножието на хълма. Отиването на летателни средства отвъд тази точка е забранено — бордовият компютър дори се опита да звучи леко извинително. — Ще трябва да идете дотам пеша или да извикате кола. Искате ли да останете тук или ще продължите за друго място?

— Остави ни тук. Ще походим — Луис Ненда почака хеликоптерът да отлети, после се обърна към своята спътница. — Знаеш ли, Ат, не съм сигурен какъв прием ще намерим тук. Последният път, когато бяхме с Дариа Ланг, ние се измъкнахме, без да кажем на някого къде отиваме.

— Оказа се, че наистина не сме знаели къде отиваме, Луис Ненда. Да не искате да кажете, че ще бъдем посрещнати с известна враждебност от професор Ланг?

— Искам да кажа, че не знаем как ще бъдем посрещнати. Защо не останеш тук за малко, а аз да отида долу и да се опитам да установя контакт? Просто да проверя как стоят нещата.

— Имаш предвид да установиш контакт с Дариа Ланг? — сикропеанката се наведе, така че главата й дойде на нивото на главата на Ненда. — Жената-човек. Не се ли закле? Не постигнахме ли споразумение?

— Просто бизнес, Ат. Нищо лично. Само бизнес, точно както обещах. Ако не се върна до половин час можеш да дойдеш и да ме вземеш.

Атвар Х’сиал се изправи в цял ръст, след това бавно се наведе до клекнало положение.

— Половин час. Не повече. Достатъчно време да откриете професор Ланг и да й обясните, че искам да се консултирам с нея. Но без мое присъствие не искам да й давате никакво обяснение за опасенията ми. Искам да преоценя реакцията й.

— Не й ли вярваш?

— На нея не. Нито на вас — жълтите рога на сикропеанката започнаха да се затварят. — Половин час, Луис Ненда. Засичам!

Изследователският институт беше на пет минути надолу по хълма, което позволи на Луис Ненда да огледа мястото. Как ли щеше да го посрещне Дариа Ланг? Последния път, когато я беше срещнал преди месеци, те едва се спасиха от зардалу. Тогава той изглеждаше като герой. Сега разговорът щеше да продължи на неин терен, на фона, на който той приличаше на палячо.

Институтът беше разположен на открито — красиви бели постройки с широки прозорци, обвити с лози балкони и широки пешеходни алеи. Ненда безуспешно търсеше надписи на сградите. Всички бяха приблизително еднакво големи. Той отвори вратата на дървена постройка и надникна вътре. Това очевидно беше главната трапезария, ала се оказа безлюдна. Нисък робот сервитьор, носещ празен порцеланов супник, се приближи към него с тътрузене. Той не обърна внимание на въпроса му. Ненда обаче не помръдна и повтори:

— Дариа Ланг? Знаеш ли къде е?

Роботът спря и зачака, докато накрая Ненда се отказа и излезе навън.

Самоуверена и елегантна жена отиваше към градинска беседка, цялата в нацъфтели увивни растения.

— Ей! Вие там — Ненда видя как тя бавно се обърна и на лицето й се изписа недоверие. Докато се приближаваше към нея, първото му впечатление се затвърди. Тя беше висока, стройна, руса, хубава, парфюмирана. Беше цяла стъпка по-висока от Луис и го гледаше с широко отворени очи.

Чудак, с други думи. Луис изостави всякаква претенция за любезност. Той свали неудобното кепе и го хвърли на земята, позволявайки на потната си несресана коса да се развее от лекия ветрец.

— Казвам се Луис Ненда. Търся професор Дариа Ланг. Работи в института. Знаете ли къде е кабинетът й?

Жената не отговори веднага. Вместо това вдигна ръка до челото си с жест, който Ненда намери за театрален.

— Ненда… Луис Ненда… Много интересно. Къде съм чувала това име по-рано? — тя наклони глава и го огледа от неудобните му обувки до тъмната мазна коса. — Вие сте Луис Ненда? Аз съм Глена Омар. Работя в института.

