Сливане

Глава 20

Строителите бяха правили всичко здраво. По външността на техните конструкции в открития Космос може би имаше съвсем малки хлътвания от метеоритни сблъсквания, вътрешността винаги събираше прах, но като цяло артефактът оставаше така здрав и неразрушим, какъвто е бил в деня на неговото построяване.

Ханс Ребка знаеше всичко това. Затова беше абсолютно изненадан, когато докато оглеждаше стенните шкафове с храна, дръпна да отвори един и почувства, че той малко помръдна.

Ребка се подпря, хвана шкафа от двете страни и дръпна по-силно. Целият шкаф се откъсна от стената. Ханс полетя назад в стаята държащ в ръце шкаф без гръб. Не само това — когато се обърна да погледна стената, откри, че на мястото на шкафа зееше голяма пукнатина.

Това предизвика у него цяла нова поредица от мисли. Той не можеше да пътува навън към повърхността на Парадокс поради еднопосочното поле. Не можеше да се движи към центъра, защото вътрешната стена на залата беше непроницаема. Но може би можеше да излезе през странична стена и да продължи по обиколката на торуса. Дори да не намери лесен начин да се измъкне, поне ще може да потърси Е. К. Тали.

Пробиването на стените може би беше възможно, но нямаше да е лесно. Преди да започне, Ребка отиде още веднъж до отвора, през който беше влязъл първоначално. Един бърз оглед го убеди, че еднопосочното поле още действа. Също така, освен ако уредите на неговия скафандър не лъжеха, външната граница на артефакта се беше преместила по-близо. Откакто хората знаеха за неговото съществуване, радиусът на артефакта винаги е бил двайсет и пет километра. Сега границата беше на не повече от пет километра. Парадокс се свиваше. Повече от убедително доказателство за големите промени на артефакта.

Ребка се обърна към вътрешността на залата. Той се зачуди колко малък може да стане Парадокс и какво ще се случи с централната част, ако външната граница продължи да се движи навътре.

Е, или щеше да намери начин да се измъкне, или щеше да узнае на собствен гръб последиците от това свиване. Междувременно…

Той отиде срещу стената и се зачуди кой е най-добрият начин да я атакува. Инструментите на скафандъра му включваха дрелка, но нямаше нищо предназначено за голяма разрушителна работа. Един начин беше да освободи от стената някой масивен шкаф и с двигателите на скафандъра да го запрати към вече ослабената точка на стената.

Ребка отиде до повредената секция, от която беше издърпал шкафа за храна и я удари с облечената си с ръкавица ръка. Искаше да провери дебелината. Юмрукът му мина през нея, а цялата повърхност се разпадна на малки люспи.

Той отиде по-близо и заразглежда материала. Стената беше дебела около четири сантиметра и толкова невероятно мека и крехка, че можеше да я стрие на прах в ръката си. Когато беше влязъл в залата, тя не беше такава. За да се увери, Ребка се върна на същото място, където беше ударил стената по-напред. Един удар сега и ръката му мина напълно през нея.

Ребка се наведе напред и откри, че може да гледа в съседната зала. Един бегъл поглед разкри, че тя не се различаваше от тази, в която беше. От Е. К. Тали нямаше и следа.

Ханс Ребка разшири дупката, докато стана достатъчно голяма да мине през нея и се насочи към далечната страна на новата зала. Този път не се спря да избира някакво специално място. Ритна с крак стената между две захранващи с газ линии и не беше много изненадан, когато тя се разпадна.

Той мина пред нея и се огледа. Друга празна зала. При тази скорост можеше да разруши всяка стая в торуса, търсейки Е. К. Тали. Освен ако цялото място не се срути от само себе си и се превърне в пепел. Както от минута на минута ставаше все по-слабо, изглежда, всичко вървеше нататък.

Още веднъж. Ребка се хвърли напред. Стената отново се срути под сблъсъка на тялото му. Намери се в друга зала.

Там поне имаше нещо различно. Коренно различно. Той се появи сред облак от пепел и парчета от стена и се удари в нещо. Нещо твърдо.

