Сливане

Глава 26

Настроението на борда на „Салвейшън“ беше между нямо задоволство и френетично ликуване. Седнал на пилотската седалка, Ханс Ребка знаеше причината. Нищо в живота не предизвикваше по-голяма радост от критичното изплъзване от косата на смъртта. През дните преди да изчезне Лабиринт, техните животи бяха застрашени до степен, при която Ребка не вярваше, че ще оцелеят. И все пак те бяха останали живи на път за дома (с изключение на Куинтъс Блум, чието настоящо местонахождение всеки можеше да предполага, но никой не се безпокоеше от това).

Ханс се чувстваше странно, единствено правещ изключение от общото веселие. Той трябваше да се радва на момента, дори ако в неговия случай това беше само кратък интервал на спокойствие пред следващата задача. Тази задача щеше да бъде най-трудната в живота му, ако изобщо можеше правилно да прецени, но не можеше да я избегне… Защото този път той сам си я беше възложил.

Последните минути на Лабиринт го бяха научили на нещо много важно. Той не само беше изтърпял трудностите, той се беше радвал да се бори с тях и да ги преодолява. Той беше специалист по решаване на проблеми — странна длъжност за един идиот. Трудността винаги беше опасна. Но с нея се привикваше и тя ставаше стимул, вълнуващ, зареждащ с енергия, парков атракцион, по-вълнуващ от всичко в живота. И той беше най-добрият проклет специалист по решаване на проблеми, който някой беше срещал.

Това бе в основата на сегашния му проблем. Ханс можеше да изпълни тази задача. Може би никой друг не би могъл. Но как щеше да съобщи новината на Дариа?

Можеше да представи приемливи, но фалшиви причини — че няма да може да свикне със заседналия начин на живот, както и че тя няма да може да понесе живота на Фемъс съркъл. Но двамата бяха твърде близки, за да си позволи лъжи и полуистини. Така че трябваше да й каже истината, макар че тя щеше да я направи нещастна.

Ханс си даде сметка, необичайно за него, че му се ще да протака нещата. В момента Дариа определено не звучеше нещастно. Застанала зад него тя тихо си тананикаше и масажираше врата и раменете му. Натискаше с пръсти трапецовидните мускули достатъчно силно, че той да изпита болка. Беше чудесно.

— Отпусни се, Ханс. Много си напрегнат. Какво има, та си такъв?

— Мислех си, че двамата наистина много си подхождаме.

— Ммм… — натискът върху раменете му се засили. — Мъже от Фемъс съркъл. Ограничени умове. Не ти вярвам, знаеш.

— Не вярваш, че си подхождаме?

— Разбира се, че си подхождаме. Не вярвам, че за това мислеше, когато те попитах.

Което само показваше, че той беше прав. Не можеше да измами Дариа с фалшиви причини. Трябваше да й каже горчивата истина.

— Връщам се на Фемъс съркъл, Дариа. Трябва да го сторя.

Пръстите й замръзнаха върху гърба му.

— Получил си заповеди?

— Не. По-лошо — той обърна лице към нея. — Сам взех решение.

Ръката й се придвижи нагоре до бузата му.

— Можеш ли да ми кажеш защо?

Той усети несигурността й.

— Искам да ти обясня, Дариа, но не знам дали ще ме разбереш. Може би никой, който не е от Фемъс съркъл, няма да може да го разбере.

— Опитай с мен.

— Ти мислиш, че познаваш Фемъс съркъл, защото си го посетила. Но всъщност изобщо не го познаваш. Може би човек трябва да е роден там, за да го познава. Когато бях хванат вътре в Парадокс, започнах да мисля за детството си на Тюфел по различен начин. Половината от приятелите ми там умряха от хищници, суша и недохранване, или когато бяха дежурни за набавяне на вода и храна преди още да бяха навършили десет години. Навремето това изглеждаше неизбежно. Накрая разбрах, че не е така. Не трябва да е така… На Тюфел или където и да е другаде. След като възмъжах бях изпращан от един свят на друг, когато и където възникнеше проблем. Аз проучвах ситуацията и решавах проблема… Всеки път. Смърт на невръстни деца на Стикс, мозъчни паразити на Сабито, намаляване на атмосферата на Следата на Пеликан, безплодие на Сколдуорд, загиване на реколтата на Бестхоум, всеобщ сън на Мирауанд, черна вълна на Немезис… Няма нито един, който да не съм решил. Чудесно е да се прибираш у дома и да си кажеш: И с този се справих. Трябваше да напусна задълго Фемъс съркъл, за да разбера една друга истина. Аз не съм решавал проблеми, разбираш ли, не в онзи окончателен смисъл, който съм им придавал. Аз съм ги замазвал. Истинската причина се намира по-високо, в правителството, което управлява Фемъс съркъл. Там съществуват чудесни средства за модифициране на планетарни биосфери, малки промени, които не струват чек такова състояние и не увреждат местни култури, а ги променят, като подобряват начина им на живот. По дяволите! Аз самият съм създавал жизнена среда на територия временно предоставена на съюза. Ние знаем технологиите от хиляди години. Но нито веднъж не ги приложихме на Фемъс съркъл. Тюфел си остана такъв, какъвто беше по времето, когато го напуснах. Така е й с всички други забравени от Бога светове.

