Сливане

Глава 16

Дариа не понасяше идеята за робство, но от време на време виждаше предимството тя самата да бъде роб. Имаше поне едно предимство — не се налагаше да взима решения.

Д’жмерлиа и Калик я бяха последвали — и понякога я водеха — към центъра на нищото. Сега плаващи в най-вътрешната зала на Лабиринт, те търпеливо чакаха тя да им каже какво да правят.

Като че ли знаеше.

Дариа огледа гладките стени на хексагоналната зала, търсейки вдъхновение от приятните мраморни повърхности.

Влязохме безопасно точно както искахме. (Мисли позитивно!) Но после трябва да намерим добър начин да се върнем при нашия кораб и да излезем в открития Космос.

Двете извънземни показаха, че са съгласни, но не казаха нищо.

— И така, ти, Д’жмерлиа — Дариа се изкашля, за да спечели време. — Бих желала ти да хвърлиш още един поглед на пътя, по който дойдохме. Проучи дали има някакъв начин да достигнем до друга вътрешност, по която е по-лесно да се пътува. И, Д’жмерлиа… — ло’фтианецът вече кимаше готов да тръгне — без рискове!

Д’жмерлиа обърна глава, лимоновожълтите фасетъчни очи на къси очни пипалца погледнаха укорително Дариа.

— Разбира се. Моите уважения, но ако пострадам, няма да мога повече да ви бъде полезен.

Само че неговите идеи за риск вероятно не съвпадаха с тези на Дариа. Той тръгна бързо към входа на тунела и залата, пълна с ужасяващи тъмни вихри.

— И не се бави много! — извика Дариа подир него. — Не повече от три-четири часа.

Не последва никакъв отговор, само леко кимване на шлема на скафандъра.

— А аз? — Калик гледаше изчезващото туловище на Д’жмерлиа.

Дариа си помисли, че долови завист в нейния глас. Нямаше нищо, което малката хименопта да желаеше повече от това да бъде заедно с Д’жмерлиа.

— Ние двете ще проучим по-внимателно тази зала. Зная, че тук изглежда няма нищо интересно, макар Куинтъс Блум да твърди обратното.

Без да погледне Калик, Дариа тръгна към най-близката стена. Многоцветната млечна повърхност сякаш я гледаше. Отблизо върху стената се виждаха повече подробности. Пастелните цветове, които Дариа виждаше отдалеч, не бяха тънък слой от блед акварел, а се състояха от много тесни ивици ярка цветна мрежа върху хомогенна бяла основа. Сякаш някой беше започнал с чисто бяла стена, а след това беше начертал върху нея с много фин молив хиляди пресичащи се линии с различен цвят. И ги е чертал последователно, защото навсякъде, където две линии се пресичаха, едната беше прекъсната от другата.

Но това съвсем не приличаше на картина. Дариа отново се зачуди върху използвания от Блум термин: полиглифи. Тя погледна Калик. Хименоптата стоеше само на няколко стъпки от стената. Тя я гледаше стената с блестящите си черни очи и поклащаше глава от една страна на друга. След няколко минути започна да върши същото с цялото си тяло, премествайки се най-напред няколко стъпки наляво, след това надясно.

— Какво не е наред?

Калик преустанови движението.

— Няма нищо.

Но тази стена показва паралакс14.

Дариа беше мислила да провери за паралакс. Тя последва примера на Калик и премести глава първо наляво, после надясно. Линиите леко се преместиха една спрямо друга. Изглеждаше така, сякаш можеше да вижда под повърхността, а линиите бяха на различни дълбочини. Когато погледна от друго място, по-близките линии се движеха повече, отколкото далечните. Тя забеляза също, че нито една линия не лежи изцяло на една дълбочина. Единият край винаги беше по-дълбоко от другия, сякаш линията тръгваше от повърхността под малък ъгъл и продължава под нея.