Ребка чу изненадано ръмжене и неочаквано някой му хвана ръцете. Изправена точно пред него, във визьора му гледаше русокоса жена. Беше без скафандър, лицето и косата й бяха покрити с бял прах.

Жената го държеше здраво, после погледна стената зад него с недоверие.

— През миналата седмица ние блъскахме тази стена сто пъти и не можахме дори да я одраскаме. Кой сте вие, супермен?

— Не е — зад Ханс прозвуча познат глас. — Не е супермен. Позволете да ви го представя. Това е капитан Ханс Ребка от планета Тюфел, а напоследък от Сентинел Гейт.

Трите жени бяха сестри от света на солите Парчето на Дарби. Ребка никога не беше ходил там, но знаеше репутацията на мястото в ничията зона на звездите джуджета между Фемъс съркъл и Четвъртия съюз.

— Значи вие сте от Тюфел — каза Мади Трийл, най-старата, най-ниската и най-тъмната от трите. — Чували сме за нея. „Какви грехове трябва да извърши човек, в колко минали живота, за да се роди на Тюфел?“

Тези думи върнаха Ханс обратно към детството му. Той отново беше дежурен за носене на вода, ужасено седемгодишно момче, очакващо нощните хищници да се приберат в бърлогите си. Смъртоносният утринен вятър Ремольор скоро щеше да задуха. Ако човек бъде хванат от него на открито, загива.

Мади Трийл продължи, връщайки Ханс към настоящето:

— Но аз смятам, че пред Парчето на Дарби Тюфел не е нищо, поне за една жена. Предполагам, че не е необходимо да ви казвам защо дойдохме на Парадокс. Искахме нещо по-добро от онова, което имат жените там — да работят в мините и да раждат. Когато попитаха, има ли доброволци, ние се отзовахме.

Седяха около нещо като заместител на маса. Ханс Ребка беше убеден да свали скафандъра си, но само след като се върна при дупката, през която се беше появил и я огледа. Той остана озадачен. От другата страна също имаше атмосфера, но от чист хелий. Нещо задържаше газовете във всяка стая дори когато стената между тях беше частично разрушена. Невъзможно! Но не по-невъзможно от ромбоидния вход към залата, който по някакъв начин вършеше същото. Въздухът в него не се разсейваше във вакуума отвън.

— Работил съм малко в мина — отговори разсеяно Ребка на Мади. — На Тюфел. Не беше чак толкова лошо.

— На уранова мина? — изръмжа тя. — Доброто е, че след една година работа в нея никой повече не говори за раждане.

— Никога не се е налагало да работя с уран. Може би на Тюфел все пак не е толкова лошо. Аз обаче не можах да чакам достатъчно, за да разбера. Никой не искаше да ме отглежда за разплод, но много неща искаха да ме убият. Навсякъде другаде ми изглеждаше по-добро. Не зная дали бях прав. — Ребка посочи около него. — Бъдещето тук не изглежда много обещаващо. Знаехте ли, че Парадокс се свива?

— Искате да кажете, че цялото нещо става по-малко?

Лиси Трийл, високата мършава блондинка, която беше хванала Ребка при влизането, го гледаше недоверчиво.

— Как е възможно? Той винаги е имал същите размери.

— Сигурно. И винаги вътре е имало лотосово поле и никога не е спирал нищо да излезе навън — Ребка вдигна рамене. — Парадокс се променя… Бързо! Не приемайте думите ми на доверие. Идете и лично проверете.

Лиси се намръщи, изправи се и излезе през ромбовидния вход. След няколко секунди се върна.

— Свива се и си променя цвета. Вече няма червено. Какво става?

— Не е само с Парадокс — Е. К. Тали седеше удобно между Мади и Катерина Трийл. След като им беше обяснил кой и какво представляваше, трите сестри го бяха уверили, че го харесват повече, отколкото ако беше истински мъж. — Според новата теория, развита на Сентинел Гейт, промени трябваше да настъпят на всички артефакти. Това е доказателство, че целта на Строителите поне отчасти е постигната.

