Сливане

Глава 13

Дариа Ланг и Куинтъс Блум не бяха единствените, които размишляваха върху промените на артефактите на Строителите. Ханс Ребка беше изпълнен със същите мисли и може би бе в по-добра позиция от другите двама да възприеме сериозно идеята. Той беше единствената личност, която беше чула на семинара, провеждан от Куинтъс Блум, а след това и от Луис Ненда, за промените на Дженезий и пълното изчезване на Глистър, които той лично бе видял.

Но какво трябваше да прави с това знание? Той беше човек на действието, специалист по решаване на проблеми от общ характер. Не беше нито Куинтъс Блум, нито Дариа Ланг с техните енциклопедични знания за всеки артефакт в Спиралния ръкав и способност да открият най-малката промяна в тяхната форма или функция. Една промяна трябваше да му извади очите, за да я забележи.

Ала имаше едно изключение. И то, доста странно, направи по-лесно решението му да напусне Сентинел Гейт.

През дните, преди за първи път да срещне Дариа Ланг, Ханс Ребка имаше договор да води един екип от Четвърти съюз на артефакта, известен като Парадокс. Точно преди тръгване той беше пренасочен към Куейк и Опал. Тогава беше бесен от тази промяна. Много седмици преди това той беше изучавал всичко, което можеше да се научи за сферичната аномалия, наречена Парадокс. Цялото това толкова старателно придобито знание беше останало неизползвано.

Може би би могъл да го използва сега да потвърди или да отхвърли идеите на Дариа Ланг и Куинтъс Блум. Дори ако не намери никаква промяна на Парадокс, сигурно все още има достатъчно основание за пътуване.

Студената пускова процедура, когато Ханс беше принуден да отвори черепа на Е. Кримзън Тали, му напомни за друго качество на хуманоида. То може би беше ключът към разгадаване тайната на Парадокс.

Ребка наблюдаваше мъждукащия сапунен мехур напред, неговата леко вълнуваща се повърхност, оцветена в хипнотизиращите цветове на дъгата. Парадокс беше един от най-малките артефакти, само петдесет километра в диаметър. За разлика от Сентинел или много други Парадокс нямаше непроницаема бариера за приближаващите кораби. Изследователските кораби можеха безпрепятствено да отидат до вътрешността и да излязат физически невредими. За нещастие, както научиха още първите изследователи на Парадокс (или по-скоро бяха научили хората, които се бяха срещали с тях), същото не беше вярно за екипажите на корабите. Парадокс изтриваше цялата памет, органична или неорганична. Оцелелите екипаж се завръщаха като новородени със запазени само най-основни инстинкти и рефлекси. Базите данни и компютърната памет на корабите също така биваха засегнати. Тяхното съдържание изчезваше. Всяка функция на кораба, която изискваше ползване на компютър — а повечето бяха такива, — вътре в Парадокс преставаше. Корабите излизаха с отворени люкове, с температура, спаднала до тази на околната среда, или с неработещи двигатели.

Ефектът беше получил названието лотосово поле. Това, за нещастие, не означаваше, че някой на Спиралния ръкав има, макар и най-малка идея как действа то или как може да се неутрализира. След първите няколко експедиции (първите документирани експедиции — никой не знаеше колко пъти е бил откриван Парадокс и колко пъти цялата памет за това е била изтривана) артефактът беше обявен за недостъпен, освен за специално подготвени изследователи.

Като Ханс Ребка с дългогодишен опит в изкуството да се избягват нещастия.

Но не като Е. К. Тали. Хуманоидът гледаше на Парадокс като дете, на което е предложена нова играчка.

— Мислите ли, че цялата вътрешност е лотосово поле или само повърхността?

— Вероятно само повърхността. Ние знаем, че започва там и от светлината, преминала през вътрешността на Парадокс, имаме много доказателства за нейната структура.

Ребка беше смутен. Той бе щастлив с общия план за онова, което желаеше да направи, но сега беше изправен пред практически въпроси. Какъв беше най-добрият начин да развие и след това да навие макара с трийсет километра тънък нервен кабел? Къде беше най-добре да влезе фибровлакното в скафандъра, за да остане той херметизиран? В кой момент трябваше самият той да облече скафандър?

