Сливане

Глава 22

Два дни прекарани в хиатуса бяха разстройващи, но не бяха опасни. В един добре оборудван кораб единственото, което човек трябва да прави в този случай, е да седи на едно място, да издържи на тъмнината и на тишината и да чака да излезе от ситуацията. Някак си.

Покоят на Анфракт не предлагаше такава гаранция. Разликата между хиатус и главното тяло на Анфракт беше нещо, което Луис Ненда не беше дефинирал с думи, но ако го беше направил, разликата между тях щеше да гласи „пасивна опасност“ и „активна опасност“.

За нещастие менюто за днешния ден съдържаше активна опасност.

Два часа след като излязоха от последния, дълъг като нощ, хиатус, Луис седеше блед, със зачервени очи и изтощен пред пулта за управление на „Гравитас“. Той имаше голяма нужда от сън, но се налагаше да го отложи. Вече бяха в по-голяма беда. Влизането в Торвил Анфракт винаги беше голям риск, но Анфракт някога поне имаше няколко постоянни характеристики, на които един изследовател можеше да разчита.

Сега вече ги нямаше. В миналото съществуваха последователни трийсет и седем лоба. Сега техният брой беше намалял на единайсет. Някога вътрешната геометрия на мястото беше постоянна. Неотдавна тя се беше променила — и продължаваше да се променя. Границите между лобовете се променяха ту в една, ту в друга посока, местеха се, сливаха се, изчезваха. Регионите с микроскопичен мащаб на Планковата константа бяха станали непредсказуеми.

Всичко това показваше на Ненда, че старият план за полет може да бъде изхвърлен през шлюза за излизане на открито. Той трябваше да лети към Анфракт, като разчита на комбинация от опит и късмет. Съдейки от миналата година, отдавна се уповаваше на първото, но второто беше доста дефицитно.

Ненда съсредоточи вниманието си върху характерната особеност директно пред „Гравитас“. В регион на време-пространство, което не беше отбелязано като благоприятно за приближаващи кораби, Моо не беше любим на никого. Изследователите с вкус към метафора го описваха като гладна, безмилостна уста, чакаща дълбоко в Анфракт да смачка и погълне всеки кораб, който не е подбрал момента на преминаване. След преживяното през последната нощ Ненда отдаваше предпочитание на доста различно описание, но той нямаше илюзии за опасността, в която се намираха. Моо се виждаше напред като мрачна, черна празнина в пространството. Нямаше никакъв смисъл да тревожи Куинтъс Блум или Глена Омар, но тази пълна тъмнина означаваше нещо за Луис — всички светлинни конуси бяха насочен навътре в нея. Те се движеха с максимална подсветлинна скорост и щяха да влязат в Моо, независимо какво правят.

Ако минеха успешно през нея, на другата страна трябваше да намерят звезда джудже, която свети с оранжева светлина. Около тази звезда обикаляше по орбита Дженезий, родният дом на зардалу. А около Дженезий… Дариа?

Луис се чудеше. На Сентинел Гейт всичко звучеше изключително логично. Дариа Ланг беше настоявала, че Торвил Анфракт е артефакт, но никой не й беше повярвал. Нейната репутация беше поставена на карта. Тя щеше да отиде там да търси доказателство. Блум беше сигурен в това, Луис Ненда също беше убеден.

Сега той се съмняваше. Дариа, както и Луис, знаеше само един път за отиване на Анфракт. „Гравитас“ беше много по-бърз от кораба на Дариа, „Майозоутис“. Тогава защо следящите устройства на „Гравитас“ не бяха открили никаква следа от кораба на Дариа? Може би тя все още беше много пред тях, от другата страна на Моо. Но беше възможно също Моо да я беше погълнал… както след няколко минути щеше да погълне и „Гравитас“. Моо изпълваше половината небе напред, широк и зейнал, застрашителен.

Луис почувства леко докосване по рамото и скочи на крака.

— Хей! — той обърна глава. — Не ми харесва как лазиш наоколо. Можеше поне да ми кажеш, че идваш.