— Защо?

— Това е големият въпрос. Това трябва да разбера. Сякаш хората, които са в правителството на Фемъс съркъл, желаят животът на себеподобните им да е кратък, неизживян. Те имат голяма власт в това отношение. Но аз ще променя нещата.

— Как?

— Не преставаш да задаваш въпроси, на които бих желал да мога да отговоря. Нямам представа как. Но ще го направя или ще умра, опитвайки се да го направя. Съжалявам, Дариа. Ще ми простиш ли?

— Да ти простя? За какво? За това че сте разумен и храбър? Няма нищо за прощаване. Гордея се с теб, Ханс.

— Но това означава, че ние няма да…

Тя се наведе и нежно го целуна по устните.

— Винаги, когато имаме възможност, ще се виждаме, но ще работим отделно и ще живеем отделно живота си. Така ли?

— Това е една от причините да се чувствам толкова зле. Да ти говоря по този начин точно когато твоят труд е унищожен.

— Унищожен? — смехът й никак не приличаше на смеха на жена с разбито сърце. — Ханс, пред себе си имам най-добрите и най-плодотворните резултати, които един изследовател би могъл да желае. Преди да започне всичко това, аз бях щастлива да изучавам същества, които смятах, че са напуснали Спиралния ръкав най-малко преди три милиона години. Сега имам цялото си предишно знание плюс много нова информация, на което никога не съм се надявала. А и със заминаването на Куинтъс Блум, аз съм единствената личност в целия Спирален ръкав, която притежава тази информация. Не разбирате ли, че е мой дълг да извърша едно окончателно, категорично изследване на Строителите? Ще включа дори теорията на Блум, макар да знам, че тя не може да е вярна.

— Как можеш да си сигурна в това?

— И ти ще си сигурен, ако помислиш по този въпрос. Защото познавате Куинтъс. Ако той е в бъдещето и те могат да пътуват във времето, негов приоритет ще е едно действие. Какво е то?

Ханс се намръщи.

— Да изпрати съобщение. Да докаже на всички, че теориите му са верни.

— Точно така. И ще го направи по начин да не може да остане незабелязано. Той няма да използва кодирани полиглифи, няма да го скрие в някой артефакт. И тъй като не го направи, той не може да е прав. Но все пак аз ще го включа в докладите си заедно с всички други размишления върху Строителите. Виждате ли каква огромна работа ми предстои? Тя ще ми отнеме години и за нея ще имам нужда от библиотека, изчислителни мощности и изследователски инструментариум, които може да ми осигури само Сентинел Гейт. Такова задание не мога да върша при полеви условия. Но аз също ще трябва да пътувам… Фемъс съркъл има артефакти и те са на кръстопътя на два големи вида. Ще те посещавам, сигурно ще те посещавам, където и да си. И ти можеш да ме посещаваш винаги, когато имаш възможност и да оставаш колкото си щеш.

— Ще те посещавам. Но не искам да имаме общ дом. Работата ми ще бъде опасна. Властите на Фемъс съркъл няма да харесат онова, което планирам да направя.

— Те не могат да ме достигнат на Сентинел Гейт.

— Могат, Дариа. Ние не знаем колко ще побеснеят, ако успея.

— Ще поема този риск. Не се страхувам да поемам рискове, вече не. Един ден, когато завърша моята работа, ще дойда на Фемъс съркъл. Тогава заедно ще споделяме опасностите.