Беше досадно да си принуден да вършиш всичко в скафандър, но Ребка не виждаше алтернатива. Дори ако по някакво невероятно чудо вътрешността на Парадокс се окажеше пълна с годен за дишане от хора въздух, какво можеше да се случи, преди да влезе? И каква беше температурата вътре? Измервателните инструменти даваха противоречиви резултати.

— Останете на място — той стоеше зад Тали, който вече беше облякъл скафандъра. Оставаше само шлема. — Ще повторя всичко още веднъж.

Ребка вече беше прекарал нервния кабел през една дупка на върха на шлема, беше уплътнил мястото, през което минаваше и беше прикачил нервния конектор към кабела вътре в шлема. Той остави всичко това да плува свободно и се пресегна към задната част на главата на Тали. Натисна едновременно трите маркирани точки и в същото време повдигна отзад черепа. Разкри се бяла кост. Задните щифтове се освободиха, черепната кутия можа да се върти напред над челото. Мозъкът на Тали се разкри като яйце, сгушено в черепната кутия.

Ребка внимателно го извади.

— Как е?

— Чудесно. Разбира се, не мога да виждам. Горната част на черепа закрива очите ми.

— Веднага ще го оправя — Ребка бръкна под набръчканото кълбо на мозъка и намери една къса навита спирала, която свързваше мозъка на хуманоида към горния край на задния мозък на тялото. — Правя го… сега.

Той извади спиралата, повдигна и освободи сивото кълбо на мозъка и натисна нервния конектор от шлема на скафандъра в щепселното гнездо на задния мозък. Миг по-късно Ребка свърза другия край на трийсет километровата нишка към извадения от тялото мозък на Е. К. Тали.

— Сега как е?

— Идеално — Е. К. Тали вдигна ръце да намести горната част на черепа си. От задната страна на главата му до шлема на скафандъра и оттам до извадения от тялото мозък се проточваше тънкото фибровлакно. — Чувствам малко закъснение на предаването.

— Около двеста микросекунди8. Това е времето за преминаване на сигнала в двете посоки на кабела. Ще се оправите ли с това?

— Ще свикна — Тали се пресегна отново и затвори шлема на скафандъра. — Готово. Сега съм херметизиран. С това завърши ли репетицията?

— Почти. Доволен съм от всичко направено с вас, но трябва да проверя собствения си костюм, а после да изпробвам и двата във вакуум. Ще го направя, щом ви откача от кабела. Не мърдайте, докато ви включа към тялото, после за няколко минути ще проверим всичко на практика.

Ребка отвори шлема на Тали и извърши операцията в обратен ред. Той обърна черепа напред и извади нервния конектор от задния мозък на тялото, освободи мозъка от другия край на фиброоптичния кабел и отново го включи към гнездото на задния мозък. Накрая върна обратно черепната кутия на първоначалното й място.

— Готови сме — Е. К. Тали вдигна първо едната си ръка в скафандъра, после другата. — Никакви аномалии. Какво следва?

— Затворете си шлема. Ще извършим проверка във вакуум.

Ребка изчака, докато облече собствения си костюм, после и двамата заключиха шлемовете си. Той намали въздушното налягане до нула и отвори люка. През отвора можеха да видят Парадокс. Беше само на няколко десетки метра, блещукащо кълбо изглеждащо достатъчно близо, за да бъде докоснато с ръка.

— Имате ли нещо против, ако разгледам артефакта вън от кораба? — Е. К. Тали заплува към люка.

— Вървете. И докато сте там, проверете интензитета на електромагнитното поле, но гледайте да не изпаднете в беда в лотосовото поле. И не забравяйте, че към шлема ви е закачен кабелът, макар и да не е на главата ви, така че внимавайте да не се оплетете в него.

Тали кимна. Той взе портативния рекордер за интензитет на поле и излезе навън, кабелът се заразвива зад него. Ханс не помръдна. Бяха готови да тръгнат, но не се налагаше да бързат. В миналото той беше оцелял, благодарение на своята свръхпредпазливост. Искаше още веднъж мислено да провери всичко.

Стъпките изглеждаха ясни и прости:

1. Изваждане мозъка на Тали, който трябваше да остане на кораба с него.

2. Свързване на мозъка и тялото с нервен кабел.

3. Позволяване на тялото на Тали, дистанционно контролирано по кабела, да влезе и изследва Парадокс.