— Моите извинения — във феромонния отговор на Атвар Х’сиал липсваше всякаква следа от искреност. Никоя сикропеанка никога не чувстваше нужда да се извини за нещо. — Не исках да ви смущавам в момент, който изглеждаше критичен.

— И все пак го стори. Това няма да има никакво значение за онова, което ще направя през следващите две минути. Ще минем през Моо независимо дали ни харесва или не. Не мога да го предотвратя.

— Тогава моментът е подходящ за дискусия — Атвар Х’сиал се настани до Луис. — След като Дженезий е пред нас, време е да изготвим подробен план. Как ще вземем едно възрастно зардалу, без да вземем сто… Или ще бъдем хванати от тях? Според мен трябваше да проведем този разговор по-рано, докато бяхме в хиатуса. Но вие бяхте недостъпен.

— Можеше да ми кажеш. А като говорим за станалото в хиатуса… — Луис гледаше кръговия периметър на Моо. Там се беше оформил бледовиолетов пръстен. Той нарастваше навътре, един затварящ се ирис. Черният център на Моо непрекъснато се свиваше. Те трябваше да минат през този централен тунел. Виолетовият регион щеше да раздроби на съставните им части и кораба, и екипажа. — Ще говоря за плановете, но по-напред трябва да ти задам един въпрос. Зная, че вие бъбрихте с Глена Омар по терминала, който ти направи. Какво й разказа за Дариа Ланг?

Във феромонния поток последва пауза — твърде дълга според Луис.

— За мен и Дариа Ланг — добави той.

— Възможно е да съм предположила, че интересът ви към професор Ланг е голям. Какво ви кара да питате?

— Нещо, което Глена каза, когато бяхме в хиатуса.

— За вас?

— Повече на себе си. Тя се засмя и каза: „Бих желала да видя Дариа Ланг да го прави.“

— Но какво правеше по това време тя?

— О, нищо специално. Нищо, което да ти е интересно — Луис се наруга, задето засегна темата. — Дръж се здраво, Ат. Вече сме почти там, но това нещо ще бъде тясно.

Моо изпълни небето. Външните пръстени бързо се разпространиха навътре. Сега приличаше повече на око пред кораба, виолетов ирис с черна зеница в центъра като малка свита точица. „Гравитас“ трябваше да мине в — и през — тесния централен тунел преди отворът напълно да се затвори.

Ненда се опита да прецени размерите. Трябваше да мине точно през средата. Но колко дълъг беше този тунел? Ако продължи да се стеснява докато бяха вътре в него…

Луис пренебрегна символиката — тази сутрин се чувстваше обидчив — и продължи да следи дисплеите.

„Гравитас“ беше вътре, летеше през тесен, светещ във виолетово цилиндър. Той гледаше предния екран, където все още се виждаше една черна точка. Краят на тунела. Приближаваше се бързо — и още по-бързо се затваряше.

Небето пред тях стана черно. Почти бяха преминали. Чу се пронизителен писък и тъп удар, разтърсване, което премина през целия кораб. В същия момент половината от алармите на мостика едновременно замлъкнаха, светлините изгаснаха, сякаш бяха влезли в някакъв нов хиатус. След част от секундата аварийното захранване се включи и Ненда можеше отново да вижда пулта за управление.

Той изруга.

— Преминахме ли? — Атвар Х’сиал беше чула ругатнята, но не можеше да я интерпретира.

— Преминахме… С половината кораб — Ненда огледа мониторите, оценявайки щетите. — Само половината, нито грам повече. Предполагам, че трябва да се смятаме за щастливци. Но Моо отхапа голямо парче от кърмата — той направи оценка. — Изгубили сме цялата задна навигационна и комуникационна антена. Изгубили сме фините навигационни двигатели. Изгубили сме резервните цистерни за въздух и вода. И най-лошото — изгубили сме и генераторите Боуз. Вече няма да има преходи Боуз. От този момент нататък „Гравитас“ трябва да лети с подсветлинна скорост.

— Разбирам — в отговора на сикропеанката нямаше никаква следа от тревога, но тя разбра последствията. — Да допуснем, че успеем да излезем успешно от Анфракт. Колко далеч е той от най-близката населена планета?

