Седмият печат

XXIII

Кануто се врязваше във водата с равномерна скорост, греблата се повдигаха ту откъм дясната, ту от лявата страна, гребците се задъхваха от усилието да поддържат ритъма: едно-две, едно-две, давай, давай, едно-две, продължавай напред, още малко, едно-две, едно-две…

Но десетте минути гребане си имаха цена. Томаш усещаше как мускулите на раменете и врата му натежават като камъни и ръцете му се схващат от еднообразните движения. Останали без сила, двамата дишаха тежко, поемайки с мъка всяка глътка въздух. Бяха изчерпили горивото на страха в отчаяните усилия на бягството и се налагаше да намалят темпото, с което въртяха греблата. Кануто вече не се носеше като изстрелян снаряд, а се плъзгаше по повърхността като крехка и деликатна орехова черупка, чувствителна към лекото полюшване на Малое море, тесния проток между острова и континента.

— Къде са? — прошепна Томаш между две вдишвания. Опитваше се да укроти сърцето си, което продължаваше да отмерва вихрен батук76.

— Кой? Филка и Борка?

— Да.

— Не знам. Тук някъде.

Томаш се посъвзе и се огледа, опитвайки се да долови някакво движение, но тъмнината около кануто бе непрогледна. Успя да съзре само няколко светли точки пред себе си — навярно самотни къщи, пръснати в степта или тайгата. Ясно различимите светлини на Хужир и трепкащият пламък от огъня на Камагън зад тях подсказваха, че все още са в опасна близост с брега на Олхон. Непроницаемо черна, водата напомняше петрол; бледите светлинки около езерото потрепваха като факли и отраженията им се полюшваха с непостоянния ритъм на вълнението.

След няколко минути отдих загребаха отново, но вече без яростното настървение, което ги беше тласкало напред. В главите им продължаваше да отеква отново и отново онзи звук, който бяха чули при бягството си от Шаманка — зловещото изсвирване на куршумите, разсичащо въздуха около тях като невидими ятагани, което ги бе накарало да осъзнаят, че големите беди никога не идват с предизвестие, а по-скоро връхлитат ненадейно от засада, невидими и вероломни.

Загубиха представа от колко време гребат. От плажната ивица на юртеното селище, под меката привечерна светлина, брегът от другата страна на Малое море им се струваше изкусително близко, на една ръка разстояние. Но сега на двамата бегълци, залутани като слепи в нощта, обезверени, с болезнено сковани гърбове и разяждани от страх, разстоянието им изглеждаше непреодолимо. Близо ли бяха? Или далече? Вглеждаха се в светлините и им се струваше, че стоят на едно и също място; после се загледаха към огъня на Камагън и осъзнаха, че се е стопил до едва доловимо потрепване, като звездица, блещукаща на хоризонта — явен знак за това колко далеч назад беше останала Шаманка.

Внезапно кануто се удари в нещо невидимо и двамата изтръпнаха. Дали не бяха заседнали? Дали не бяха се ударили в скала? Надежда се наведе и слепешком опипа дървото. Ако ударът беше пробил кануто, на дъното щеше да има вода.

— Какво беше това? — прошепна Томаш тревожно.

Ръката на Надежда обходи цялото дърво, но отвътре кануто си беше сухо, което я накара да въздъхне с облекчение.

— Всичко е наред — увери го тя.

— Тогава какво стана?

Въпросът беше основателен, още повече че кануто си стоеше неподвижно. Рускинята се надигна внимателно и се наведе напред, за да опипа кануто от външната страна. Топна ръка в студената вода при носа и обходи лодката от единия до другия й край, без да разбира какво се е случило. И тъй като нищо не установи, наведе се още малко и потопи цялата си ръка във водата, с известен страх, докато пръстите й докоснаха рохкава зърнеста повърхност.

— Пясък! — възкликна тя. — Заседнали сме на пясъчен нанос.

— Ах, не може да бъде! Ами сега?

— Блин! Трябва да се измъкнем оттук.

Томаш се закрепи на кануто и с греблото опипа дъното. Наистина беше пясък и по всичко личеше, че носът се е врязал в него, докато задната част на лодката свободно се носеше по водата.