От един предишен опит знаеха, че в лотосово поле това трябва да успее, макар че тогава беше изпробвано само на малки разстояния. Този път Е. К. може би щеше да измине целия път до центъра на Парадокс. Ребка не беше сигурен, че той е толкова амбициозен. Ако Тали можеше да донесе нещо — каквото и да е — от вътрешността на Парадокс, това щеше да е началото на нещо незаслужено пренебрегвано досега.

А ако нещо тръгне лошо? Ребка не можеше да се сети какво би могло да бъде. В най-лошия случай можеха да изгубят един скафандър плюс сегашното тяло на Е. К. Тали. Това щеше да е лошо, но мозъкът на Тали веднъж вече беше вграждан в друго тяло. Ако се наложи, можеше отново да бъде върнат на Миранда и отново вграден.

Ребка си пое дълбоко дъх. Време е да започнат. Къде е Тали? Беше останал дълго време навън.

Сякаш получил сигнал в скафандъра, Тали влезе през люка, навивайки кабела пред себе си. Той наблюдаваше как Ребка повиши налягането в каютата обратно до нормалното. И двамата отвориха шлемовете и Ребка започна да сваля скафандъра си.

— Преди да свалите напълно скафандъра си — Е. К. Тали вдигна облечената в ръкавица ръка, — искам да съм сигурен, че разбирам причината за процедурата, която предлагате да следваме.

Ханс не можеше да повярва на ушите си. Току-що бяха разисквали всичко. Подробно.

Беше ли възможно! Неочаквано го обзе ужасно подозрение. Беше ли възможно Е. К. Тали да е направил онова, което току-що беше предупреден повторно да не прави и е влязъл в лотосовото поле?

— Влизахте ли в Парадокс, докато бяхте навън?

— Малко, да.

— Въпреки изричните инструкции!

— Не — Тали не загуби самообладание.

— Да, малко. Не, Вие, тъпо същество! Казах ви да не влизате в Парадокс.

— Не. Вие ми казахте да не допусна да изпадна в беда с лотосовото поле. И аз не го допуснах — Тали изплува напред и остана да виси във въздуха пред Ребка. — Искам да разбера причината за процедурата, която изпълняваме, защото тя може да бъде неподходяща. Може би между нас съществува основно недоразумение. Сигурен ли сте, че артефактът навън пред люка е наистина онзи, известен като Парадокс?

— Разбира се, че е Парадокс. Вие сам видяхте, че летяхме към него. Да не сте полудял?

— Не съм сигурен — Тали остави рекордера, който държеше. — Може би и двамата сме полудели. Но съм сигурен за едно. На повърхността на обекта, покрай който плува този кораб, който и да е той, няма лотосово поле.

Свалиха скафандрите си. Ханс Ребка беше кълбо от нерви, готов да обвини Тали във всякакъв вид безотговорно поведение, докато хуманоидът не обясни.

— Уредът показваше, че интензитетът на електромагнитно поле е нисък. И когато се доближих до повърхността на Парадокс намаля още повече — облечената му в ръкавица ръка държеше малък рекордер. — Чудех се дали намаляването ще продължи отвъд повърхността на Парадокс. Ще бъде съвсем лесно да се провери. Достатъчно е да използвам телескопичната механична ръка на костюма и да поставя рекордера върху видимата повърхност.

Тали прикачи рекордера към телескопични челюсти на предмишницата на костюма и започна да го придвижва към блещукащата стена на Парадокс.

— Почакайте! — Ребка сграбчи механичната ръка. — Рекордерът има свой компютър и вътрешна програма. Лотосовото поле ще изтрие всичко… Ще съсипе програмите.

— Разбрах това, когато за първи път ми хрумна идеята. Аз обаче реших, че ще мога да възстановя паметта на рекордера; използването на рекордера като сонда може да ни каже точно колко навътре в Парадокс започва лотосовото поле. Затова продължих с експеримента — челюстта на телескопичната ръка понесе рекордера напред, докато той не достигна до хроматичния вихър на повърхността на Парадокс. И изчезна зад нея. — Правих това няколко пъти, като всеки път увеличавах удължението и след това връщах рекордера да го разгледам, докато ръката достигна максималния обсег от петнайсет метра. Както сега.

Тали плуваше, държейки покритата с ръкавица ръка на костюма му само на половин метър от стената на сапуненото мехурче с менящи се цветове на дъгата.