— Но не искам деца.

— Хей! Не съм съгласна. Те няма да живеят на Фемъс съркъл, разбира се, ще израснат на Сентинел Гейт.

— И ще станат адски разглезени.

— Да не искаш да кажеш, че аз съм разглезена? Не се притеснявай да ми го кажеш — тя се наведе и погледна в дисплеите. — След пет минути минаваме през последния преход Боуз. Да отидем при предния илюминатор за наблюдение. Да направим някакво планиране — тя погали късата коса на врата му, от което по тялото му преминаха вълни, и отиде напред.

Ханс гледаше уредите, когато по свръхсветлинната комуникационна апаратура се появи ново съобщение. Беше ли това конфликтът, от който се страхуваше? Дариа беше изключителна жена. Свръхинтелигентна. Защото точно както беше предсказала, изчезна още един артефакт. Според бюлетините всички си отиваха.

„Салвейшън“ щеше след малко да извърши последния преход Боуз. Само когато завърши последният скок, той ще се чувства свободен да се присъедини към Дариа. Мрежата Боуз не беше дело на Строителите, както някога се беше страхувал, но нейните възли сигурно се влияеха от присъствието или отсъствието на съседните артефакти на Строителите. Той щеше да е много по-спокоен, ако се увери, че корабът може да лети през останалата част от пътя с подсветлинна скорост.

Още една минута до прехода Боуз. Ханс провери на екраните задната част на кораба и се намръщи. Онова проклето зардалу! Когато се увери, че преходът е извършен, щеше да е много по-спокоен и още по-спокоен, когато среднощно синият кошмар се махне от „Салвейшън“. Луис Ненда твърдеше, че звярът е безопасен, но когато корабът най-напред премина на свръхсветлинна скорост, той беше успял да освободи едното си пипало. Ако вместо да блъска по всичко, което може да достигне, беше използвал тихичко това пипало да се развърже, сега можеше да контролира целия кораб.

„Може би Четвъртия съюз наистина се нуждае от зардалу за изследователски цели“ — помисли си Ханс, когато индикаторът трепна и отбеляза с точност до микросекунда прехода Боуз. Може би щяха да платят огромна награда за него, както твърдяха Луис Ненда и Атвар Х’сиал. Но трябваше ли те да изберат най-големия и най-подъл екземпляр, който Ребка някога е виждал?

Сега те хранеха звяра с големи късове синтетично месо. Дали не искаха да го угоят? Е, сполука. Ханс провери още веднъж показанията на контролните уреди и се изправи. Той разполагаше с по-продуктивни — и по-приятни — начини да прекара оставащите дни от полета с подсветлинна скорост.

Ненда и Атвар Х’сиал хранеха зардалуто и му говореха. Беше добре, че никой на борда не разбираше разговора.

— Не ми пробутвай това — Ненда използваше крайна форма на езика за разговор между господар и роб. — Видях какво направи само с едно свободно пипало. Потроши всичко в кораба, до което достигна, и сега обвиняват мен и Атвар Х’сиал, задето те взехме на борда. Трябваше да те оставим да изгниеш на Лабиринт. Вземането под контрол и „Салвейшън“ е едно, а отвързването ти така, че да можеш да помогнеш за това, е съвсем друго.

— Господарю!

Земният цефалопод така беше овързан с въжета, че едва можеше да се движи. То извади дългия си виолетов език, подканвайки Ненда да стъпи върху него с ботуша си.

— Можеш да си прибереш това нещо. Отвратително е.

— Да, господарю — дългият четири стъпки език се прибра обратно в тясната вертикална уста. — Господарю, мога да ви помогна да завладеете този кораб. По-рано изгубих контрол над себе си. Затова чупех. Мислех, че ще умра.

— Може би ти наистина си изгубил контрол над себе си… или по-лошо. Хората на Миранда казват, че искат да изследват едно възрастно зардалу. Е, това си ти. Но когато казват „изследват“ те всъщност имат предвид „да извършат дисекция“. Разбери, всичко зависи от онова, което ще им кажа. Ако им кажа, че ти ми принадлежиш и аз искам да те получа обратно, това е едно нещо. Ще останеш цял, ненарязан. Но ако кажа, че не ми принадлежиш и не ме интересува какво ще стане с теб…

— Аз ви принадлежа. Изцяло. Ще бъда ваш покорен роб. Господарю, не ме оставяйте в ръцете на непознати хора. Индивидите от моето люпило и аз научихме урока на Серенити и на Дженезий. Ние знаем, че в сравнение с вашата господарска раса всички други видове на Спиралния ръкав са слаби, жалки, сантиментални идиоти. Хората са най-изобретателните, интелигентните, ужасяващите и жестоките същества в целия Спирален ръкав — големите като чинии небесносини очи видяха как Ненда се намръщи. — И също, разбира се, най-милостивите.

