Глава 23

Минаха още два дни без никаква следа от Д’жмерлиа. С или без него Дариа трябваше да реши как тя и Калик да се измъкнат от вътрешността на Лабиринт.

Грижата за запасите на скафандъра с въздух и храна отпадна. Дариа почувства промяна в дишането, сякаш около нея в Анфракт имаше някакъв невидим вятър. Час подир час залата се преместваше. Във въздуха падаше и се разсейваше мъгла. Самите стени се движеха и се накланяха, за да се срещнат под леко различни ъгли. Ефектът беше най-забележим в оформения като клин край. Когато Дариа го разгледа, за първи път ъгълът между стените беше остър, не повече от няколко градуса. Сега тя можеше да пъхне облечената си в ръкавица ръка в широката междина достатъчно навътре и да докосне края с върха на пръстите си.

Последното решение, подобно на всички повратни точки в живота на Дариа изглежда дойде от само себе си. Тя се беше навела близо до края на залата, чудейки се какво може да се е случило на Д’жмерлиа. В следващия момент вървеше към тъмната фуния на входа.

— Хайде, Калик, вече научихме каквото можеше да се научи от това място. Време е да излизаме.

Не спря да се чуди за състоянието на другите зали или за кораба, който беше оставила там. Логиката беше добра, но твърде много логически анализи можеха да спънат действието. Дариа беше чувала, че оригиналният роден дом на човешкия вид, Земята, е дегенерирал в планета с интелектуално изостанало общество, защото нараснало използването на компютърни анализи за вземане на решение. На чисто логическа основа никой никога не би провел изследване, не би открил нещо, не би се радвал, не би пял, не би се стремял да постигне нещо, не би се влюбил, не би поел физически и психологически рискове от никакъв вид. По-добре да си останел в леглото. Това било много по-сигурно.

Ако е достатъчно щастлив да има легло. Спали ли са Строителите, яли ли са, смеели ли са се, плакали ли са? Изпитвали ли са надежда и отчаяние? Дариа се спря в тесния изход от вътрешната зала. Следвай белите ивици. В тази посока лежеше „Майозоутис“ с легла и койки и всичко необходимо, което тя не беше виждала от дни.

— Моите уважения — Калик беше дошла близо зад нея и се промъкваше напред. — Моите реакции са по-бързи от вашите. Логично е аз да водя.

Непогрешима логика. Но Дариа намери този аргумент труден за оспорване. С малкото си време за реакция хименоптата можеше да отиде петдесет метра напред, докато Дариа се чуди дали съществува опасност.

— Бъди внимателна. Нещата тук се променят.

Сякаш беше необходимо да й се казва. Нейните сетива бяха много по-остри от тези на Дариа, способността й да разсъждава не по-лоша. Тя вече беше излязла и проучваше тунела до следващата зала. Дариа я последва, очаквайки, когато отиде там, да види Калик напред, пробиваща си път през движещата се мъгла на вихровите сингулярности, които бяха видели при влизане. За нейна изненада хименоптата не беше отишла зад края на тунела. Тя стоеше със скръстени крайници и чакаше.

— Много ли е опасно? — Дариа наближи края на тунела. Тя очакваше да види силни вихри да се движат устремно назад и напред покрай входа на тунела. Вместо това видя голям басейн с черен водовъртеж, сякаш на входа на залата стои на пост вихър и ги чака.

Когато отиде до Калик, това впечатление избледня. Виждаше се обичайната картина на циркулация, съвсем сигурно, и тя излизаше от подпухналото чудовище във вихъра. Тя обаче не изпълваше цялата зала. От двете й страни имаше място да се промъкнат хора — или хименопти. Това можеше да е достатъчно безопасно, при условие че тъмният вихър не нараства по размери.

— Какъв е проблемът?

Калик не отговори с думи. Вместо това посочи черната сърцевина на басейна. Отначало Дариа не видя нищо, тъмнината беше толкова плътна, че вместо да излиза светлина, центърът на вихъра изглежда отнемаше светлината от окото. След няколко секунди в тъмнината се раздвижи слабо очертание на призрачен образ и после бързо изчезна. Дариа остана с подсъзнателно впечатление за деформиран цилиндър, дълъг елипсоид с отрязани краища, заменени от плоски равнини.