— Така ли? — Луис беше сигурен, че никога по-рано не беше виждал тази жена и не желаеше да си играят на гатанки с имена особено с някой, който го гледа сякаш е персонаж от бурлеска.

— Ако работите тук, сигурно познавате Дариа Ланг. Къде е кабинетът й?

Тя се нацупи. Блестящата й светлочервена долна устна излезе напред. Каквото и да мислеше за Луис, тя очевидно нямаше много време за когото и да било, който желаеше да говори за Дариа Ланг вместо за нея. Една нежна, бяла и гола ръка махна пренебрежително към сградата.

— Вторият етаж. Ще останете ли тук?

— Не зная. Може би — когато Луис се обърна и забърза по обградената от двете страни с цветя алея, той знаеше, че жената още стои и гледа след него. Искаше му се да не беше хвърлял кепето си, но докато тя беше там нямаше начин да се върне и да го вземе.

Във входа на сградата имаше списък с имена и номера на кабинети.

Така. Сега идваше деликатната част. Луис се спря и премигна. Беше чел за ситуации като тази, но никога не беше предполагал, че ще я изживее. Той излезе навън. Глена Омар, слава Богу, беше изчезнала. Той погледна нагоре към хълма, увери се, че върхът и Атвар Х’сиал не се виждат от мястото, на което се намира. Накрая отиде до пътеката и откъсна от цветната леха едно цвете с кайсиев цвят и фин аромат.

Коридорът на втория етаж, както и стълбището беше чист, застлан с килим, функционален и безспорно приятен. Какъв трябва да е животът ден подир ден в спокойна изследователска работа в такава среда? Луис мина покрай затворените врати, без да си дава труда да се движи тихо, и накрая стигна до стая 211. Нейната врата също беше затворена.

Да почука или да не почука? Луис натисна леко бравата. Не беше заключена. Той отвори вратата и влезе.

Кабинетът беше оборудван със стенни екрани и дълго писалище до прозореца. Пред писалището имаше широк стол с висока облегалка и черни плюшени подлакътници.

Кабинетът не беше празен. Луис видя, че столът се поклаща, сякаш седящият на него почива или мисли задълбочено.

С цвете в ръка, Луис пристъпи напред и застана до стола.

— Изненада! Ето ме.

Столът се завъртя. Луис видя пред себе си хилав мъж с голяма глава, и малко големи за тялото му ръце и крака.

Той пусна цветето на покрития с килим под.

— Вие?! Какво, по дяволите, правите тук?

Още преди да получи отговор, Луис разбра иронията на ситуацията. На системата Мандъл той старателно беше обяснил на Атвар Х’сиал, че не се интересува от Дариа Ланг, нито тя от него. Тя вече имаше мъж, Ханс Ребка от Фемъс съркъл, специалист по решаване на проблеми. Последния път, когато Луис я беше видял, тя беше с него. Не трябваше да е изненадан, че сега Ребка е тук.

Но се изненада. Единственото добро беше, че когато Атвар Х’сиал научи, ще бъде доволна.

— Какво правите тук? — повтори Луис. — И къде е тя?

След първия момент на шок Ребка се намръщи.

— Надявах се повече да не ви видя.

— Аз също. Къде е тя, Ребка? Какво правите в нейния кабинет?

Мръщенето се замени с израз на вина, ако Луис бе разбрал правилно.

— Не е тук — Ханс Ребка стана. — Но благодаря за цветето. Приятно ми е да зная, че проявявате внимание.

— Не е в института?

— Не е тук, на Сентинел Гейт.

— Тогава къде е?

Изражението на Ребка отново се промени. Луис съжали, че Атвар Х’сиал не присъства. Случаят беше за някой, който може по-добре от него да разчита феромонни съобщения.

— Не зная.

— Мислите ли, че това ще мине? Хайде, Ребка, вие се залепихте за нея още в първия миг, в който я срещнахте. Преследвахте я из целия Опал и Серенити, и Дженезий. По дяволите, когато влязох, вие седяхте на нейния стол — Ненда посочи табелката с името на писалището и неочаквано изпита подозрение. Прозорецът гледаше към алеята. Дариа Ланг може би го е видяла. Може би е наблюдавала приближаването му към сградата, дори откъсването на цветето. — Тя ли ви каза да я отървете от мен?

