Сливане

Глава 18

Мина още половин ден без никаква следа от Д’жмерлиа. Дариа беше разтревожена, но Калик очевидно не беше. Малката хименопта систематично извършваше триизмерни реконструкции на изображенията на петте други стени на хексагоналната зала, използвайки направената по-рано от Дариа нова компютърна програма за образи.

Тя не искаше помощ. Дариа не й и предложи. Всяка от тях си имаше своите фикс идеи.

Дариа продължи да пуска отново и отново първата серия изображения. Всички данни за звездните скорости бяха останали на борда на „Майозоутис“, а без тази информация тя нямаше начин да измери времето като абсолютна величина. Но общата схема на серията беше ясна. Някъде далеч в миналото и далеч от световете на Четвъртия съюз неидентифициран вид с висша интелигентност бе извършил космически полети. Разпространяващите се зелени точки показваха звездите, до които беше достигнал. По-късно, вероятно хиляди години по-късно друг вид беше се откъснал от родния си свят и тръгнал да изследва и колонизира. Вторият вид, съдейки от разположението на оранжевите точки светлина, беше зардалу.

Те също се бяха разпространили бързо и агресивно. Накрая бяха срещнали и бяха започнали да поглъщат световете на зеления вид.

Дотук добре. Не се знаеше много за експанзията на зардалу, но на дисплея нямаше нищо различно от писаната история.

Но сега се появи трети вид, показан на дисплея в наситено рубиненочервено. Този вид, според точката на неговия произход, представляваше човечеството. Той бе тръгнал от родния си свят на Сол и бе започнал нерешително да се разпространява навън. Той нямаше шанс. Разпростиращата се вълна на оранжевото на зардалу хвана и погълна първите появяващи се червени точки. Тя мина покрай Сол и през Спиралния ръкав, помитайки всичко друго. Накрая всички зелени и червени светлини бяха изместени от оранжев пламък.

Това бе била ситуацията, когато супергигантските ориентировъчни звезди, изглежда, са се намирали в днешните си положения. Дариа спря придвижването на образите. Според видяното Спиралният ръкав се предполагаше да е днес онова, което той явно не беше — регион изцяло доминиран от зардалу.

Дариа гледаше и се чудеше. Това беше снимка на Спиралния ръкав такъв, какъвто е щял да бъде, ако не беше избухнало Голямото въстание срещу зардалу. Ако нашествието на зардалу беше продължило безпрепятствено, всяка населяема планета на Спиралния ръкав накрая щеше да стане доминион на земните цефалоподи. Световете на хората щяха да са изчезнали — унищожени или завладени, човечеството — поробено или изтребено заедно с други видове, действащи в пространството.

А бъдещето?

В серията имаше още кадри. Дариа я пусна. Положенията на звездите започнаха отново да се променят в непозната схема. Времето отиде напред с много хиляди години. Но цветната схема не се промени. Всяка звезда остана трайно оранжева. Зардалу и само зардалу господстваха. Най-после оранжевите светли точки започнаха да изчезват. Загасваха една подир друга. Спиралният ръкав остана празен. До последния кадър на серията остана лишен от интелигентен живот.

Дариа изключи дисплея в шлема си. Тя не включи визьора за външно гледане. Беше по-добре да остане в тъмнината и да потъне в бездната на мислите си.

Тук имаше не една загадки, а две.

Първо, как е могъл Куинтъс Блум да покаже на Сентинел Гейт реалистична картина на колонизиране на Спиралния ръкав — минало, настояще и бъдеще? Не беше възможно да е показал фалшива картина на господство на зардалу. Дариа не можеше да повярва, че е измислил тези кадри. Намерил го е някъде на Лабиринт в тази вътрешна зала или по-вероятно в някоя друга от трийсет и седемте.

Второ, какво беше значението на тези толкова противоречащи на реалността за еволюцията на Спиралния ръкав картини? Строителите бяха загадка, но Дариа не можеше да види никаква възможна причина, поради която те да изобразят върху стените на Лабиринт една измислена история на ръкава.

Сега към тези загадки се прибавяше и трета: Каква беше природата на съществата, за които естествения начин за гледане на серия от двуизмерни образи беше да ги наредят един върху друг в три измерения?

