Седмият печат

VI

Когато му казаха, че сградата се намира край канала на Дунав, Томаш си представи малък дворец, потънал в зеленина, внушителен с имперската си архитектура, и реката като синьо огледало в краката му, просната като васал пред господар. Навярно заради големите си очаквания, Томаш застана разочарован пред номер деветдесет и три на улица „Леополдщад“. Остана за миг загледан в ниската и грозна постройка с бели и сиви панели с вмъкнати между тях сини черти, със знаме в синьо и бяло на върха, електронен часовник и съкращението ОПЕК.

Сградата на Организацията на страните износителки на петрол беше всичко друго, но не и величествена. Бетонна кутия, вмъкната сред офисите във втори район на Виена — никакъв блясък, нито великолепие, нищо, което да подскаже, че от това място се управлява най-големият и печеливш бизнес на планетата, чудотворният продукт, който движи света. Томаш дори се усъмни в сетивата си, допусна, че това не е адресът, който търсеше, че навярно се е объркал, но съкращението ОПЕК на върха на сградата и числото деветдесет и три върху вратата със сложно стъклено покритие отхвърляха всяко съмнение. Наистина стоеше пред ОПЕК.

Влезе в сградата и се отправи към рецепцията.

— Господин Абдул Карим, ако обичате.

— Имате ли записана среща?

— Да. Името ми е Томаш Нороня. Идвам от страна на Интерпол.

Арабският служител набра някакъв номер и предаде информацията на другата страна по линията. Томаш нищо не разбра от непонятното бърборене, освен името си и това на международната полиция. Служителят изслуша инструкциите, благодари и затвори.

— Господин Карим идва — каза той и посочи към улицата. — Бихте ли изчакали навън, моля?

— Навън ли? — учуди се посетителят.

— Да, той помоли да го чакате отвън.

Томаш излезе от сградата и застана до остъклената входна врата, надничайки често вътре, в седалището на ОПЕК. Виждаха се много мъже с тюрбани, други с вратовръзки, почти всички араби или африканци, ходеха напред-назад с чанти в ръка, но без да бързат, нямаше никакъв стрес. Томаш губеше търпение отвън. Пристъпяше от крак на крак и раздразнението му растеше. За пръв път му се случваше да чака домакина на улицата.

Автомобилният трафик пораждаше равномерен несекващ шум, от който се отделяха сърдити клаксони; затвореше ли очи, сякаш чуваше гневното бучене на морето, над което се носеха крясъците на чайките.

В последните минути клаксоните бяха станали толкова настоятелни, че го принудиха да обърне глава, за да разбере какво става. Лъскав сребрист мерцедес, двуместен спортен модел с аеродинамични линии, беше спрял пред вратата на ОПЕК. Сред неясния сумрак в колата сякаш съзря някаква ръка да маха. Томаш се приведе напред и се опита да види по-добре. Ръката като че махаше към него. „Да не би да е за мен“, запита се Томаш. Погледна очаквателно, задавайки въпроса по-скоро на себе си, и ръката замаха още по-настоятелно. Приближи предпазливо и видя зад волана един мъж с тюрбан на главата.

— Вие ли сте човекът от Интерпол? — попита непознатият.

— Не… тоест да, аз съм.

Мъжът протегна ръка и отвори срещуположната врата.

— Влизайте — подкани го той. — Аз съм Абдул Карим.

Преодолявайки изненадата, Томаш се намести в тясното пространство и поздрави домакина си. Беше слаб мъж на средна възраст със заострена брадичка и изпъкнали скули. Носеше шумаг38 в червено и бяло, а тялото му беше покрито с тауб39 — традиционни дрехи, които странно контрастираха с авангардната технология, грееща по таблото на мерцедеса. Ръцете, които държаха волана, бяха обсипани с лъскави пръстени. Украшенията бяха толкова много, че отстрани всяка ръка изглеждаше увенчана с корона.

— Предположих, че ще разговаряме в офиса ви.