— И го върнах обратно.

Малкото моторче на телескопичната ръка бръмчеше и през блестящата граница се появи рекордера. Е. К. Тали се обърна така, че Ханс Ребка да може да види циферблата на рекордера. На дисплея светеха цифри.

— Стойностите на околното поле — Тали докосна друг ключ. — Същите като тези, преди рекордерът да влезе в Парадокс. Програмите на рекордера трябваше да са изтрити отвъд повърхността на Парадокс. Но се оказва, че работят идеално.

— Значи лотосовото поле не действа на петнайсет метра от повърхността. То е по-дълбоко.

Това не съответстваше на по-раншните данни, които Ханс беше запомнил. Е. К. Тали също поклати глава.

— И на мен ми мина тази мисъл. Затова извърших друг опит. Резултатите от рекордера показваха, че бих могъл да продължа до петнадесет метра в Парадокс, без да срещна лотосово поле. Дори ако се окажеше наличието на такова поле, бих могъл да детектирам началото му по загубата на данни вътре в себе си и безопасно да се върна. Ето защо влязох дванайсет метра вътре в Парадокс…

— Луд!

— … и се намерих обгърнат от цветовете на дъгата. Тогава отново използвах механичната ръка да придвижа рекордера още петнайсет метра навътре. И тъй като той не регистрира никакви следи от лотосово поле, влязох още дванайсет метра. След това още. После още. И още.

— Тали! Говорете по същество. Колко навътре влязохте?

— Не много навътре в смисъл на цялото разстояние до центъра на Парадокс. Изследвах само сто двайсет и осем метра под повърхността. Можах също да направя нещо, което вярвам никой изследовател на Парадокс не е успял, и се върнах да ви разкажа. Отидох отвъд цветната стена. Можах да видя всичко, до центъра на Парадокс.

Създателите на Е. Кримзън Тали бяха вложили огромна мисъл в неговата конструкция. Тъй като бяха вградили в него компютър, комплексен неорганичен мозък, работещ в човешко тяло, те бяха искали компютърът да следва логика, която до голяма степен да наподобява човешките мисловни процеси.

Може би бяха постигнали голям успех. Разбира се изправено пред ситуацията на повърхността на Парадокс, едно напълно логически мислещо същество не би се затруднило да реши процедурата, която трябва да следва: Ребка и Е. К. Тали трябваше да направят своите заключения и веднага да се върнат на Сентинел Гейт. Там специалистите по артефакти щяха да ги оценят. Те щяха да определят следващата стъпка в изследването на Парадокс.

Любопитството е силно човешко качество. То беше мярка за успеха на създателите на Е. К. Тали, който не се опита да разубеди Ханс Ребка да не продължават. Всъщност, Тали го подкрепи. Единственият пункт на несъгласие между тях беше кой да води.

— Разбира се, че трябва да съм аз — Тали търсеше в собствените си за данни и тези на бордовия компютър каква е силата на разтягане на нервния кабел. Той не беше предвиден за голямо натоварване и този параметър не беше записан в стандартните спецификации. Аз лесно мога да установя началото на лотосовото поле и да се върна невредим.

— Вие нямате никакъв опит в излизане от трудни ситуации.

— Бих се със зардалу.

— Вярно. И те ви разкъсаха на парчета. Не можахте да излезете от тази ситуация… ние трябваше да ви измъкнем от нея и то на парчета и после се наложи да получите ново тяло. Така че няма място за спор. Аз отивам вътре, а вие ме следвате. При първия знак за проблем или ако престана да говоря, ме изтегляте навън.

— Какъв проблем може да възникне там, освен лотосовото поле… за преодоляването, на което аз съм по-добре подготвен от вас?

— Самият факт, че задавате такъв въпрос, означава, че не трябва да отидете. Проблемите възникват по хиляди различни начини. Обикновено е нещо, което човек не очаква. Затова се казва проблем — Ребка завърза кабела за един пръстен на собствения си скафандър, след това прикрепи края му към своя комуникационен апарат. Той го дръпна да провери дали ще издържи. — Ето. Това ще свърши чудесна работа.