— По-добре е да го повярваш. Всичко, което каза, е така, но спри за минутка. Трябва да говоря с партньора си — Луис се обърна към Атвар Х’сиал.

Сикропеанката следеше разговора посредством феромонен превод. Тя имаше цензурирана версия на последните коментари на зардалу. Преводът на коментара „слаби, жалки, сантиментални идиоти“ беше отложен. Ненда би желал да види как сикропеанката и зардалу се бият петнайсет рунда без ръкавици, но този ден не му беше до това.

— Ат, наистина трябва скоро да вземем няколко решения. Това мекотело тук ще оставим на Миранда, но какво ще правим след това? Ще се опитаме ли да откраднем този кораб? Ще отидем ли на Сентинел Гейт заедно с другите? И ще се върнем ли по-късно на Миранда, когато ще са свършили с всичко това?

— Не, няма да откраднем този кораб. Не, няма да ходим на Сентинел Гейт — емфатичните феромони бяха наситени с подозрение. — Ще бъде ли Дариа Ланг там? Чувствам се сигурна в това. Няма да отидем там. Но да, ще вземем зардалу, след като са го изследвали. Това съответства на големия план.

— Съответства?

— Разбира се. Защо да откраднем този кораб, който има незадоволителни характеристики? Когато доставим зардалу в Миранда, ще имаме много пари.

— Но не и кораб.

— Космодрумът на Миранда предлага най-големия избор от космически съдове в целия Спирален ръкав. Ще можем да си изберем. След това ще си поискаме нашето зардалу. Ако желаете, ще посетим системата Мандъл, да проверим дали вашият кораб „Хев-ит-ол“ не се е появил там. И тогава… ще се върнем на Дженезий.

— Дженезий! Ат, не се обиждай, но май не си с всичкия си. Изгубих цял месец в усилия да се махна от онова място.

— При много различни обстоятелства. Първо Анфракт вече го няма, за да се страхуваме от него. Всички опасности бяха последица от това, че той беше артефакт на Строителите. Същото е вярно за всички проблеми, които имахме при бягството от самия Дженезий. Накрая позволете да ви припомня твърдението на Куинтъс Блум и Дариа Ланг: зардалу заедно с другите видове ще играят важна роля в бъдещето на Спиралния ръкав. И ние, Атвар Х’сиал и Луис Ненда, ще контролираме зардалу! Те вече мислят за себе си като за наши роби. Нека да ви задам един въпрос. Знаете ли някоя друга планета на Спиралния ръкав, която можем да направим напълно наша?

— Няма място, на което бих желал да отида. Вероятно бихме могли да купим Макас почти за нищо, но ти можеш да имаш моя дял. Добре, ще се заема със сделката, както ти искаш. Но не мога да разбера защо продължаваш да намекваш за мен и Дариа Ланг, това е стара история — Ненда се обърна към чакащото зардалу. — Моят приятел се застъпи за теб. Ние ще се погрижим да не пострадаш на Миранда.

— Благодаря ви, господарю — лилавият език се подаде навън.

— Прибери го. Не искам да го виждам.

— Да, господарю.

— И след като те вземем от хората на Миранда, ще те закараме в твоя дом. На Дженезий. Тогава ти ще ни помогнеш да направим планове за връщане в Космоса на всички зардалу. Под наш контрол. Разбираш ли?

— Да, господарю. Ще ви служа вярно. Ако е необходимо, лично ще убия всяко зардалу, което не е съгласно или ви се противопоставя по някакъв начин.

— Браво. Това искам да чуя. Ако наистина си добър, като пристигнем на Миранда, ще ти позволя да се плъзнеш по стълбата на пипалата си и да сащисаш местните. Обещавам ти — Луис се обърна към Атвар Х’сиал. — Добре. Сделката е направена. Остава само едно нещо — да съберем парите.