Щом затвори вратата, автомобилът потегли така рязко, че гумите изсвириха и даже тялото му се залепи за седалката, като че беше астронавт преди отлитане.

— Виена е моят офис — каза арабинът. Обърна палец по посока на сградата, която бързо се смаляваше зад тях. — Нашата централа е ужасна, нали? Ще ви заведа на по-интересно място. — Погледна към спътника си. — Познавате ли Виена, господин Томаш?

— Не.

— Очарователен град — отсъди той. — Тук прекарвам половината от годината. Половин година в Медина, където е жена ми и семейството ми, и половин година във Виена.

— Медина ли? В Саудитска Арабия?

— Да. Оттам съм. — Карим удари по волана. — Виждате ли това тук, тази кола? — Вдигна ръката си, обсипана с пръстени, и я завъртя като че искаше да покаже всичко наоколо. — Виждате ли автомобилите по шосето? Тези офиси, цялата тази дейност, този кипящ живот? Виждате ли всичко това?

— Да.

— Всичко това е възможно благодарение на моята страна.

Томаш се усмихна.

— Вижте, Виена е много стар град. По-стар от Саудитска Арабия.

— Без съмнение. Но всичко, което съществува на Запад, съществува под тази си форма благодарение на нас. Без Саудитска Арабия не би било възможно нищо от това, което виждате около нас.

— Говорите за петрола, нали?

— Да, разбира се. Петролът движи света.

— Но има много петрол извън Саудитска Арабия.

— Кажете ми къде.

— Ами… в Ирак, Иран, Кувейт…

— Все страни от ОПЕК и поради това свързани със Саудитска Арабия.

— Но има и други.

— Кои? Кажете.

— Русия, Съединените щати…

Арабинът прихна.

— Не ме разсмивайте.

Томаш го изгледа объркан.

— Не виждам какво смешно има тук?

Спускаха се по Донаущрасе, успоредна на канала на Дунав, който се виеше покрай шосето, оттатък зеления килим на поддържаната морава, понесъл води с отразени в тях дървета и сгради като в дълго огледало. Спортният мерцедес сякаш се плъзгаше по асфалта, подобно на сребристосива хрътка, стремително препускаща по пътя, превърнал се в ловно поле.

— Слава богу, милиони хора по света се радват днес на невероятно висок стандарт на живот — каза Карим с очи, вперени в движението. — Оплакват се, че малко печелят, че нямат пари за по-хубава кола, нито за по-голям дом, но забравят, че само преди седемдесет години колата и домът са били привилегия на богатите, забравят, че отоплението на дома и почивките в чужбина са били достъпни само за аристократите. Средностатистическият гражданин е бил доволен, ако е имал какво да яде и е могъл да се грее край камината. И макар че не се замисляме за това, истината е, че днес живеем в епоха на просперитет, да даде Господ така да сме и занапред. Иншаллах! — Заби поглед в Томаш. — Знаете ли на какво се гради това изобилие?

— На петрола?

— Не просто на петрола, хабиби40. А на евтиния петрол.

— Евтин ли? Нима смятате, че петролът е евтин? Всеки път, когато зареждам колата с бензин, ми се струва твърде скъп. И става все по-лошо.

— Това е защото никога не сте се замисляли сериозно. Ако си дадем сметка за цялото това благоденствие, което дължим на петрола, цената му е невероятно ниска. Да вземем например парфюмите. Един литър парфюм е безкрайно по-скъп от литър петрол, нали?

— Да, така е.

— Дори и най-евтиното парфюмче е по-скъпо от петрола. — Вдигна показалец, украсен с прекрасен диамантен пръстен. — Уверявам ви, че бихме могли да минем без парфюм, но без петрол би било невъзможно.

— Не се и съмнявам в това.

— Всичко, което консумираме и ползваме — от виенския шницел до портокаловия сок, от най-простата дървена маса до зъболекарските услуги, от последния модел плазмен телевизор до билета за Щатсопера, за да слушаме Щраус, — всичко представлява енергия, произведена и изразходвана.