— Ако не сте сигурен и искате аз да отида вместо вас…

— Вече съм готов да тръгна. Слушайте внимателно в този край, но не вършете нищо, ако не ви кажа. Ако обаче престана да говоря или изглеждам неспособен да се движа…

— Ще използвам кабела да ви издърпам — Е. К. Тали превъзхождаше хората най-малко в едно отношение. Той нямаше алгоритми за сърдене. Беше приел факта, че няма да отиде на Парадокс и сега мислеше какво предстои да се прави.

Ханс Ребка тръгна право към стената от менящи се цветове. Когато влезе, не почувства никакво съпротивление само малко опъване на кабела, който се развиваше равномерно зад него.

— Десет метра и всичко е добре. Двайсет метра и всичко е добре. Трийсет метра… — щеше да стане скучен, ако не намери нещо по-добро да каже. Между външната повърхност и центъра на Парадокс имаше две хиляди и петстотин десетметрови интервали. — Сега цветовете изчезват. Осемдесет метра. Виждам напред чак до самия център.

Той не беше първият човек, влязъл в Парадокс и видял ясно неговото ядро. Щеше да бъде обаче първата върнала се личност, която знае какво е видяла. А Парадокс отвътре беше различен. Най-малкото различен от данните в старите файлове, събирани старателно и по малко от радиацията, излъчваща се от вътрешността.

— В средата има малък плосък торус. Прилича на дебела поничка. В описанията на Парадокс никога не съм чувал за такова нещо. Предполагам, че е широка неколкостотин метра. Мисля, че по външната обиколка виждам тъмни точки… може би са отвори. Като отида по-близо до центъра, ще ви дам по-пълна информация. Не виждам други структури във вътрешността, макар че би трябвало да има много. Не виждам също доказателство за цветни ивици или деформация на пространството. Трябва да съм минал граничния слой.

Ребка почувства дърпане в гърба и спря придвижването напред.

— Почакайте малко, ако обичате — пристигналото по фиброоптичната връзка съобщение на Е. К. Тали беше ясно.

— Проблеми?

— Малък. На макарата, от която се отвива кабелът, има оплитане и за удобство искам да го оправя. Не мърдайте.

Ребка остана неподвижен. Двайсет и три километра до центъра. Той беше казал, че няма намерение да стига до него, но сега, след като всичко вървеше толкова безпроблемно, кой би устоял на изкушението?

Сърцето му ускори ритъм. Не беше страх, а очакване. Ханс Ребка никога не се беше мислил за герой и би отхвърлил такова предложение. Някои длъжности бяха свързани с опасност, други — не. Той просто се случи човек с опасна длъжност. Но тя си имаше и своите предимства… Например да видиш неща, които никой човек или извънземен не е виждал.

— Почти оправих оплитането — извън Парадокс Тали звучеше спокоен и уверен. — Задачата ми ще се облекчи, ако се върнете няколко метра.

— Много добре. Връщам се.

Ребка използва органите за управление на скафандъра си да промени посоката на движение. Когато се премести достатъчно далеч, той обърна глава да прецени провисването на кабела. Фиброкабелът беше опъната, права линия, простираща се назад до блещукащите цветове на стената на Парадокс.

— Навивате ли кабела?

— Още не. Чакам да се върнете малко назад. Моля ви, направете го.

— Почакайте малко — Ребка използва отново малките ракетни двигатели на скафандъра. Кабелът зад него остана все така опънат. Очевидно не се беше помръднал назад нито милиметър. — При вас въжето навива ли се?

— Не. Защо не се премествате към мен?

— Не зная. Мисля, че може би изобщо не мога да се преместя в тази посока. Опитайте вие нещо. Придвижете макарата и всичко два метра насам, по-близо до повърхността на Парадокс.

— Само толкова мога да се преместя, без да стигна до повърхността. Тръгвам.

Кабелът провисна.

— Добре. Сега не мърдайте — Ханс Ребка се придвижи напред много внимателно и бавно, докато кабелът на гърба му отново се опъна. Той го наблюдаваше внимателно, после реверсира двигателите на скафандъра. Кабелът остана обтегнат като струна.

Ребка увисна неподвижен и се замисли. В писмената история на Парадокс никой преди това не беше срещнал ни най-малка трудност при напускане на артефакта. От друга страна никой не беше прониквал във вътрешността, без да бъде засегнат от лотосовото поле.

— Е. К., мисля, че може би имаме малък проблем. Мога добре да се движа напред, към центъра, но изглежда не мога да се върна назад към вас.

— Имате проблем с реверсивните двигатели?