Две светлинни години. Може би десет светлинни години време при пътуване с подсветлинна скорост.

— Неприемлива възможност.

— Никаква възможност, освен ако ти нямаш някои идеи.

— Проблемите с кораба не са от моята компетентност. Те са от вашата. Предполагам обаче, че моментът не е подходящ за дискутиране на стратегията за хващане на зардалу — Атвар Х’сиал стана и бавно се отдалечи към мостика.

Ненда не протестира. Всеки, който приеме сикропеанка като бизнес партньор, трябва да приеме пренебрежителното отношение на расата към всички други видове. Луис се възхищаваше от възмутителното нахалство на всяко същество — човек или извънземно. Изведнъж се оказа, че има да върши хиляда неща. На първо място трябваше да направи инвентаризация, за да установи какво е останало на „Гравитас“ и какво е изгубено в Моо. Този кораб, подобно на всички, освен най-малките, беше построен на принципа на отказоустойчивостта. Отрежете половината от него, и всяко парче ще има някаква остатъчна годност. То ще може да поддържа живот и може би дори ще лети. Но подробностите за останалото бяха решаващи.

Спомагателните двигатели от средата на кораба щяха да им позволят да летят. С тях „Гравитас“ можеше да прави бавни планетарни кацания върху всичко, което имаше гравитация по-малка от стандартната и още по-бавно да излита. Сега Ненда не можеше да съобщи на никого, че пристигат, но той и не възнамеряваше да го стори. Когато корабът беше изгубил кърмата, преградата там се беше затворила автоматично. Ненда не можеше да определи без директен оглед какво може да е останало зад тях, но вратите бяха достатъчно големи, за да послужат като вход за едно възрастно зардалу.

Така че, какво точно беше изгубено? Ненда изучаваше плана на „Гравитас“.

Като начало скафандрите. Ако не се е случило някой да е останал на носа той нямаше да може да прави разходки в Космоса. Апаратурата за комуникация със свръхсветлинна скорост също беше изгубена — никаква възможност да изпрати бързо съобщение за беда. Два от трите изходни шлюза бяха на изгубената секция. Беше останал един шлюз, освен ако не се броят люковете на кърмата на кораба като възможни импровизирани места за достъп. Какво друго? По-голяма част от компютърната апаратура на кораба. И цялото товарно пространство.

Малко от онова, което можеха да намерят на Анфракт или на Дженезий, можеха да натоварят на борда на „Гравитас“ и да отнесат на Сентинел Гейт. Едно зардалу, ако изобщо успееха да хванат такова, можеше да пътува в пътнически апартамент заедно с тях.

Ненда се усмихна на себе си, като си представи реакцията на Куинтъс Блум. Блум и Глена Омар бяха в пълна безопасност, защото те бяха в пътническите апартаменти, близо до носа на кораба. Но при първото виждане на зардалу, усмивката щеше да изчезне от лицето на Блум.

Луис беше не по-малко изтощен, отколкото преди десет минути, но той неочаквано се почувства на седмото небе. Бяха живи. Бяха минали през Моо в момента на затваряне, което не е правил никой в писаната история. Все още имаха работещ кораб. Проблемът за излизане от Анфракт и целият път обратно до дома беше някакво предизвикателство — Атвар Х’сиал беше съвсем права, — което правеше Ненда по-силен. И на предния екран, точно пред тях, на не повече от няколко часа пътуване дори с подсветлинна скорост, се виждаше ярък оранжев диск.

Летяха към слънцето на Дженезий. За зардалу. И — може би — за Дариа Ланг.

Мисловният процес на една сикропеанка никога не може да бъде точно отъждествен с този на човек. Атвар Х’сиал би обяснила това различие, че мисълта се определя от езика. В сравнение с феромонната реч, човешкият език беше долнокачествен, груб, едноизмерен, лишен от фини обертонове. Как би могло да се очаква едно бедно човешко същество да изрази или разбере нюансите и оттенъците на загатнатото, което беше толкова естествено дори за една невръстна сикропеанка?