Цялата стена приличаше на причудлива мрежа от линии, вградена в пространството над бял фон. Беше триизмерен ефект, получен чрез налагане на много различни слоеве. Ако човек си представи, че стената, е изградена от система от почти прозрачни плочи, наредени една под друга под повърхността, как ще изглежда отделната плоча?

Дариа се доближи до стената и се пресегна да я пипне. Повърхността беше гладка и твърда. Стената беше непрекъсната, безшевно свързана с другите повърхности на хексагоналната зала.

— Моите уважения, не мисля, че ще бъде възможно.

Застанала до нея, Калик беше следвала мислите на Дариа. Пробиването или разцепването по някакъв начин на стената на слоеве нямаше да им даде необходимата информация.

Това беше добре. Дариа изпитваше инстинктивно нежелание да повреди някакъв елемент от Анфракт.

— Някакви идеи?

— Никакви, срам ме е да призная. Ще са необходими фини и неразрушителни методи.

Дариа кимна. Беше й оскърбително, но малко по малко тя беше принудена да признае, че когато се отнася до практическо изследване, Куинтъс Блум е по-добър от нея. Той беше проучил стените, пред които те с Калик плуваха, и беше разбрал тяхната триизмерна природа. По някакъв начин бе „разопаковал“ тази информация и бе създал двуизмерни картини, без ни най-малко да повреди стената. Но как беше направил това?

Отговорът дойде, когато започна отново да движи главата си, първо наляво, след това надясно, като наблюдаваше как линиите се движат една спрямо друга поради паралакса. Тя изведнъж схвана метода — беше обидно прост. Всеки практичен наблюдател веднага щеше да го открие. Той изискваше система за изобразяване и значителна компютърна мощ, но техните скафандри разполагаха с такива.

— Калик, трябва да направим снимки — тя се спря и помисли за момент. Две снимки ще фиксират положение в равнината, три в пространството. — Най-малко от три различни места. Ние ще направим от повече. След това ще се нуждаем от програма за обработване.

— Мога да създам такава програма. Ще включа и параметри, които да отчитат коефициента на отражение за материала на стените — отговори незабавно Калик, с което потвърди мнението на Дариа — хименоптата беше бърза. Тя разбра точно какво предлага Дариа. — Програмата ще извърши обратна засечка и ще ни даде положението на точки в триизмерно пространство. Главните данни от компютъра ще са за дълбочина под повърхността за всяка точка на всяка линия. Това обаче може би не е онова, което вие бихте желали да видите.

— Не. Аз искам данните като система от двуизмерни образи. Всеки отделен образ трябва да отговаря на определена дълбочина под повърхността на стената. Означи всеки… — признаването на постижението и приоритета на Куинтъс Блум беше просто задължително. — … като глиф.

Калик беше бърза и способна програмистка. В този случай обаче за Дариа тя не беше достатъчно бърза.

След като цифровите образи бяха записани и регистрирани един спрямо друг, ролята на Дариа се изчерпа. Тя се разхождаше нетърпеливо из залата със съзнанието, че най-лошото, което може да направи, бе да прекъсне хименоптата, докато тя работи. Изкушението да даде съвет, без да й е искан, беше огромно.

Поради липса на друго по-добро, което да върши Дариа направи на другите пет стени на залата — серия от цифрови стерео снимки. След това отиде до мястото, където хексагоналната пирамида свършваше. Вътре в Анфракт нямаше никаква следа от износване, никакви дупки или изронване, никакви следи, които да говорят за съществуване три милиона години. Още една точка за Куинтъс Блум. Лабиринт сигурно беше нов, единственият известен нов артефакт в целия Спирален ръкав.

В далечния край формата на стаята се променяше в тесен клин. Дариа пъхна облечената си в ръкавица ръка докъдето можа да влезе. Тя се опита да оцени ъгъла и реши, че е около десет градуса. Това отговаряше на идеята, че трийсет и седемте вътрешности завършваха в острата точка на Лабиринт. Ако това образуваше, както предлагаше Блум, самият край на артефакта, тогава мястото, където беше ръката й, трябваше да се намира само на няколко сантиметра от другите вътрешности. В случай че Д’жмерлиа не намери безопасен път за излизане навън, може би щяха да си пробият път към свободата през стената.