Преди да може да говори, призрачният образ се появи отново и после отново изчезна.

Отново. И отново, оставяйки малко по-дълго.

— Следващия път, мисля аз — но преди да чуе тихия коментар на Калик, Дариа знаеше какво вижда. Това беше транспортна система на Строителите в самия процес на зараждане. Нещо или някой беше принуден да се движи по спирала през тесен канал пространство-време — Дариа никога нямаше да забрави усещането — и всеки момент щеше да пристигне в залата при тях.

Вихърът потрепери. Гладката чернота за момент се превърна в ослепителна синьо-бяла светлина. Визьорът на скафандъра на Дариа се затвори, претоварен от фотонен поток. Когато се отвори отново и пропусна светлина, Дариа видя, че залата пред нея съдържа нещо повече от въртяща се сингулярност. До тъмния водовъртеж плуваше мрачен сив кораб с непозната конструкция. И самият вихър се променяше. С докарването на кораба той се смаляваше, стягаше се, свиваше се обратно до нормалната си големина. След няколко секунди вихърът избледня. Накрая се превърна в слаба мъгла, дух, през който се виждаше залата отзад. И после изчезна.

Дариа тръгна напред. Тя се спря, когато корабът пред нея започна да се променя. Покривните панелите на корпуса се плъзнаха настрани, гладката сива повърхност под тях беше осеяна с отворени тъмни кръгове. Дариа замръзна. Дори човек от миролюбивите светове на Четвъртия съюз знаеше достатъчно, за да разпознае оръдейни амбразури.

Ritsu ’knu’ik. Uti’is’s gur’uiki.

От кораба пред нея прогърмя предупреждение, съпроводено с ултразвук, от който кожата на Дариа настръхна. Нещо в кораба беше разпознало онова, което самата Дариа беше забравила — че залата е пълна с въздух. Годни за дишане или негодни газовете щяха да пренесат звукови сигнали.

— Можеш ли да разбереш този непонятен език? — Дариа говореше по частния канал на скафандъра.

— Не. Но мисля, че го познавам — Калик се движеше бавно на една страна, изучавайки от различни ъгли издутия цилиндър пред тях. — Това е език специфичен за световете на сикропеанския край, където федерацията граничи със съюза. Чувал съм го да се говори, но за съжаление не съм имал възможност да го изуча. Д’жмерлиа сигурно го разбира.

Чудесно. Идвай, Д’жмерлиа, където и да си!

— Стой неподвижна, Калик. Това са амбразури на оръдия.

— Зная — Калик преустанови страничното си рачешко придвижване, но сега тя вървеше напред.

— Позволете да попитам нещо. Кой е най-близкият артефакт до сикропеанския край?

Беше странно време за такъв въпрос, но той не изискваше никакво мислене. Информацията за всички артефакти на Строителите беше залегнала толкова трайно в паметта на Дариа, че отговорът последва автоматично.

— Краскал Екстеншън… както повечето хора наричат Енигма.

— Благодаря. Има ли населени светове близо до Енигма?

— Три. Хората ги наричат Розън, Лао и Нордстрьом по имената на първите хора изследователи на Енигма. Но доколкото си спомням на никой от трите няма хора. Всичките са с голяма маса, но аз не мисля, че можем да дишаме въздуха там.

— Което е един начин за избягване на териториален конфликт. Благодаря ви, може би имаме точно това, от което се нуждаем — Калик все още се движеше напред, следена от подаващи се от амбразурите зловещи дула. Тя включи външния предавател на скафандъра си и нададе серия пронизителни звукови, близки до свръхзвуковия диапазон викове. За слуха на Дариа прозвучаха като остър вой на циркуляр и съвсем не приличаха на завързаната реч, с която ги бяха поздравили от кораба.

Настъпи продължителна тишина, по време на която Дариа очакваше да бъдат разпръснати на атоми. Най-после от кораба дойдоха пронизителни крясъци.

— Чудесно. Това е тентредикски език или вариант на него, който мога малко да говоря — Калик махна с ръка на Дариа да тръгне напред с нея. — Обитателите на Лао са тентреданци. Те се смятат, поне биологически за мои далечни братовчеди.

— Братовчеди! Но те са готови да стрелят в нас — зловещите дула не се отклониха от целите си и Дариа можеше да види светещите кръстчета в тях. От кораба до ушите й дойде друг ужасен вой като последно предупреждение.