Проблемът не беше по-остър, отколкото при разговорите с Глена Омар.

Суровите факти не бяха оспорвани. По време на хиатуса Луис Ненда и Глена Омар бяха прекарали много часове заедно, заключени в една стая. Те сигурно бяха заети със странния човешки ритуал на съвкупяване.

Но беше ли ритуалът успешен?

Атвар Х’сиал се бореше с примитивния човешки език и се опитваше да зададе този въпрос. Успех в този случай нямаше нищо общо с раждането на дете, създаване на ново поколение хора. Това беше по-скоро успех, дефиниран от последствие, при което едновременно трябваше да се постигнат два резултата. Първо, трябваше да се разруши фикс идеята на Луис Ненда за жената-човек Дариа Ланг. Това беше невероятно да се случи при само едно съвкупяване. Второ, като предпоставка за първото, да се създаде желание у Глена Омар да поддържа по-тясна връзка с Луис Ненда. Тази връзка трябва да продължи, докато първият резултат е напълно гарантиран.

Атвар Х’сиал не можеше да изрази всичко това, включващо фината връзка между първия и втория желани резултати в единичен краткотраен феромонен поток. Вместо това, тя трябваше да структурира мислите си в груби човешки изречения и после, което беше не по-малък проблем, да изтълкува отговора на Глена Омар. Атвар Х’сиал отново съжали за загубата на нейния роб Д’жмерлиа.

Компютърната памет не й помогна много, тъй като речниците и тезаурусите на човешкия език за изграждането, на които Атвар Х’сиал беше положила толкова много усилия, бяха останали в отхапаната от Моо половина на кораба. Беше останала нищожна част от тях и тя не знаеше как да ги използва. Като капак на всичко, самата Глена беше уморена, прозяваше се и очевидно беше полузаспала. Когато Атвар Х’сиал, натоварена с преводаческа апаратура, влезе в стаята й Глена се угощаваше с голям куп сиропирани сладкиши. Тя се усмихваше на себе си с далечна замечтана усмивка на задоволство. Преминаването през Моо и последвалата от това съдба на кораба очевидно никак не я беше разтревожило.

Докато се мъчеше с чувство на безсилие да формулира първия си въпрос, Атвар Х’сиал разгъна антените си.

Откакто „Гравитас“ беше напуснал региона на Сентинел Гейт, Глена беше разговаряла със сикропеанката много пъти. Тези разговори не бяха накарали Глена да се чувства комфортно. Тя трябваше да гледа фактите. Разказите за сексуалния живот на същество, което все пак не беше нищо повече от интелигентна чудовищна буболечка, никога нямаше да бъде като разговор с приятен събеседник в гостната.

— Ще говоря за чувствата си, щом желаеш, стига да не искаш физически подробности. Една дама има право на своя тайна. Искаш да ти опиша как съм прекарала времето? — Глена се замисли за момент. — Беше абсолютен взрив.

Началото не беше обещаващо. Взрив = експлозия, изпразване, детонация, избухване.

— Една експлозия! Имаше половин дузина експлозии… и от двете страни. Знаех, че се предполага чуждоземците да са нещо специално в сравнение с мъжете от Сентинел Гейт, но никой никога не ми беше казвал да очаквам мъж като Луис — Глена се усмихна, изви в дъга гръб и протегна уморено ръце и крака. Тревогите й за нейната тайна бяха изчезнали. В края на краищата сикропеанката беше партньор на Луис. Тя може би знаеше що за мъж е той. Маниак. — Беше страхотно.

Страхотно. Тази дума дори не беше включена в речника, беше ли същата като ужасен = страшен, ужасяващ, потресаващ?

— Той беше чудесен — продължи Глена. — Абсолютно животно.

Животно = див звяр, жесток, по-малко от човек, по-ниска форма на живот.

— Разбира се. Отново и отново. Искаш ли да видиш следи от зъбите му? Мислех, че всичко сме свършили, но тогава нещо го накара да тръгне отново.

Тръгване = оставяне, заминаване, напускане.

И следи от зъби. За това не беше необходим речник. Луис Ненда е атакувал Глена Омар и си е тръгнал.