Дариа чувстваше ума си ясен и чист, тялото си далеч. Скафандърът й безшумно контролираше състоянието й и автоматично регулираше топлина, влажност и захранване с въздух. Може би беше в кабинета си на Сентинел Гейт, гледаше в стената и не я виждаше, не забелязваше прозореца, гледките и звуците навън. Най-после един тих глас започна да й нашепва: „Обърни процеса. Реши третата загадка и нейното решение ще ти даде отговор и на другите два въпроса.“

Дариа върна мисълта си назад през годините, за да събере и пресее всички теории за Строителите, които беше чела, чула или мислила.

Стари теории…

… Строителите са изчезнали преди повече от три милиона години, преминавайки на по-висока равнина на съществуване. Артефактите са просто случайни останки, смет оставена от една раса на суперсъщества.

… Строителите са остарели и са се изродили, както става с всеки организъм. Знаейки, че краят им е близък и че след тях ще дойдат други, те са оставили артефактите като дар за техните потомци.

… Строителите са си заминали преди повече от три милиона години, но са имали намерение един ден да се върнат. Конструкциите им не са нищо друго, освен охранители, които пазят артефактите за техните бивши и бъдещи господари.

… Строителите са все още тук, на Спиралния ръкав. Те контролират артефактите, но нямат желание да общуват с други видове. А сега новите теории…

… според Куинтъс Блум Строителите не са част от миналото. Те са от бъдещето и са поставили техните артефакти в Спиралния ръкав да повлияват и насочват хода към това бъдеще. Когато ключови събития покажат, че бъдещето върви в правилна посока артефактите ще се променят. Скоро след това те ще се върнат към бъдещето, от което са дошли. Тези ключови събития се случиха. Времето за промяна бе настъпило.

… според Дариа Ланг (идеята възникна в ума й, напълно формулирана сякаш винаги е била там) Строителите не са дошли от бъдещето. Те са живели в миналото и може би живеят в настоящето. Ние не можем да ги открием и да общуваме с тях. Може би е трудно, дори невъзможно. Но те знаят за нас. Може би дори изпитват симпатия към нас и към други видове, защото могат да виждат бъдещето, да го виждат така ясно, както хората виждат с техните очи или сикропеанците с тяхната ехолокация.

Те са живели в миналото… раса способна да вижда бъдещето…

Само че във всеки момент от времето не може да има само едно, определено бъдеще. Съществува потенциално бъдеще, възможни насоки за развитие. Настоящите действия определят кой от тези потенциали ще се реализира като бъдеще, един от безброй многото алтернативи. Така че какво означава, да речем, че Строителите са били способни да виждат бъдещето? Било ли е това повече от една прецизна способност за извършване на екстраполация?

Въпросът се състоеше в следното: в какво се изразяваше структурата и природата на самата Дариа Ланг, та бе способна да вижда? Какви физически свойства на нейните очи й позволяват да вижда отблизо съседното цвете (както Строителите са били способни да виждат утрешния ден във времето) и след това една далечна местност (както Строителите биха могли да виждат хиляда години напред)?

Дариа беше изпаднала в пълен транс. Тя се намираше на прага на прозрението. Мислите й бяха мъчително недосегаеми. Тя виждаше в ума си замъглената, млечна стена на залата с нейното ясно (но кодирано) триизмерно послание. Хората и хименоптите не можеха да възприемат изведнъж това послание в неговата цялост. То трябваше да им бъде предадено на отделни порции, да го виждат на малки интервали от време.

Но Строителите може би нямаха такава нужда…

Дариа усети първият мирис на различен вид същество, толкова различно по природа, че в сравнение с него хора, сикропеанци, хименопти и ло’фтианци — дори зардалу — всички бяха близки братовчеди.

Ако беше права, тогава имаше отговор на всеки един от въпросите. Логическите елементи бяха там. Единствено, от което се нуждаеше, беше потвърждение… което означаваше още данни.

Тя включи визьора си за външно гледане.

— Калик!

Дариа се стресна, когато хименоптата изскочи право пред нея. Калик чакаше — осемте крака бяха прибрани под закръгленото, покрито с козина тяло.

— Тук съм. Не исках да смущавам мислите ви.

— Покоят ми е достатъчно смутен. Обработи ли другите пет стени?

— Отдавна. Подобно на първата, сега те съществуват като серии от образи.

— Мога ли да ги видя?