— Това и още едно нещо — сикропеанката последва Ненда, който тръгна да излиза от товарния трюм. Феромоните бяха странно колебливи. Ненда се чудеше. Атвар Х’сиал не се отличаваше с неувереност.

— Какво има, Ат?

— Искам една голяма услуга от вас. Последните седмици бяха много тягостни за мен. Липсваше ми възможност да общувам с други, освен с вас. А ние чухме, че бъдещето на Спиралния ръкав изисква повишено взаимодействие между видовете. Ето защо стигнах до едно решение. Трябва да усъвършенствам способността си за директно общуване с хора.

— Няма проблем. Ще вземем кораб с голяма компютърна мощ.

— Това няма да ме научи да разбирам човешката гледна точка, както тя е отразена във вашата странна реч. Ще се нуждая от компютър като интерфейс, вярно, но аз трябва също да говоря с човек.

— Какво, по дяволите, мислиш, че съм аз? Фъстък?

— Търпелив човек, който е готов да отдели много време за разговор.

— Забрави за това.

— Точно така. Което ме връща към моето искане. Ще помолите ли от мое име Глена Омар да пътува с нас и да ми помогне да усъвършенствам уменията си да говоря на човешки език? Тя вече ме научи да използвам с моята ехолокационна система някои честоти и така да издавам звуци с достъпна за хората дължина на вълната. Например „здравей“ — Атвар Х’сиал произнесе стържещ стон с ниска честота. С много въображение Ненда реши, че това трябва да се интерпретира като поздрав.

— Защо ти не я помолиш?

— Колкото и да изглежда невероятно, но аз мисля, че тя се възхищава от вас повече, отколкото от мен. Не би отказала на ваша молба. Освен това, вие можете да я изразите по-точно на човешки език.

Ненда се обърна и погледна сляпата глава на сикропеанката.

— Нека добре се изясним. Ти искаш аз да говоря с Глена Омар и да я убедя да дойде с нас? Задълго.

— Точно така. Ако успеете, ще съм ви много задължена.

— Адски вярно, че ще си ми задължена. Но звучи невъзможно.

— Все пак ще опитате ли?

— Не зная. Кога?

— Колкото се може по-скоро.

— По дяволите!

— Надявам се на противното. Ще я помолите ли?

— Добре. Ще говоря с нея — Ненда погледна нагоре към извисяващата се над него партньорка. — Но не искам да присъстваш на разговора. Ще развалиш стила ми на общуване.

— Няма да помръдна оттук, докато не се върнете.

— Може да продължи дълго независимо какво казва тя.

— Ще чакам. И ще се подготвя за възможността да се върнете с лоши новини.

— Направи го. Е, аз по-добре да вървя.

Пътническите каюти бяха на кърмата, далеч от товарния трюм. Луис тръгна, чудейки се как ще се справи с тази мисия. Шансът Глена да се съгласи, беше едно на милион, но той трябваше да убеди Атвар Х’сиал, че е направил всичко възможно.

В средната част на кораба той видя Калик и Д’жмерлиа да седят с кръстосани на пода крака. Когато стигна до тях, спря, обхванат от друга мисъл.

— Сега, когато всички беди преминаха, какво замисляте вие двамата?

Лимоновожълтите очи на техните къси очни пипалца и двата пръстена черни очи се втренчиха учудено в него.

— Защо — каза Калик, — идваме с вас.

— И с моята господарка, Атвар Х’сиал — добави Д’жмерлиа. — Какво друго?

Това правеше присъствието на Глена Омар ненужно. Д’жмерлиа беше идеален преводач. Не трябва обаче изобщо да казва това на Ат. От опит Луис знаеше, че сикропеанците са адски упорити. Ако тя настоява, че иска да научи човешка реч от човек…

— Атвар Х’сиал е там, отзад — Ненда кимна с глава. — Идете и й кажете, че двамата ще останете с нас и че аз съм съгласен. Кажете й също, че отивам да говоря с Глена Омар.

Глена беше самичка в спалнята си. Седеше пред огледалото. Дори сега, след като опасностите отдавна бяха отминали, тя не носеше грим. Вдигнатата високо руса коса откриваше дългата й грациозна шия, кожата й беше чиста и гладка като на момиче. Носеше розов корсаж с дълбоко деколте, дълги златни обеци и нищо друго. Той видя образа й в огледалото.