— Не схващам…

Карим се прокашля.

— Кажете ми, моля, какво знаете за историята на човечеството?

— Поназнайвам нещо — разсмя се Томаш. — Все пак съм историк.

Арабинът се изненада.

— Историк ли сте? Мислех, че сте полицай.

— Не, историк съм. Работата ми за Интерпол е само… еднократно сътрудничество. Да кажем, че определени аспекти на това разследване са свързани с древни тайни и това е накарало полицията да се обърне към мен за помощ.

— Хм… разбирам. Но щом сте историк, би трябвало да сте наясно с връзката между прогреса и консумацията на енергия.

Томаш се поколеба.

— Ами… и да, и не. Какво по-точно имате предвид?

— Обществената организация като функция на енергийните нужди.

— Да… признавам си, че това не е в моя ресор.

— Няма нищо сложно за обяснение — каза Карим с ентусиазъм, явно почувствал се в свои води. — Защо според вас първобитните хора са предпочитали да ловят едри животни?

— Е, това е ясно. Едрите животни са осигурявали по-голямо количество храна.

— Разбира се. Или казано по друг начин, защото калориите, необходими за лов, били по-лесно компенсирани от голям къс месо, отколкото от дребна мръвка. Ако да убиеш крава, изразходваш същото количество енергия, като да убиеш заек, по-добре да е крава, нали? Това означава, че енергийното съотношение полза-цена вече инстинктивно е било в главите на първобитните хора. Затова са преминали от стопанство, основано на лова, към земеделието. Нашите предци са разбирали, че селското стопанство предлага преимущества по отношение на изразходваната и придобита енергия.

— Очевидно е така.

— Но какво станало след въвеждането на селското стопанство? Животът станал по-лесен и общностите разцъфтели. Благоденствието довело до увеличаване на населението, появили се градовете. Проблемът бил, че всеки човек имал потребление от половин тон дърва на година. И понеже имало много повече хора от преди, това предполагало унищожаването на все повече гори, за да се задоволят нуждите на нарастващото население. И понеже горите с всяка изминала година се отдалечавали все повече, наложило се да ходят за дърва все по-далече, и то за все повече хора. — Извъртя очи. — Разбирате какви проблеми предизвикало всичко това, нали?

— Снабдяването престанало да задоволява потреблението.

— Точно така. И всъщност първата енергийна икономика се появила, за да разреши този въпрос. Хората не можели да изминават все по-големите разстояния, за да си набавят увеличаващите се количества от необходимото гориво, и решили да сформират общности, на които да поверят тази задача. Но новите открития рязко повишили необходимостта от енергия. Като желязото например. За да се сдобият с нищожно количество желязо, бил необходим един тон дърва. И тъй като добивът на желязо се разраснал, нуждите от дърва станали огромни. И така, предвид това, че имало все повече хора и по-малко гори, в определен момент икономиката, която се основавала на дървесината, изпаднала в колапс. — Погледна към Томаш. — И знаете ли какво било разрешението?

— Не.

— Въглищата. Въглища имало в изобилие и превозът бил лесен. Освен това един килограм въглища съдържа пет пъти повече енергия, отколкото един килограм дърва. Без въглищата индустриалната революция би била невъзможна. Дървесината не стигала за добива на количествата желязо, потребни за индустриализацията, само въглищата можели да го осигурят. И го осигурили. Благодарение на въглищата се появили фабриките, машините, железопътните линии, парните машини и големите кораби. Този нов източник на енергия не донесъл само топлина и по-ефикасен транспорт. Дал повече храна, повече дрехи, повече машини, повече хартия, повече от всичко. Оттам насетне сме навлезли в опустошаващ цикъл. Колкото повече се произвежда, толкова повече енергия е нужна. А колкото повече енергия успеем да произведем, толкова повече неща можем да правим. — Намигна му. — Сега сигурно разбирате защо казвам, че всеки продукт е мерило за енергия. — Посочи кестените, които красяха улиците наоколо. — Ако ползвахме само дървесина като гориво, животът, такъв, какъвто го знаем, не би бил възможен. Необходима е енергия за създаването на цялото това богатство, което ни заобикаля — от автомобила до което и да било друго материално благо.