— Разбира се. Аз вече разгледах една. Но, моите уважения — Калик прозвуча извинително, — страхувам се, че не е това, което се надявате да видите.

— Искаш да кажеш, че не е серия от образи от развитието на определен вид от Спиралния ръкав като първата?

— Напротив. Искам да кажа, че е точно такава серия. Тя изобразява Спиралния ръкав. Но страда от същия проблем, като онази, която разгледахме преди. С което искам да кажа, че тя не прилича на представената от Куинтъс Блум и е напълно несъвместима с онова, което знаем като истинска история на колонизиране на Спиралния ръкав.

Бяха дълбоко в Лабиринт без идея как, кога или дали изобщо ще могат да излязат. Дариа реши, че сигурно полудява. Нямаше друг начин да се обясни чувството на задоволство — на възхищение, което я изпълни при думите на Калик. Тя не можеше да оправдае убеждението си, че е пред прага да реализира амбицията на своя живот. Но се чувстваше сигурна в това. Преди да умре, колкото и скоро можеше да се случи това, тя щеше да разбере природата на Строителите. Вече беше изминала повече от половината път до това разбиране.

Дариа се засмя.

— Калик, това, което имаш, е точно което се надявам да видя. Щом си готова, искам да видя всеки кадър от серията.

Всеки мъжки ло’фтианец, преместен от родния си дом на света ло’фти и неговите лабиринти за размножаване, е ненормален. Ако, освен това ло’фтианецът роб и преводач е и лишен от своята сикропеанска господарка, той става двойно по-луд. Д’жмерлиа, действащ далеч от дома си и без да получава нареждания от Атвар Х’сиал, от известно време беше луд.

Отгоре на всичко сега беше изправен пред невъзможен проблем: Дариа Ланг му беше заповядала да потърси път за излизане от Лабиринт. Той трябваше да изпълни тази заповед. Но това го заставяше да упражни свобода на избор и сам да взема решения.

Една директна заповед да остави другите — и друга, която го заставяше, докато е сам, да работи без заповеди!

Когато тръгна от най-вътрешната зала на Лабиринт Д’жмерлиа беше двойно нещастен ло’фтианец. И преди да беше отишъл много далеч, той беше безкрайно объркан.

За краткото време, откакто бяха влезли Лабиринт, се беше променил. Пътят назад от вътрешната зала трябваше да води през къс тунел в зала, изпълнена с въртящи се черни вихри. Там определено имаше вихри, но бяха само два, плуващи спокойно до отсрещните стени. Никой от тях не се беше преместил. Връщането през залата беше тривиално лесно, както Д’жмерлиа незабавно демонстрира.

Следващата зала трябваше да бъде също толкова лоша със силната суграшица от оранжеви частици, спиращи всеки връщащ се пътник. Но когато се озова там, бурята почти беше спряла. Само шепа малки оранжеви частици се удряха в скафандъра му, без да го наранят, отскачаха и продължаваха пътя си.

Логично Д’жмерлиа трябваше да е доволен. Всъщност той стана по-неспокоен. На третата зала дори стените не изглеждаха същите. На тях имаше тъмни прозорци, през които другите стени едва се виждаха. Самите стени също бяха полупрозрачни, сякаш се превръщаха в пара и всеки миг щяха да се разсеят.

Д’жмерлиа продължи. И после, точно когато се чудеше каква неприятна изненада може да открие в следващата зала, той излезе от свързващия тунел и видя много позната гледка. Точно пред него беше „Майозоутис“, плуващ в голямата спирална тръба както го бяха оставили.

Останалите зали не се бяха променили. Те просто бяха изчезнали. Шест зали се бяха слели в четири. Опасното бягство се беше превърнало в тривиално лесно и задачата на Д’жмерлиа очевидно беше завършена. Той беше свободен да се върне и да каже на Дариа Ланг, че когато пожелаят, могат да напуснат Лабиринт.

С изключение на една малка подробност. Една от формите на лудост носи името нездраво любопитство. Д’жмерлиа плуваше към кораба, за да се увери, че е непокътнат и намери, че недалеч напред върху стената на тръбата има един от онези странни тъмни отвори.