— Точно човекът, когото исках да видя — рече Глена, без да се обръща.

— Така ли?

Лошо начало.

— Знаете ли, че след Миранда „Салвейшън“ заминава за Сентинел Гейт?

— Чух за този план. Дариа Ланг и Е. К. Тали искат да отидат там.

— Но Ханс Ребка казва, че вие няма да продължите. Ще останете за малко на Миранда, след това ще отлетите за друго място.

— Звучи малко вероятно. Миранда не е привлекателно място за мен и Ат, не и повече от Сентинел Гейт.

— Нито за мен.

Глена се завъртя на стола си и го погледна в лицето. Тя стана и хвана ръцете му.

— Луис… Вземете ме със себе си. Където и да отивате, искам да дойда с вас!

— Какво? — защитите на Ненда включиха автоматично. — Съжалявам. Не мога да го направя.

— Вие ме харесвате, зная го. Защо не ме искате със себе си?

— Аз наистина ви харесвам — Ненда нямаше намерение да казва това. Той беше объркан от наплива на чувства. — Харесвам ви, разбира се. Но това е… Е, това е… Не мога. Това не е така просто. Трябва да ви откажа.

— Да не се срамувате, защото сте от груба, варварска част на Спиралния ръкав и знаете, че образованите хора от всяко свястно място ще ви гледат отвисоко?

— Не, не е това.

— Да не е заради смешния ви акцент, поради който цивилизованите хора ще ви се смеят, като чуят как говорите?

— Никога не ми е идвало наум. Аз мисля, че акцентът ми е добър.

— Да не е, защото сте дребен и тъмен, и грозен, а аз съм висока, руса и красива.

— Не. Но спрете! Вие наистина правите чудеса за повдигане на моето самоуважение.

— Защото, разбирате ли, ако е нещо такова, хич не ми пука.

— Не е такова нещо.

— Тогава какво е? — Глена сложи ръце на хълбоците. — Не ме ли намирате за привлекателна?

— Аз мисля, че вие сте най-сексапилното създание на два крака. Или на четири — Луис видя как очите й се разшириха и добави бързо: — Не че съм опитвал с четирикраки, разбира се. Но вие не знаете какъв съм, Глена.

— Тогава ми кажете.

— Имал съм тежък живот.

— И не сте се оставили този живот да убие духа ви. Възхищавам ви се за това!

— Животът ми не е бил честен.

— Чий живот е честен? Всички лъжем.

— Може би. Но Глена, аз съм мошеник, за Бога!

— А аз съм проститутка. Попитайте когото искате на Сентинел Гейт, мъж или жена, и те ще ви кажат. Двамата сме чудесна двойка, Луис.

— Не. Вие не знаете всичко, Глена. Аз съм убил човек.

— А аз се опитах да убия. Само на вас го казвам — тя се премести по-близо. Очите й блестяха, изглеждаше така, сякаш бе готова да го изяде. Тя протегна ръце да докосне гърдите му. — Но в това тук има повече, отколкото си мислите. Луис, вие не разбирате нещо и когато ви го кажа, ще ви бъде трудно да ми повярвате. Но е вярно, честен кръст! Не мога да понеса мисълта да се върна на Сентинел Гейт. Там животът ми беше лесен и осигурен, но не беше вълнуващ. Беше адски тъп. Аз не съм така умна като професор Ланг. Понякога я мразя, задето е толкова добра в онова, което върши, но аз й се възхищавам. Моята работа има престижно название — „Старши информационен специалист“. А знаете ли какво върша? Пренасям информация от една банка данни, която не ме интересува, до друга, която също не ме интересува. Знаете ли кое е най-вълнуващото за всичките години, през които съм работила там?

— Срещата с Куинтъс Блум.

— Не. Е, и да, и не. Най-вълнуващото беше срещата с някой мъж от друга планета, като вас или Блум, а най-доброто, което съм правила, е преди той да напусне Сентинел Гейт да го вкарам в леглото. Не ми пукаше как изглежда, дали е хубав или не, достатъчно е да е от друг свят. Не беше необходимо да ми харесва, дори да ми доставя удоволствие. Цялото предизвикателство беше да го вкарам в леглото си. Бях готова да спя с всеки. Бих спала и с Куинтъс Блум, макар да съм готова да се обзаложа, че под дрехите си той е целият в струпеи. Виждам. Успях да ви разстроя.