— Моите уважения, но аз не мисля така. Те просто изразяват собствената си тъга, тревога и объркване. Аз им казах кои сме и къде се намират. Тези новини ги разстроиха. Преди по-малко от половин час те и друг кораб-близнак на техния са влезли в Енигма да го изследват… Шестстотин светлинни години от тук — Калик вървеше директно към един люк отстрани на кораба. — Известно смущение от тяхна страна може би не е изненадващо.


Ходът на логиката на Калик, когато тя я обясни на Дариа изглеждаше абсурдно проста:

Първо: Оригиналното послание беше на език, използван в пограничния сикропеански район.

Второ: Тъй като корабът се беше появил от транспортната система на Строителите, само той трябва да е влязъл.

Трето: Входните точки на транспортната система са свързани с артефакти на Строителите.

Четвърто: В самия пограничен сикропеански район няма никакви артефакти, но Енигма лежи близо до артефакт.

Следователно, новодошлите вероятно са от свят, разположен близо до пограничния район и следователно — до Енигма.

От което загадката за Лабиринт и пристигането на кораба не ставаше по-малко объркваща. В цялата писана история нямаше свидетелство за транспортни вихри на Строителите — до преди една година. Сега отвсякъде изскачаха вихри и обезсмисляха всички използвани от човека средства за транспортиране със свръхсветлинна скорост.

В допълнение на това самият Лабиринт все по-очевидно се променяше отново. На борда на тентредикския кораб се предполагаше, че Дариа и Калик могат да го изведат обратно в открития Космос. Според Дариа тентреданците по-вероятно щяха да се измъкнат като насочат кораба си право към стените, отколкото да слушат нея. Нищо в Лабиринт не беше същото, както когато бяха влезли. И промените продължаваха.

Тя кимна към твърдотелното, тъпоглаво същество наведено над пулта за управление. Семейното сходство с хименоптите беше очевидно, но с техните червени очи, извити челюсти, стърчащи жила и блестящи черни и кафяво-червени ленти на корема тентреданците изглеждаха далеч по-очевидна заплаха от Калик. Бяха пет и с единия си пръстен от тъмночервени очи всички гледаха подозрително нея, а с другия Калик. Хименоптата сочеше към далечния край на залата — изглежда обясняваше нещо важно на пилота. В отговор тентреданецът жестикулираше и очевидно бурно възразяваше.

— Какъв е проблемът? — Дариа трябваше да промени ролята си на безпомощен временен заместник. — Ние знаем, че това е единственият път за излизане. Трябва да минем през тунела дори ако това означава да си пробиваме път с оръжия. Кажи й го.

— На него. На този етап от жизнения си цикъл един тентреданец е мъж. Правя всичко възможно, но много трудно разговаряме поради недостатъчните ми познания по езика.

Калик изглежда не разбра иронията в нейното извинение. Дариа го разбра. Когато тя и Калик се срещнаха за първи път хименоптата не говореше нито дума на никакъв човешки език. Сега, по-малко от година по-късно, Калик владееше напълно говоримо няколко човешки езика, а Дариа нито разбираше, нито можеше да произнесе една сричка на хименоптски.

— Той е съгласен, че корабът не може да премине лесно през тунела — продължи Калик. — Но не желае да използва крайни средства.

— Кажи му, че не ни интересува колко много може да разруши Лабиринт. Ние правим необходимото, за да излезем от него.

Дариа се чудеше на собствената си реакция — никой на Сентинел Гейт никога не би повярвал, че това е излязло от устата на съставителя на Универсален каталог на артефакти Ланг. Тя винаги е защитавала разпалено опазването на всеки елемент, на всеки артефакт. Дори Калик клатеше глава.

— Не разбираш ли, Калик? Ако искаме да се спасим, трябва да повредим Лабиринт.

— Наистина е така, да. Но, моите уважения, професор Ланг, това не е причина за спора. На този етап пилотът не желае да използва оръдия поради онова, което неговите сензори показват, че има в съседната зала.

Дариа се втренчи в черната празнина на тунела, който се виждаше на екрана.

— Пилотът вероятно не може да види нищо.