Той се приближи, за да може да погледне през него в друга зала. Там една фигура в скафандър бавно се отдалечаваше от него. Д’жмерлиа изброи принадлежностите на скафандъра и настрои шлема си да резонира на честота на свирене сто хиляди херца. Осем крака. Тънко, прилично на тръба тяло. Тясна глава. Скафандър като неговия. Това беше самият Д’жмерлиа и онова, което беше взел за отвор в стената беше просто огледало.

Само че любопитството отново го обзе. Сега той се движеше към отвора, а фигурата с костюм се отдалечаваше от него. Той гледаше гърба на тънкото тяло.

Д’жмерлиа продължи да върви бавно и внимателно, докато не стигна до отвора. Фигурата, която следваше, също се движеше, плуваше към един прозорец на отсрещната страна на залата. Д’жмерлиа мина през отвора във втората зала. Неговият двойник също отиде напред, очевидно в трета стая.

Д’жмерлиа спря. Същото направи и неговият двойник. Той тръгна гърбом към отвора на първата зала. Фигурата пред него се обърна и направи същото.

Загадката беше решена. Той преследваше себе си. По някакъв начин този регион на Лабиринт сигурно включваше огледало, но триизмерно огледало, което представяше точно копие на залата, в която се движи.

Подобно на всяко разумно същество, Д’жмерлиа предпочиташе да има някой друг, който да мисли за него и да взема решения вместо него. Въпреки това той самият беше достатъчно интелигентен. От скитането из ръкава с Атвар Х’сиал беше придобил достатъчно опит за възможностите на технологията. Той никога не беше чувал за триизмерно огледало като това, но в него нямаше голяма магия. Той можеше да се сети за три или четири различни начини за направа на такава огледална зала.

Д’жмерлиа беше при отвора с утешителната мисъл в главата си, когато мършавата фигура пред него се обърна, погледна наляво и тръгна бързо в същата посока. Отиваше към централната зала на Лабиринт.

Сега имаше нещо ново. Аномалията даде на Д’жмерлиа ново усещане, че играе игра, на която не познава правилата. Той също се обърна и се отправи към средата на Лабиринт.

И отново се спря озадачен. „Майозоутис“ трябваше да виси точно пред него. От кораба нямаше и следа… Никаква следа от нищо в цялата зала.

Д’жмерлиа разбра твърде късно, че беше направил нещо ужасно глупаво. И по-лошото беше, че беше предупреден. Куинтъс Блум беше посочил, че един изследовател може да „преминава“ от една във всяка друга, от трийсет и седемте вътрешности на Лабиринт, но съществуваше вградена асиметрия. Когато човек се върне през същия прозорец той може да бъде в друг регион, различен от онзи, от който е тръгнал.

Коя нова вътрешност?

Д’жмерлиа си спомни представените от Куинтъс Блум карти на странните напречни връзки и как Дариа Ланг се беше озадачила от тях. Нито Блум, нито Ланг можаха да изведат някакво правило. Щом те не можаха да го направят, какъв беше шансът това да стори един обикновен ло’фтианец?

На този въпрос Д’жмерлиа можеше лесно да отговори — никакъв. Той беше изгубен и самичък в множествено свързана, необичайно променяща се вътрешност на Лабиринт без кораб, без карта, без господар, без екип. И най-лошото — нямаше да изпълни директна заповед. Беше му казано след няколко часа да се върне при Дариа Ланг и Калик.

Д’жмерлиа имаше само една надежда. Ако продължава да прескача през свързаните прозорци, независимо през колко вътрешности трябва да премине, нито колко скока трябва да извърши, той имаше безпогрешен начин да разбере кога е стигнал до желаната. Защото макар вътрешността на една зала да прилича много на всяка друга, само в една от тях можеше да се намира „Майозоутис“.

Повече никакви безполезни мисли. Време е за действие. Д’жмерлиа тръгна към първия прозорец между залите. Никакъв „Майозоутис“. И в следващата. Също нямаше кораб.

Докато вървеше, той продължи да проследява броя на залите. Първите осем бяха празни. Деветата беше по-лоша от празна. Тя съдържаше дузина черни обвивки, прашни късове нагъната кожа, удебелена в центъра. Д’жмерлиа се приближи и видя съсухрени лица, зъби, хлътнали бузи. Чиропи. Не много интелигентни видове, любими летящи домашни животни на скрайбите. Какво правеха тук толкова далеч от техния регион в ръкава? И къде бяха техните господари?