— Откакто вие и вашата буболечка ни напуснахте, не е споменавала името ви — прозвуча вярно. Гласът на Ханс Ребка изразяваше задоволство, за да е лъжа.

Луис пристъпи напред.

— Няма да напусна това място, докато не разбера къде е отишла. Какво сте направили с нея? Важно е.

Ребка също пристъпи крачка. И отново се намръщи. Действията му предвещаваха сблъсък. Въпреки репутацията на Ребка като яко момче, Луис го очакваше.

Ала изведнъж настроението на Ханс Ребка се промени. Вместо повишаване на нивото на тестостерона, той поклати глава и въздъхна:

— Искате да знаете какво се е случило с Дариа? Добре, ще ви кажа. Но нека да отидем в трапезарията.

— Защо в трапезарията, а не тук?

— Защото ще имаме нужда да пийнем нещо и да седнем удобно. Обяснението ще продължи малко по-дълго.

Ненда неочаквано се сети за времето.

— Колко дълго?

— Зависи с колко глупави въпроси ще продължите да ме прекъсвате. Какво значение има колко дълго ще продължи?

— Дайте ми две минути и няма да има никакво значение — Луис Ненда тръгна към вратата. — Веднага се връщам. Има някой, който трябва да чуе това.

Влизането на възрастна сикропеанка в малката трапезария на Институт по изследване на артефакти имаше един желан ефект. Група безделници, седнали на закуска около две маси и увлечени в професионален разговор, погледнаха към Атвар Х’сиал и побързаха да излязат.

„Точка за Карелиа“, помисли си Луис Ненда със задоволство, докато разместваше столовете да направи място за сикропеанката. Човек никога не може така лесно да отдели обитателите на неговия роден свят от тяхната храна. Те биха останали и ако трябва, биха се били с Атвар Х’сиал или дузина други чудовища, за да запазят храната си.

Ханс Ребка също не беше въодушевен от нейното присъствие, макар да я познаваше добре.

— Не съм казал, че в този разговор трябва да се включи и вашата престъпна партньорка — каза той, когато Луис се появи с Атвар Х’сиал.

— Тя не е по-компрометирана от мен — Луис видя реакцията на Ребка и продължи, преди другият да изкаже ново възражение. — След като се настанихме, ще ви резюмирам какво мисли Ат. Тогава вие ще разберете защо сме на Сентинел Гейт.

Ненда сложи мускулестите си ръце на облегалката на стола в трапезарията и започна разказа си. Обяснението прозвуча неубедително и маловажно. Конструкциите на Строителите вътре в Дженезий остарявали и изчезвали пред очите им. Артефактите, издържали милиони години, неочаквано се изгубвали. В геометрията на Спиралния ръкав настъпвали големи и необясними промени. Имало съмнения, че самата мрежа Боуз, основният фактор за галактическо пътуване и търговия, може да бъде засегнат. Това не беше много убедително, не и когато всичко около Ненда в спокойния институт по изследване на артефакти — мястото, където такива промени би трябвало да бъдат забелязани, — продължаваше тихо обичайната си дейност.

— Доста странно, а? — каза извинително Ненда, когато стигна до последния си коментар относно необходимостта от консултация с Дариа Ланг. После видя лицето на Ханс Ребка.

Другият мъж не гледаше скептично, а слушаше с отворена уста.

Беше ли казал нещо, което не трябва? Ако е така той не можеше да се разбере какво. Ненда се изправи, стискайки облегалката на стола с мускулестите си ръце.

— Във всеки случай, затова сме тук. Така че сега, кажете ни какво става при вас?

Ребка поклати глава.

— Казах ви, че изисква време да се обясни. Но след онова, което вие казахте…

— Става по-кратко? И вие сте чули същите неща?

— Не. Става по-дълго. Настанете се удобно и останете на мястото си. Ще трябва да започна от самото начало.