— А каква е тяхната цел? — попита Катерина.

Е. К. Тали я погледна нещастно и примигна със светлосините си очи. На него му се стори, че това беше една от особеностите в теорията на Куинтъс Блум, която я правеше не напълно задоволителна.

— Нямам представа.

— За нас може би е без значение каква е целта — Лиси се върна и седна срещу Ханс Ребка. — Ако Парадокс продължава да се свива, ние ще бъдем смачкани и ще престанем да съществуваме. Откакто се сви на по-малко от два километра вместо двайсет и пет…

— Два километра! — беше ред на Ребка да подскочи от изненада. — Не може да бъде! Преди по-малко от час беше почти пет.

— „Не приемайте думите ми на доверие“ — ще си позволя да ви цитирам. „Идете и лично проверете.“

Всички се втурнаха към входа. Е. К. Тали остана последен.

Първа излезе Мади Трийл.

— Адски сигурно е, че изглежда по-близо — тя стоеше там, наклонила глава на една страна. — Трудно е да се прецени разстоянието, когато човек не може да е сигурен, че краищата не са се променили.

— Не са — това, за разлика от целта на Строителите беше нещо, за което Е. К. Тали можеше да бъде напълно сигурен. — Очите ми са необикновено чувствителни, могат да видят ориентировъчните звезди в краищата на дъгата. Пречупването променя техните видими положения. Външната граница на Парадокс наистина се свива. Ако приемем, че сегашната скорост на промяна се запази, радиусът ще се свие до нула за… — той спря не да извърши пресмятането, а за да постигне желания ефект. Тали стоеше напълно неподвижен, извършвайки своите наблюдения и през първата милисекунда след това всички цифрови пресмятания. — … дванайсет минути и седемнайсет секунди.

— Ще достигне нулев радиус? — попита Катерина.

— Това е деликатният начин, по който Е. К. Тали изразява онова, което Лиси нарече „ще престанем да съществуваме“ — Ребка се канеше да попита хуманоида дали е сигурен, когато изведнъж разбра, че това ще бъде напразно губене на малкото останало им време. Е. К. Тали винаги беше сигурен за всичко. — Имаме дванайсет минути.

— Дванайсет минути да направим какво? — Мади беше приела фактите така бързо, както и Ханс Ребка.

— Четири неща. Първо, да си облечем отново скафандрите. Второ, да се качим на вашите кораби — Ребка огледа двата малки изследователски съда. — За предпочитане на един от тях. Можем да се сместим всичките. Кой от двата е с по-здрав корпус?

— Катерина е нашият технически експерт. Кати?

— Не са много здрави. „Мизантроп“ е малко по-голям и малко по-бърз. Предполагам, че е и малко по-здрав — Катерина се обърна към Ребка. — Какво планирате да правите? Никой от корпусите не е построен да издържа на голямо налягане.

— Това ще бъде третото ни действие — облякъл вече наполовина скафандъра си, Ребка се спря и посочи към вътрешната стена на залата. — След като се качим на кораба ще ударим с всичка сила там.

— Няма начин. Ще бъдем размазани.

— Аз не мисля така. Парадокс не само се свива… той се и разпада.

— Но да предположим, че пробием вътрешната стена? — Катерина беше облякла скафандъра си и отиваше към един от двата изследователски кораба. — Пак няма да можем да се спасим. Ще бъдем все още вътре в Парадокс.

— Забелязахте ли какво имаше в центъра на този торус от зали, когато влязохте?

— Имате предвид черното въртящо се нещо? — бяха вътре в „Мизантроп“ и Лиси вече беше застанала пред пулта за управление. Тя се обърна към Ребка. — Добре го видяхме… и стояхме далеч от него. Ние може да сме примитивни, но не сме лишени от разум. Надявам се да не мислите онова, което предполагам, че мислите.

— Освен ако някой от вас няма по-добра идея. Аз казвам, че ние нямаме истински избор. Ако не отидем там по своя воля, ще бъдем натикани в него. Аз лично предпочитам да вляза в този кораб и някой да ми каже как се управлява.