Съсухрените лица бяха неми: Прилеповите крила бяха крехки, като изсушени във вакуум, възрастта им — невъзможно да се определи.

Д’жмерлиа напусна залата с максимална скорост. В двайсет и първата зала нададе пронизителен вик и изсвири приветствено. Две облечени в скафандри фигури се носеха към него. Чак когато дойдоха достатъчно близо и можа да надзърне във визьорите, той разбрах, че те също бяха жертви на Лабиринт. Хора, несъмнено. Празни очни ябълки, оголени зъби нахилени на някаква тайна шега. Бяха умрели мъчително. Д’жмерлиа разгледа скафандрите им и установи, че кислородът е изчерпан до последния кубически сантиметър. Конструкцията на скафандрите беше примитивна, от която хората се бяха отказали преди хиляда години. Бяха летели тук — или някъде другаде — много, много дълго време.

Но не толкова дълго, колкото онези в трийсетата зала. В нея плаваха седем същества. Техните форми подсказваха, че са гигантски морски същества с издути, по-големи от тялото на Д’жмерлиа глави. Стъклото на техните визьори беше потъмняло и напълно непрозрачно. Колко хилядолетия са били необходими за това? Д’жмерлиа предпазливо отвори леко един шлем и надзърна вътре. Той познаваше формите на всички интелигентни видове на Спиралния ръкав. Бодливата глава с пет очи пред него не принадлежеше на никой от тях.

Д’жмерлиа продължи напред, замислен върху противоречието. Според Куинтъс Блум и Дариа Ланг Лабиринт беше нов артефакт. Преди една година не е бил тук, още по-малко преди хиляда. И въпреки това той съдържаше антични останки от отминали векове.

Когато бройката на залите надхвърли трийсет и седем, той се чудеше дали не е пропуснал някои други места с жизненоважна информация. Д’жмерлиа продължи да върви, защото нямаше алтернатива. Най-после стаите започнаха да изглеждат различни, прозорците между тях непрекъснато ставаха по-големи. От кораба нямаше й следа.

Според господарките сикропеанки един мъжки ло’фтианец нямаше никакво въображение. На Д’жмерлиа не му дойде наум, че може да продължи да се движи от зала в зала, докато умре. След осем часа обаче той започна да се чуди какво става. Беше минал през повече от триста зали. Неговата процедура във всяка беше една и съща, осигуряваща максимална скорост на движение и ефективно търсене. Той влизаше на една страна, така че да може да гледа с едно око към центъра на Лабиринт, оглеждайки се за кораба, като в същото време отбелязваше положението на прозореца, през който щеше да мине в съседната зала. Мъртви извънземни с позната и непозната форма вече не бяха достатъчни да спрат движението му.

Беше се отдал толкова на една рутинна процедура, че когато най-после се появи промяната, той едва не я пропусна.

Корабът! Можеше да го види. Но той вече се носеше стремително към прозореца за следващата зала и ако отиде в нея никой не знаеше колко време ще мине преди отново да го намери.

Д’жмерлиа включи двигателя на скафандъра си на максимална скорост и го реверсира. В същия момент разбра, че това няма да е достатъчно. Щеше да излети направо през отвора на далечната страна на залата, преди да успее да спре.

Можеше само едно нещо да направи. Вместо да намалява скоростта на движение напред, той тръгна странично. Скокът встрани беше достатъчен да избяга от отвора и да се удари право в стената на залата.

Един ло’фтианец е твърд, както и скафандърът на Д’жмерлиа, но ударът и за двете достигна гранична стойност. Той отскочи назад със счупени два от тънките му задни крайника и ожулен торс. Скафандърът му неочаквано изсъска от изпуснат въздух, интелигентните сензори моментално откриха и поправиха едно малко спукване на връзката.

Д’жмерлиа се преметна презглава, останал без дъх, за да може да издаде желаното триумфално изсвирване. Беше успял! Беше закъснял с много часове, но най-после беше в същата зала с „Майозоутис“.

Изправи се с труд — един от контролерите му за ориентация също беше счупен — и видя, че двигателите на скафандъра още работеха. Полетя към чакащия кораб.

И тогава изпита радост, че не беше изсвирил триумфално.

Определено беше кораб. За нещастие също толкова видно беше, че не е „Майозоутис“.