— Не и със зрителни сигнали. Той обаче получава отразен ултразвуков профил, показващ, че в залата отзад има кораб. И възразява, основателно, че не трябва да се използва нито едно оръдие, докато няма повече информация. Да предположим, че в залата зад тази се намира тентредикският кораб-близнак, транспортиран като тях, но с малко по-различно местоположение.

Нещо — най-после! — да върши по-важно от опитите да стане случаен говорител и тълкувател на тентредикските викове и писъци. Дариа тръгна към люка, преди Калик да беше престанала да говори.

— Кажи му, че след няколко минути ще ти предам съобщение. И ще бъдеш ли така добра да му кажеш, че ще се чувствам много по-спокойна, ако докато съм пред кораба, насочи онези оръдия в друга посока? Имам чувството, че всички в групата много обичат да натискат спусъка.

— Това за нещастие може би е вярно, професор Ланг — извика Калик подир нея, когато Дариа вече беше пред тунела. — Моите уважения, но аз предлагам да проявите по-голямо внимание. Тентреданците не се ползват с репутацията на същества със здрави нерви. Нежелателно е да се дразнят.

Точно каквото Дариа се нуждаеше да чуе. Тя влезе в тунела, ясно разбираща, че батареята от изпаряващи оръдия сочи в гърба й. По средата на тесния коридор тя се спря. Ами ако онова, което намери в залата пред нея, е толкова опасно, че представлява непосредствена заплаха за Калик и тентреданците и трябва веднага да бъде унищожено? Какво ще направи? Тя не беше хладнокръвен герой като Ханс Ребка, готов да стреля от упор в някой, ако това е необходимо за спасяване на другите.

Но тя не можеше да стои вечно в средата на тунела. Дори да не направи нищо, нервните тентреданци може би ще решат, че е време да стрелят. Дариа въздъхна и тръгна напред.

Каквото и да имаше в залата, сигурно не беше друг кораб… освен ако не е нейният. Куинтъс Блум беше открил Лабиринт и бе говорил за него на Сентинел Гейт, но доколкото Дариа знаеше, с изключение на изостаналия свят Джером, артефактът беше неизвестен другаде. А там никой не беше проявил интерес да го експлоатира — или да прави нещо друго с него. Експедицията на Дариа вероятно беше второто посещение в цялата му история. Значи, ако имаше кораб в съседната зала…

Тя стигна до входа и отново спря. Когато един човек толкова последователно греши, беше време шансът да застане на нейна страна.

Удълженият балон на свода напред не съдържаше никакви следи от градушката от оранжеви частици, която ги беше застрашила при влизане. Вместо това, в далечния му край имаше някакъв обект с гърбица. Малък и с непозната конструкция, но приличащ на кораб.

— Калик, чуваш ли ме?

— Разбира се.

— Тогава кажи на твоето приятелче, че той беше съвсем прав. Тук има кораб.

Дариа се поколеба. На този нямаше никакви следи от оръжия.

По повърхността му нищо не се движеше. Възможно ли беше това да е мъртъв кораб, напуснат, който плува в Лабиринт от векове?

— Калик, можеш да кажеш на тентреданците, че това не е техният кораб-близнак. Този е по-малък и с напълно различна конструкция. Отивам при него да го разгледам. Ако има някой вътре, ще се опитам да установя контакт.

Ето. Това беше начинът да се насили да предприеме опасно действие. Предай едно намерение и след това бъди твърде объркана да признаеш, че си се страхувала да го изпълниш. Дариа се чудеше как един професионалист би подходил към ситуация като тази. Възможностите изглеждаха малко. От самия кораб с нищо не показаха, че се интересуват от нейното присъствие.

Тя разгледа корпуса пред нея, после тръгна към единствения люк. Беше със стандартната конструкция, използвана навсякъде — от вътрешните светове на Четвъртия съюз до най-далечните райони на Зардалската общност. Дариа знаеше точно как работи. Нямаше никакво извинение за отказване и връщане към неприятната компания на тентреданците.

Дариа се пресегна към ключалката отвън на люка. Тя леко се превъртя. Отвори люка и го завъртя навътре.

Когато влезе вътре, Дариа мълчаливо се закле — ако излезе от тук жива, никога нямаше да се присмива на професор Мерада и на неговия тих спокоен живот в бърлогата му на Сентинел Гейт.

Загрузка...