— Мисля, че не. Ето какво искам да направите. Почакайте няколко секунди, след това опънете кабела… Не много силно, но достатъчно да го почувствам.

Ребка се обърна да хване кабела близо до халката на скафандъра. Той го стисна между пръстите на облечената си в ръкавица ръка, за да може по-добре да чувства опъването. В другия край Тали дърпаше. Сега Ребка трябваше да бъде придърпан към повърхността на Парадокс като риба, закачена на рибарска кукичка. Не се помръдна.

— Няма полза, Е. К. Не мисля, че изобщо мога да се движа навън. Чуйте ме внимателно, преди да направите нещо.

— Слушам.

— Трябва да приемем възможността да остана вътре завинаги. Ще опитам нещо друго, но ако изгубите контакт с мен, искам да изготвите пълен отчет за всичко, което се случи тук и да го изпратите в института по артефакти. Адресирайте съобщението и до Дариа Ланг, и до Куинтъс Блум. Ясно ли е?

— Напълно.

— Добре. Сега искам да дърпате с по-голяма сила. В същото време аз ще включа двигателите на скафандъра на максимална тяга. Чакайте, докато ви дам сигнал.

— Чакам.

Е. К. Тали се наведе над макарата.

— Дърпайте!

Тали върна цялата макара назад, за да увеличи натягането на кабела и задърпа отначало предпазливо, след това с все по-голяма сила.

— Премествате ли се?

— Нито на микрон. Дърпайте по-силно, Тали. Нищо няма да изгубим. По-силно! Силно…

Е. К. Тали заедно с макарата отлетя презглава назад. Той се изви да проследи кабела. Очевидно излизаше свободно — метър подир метър кабелът се измъкваше от Парадокс. Ала от движението беше ясно, че на другия му край няма нищо.

Ханс Ребка беше дълбоко в Парадокс, както беше планирано. Не, не както беше планирано, той изглежда беше хванат там.

Конструкторите на Е. К. Тали бяха направили едно друго нещо, което на времето трябва да са смятали за добро. То произтичаше от тяхното собствено убеждение, че един хуманоид трябва да може да мисли по-добре от човек.

За това имаше основание. Схемите на Е. К. Тали бяха с цикъл атосекунди9 и можеха да извършват милиарди аритметични операции в секунда. Той можеше да приема информация милиарди пъти по-бързо от човек. И не забравяше нищо научено. Неговото мислене беше логично, непомрачено от емоции или предразсъдъци.

Конструкторите бяха вградили цялата тази информация в банката памет на Е. К. Това му даваше огромна увереност. Той знаеше със сигурност, че никой човек не може да се сравнява с него, че той е по-интелигентен от всеки органичен ум.

А Ханс Ребка имаше органичен ум.

Следователно…

Целият мисловен процес на Е. К. Тали протичаше за по-малко от микросекунда10. Трябваше му една микросекунда да състави съобщение, описващо цялата последователност от събития при тяхното приближаване до Парадокс. Той се върна на кораба, прехвърли съобщението на главния комуникационен модул и избра координатите на Сентинел Гейт за предаване през мрежата Боуз. Когато изпрати съобщението, провери закъсненията по възлите. Сигналът щеше да достигне до Сентинел Гейт за четири-пет дни. Дариа Ланг или Куинтъс Блум дори да получеха съобщението веднага и незабавно да тръгнат за Парадокс, щяха да пристигнат може би не по-рано от десет дни.

Десет дни. Време достатъчно въздухът в скафандъра на Ханс Ребка да свърши, но недостатъчно за мислене на един бавен човешки мозък.

Но десет дни бяха почти трилион трилиони атосекунди. Достатъчно за бързия мозък на хуманоида да анализира всяка ситуация и да реши всеки възможен проблем.

Е. К. Тали изчака потвърждение, че съобщението е тръгнало по пътя към първата точка Боуз. После зададе необходимите команди, така че корабът да стои на определено разстояние от повърхността на Парадокс и включи корабния радиофар, за да може всеки доближаващ се до артефакта кораб да се насочи към него.

След това излезе навън и се обърна да види артефакта.

Е. К. Тали изпълнява спасителна мисия!

Той включи на турбо режим вътрешния си часовник, зададе максимална тяга на двигателя на скафандъра и се гмурна в загадъчния Парадокс с цветовете на дъгата.