Къде беше Д’жмерлиа?

Бяха минали почти четири часа. Още няколко минути и крайният срок щеше да е отминал.

— Моите уважения — достигна до нея гласът на Калик по комуникационния апарат в скафандъра. — Резултатите вече са готови за окончателно оформяне. Как бихте желали да ви ги представя?

— Можеш ли да ги представиш на моя дисплей в скафандъра като последователност от образи? Най-напред повърхността, после равнината на различни дълбочини под повърхността. През един милиметър. По два образа всяка секунда?

— Напълно възможно. Нещо друго?

— Още едно нещо. Обърни полярността, така че бялото на стената да се вижда като черно на образите.

Калик не каза нищо, но визьорът на скафандъра на Дариа потъмня и се превърна в дисплей. Появи се образ. Дариа наблюдаваше равнината на един милиметър под повърхността на стената с обърнати светли и тъмни места. Дъхът й секна. Гледката беше позната — черното по-тъмно от най-тъмната нощ и над него наложена схема на Спиралния ръкав.

А после изведнъж всичко стана не толкова познато.

— Спри тук!

Картината на визьора остана неподвижна. Беше Спиралният ръкав, гледан откъм галактическата равнина, но не съвсем какъвто е бил. Познатите ориентировъчни звезди, ярките сини супергиганти, използвани от всички интелигентни видове като маркери, леко се движеха около техните относителни местоположения.

— Сигурна ли си, че не си променила зрителния ъгъл? Положенията на звездите не отговарят.

— Не съм правила никаква промяна. Моите уважения, но мога ли да направя едно предложение?

— Разбира се. На теб също ти изглеждат не на място, нали?

— Така е. Това не е точен портрет на Спиралния ръкав такъв, какъвто е днес. Но аз предполагам, че тази картина може да е от миналото или бъдещето. В такъв случай, разликите, които виждаме няма да са нищо повече от ефекти на продължително звездно движение.

Образът спря за момент. Последва примигване, след това на дисплея се появиха последователни кадри на образа. Промените станаха видими. Светлите ориентировъчни звезди на Спиралния ръкав започнаха бавно да се преместват по екрана, всяка движеща се с различна скорост. На Дариа й се струваше, че картината става все по-позната, но без ориентировъчна система за сегашните положения на звездите тя не можеше да знае кога дисплеят показва настоящия вид на ръкава.

Нищо чудно, че стената на залата беше объркваща, изпълнена с мрежи от линии и петна. Тя представляваше образ на движенията на безброй звезди в продължение на хиляди или милиони години, изобразени едновременно в една триизмерна структура.

На дисплея неочаквано се появи ярка зелена точка, нова звезда на място, където преди това нямаше друга.

— Какво е това…

Дариа имаше отговора, преди да беше успяла да довърши въпроса, когато близо до първата се появи друга зелена точка. После друга. Зеленото сигурно представяше звезди, където някои видове бяха достигнали критично ниво на интелигентност — може би осъществили космически полет. И тези звезди не бяха ослепителни супергиганти, които са прекалено млади, за да има върху планетите около тях интелигентен живот. Затова зелените точки изникваха сякаш от нищото.

Техният брой нарастваше, те непрекъснато се разпространяваха навън от първоначалния маркер. Далеч надясно неочаквано се появи оранжева точка.

— Нов вид? — попита тихо Калик. — Ако е така, тогава може да се очаква…

И наистина първата оранжева точка послужи като ядро за още много ярки звезди, които се разпростираха навън от нея. Регионите на оранжево и зелено се уголемиха, накрая се срещнаха и започнаха да се препокриват. Оранжевият цвят доминираше. В същото време в далечния край на ръкава се появи трето ядро — този път отделна рубиненочервена точка.