— Той е луд — Катерина се обърна към Мади за поддръжка. — Същински мъж. Единственото, което искат да вършат мъжете, е да ни командват.

— Аз не съм мъж — тихо каза Е. К. Тали. — И все пак съм длъжен да се съглася с капитан Ребка. Когато влязохме, аз също видях центъра на Парадокс и подозирам, че разполагам с информация, която вие нямате. Този вихър силно наподобява на входна точка на транспортна система на Строителите.

Лиси изостави пулта за управление и се обърна в пилотската си седалка. Другите две сестри се преместиха до нея.

— Продължавайте — каза тихо Мади. — Не можете да спрете дотук. Откъде знаете как изглежда една транспортна система на Строителите? Доколкото зная, такова нещо не съществува.

— Вие претендирате, че знаете какво вършите — добави Катерина, — но не сте могли да излезете от Парадокс. И още по-лошо, защото казахте, че сте знаели, че нещата тук се променят.

— Може би не сме били толкова умни — Ребка погледна часовника на скафандъра си. — Остават още четири минути. Външната граница на Парадокс се придвижва навътре. Вижте, вие трябва да ни повярвате, преди да е станало много късно да се направи нещо. Е. К. и аз знаем как изглежда една транспортна система на Строителите, защото сме пътували с няколко.

Лиси и Катерина се обърнаха към Мади. Тя гледаше към съборената от Ребка стена на залата.

— Какво въздействие оказва една транспортна система на Строителите върху човек? И къде го откарва?

— Ако има късмет, човек оцелява, но не е приятно. Колкото до това къде ще го откара, не зная какво да ви отговоря — Ребка вдигна рамене. — Където си иска.

— Тук нямахме късмет. Трябваше по-добре да проуча това място — Мади Трийл потупа Лиси по рамото. — Направи място, сестричке. Щом сме готови да отлетим, отстъпи на него.

— Искаш да кажеш да оставя този мъж да пилотира нашия кораб?

— Зная как се чувстваш. Трябва да го направим, ние сме в Друл Крийк без весла за нашето корито — Мади погледна към Ребка. — С кой знае кого за водач. Надявам се да сте толкова добър да излезете от тази беда, колкото сте били добър да се набутате в нея.

— Всички да затегнат коланите — Ребка не отговори на Мади, но се премести на седалката на втория пилот до Лиси. — Може да няма никакво значение, но се чувствам по-добре, когато всички са със затегнати колани. Готови?

Лиси кимна.

— Готови сме. Само не съсипвайте кораба ми!

— Никакъв шанс.

Ребка включи локалния двигател на максимум и се насочи директно към вътрешната граница на залата.

С четирийсет метра за ускоряване „Мизантроп“ достигна до стената за една секунда. Достатъчно време човек да си представи как кораб с двигател, включен на максимална мощност, удря непроницаема бариера. Тягата на двигателя щеше да продължи да действа, докато въздухът пред машините не се превърне в компресиран слой, дебел един сантиметър.

На предния екран Ребка видя последните метри да се приближават като петно. Той усети удар, но това не беше повече от раздрусване, което го отхвърли напред, но предпазният колан го спря. После на екрана се появи хаос от летящи парчета.

В същия момент той изключи захранването. Корабът не можеше да реверсира тягата, нямаше време за това. Те летяха напред със същата скорост, както при удара. Колко бързо? Четирийсет метра ускорение при гравитация пет стандартни единици. Е. К. Тали сигурно знаеше, но нямаше време да го пита.

Във всеки случай твърде бързо. Прекалено бързо, за да бъде комфортно. Ребка отново можеше да вижда. Облакът, образуван създаден от разпадналата се стена, се разсейваше. Черният като мастило вихър беше почти пред тях. Той имаше време да включи достатъчна странична тяга и да насочи кораба право към центъра. Това беше последното действие, преди да ги поеме вихърът.