— И така стигаме до петрола.

— Абсолютно вярно. Въглищата имали големи предимства пред дървата и те направили възможна индустриалната революция, но имали сериозни недостатъци. Като начало можем да отбележим, че страшно замърсявали околната среда. Въздухът в градовете почернял и хората не можели да дишат. Освен това енергията, добивана от въглищата, вече не задоволявала новите индустриални отрасли, които се появили междувременно. И тогава, в едно утро през 1901 година, сонда, пусната на малко възвишение на име Спиндълтоп в Тексас, предизвикала изригването на газ и черна течност. Петрол. Спиндълтоп станал първият…

— Простете — прекъсна го Томаш. — Това не е истина.

Карим го погледна изненадано.

— Какво?

— Това, че петролът се е появил през 1901 година. Чел съм древни арабски текстове, в които се споменава за съществуването на петрола.

Арабинът се разсмя.

— Разбира се, че вече са знаели за петрола. — Погледна нагоре. — Аллах акбар! Господ е велик и безкрайна е неговата мъдрост. Бог създава всички чудеса и петролът е едно от неговите творения. Неслучайно той го е поставил в Близкия изток. Господ ни е дал петрола, за да го използваме срещу неверниците. Нашите предци са го прилагали във войната срещу кръстоносците, възползвайки се от лесната му възпламенимост.

— Значи сте съгласен с мен.

— Опасявам се, че не съм се изразил достатъчно ясно. За съществуването на петрола се знае още от древни времена, това е факт. Но хората са смятали, че се среща рядко. Осъзнавали са, че е по-мощен, по-сигурен и по-чист от въглищата, но са мислели, че се среща в малки количества. В Русия са добивали най-много по 5 хиляди барела на ден и това било считано за нещо необикновено. Но Спиндълтоп започнал да добива същото количество само за един-единствен час. Разбирате ли? Спиндълтоп доказал, че петролът е в изобилие.

— А, разбирам.

— Спиндълтоп положил началото на ерата на петрола. Цялата икономика се преобразила. Някои промишлени процеси, неосъществими с въглища, станали възможни благодарение на петрола. Появили се автомобилите, които позволили на хората да живеят далече от работните си места. Няма смисъл да ви обяснявам какво отражение е имало това в обществен и урбанистичен план, нали?

Томаш се разсмя.

— Не е необходимо да си учен, за да го проумееш.

— Но аз ви питам: къде е съсредоточено това богатство?

— Кое? Петролът ли?

— Да.

— Ами… на различни места, предполагам.

Арабинът поклати глава и се усмихна снизходително.

— Днес това богатство практически е в ръцете на ОПЕК. И дай боже да е така и занапред. Иншаллах!

— Ами Съединените щати? Ами Русия? Те също произвеждат нефт.

Карим го изгледа изкосо.

— Този нефт е на изчерпване.

— Моля?

Колата се движеше в района на Шотенринг и Алзергрунд. Това беше красива зона с внушителна архитектура и добре поддържани сгради. Мерцедесът намали скорост, съобразявайки се със светофарите и натовареното движение. Автомобилът вече не приличаше на хищник, а се бе преобразил в кротко агънце.

— Това беше темата на разговора ми с човека, когото търсите.

— Филипе Мадурейра?

— Да.

— Бил е при вас, за да ви говори за американския и руския петрол?

— Дойде да си поговорим за състоянието на добива и световните ресурси на петрол.

Томаш извади бележника си от джоба. Разговорът беше поел към темата, която го беше довела във Виена.

— Момент, кажете ми нещо повече за обстоятелствата, при които сте се срещнали — каза той. — Кога се свърза с вас?

— О, минаха няколко години оттогава.