Както Атвар Х’сиал трябваше да си тръгне. Но сикропеанците не се отказват от нещо, ако няма друга алтернатива. Тя се нуждаеше от Глена Омар да имунизира Ненда срещу Дариа Ланг. И продължи, готова за дълго и настойчиво убеждаване.

Луис Ненда, контролиращ всичко на повредения кораб слушаше Глена и Атвар Х’сиал с шест различни видове задоволство. Той можеше да даде на сикропеанката да използва свестен речник, но защо да си разваля удоволствието? Това нямаше да промени крайния резултат. Атвар Х’сиал беше упорита. Ако продължат да разговарят тя и Глена Омар, накрая ще преодолеят неправилното разбиране.

Колкото до коментарите на Глена…

Не беше изненада, че Луис беше прекарал много часове щастливо. То го беше оставило изтощен и полуглух, разбира се, но една фантазия трябваше да го накара да се почувства точно така. Един роден карелианец като Луис Ненда можеше само в мечтите си да срещне и вкара в леглото си жена от един от най-богатите светове на Четвъртия съюз, хубава жена с дълги, гъвкави крайници и кожа, толкова мека и нежна, че при докосване имаш чувството, че ще я охлузиш. В света на мечтите дамата може дори да си представя, че изпитва удоволствие. Но да изпадне в толкова реален екстаз, за да каже след това на трети човек, че й е било чудесно… това излизаше отвъд границите на фантазията. Това беше невероятно, то трябва наистина да се е случило.

Нахлуването на Куинтъс Блум, когато и да се случеше, караше Луис да желае да го удуши.

— Разгледах отчетите за повредата — гърбавият нос се навря над лявото рамо на Ненда. Блум погледна флага за състояние. — Можем ли да продължим мисията?

Ненда обърна глава. На лицето на Блум не се виждаше никакъв следа от страх или загриженост. По свой начин той беше много твърд. Моята мисия, а? Ще трябва да се разберат.

— Можем да продължим — Луис кимна към екрана. — Виждате ли онази звезда? Скоро ще бъде в орбита около Дженезий.

— Чудесно. Някаква следа от Дариа Ланг? Блум обаче не е толкова твърд, реши Луис, щом като за защита от всички външни безпокойства прибягваше до собствената си фикс идея.

— Никаква. Ние я изпреварваме натам или по-вероятно тя е отишла някъде другаде.

— И в двата случая това ме удовлетворява — Блум се замисли за момент. — Записите, които направих при нашето влизане в Анфракт, остават непокътнати, но аз предпочитам да се върнем на Сентинел Гейт с по-убедително доказателство. Като човек, който познава този регион, имате ли някакви предложения?

Несъмнено Блум вярваше, че ще се върнат. Естествено, а сега Луис Ненда се грижеше за пияни, идиоти, невръстни и за Куинтъс Блум.

— Разбира се — беше време да импровизира. Луис имаше собствен план. — Планетата Дженезий съдържа конструкции, които са могли да дойдат единствено от Строителите — напълно вярно твърдение дори ако тези конструкции са изчезнали, когато Ненда и Атвар Х’сиал набързо я бяха напуснали. — Така че кацането върху Дженезий може да послужи за две цели. Първо, да получите необходимото ви доказателство. И второ, аз да мога да огледам външните повреди на кораба.

— Много добре — Блум вече си отиваше.

— И още нещо — Куинтъс Блум се спря на вратата. — Дженезий е родният дом на зардалу.

— Зардалу не ме интересуват.

— Може би — Луис потисна раздразнението си. — Те много ще се заинтересуват от вас… и ще ви разкъсат на парчета. Когато кацнем, оставете ме аз да се оправям. Мога да говоря с тях.

— Такова беше и моето намерение. Аз го смятам за част от вашите задължения.

Това и всичко друго, което ти дойде наум. Луис се обърна отново и продължи да следи разговора между Глена Омар и Атвар Х’сиал. Той изруга. Твърде късно. Сикропеанката си беше отишла, а Глена се беше налегнала на дивана със спокойно и невинно изражение като на младенец.