Усещането беше познато. То никога нямаше да стане приятно. Ханс почувства вихъра да го обгръща, една затягаща се спирала, която се сви, докато стана не по-широка от неговото тяло. Извиването започна, силите сякаш разкъсваха тялото му на късове, извиваха го от врата до гърдите, бедрата, краката и стъпалата. То непрекъснато се засилваше, разтягаше го, докато болката стана непоносима. Ребка нямаше сили да изкрещи. Той затвори очи. Не беше утешително да си представя какво можеха да мислят за него в този момент Мади, Катерина и Лиси.

Беше невъзможно да се каже колко дълго е съществувала болката, но тя свърши неочаквано. Ребка отвори очи и се огледа, доволен да види, че корабът и неговото съдържание бяха незасегнати от страховитите сили, които беше почувствал. Мади и сестрите й се бяха облещили и бяха задъхани, но това бяха само психологически ефекти. Транспортните системи на Строителите, ако изобщо те ги транспортираха, правеха това без да раняват физически.

Но къде ги транспортираха? Можеше да бъде Анфракт или вътре в някой далечен артефакт на Строителите, или дори на Серенити на трийсет хиляди светлинни години отвъд галактиката.

Ребка гледаше екрана пред него. От там не можеше да се получи много информация. Той виждаше изображение от почти паралелни линии като оптическа илюзия, течаща бяла светлина на плътен черен фон.

— Тали? — хуманоидът беше най-доброто решение със съхранена в главата всяка основна характеристика на Спиралния ръкав. — Знаете ли къде сме?

— За нещастие не зная — Е. К. Тали прозвуча почти весело. Ребка си спомни с известна завист, че при Тали болката се проявяваше само в предупредителни сигнали без дискомфорт. — Почти сигурно е обаче, че вече не сме в Парадокс.

— Това и аз мога да кажа. Какво ще кажете за другите артефакти? Някои от тях изглеждат ли отвътре така? — Ребка посочи екрана.

— Никакво подобие. Структурата, която наблюдаваме, би била достатъчно поразяваща и би била докладвана дори ако изображенията не са могли да бъдат заснети. Мога ли да ви предложа да я запишете на видеоапаратурата на този кораб?

— Не се тревожете за гледката — Мади Трийл беше си поела дъх. — Можете да я проучите по всяко време. Какво ще кажете за онова същество, което седи там? Искам да зная дали е опасно.

Ребка и Тали се обърнаха. Мади гледаше друг екран, на който се виждаше картина от задната част на „Мизантроп“. Там също се виждаше изображение от дълги паралелни линии, извиващи се надалеч и леко събиращи се накрая. Но пред тях много по-близо до кораба, бързо се приближаваше нещо. Черна, прилична на вретено фигура, с тяло, извито малко на една страна.

Ребка гледаше и не вярваше на очите си. Той отвори уста да проговори, но Е. К. Тали беше го изпреварил. Хуманоидът беше извършил бързо сравнение на всяка черта на тъмната фигура — от броя на краката до конструкцията на скафандъра, антените и вероятните честоти.

— Ако разрешите — той се обърна, пресегна се през Лиси, все още смълчана поради прехода през вихъра на Строителите — и включи четири бутона. — Сега нашият главен комуникационен канал е отворен. Говори Е. Кримзън Тали. Искаш ли да дойдеш на борда?

Озвучителната система на „Мизантроп“ изпука и изсвири.

— Моите уважения, много бих желал. Изживях най-неприятния удар и искам да извърша някои поправки.

— Не можете да пуснете това нещо на нашия кораб! — Мади Трийл сграбчи дясната ръка на Е. К. Тали, когато той се пресегна да активира отварянето на въздушния шлюз. — Вие сте луд! Това там е извънземно. Не ме интересува дали е ранено… ако влезе вътре може да избие всички ни.

— О, не — Е. К. Тали се наведе напред и с лявата си ръка натисна бутона. — Не трябва да се безпокоите. Вярно, че е извънземно, но то няма да нарани никого. Вижте, та това е Д’жмерлиа.