Томаш провери в записките си.

— Това е било сигурно през… февруари 2002 година?

— 2002-ра? Не знам, трябва да проверя. — Замисли се. — Да, спомням си, че говорихме за 11 септември и за американската инвазия в Афганистан. Трябва да е било в края на 2001 година. — Поклати глава убедено. — По-скоро февруари 2002-ра. Спомням си, че беше много студено, посред зима, и даже заобикаляхме преспите сняг, натрупани по тротоарите.

— Как се свърза Филипе Мадурейра с вас?

— Чрез един наш клиент. Инженер Феро от Galp.

— Португалската нефтена компания?

— Да, ние работим с Galp. Обикновено общувам с инженер Феро. Той ми се обади и каза, че поради международната политическа криза негов консултант трябвало да направи оценка на наличните петролни запаси и производствения капацитет и ме попита към кого да се обърне. Казах му, че трябва да говори с мен.

— И той дойде.

— Дойде.

— Тук, във Виена?

— Да, тук се срещнахме. — Махна неопределено с ръка назад. — Отидохме да обядваме в „Лустхаус“, ресторант в Пратера, а после отскочихме до хиподрума, да видим конете.

— Значи Мадурейра е искал да си поговорите за световното производство на петрол.

— Да, за производството и запасите. Но най-вече се интересуваше от запасите.

— А каза ли ви защо му е необходимо…

Карим вдигна ръката с пръстените.

— Чакайте, все още не сте ми обяснили защо се интересувате от този разговор — рязко каза той. — Както можете да предполагате, не изпитвам особено желание да разкривам съдържанието на разговорите с клиентите ми.

— Разбирам, но това е разследване на Интерпол.

— Да, вече ми го казахте и точно затова се съгласих да се срещна с вас. Но не можете ли да бъдете по-конкретен?

Томаш въздъхна.

— Филипе Мадурейра е заподозрян в участие в две убийства.

Арабинът зяпна шокиран.

— Сериозно ли говорите?

— Да. Разкрити са връзки между него и двамата застреляни учени.

Карим поклати глава.

— Не мога да повярвам! — възкликна той. — Разговарял съм с убиец и съм оцелял! — Обърна очи нагоре с израз на благодарност. — Аллах акбар! Господ е велик и милостта му е безгранична!

— Чакайте, не съм казал, че е убиец. Случаят още се разследва.

Човекът от ОПЕК задържа погледа си върху уличното движение.

— Така е, но факт е, че полицията го издирва. — Сбърчи вежди. — И къде е моето място в картинката?

— Убийствата са станали по време на срещата ви с него.

— Уверявам ви, че това не е било тема на разговор, може да сте сигурен в това. Аллах ми е свидетел.

— Вярвам ви — каза Томаш. — Но има още едно обстоятелство, което ни се струва важно. По наши изчисления, вие сте последният човек, с когото Филипе се е срещнал явно.

— Аз ли?

— Да. След убийствата е изчезнал. И никой повече не го е видял.

— Дали не му се е случило нещо?

— Възможно е.

— Може да е мъртъв. Нима вие, християните, не казвате, че който с нож убива, от нож умира?

— Не, той е жив.

— Откъде знаете това?

— Разполагаме с имейлите, които е разменил с един приятел в Англия.

— В такъв случай би трябвало да говорите с този негов приятел.

— Не можем. Англичанинът също е изчезнал.

Колата спря край върволица от паркирани коли и Карим погледна в огледалото за обратно виждане, преди да натисне съединителя, да превключи скоростите и да даде заден ход.

— Цялата тази история ми се струва твърде странна. Но честно казано, не знам с какво мога да ви помогна.

— Вижте, опитвам се да възстановя онова, което е занимавало Филипе по времето на събитията. Затова трябва да ми разкажете за какво си говорихте.

Гумите изсвириха и колата се лашна назад.

— Ще ви разкажа — обеща Карим, обърнал глава назад, докато правеше маневрата. — Но не тук.

И спря.