Луис гледаше сцената. Почувства замайване и силно желание. Кръвната му захар сигурно беше паднала много. В момента беше готов да даде всичко за един от онези сиропирани сладкиши върху ниската масичка пред Глена.

Когато напусна Дженезий, Ненда се беше заклел никога да не се връща там. А сега щеше да направи точно това. Поклащайки се „Гравитас“ се приближаваше към познатия песъчлив бряг. От морето и високите кули от пясъчник зардалу заизлизаха много преди корабът да се беше приземил.

Разбирайки лошото състояние на корабната апаратура, Ненда се страхуваше, че последните петдесет метра може да прелетят неконтролируемо и да смажат групата от комитета по посрещането. Или, познавайки зардалу това може би щеше много да помогне.

„Гравитас“ се наклони настрана и тупна като ранена патица на самия край на брега. В последния момент зардалу се плъзнаха настрана, но веднага се върнаха и приклекнаха в кръг около кораба на сушата и във водата.

Нямаше никакъв смисъл да се отлага критичният момент. Ненда, с Атвар Х’сиал зад него, отвори един работен люк отстрани на кораба и стъпи на пясъка. Представи си как Глена Омар и Куинтъс Блум любопитни и безстрашни, стоят зад него на люка. Той самият беше странно спокоен. Може би постоянното излагане на ужаси го беше направило безразличен. За нещастие това беше един от най-сигурните начини да загине.

Луис махна с ръка на най-голямото зардалу. То повдигна чудовищното си тяло и се плъзна безшумно напред като гигантско синьо привидение. Точно пред Ненда зардалуто разпери дебелите си пипала и спря.

— Както обещахме, ние се върнахме — траканията и свиренията използвани от Луис бяха под формата на древния зардалски робски език, но това едва ли беше от значение. От значение беше отговорът. Как бяха протекли нещата тук през месеците, след като двамата с Атвар Х’сиал бяха заминали?

— Мечтаехме за вашето завръщане.

На робски език! Ненда изчака, докато широката глава се наведе и от устата на зардалуто излезе кралско червен език, дълъг четири педи и легна на брега. Ненда стъпи с ботуша си върху него и го задържа четири или пет секунди, достатъчно дълго да удовлетвори изискванията на ритуала и после отстъпи назад. Той устоя на изкушението да изчисти слузта от ботуша си. Не можеше да си представи какво мислят за това Блум и Глена Омар. Те сигурно не долавяха опасността.

— Време е да изпълним другото наше обещание. Ние доказахме, че можем да идваме и да си отиваме от Дженезий, когато пожелаем. Сега е време да докажем, че можем да ви вземем с нас.

Среднощно синята глава се вдигна и обърна да погледне кръга наблюдаващи.

— Ние сме готови. Чакаме вашето разрешение. Сега беше моментът да се приложи трикът.

— Не можем да вземем всички отведнъж. Ще започнем, като вземем с нас един индивид за демонстрация. След това ще организираме заминаването на по-големи групи.

Последва продължителна тишина. Убеждението на Ненда, че е свикнал с опасностите, тихо изчезна.

— Това ще бъде удовлетворително. Ще разрешат ли господарите да се обърна назад и да ме почакат малко.

— Разрешаваме.

Голямото зардалу завъртя тялото си, без да движи пипала. То проведе кратък разговор на език, който Ненда изобщо не разбираше.

Много кратък разговор. Сигурно онези няколко тракания не бяха достатъчни да обяснят какво беше казал Ненда. Но всички зардалу се отдръпнаха назад. Трийсет метра. Петдесет метра.

Голямо зардалу отпред се обърна към него.

— Готово. Аз съм избраното зардалу и съм готов веднага да тръгна. Желателно е щом започнем, да действаме бързо.

— Няма смисъл да чакаме — Луис се обърна и даде знак на Атвар Х’сиал да се прибира, когато започна шумът. Идваше от кръга чакащи зардалу. Пронизително бучене, което ставаше все по-силно.