— Нека го наречем, че ме направихте да се чувствам избран и специално привилегирован.

— Но вие сте! Това се опитвам да ви кажа. Въпреки че искате да ме върнете на Сентинел Гейт, не мога да съм такава, каквато бях преди. Вие ме променихте, Луис. Вие сте страхотен любовник, но това е само малка част от онова, което ме привлича. Вие живеете вълнуващ живот. Да бъда с вас, е удоволствие! Вие сте храбър, вие сте неспокоен, вие поемате рискове, вие изживявате радостите, когато ги намерите. Вие никога не се оплаквате от нищо. Хората на Сентинел Гейт се тревожат повече за един скъсан лист, отколкото вие, ако загубите ръка — тя премести тялото си до неговото. — Луис, вземете ме с вас. Моля ви!

— Ще ви омръзна за една седмица.

— Има само един начин да се провери. Уверявам ви, че не е вярно.

— Но какво ще правите? Можете ли да готвите, да шиете дрехи или да почиствате къща?

— Хайде да не ставаме смешни. Аз си имам мои таланти. Някои от тях вече знаете. Но, Луис, вие не сте честен с мен. Виждам по очите ви. Има нещо друго. Защо не се съгласите да бъда ваша жена и да отида с вас, където отивате и вие? Сигурно е някой друг… Онази жена…

— Няма друга жена! И не поради това не ви искам. Причината е в Атвар Х’сиал. Тя сигурно няма да е съгласна.

— Аз ще говоря с нея.

— Не! Не си и помисляйте. По-добре аз да го направя.

— Ще го направите ли? За мен? — Глена го прегърна и размъти мозъка му повече, отколкото едно пътуване с вихър на Строителите.

— Ще се опитам.

— Чудесно!

— Но аз познавам добре Атвар Х’сиал. Тя ще постави условия. Може дори да поиска да продължите да работите с нея по усвояване на човешката реч.

— Нямам нищо против. За мен това ще е удоволствие, не работа.

Глена плъзна ръце надолу по тялото му. Тя беше готова да продължи настъплението, но Луис я спря.

— Нека по-напред да свърша работа. Ще се върна при Атвар Х’сиал — той преглътна и погледна розовия корсаж. — После ще дойда.

— Няма да помръдна оттук, докато не се върнете.

Къде беше чул това преди? От Атвар Х’сиал. С учестен пулс Луис излезе от спалнята на Глена и тръгна към кърмата. Умът му бясно работеше, както и хормоните.

Атвар Х’сиал щеше да му е задължена. Това беше чудесно, особено като се има предвид, че не го заслужава. Отмъщението е блюдо, което е най-добре да се яде студено. Много отдавна, когато за първи път избягаха от Дженезий и се изгубиха, Атвар Х’сиал се беше отдала на дрямка и бе оставила цялата работа на Луис, но споменът за това беше все още силен.

Имаха зардалу, което на Миранда струваше цяло състояние. Плюс Калик, любимата му хименопта, отново негово притежание. За първи път от години никой на Спиралния ръкав не го преследваше да го убие или арестува. Най-вълнуващата жена, която бе срещал през целия си живот, го желаеше и харесваше толкова много, колкото и той нея.

Луис спря, подпря се на преградата и се опита да концентрира мислите си. Беше твърде много, твърде добро, за да е вярно. Той имаше нужда да открие скрития капан, жестоката уловка, която щеше да превърне всички чудеса в ужас. Такъв сигурно съществуваше, винаги бе съществувал, но къде беше? Почувства се объркан. Може би беше глупав или наивен, но не можеше да види на хоризонта нито един облак.

Накрая Ненда въздъхна и се предаде.

Щастливият край е за детските приказки и за глупците. Ти живееш в нещастие и след това ще умреш. Животът по дефиниция не е определен да завърши щастливо.

Луис продължи към кърмата. Няма щастлив край. Това е факт, сигурен като самата смърт. В момента той живее с една химера, един въображаем свят, където всичко е хубаво.

Но… докато продължават, мечтите са реалност. Можеш ли да кажеш повече за живота?

Една мечта не е нищо повече от щастлива интерлюдия, но може би една щастлива интерлюдия може да продължи безкрайно.

Луис наближи очакващата Атвар Х’сиал. Той щеше да продължи тази интерлюдия, наистина безкрайно. Е, ако е възможно.