Трите цветни региона нараснаха, промениха формата си и се съединиха. Най-бързо се разпространяваха оранжевите точки, поглъщаха зеления и червен регион, но Дариа почти не гледаше. Тя изпитваше силно вълнение — не триумф, а облекчение. Щеше да бъде ужасно да се върне на Сентинел Гейт и да признае, че не е могла дори да види откритието на Куинтъс Блум.

Дариа наведе назад глава и затвори очи.

— Успяхме, Калик!

Хименоптата остана мълчалива.

— Ние разгадахме полиглифите. Нали?

— Може би — Калик не прозвуча оптимистично. — Моите уважения, професор Ланг, бихте ли погледнали още веднъж дисплея си.

Визьорът на шлема на Дариа показваше Спиралния ръкав пламнал от светещи точки. Тя се намръщи. Всички светещи точки бяха оранжеви, геометрията на положенията на супергигантската звезда изглеждаха правилни. Картината сигурно показваше близо до сегашния момент положение.

— Има ли още? Можеш ли да видиш как изглежда картината в бъдеще?

— Мога — Калик беше учтива както винаги. — Нарочно спрях изображението в този момент. Вие ще забележите, че звездната система е близка до познатата ни днес.

— Правилно. Защо я спря?

— Защото схемата на звездна колонизация, която виждаме, е в пълно несъответствие с онова, което знаем, че е вярно, и което Куинтъс Блум докладва, че е намерил. Този образ показва, че почти всички звезди са колонизирана от един вид — видът представен на дисплея в оранжево.

— Това е смешно! В най-лошия случай трябва да има хора и сикропеанци.

Смешно е, но е вярно. Дариа се мъчеше да изтълкува схемата чрез онова, което знаеше, че е вярно. По численост доминиращи видове в Спиралния ръкав бяха хората и сикропеанците. Техните колониални светове трябваше да са приблизително еднакви на брой. Но всичко като че ли светеше в оранжево.

Оранжево и само оранжево. Понякога изглеждаше, че Строителите са завладени от мания за оранжево — цветът, показван толкова често в техните конструкции. Беше ли това следа от самите Строители?… Очи със спектрална чувствителност, различна от тази на човешките, органи, регистриращи по-големите дължини на вълната.

Ако това беше следа тя беше учудващо безполезна. Кой можеше да каже дали Строителите изобщо имат очи? Може би те бяха като сикропеанците и виждаха посредством ехолокация. Едно нещо, което хората знаеха със сигурност за Строителите, беше, че не знаеха нищо със сигурност.

— Калик, можеш ли да върнеш картината назад? Бих желала да видя как е започнало разпространението на отделните видове.

— Вече го направих за собствена информация. Моите уважения, но мисля, че за нас този кадър вероятно е най-интересен.

В шлема на Дариа се появи един образ. Беше го видяла по-напред. Вероятно представяше ръкава такъв, какъвто е бил преди известно време. Имаше много зелени и оранжеви светещи точки. Далеч, на едната страна, светеше отделна прашинка зловещо червено.

Калик я посочи с курсора.

— Това е първият кадър, на който се появява третият вид… човешкият. От положението на тази точка… се появи. Моите уважения, но съм сигурна, че зелените и оранжеви светлини не отговарят на схемите на колонизация на вида.

— Тогава какво представляват?

— Не мога да кажа — Калик не повиши глас, но Дариа почувства, че се смути. — Нека се върнем отново към времето, когато оранжевото се показва само на едно място в Спиралния ръкав — образът се промени и показа картина със самотна оранжева точка. Мигащият курсор под контрола на Калик се премести и застана близо до нея.

— Това е точката на произход на нашия загадъчен вид. А тук… — курсорът помръдна съвсем малко. — … е светът, който ние вече познаваме твърде добре. Това е Дженезий, родният свят на зардалу. Ако тази картина представя реалността, ние бихме заключили, че сега Спиралният ръкав е напълно колонизиран… Само от зардалу.