Той хвърли един поглед и веднага разбра какво става. Зардалу никога не се променят. Голямото не беше обяснило всичко на останалите, просто им беше заповядало да се отдръпнат, посочвайки Луис, в това Ненда можеше да се обзаложи, като източник на заповедта.

Преди да завърши мисълта си, той беше при люка. Атвар Х’сиал беше по-бърза от него. Тя вече беше вътре и бе взела със себе си Куинтъс Блум и Глена Омар. Луис погледна бързо назад. Самоназначеният представител на зардалу беше по петите му, докато стотина други разгневено се плъзгаха подир него.

Нищо никога не ставаше както е запланувано! Луис се хвърли през люка. Нямаше време да прави предположения дали голямото зардалу ще може да се промуши подир него, но ако то може, другите също щяха да могат.

Луис не изчака да разбере. Той се отправи директно към пулта за управление и зададе команда за излитане. „Гравитас“ започна да се издига, накланяйки се силно наляво. Ненда знаеше защо. Голямото зардалу се беше заклещило в люка отстрани на кораба и се мъчеше да се провре вътре. Дузина други се бяха хванали за пипалата, които още висяха навън. Корабът се издигаше с двайсет тона допълнителна небалансирана маса. Но се издигаше. И зардалуто в люка удряше с едно свободно пипало висящите.

Луис видя без ни най-малко съжаление как първото от увисналите зардалу се изпусна, падна от двеста метра и се пръсна върху стърчащите скали, които ограждаха брега.

Останалото беше само въпрос на време. Корабът продължаваше да се издига. Зардалутата отвън едно по едно падаха. Вече нямаше значение дали ще паднат на суша или във вода. От тази височина и двете бяха еднакво смъртоносни. Последното успя да закрепи смукалата си на долната страна на „Гравитас“. То вися там, докато корабът достигна почти границата на атмосферата на Дженезий. Но и зардалуто трябваше да диша. Ненда видя как то най-после падна, почти безсъзнателна топка от безумно мятащи се пипала. Той дори изпита съчувствие, когато то изчезна от погледа му. Човек трябва да се възхищава от всичко, човек или извънземно, което не се предава. След огромно усилие голямото зардалу се провря на борда. Не преди време, защото корабът вече губеше въздух през люка. Ненда го затвори, защипвайки краищата на две пипала, които бяха закъснели да се приберат.

За зардалу това изглежда не беше от голямо значение. То полежа задъхано на пода няколко секунди, после повдигна глава и се огледа. Глена хвърли око към зловещата човка и изтича зад Луис. Тя се притисна до него и го обгърна с ръце толкова силно, че гръдният му кош изпука.

Ненда не обърна внимание на това. Той отиде до зардалу и изчака, докато големите небесносини очи се обърнаха към него.

— Надявам се да не си ми създал проблеми — той използва най-грубата форма на език между господар и роб.

— Проблеми? — зардалу прозвуча ужасено. — Господарю, защо сте нещастен?

— Не съм нещастен. Но другите може би са. Какво ще кажеш за онези, които току-що загинаха? И за всички други, които останаха долу?

— Мъртвите не се чувстват щастливи или нещастни — сега зардалу прозвуча повече озадачено, отколкото изплашено. — Колкото до останалите, имат ли някакво основание да се оплакват? Аз постъпих така, както всяко от тях би постъпило. Какво друго поведение е възможно?

Което за зардалу вероятно беше напълно основателно.

Луис се отказа от всякакви по-нататъшни опити да разбере извънземните.

Или хората. Куинтъс Блум едва избегна смъртта. Той стоеше само на шест стъпки от съществото, способно по команда от Ненда да го разкъса на парчета и да го изяде, и се караше на Луис.

— Аз не разреших отлитане от Дженезий. Какво стана с моето доказателство за дейността на Строителите там? Веднага ме върнете на повърхността.

Изкушението беше много голямо. Отваряне на люка за секунда и казване на зардалу подходящата дума. Тогава Ненда щеше да си отмъсти на Блум за критиките и обидите. Блум щеше да има собствено приземяване, което щеше да продължи много дълго. Щеше да се върне на повърхността — както беше заповядал.

Глена Омар спаси Блум. Но не като го защити. Тя се пусна от Ненда и гневно се обърна:

— Как си позволявате да говорите така на Луис! Аз съм сигурна, че той направи онова, което беше най-добро. Той излетя, защото трябваше да излети. Не ги ли видяхте? Стотици същества като… като онова нещо… — тя махна с ръка към зардалу, но отвърна очи от него. — … ни чакаха долу.

Луис беше повече от объркан. В своя опит — а той имаше голям опит — никой никога не беше го защитавал така, както го защитаваше Глена. И Куинтъс Блум изглеждаше също толкова изненадан. Глена Омар беше включена в експедицията специално, та когато се върнат да се възхищава и да докладва с възторжени думи всичко направено от Блум. А сега го критикуваше… и одобряваше неразрешеното действие на някакъв си тумбест мургав варварин, дошъл незнайно откъде.

В този напрегнат и непонятен момент прозвуча алармената система на „Гравитас“. Останалите на кораба сензори предупреждаваха за голяма авария.

Твърде много кризи, всичките различни, следваха една подир друга. Луис беше доста сигурен, че преживява дълга поредица от променящи се сънища и кошмари. Беше достигнал до друго тъмно място. „Затвори очи, отпусни се.“ За нещастие той не се решаваше да поеме риска.

Първата информация дойде от екраните, които показваха какво лежи пред кораба. Бяха сингулярностите, които при последното им посещение бяха попречили на Ненда и Атвар Х’сиал да избягат от Дженезий. Сега обаче сингулярностите изглеждаха много по-зловещи — тъмни ленти с неочаквано проблясващи в тях светкавици размесени с бледо леко трептящо сияние. Имаше и някои други различия. Никакъв яркожълт светлинен лъч не излизаше от кухата изкуствена луна на Дженезий, готов да върне кораба на повърхността на планетата.

Добри новини. Само че яркочервен лъч от някакъв източник се беше вкопчил в „Гравитас“. Той го теглеше с непрекъснато нарастваща скорост право към кухата луна.

Ненда огледа вътрешността на кораба. Голямото зардалу лежеше тихо на пода и разглеждаше краищата на двете си подрязани пипала.

Много добре. Луис не можеше да измисли да му каже едно полезно нещо, което да направи в аварийна ситуация. При проектиране на „Гравитас“ не беше предвидена възможност за завързване на тяло с такава големина. Ако останеше да лежи неподвижно щеше да е много добре.

Атвар Х’сиал, която не можеше да види екраните, вероятно нямаше представа какво се беше случило, освен ако не можеше да го улови от естествено излъчващите се от Луис феромони. Той не беше намерил време да й съобщи, но сигурно вонеше от страх на пот. Във всеки случай от нея не можеше да очаква помощ.

Куинтъс Блум се обърна обвиняващо към Луис, но когато светлините изгаснаха, устата му остана полуотворена. Всички екрани станаха черни. Момент по-късно ръката на Глена го прегърна отзад и се спусна като прегладняло животно надолу по тялото му.

— Луис! — прошепна в ухото му. — Отново хиатус!

Не беше обаче. Беше по-сериозно и Луис го знаеше, макар никой друг да не подозираше. Той се отскубна от прегръдката на Глена. В този момент светлините се върнаха и екраните оживяха отново.

Ненда се пресегна към пулта с допускането, че каквото и да направи, няма да има голямо значение. За двете секунди, през които нямаше осветление, Дженезий беше изчезнал. На негово място се виждаше само въртящо се кълбо тъмнина.

Луис високо изруга. Той знаеше точно какво е това и не искаше да има нищо общо с него. Ще не ще, „Гравитас“ беше привлечен в черното торнадо на транспортен вихър на Строителите. Ненда имаше достатъчно време да се чуди къде и дали ще се появи някъде. Но по средата на тази мисъл вихърът изглежда се разпространи навън и обхвана цялото му, отдавна болящо го тяло.

Луис вероятно изкрещя. Не беше сигурен. Но един крясък беше оправдан.

През цялата минала нощ Глена, после Моо, а сега вихър. Не беше ли това повече, отколкото му се полагаше?