— Не мислиш ли, че сме стигнали до плажната ивица? — реши се да попита той.

— Възможно е. Можеш ли да видиш нещо?

Двамата се взряха напред, опитвайки се да различат нещо. Вече бяха свикнали с тъмнината, но беше невъзможно да зърнат нещо отвъд гъстия мрак пред тях. Сякаш бяха пропаднали в бездна, напълно изгубени в непроницаемата тъма. Но се налагаше спешно да разберат къде се намират. Томаш отново спусна греблото, но този път непосредствено пред кануто. Достигна пясъка много по-бързо, отколкото от средата на лодката. Събрал кураж, Томаш събу обувките и чорапите, нави панталоните до коленете и се приближи до носа.

— Остави ме да мина — помоли той.

— Внимавай, Томик.

Потопи боязливо стъпалото си във водата. Студът веднага преряза тялото му и ушите му забучаха. Постепенно потопи целия крак и стъпи на пясък, преди водата да е стигнала до коляното му. После нагази и с другия крак и с огромна предпазливост тръгна напред, крачка след крачка, докато водата стигна до глезените му, а после съвсем се отдръпна.

— Плажът е — установи с облекчение. — Стигнахме отсрещния бряг.

Върна се назад и помогна на Надежда да слезе от кануто. Двамата поеха, хванати за ръце към плажа, като слепци по непознат път, и спряха едва когато престанаха да усещат пясъка и почувстваха тревата на сибирската степ под стъпалата си.

— Накъде сега? — попита Томаш, докато обуваше чорапите и обувките си.

— Мисля, че е най-добре да отидем до Сахюрта.

— Пеш ли?

Надежда цъкна раздразнено с език.

— Да виждаш случайно автобус?

— Не.

— Тогава защо задаваш идиотски въпроси, Томик? Разбира се, че ще трябва да отидем дотам пеш.

Томаш се надигна припряно.

— Много добре — каза той. — Тръгваме ли?

Рускинята продължаваше да седи на тревата.

— Можеш ли да видиш нещо в тъмното?

— Аз ли? Не.

— Тогава сядай и мълчи.

Бяха задрямали вкопчени един в друг, слети в прегръдка, която ги пазеше от острия студ на степната нощ. Първи Томаш отвори очи и видя ясната синева, която постепенно превземаше небето. Размърда се и събуди Надежда.

Първите слънчеви лъчи огряваха другата страна на Олхон, очертавайки черния издължен силует на острова на тъмния фон на мастиления небосклон. Огледаха се наоколо и за първи път видяха как изглеждаше брегът, където бяха заседнали. Около тях се разстилаше степта, после започваше тайгата, покриваща планинските склонове в далечината; пред тях имаше ред лагуни, заливи и носове се врязваха в бреговата линия, пясъчни ивици се редуваха с надвиснали зъбери. Потърсиха следи от другарите си по суша и по вода, но единственото, което видяха, беше сянката на изоставеното кану, полюшващо се на плажа като довлечен отнейде дънер, носещ се по ритмично прииждащите вълни, които се разбиваха и заливаха пясъка.

— По-добре да тръгваме — предложи Томаш.

Този път Надежда одобри предложението и стана. Утринната светлина беше оскъдна, но достатъчна, за да различат пътя. Подгонени от студа и глада, те бързо поеха по пътя. Прегазиха ниската степна трева и се отправиха на югозапад, като следваха бреговата линия, доколкото беше възможно, и хлътваха по пътеките навътре в сушата винаги щом се наложи.

— Далече ли е мястото, където отиваме?

— Сахюрта ли? Около четиридесет километра.

Томаш се ококори.

— По дяволите! Това си е цял маратон! — Взря се в хоризонта. — Нищо ли няма преди това?

— Доколкото знам, не.

— Да не би да е онова селце, където хванахме ферибота за Олхон?

— Точно това. Оттам можем да вземем автобус и да отидем до Иркутск.

— Не е ли опасно? Ония типове, които са ни по петите, може да дебнат по този път…

— А каква е алтернативата, Томик?

— Не знам. Ти ми кажи.

Надежда махна към планините на северозапад.

— Можем да тръгнем в тази посока и да стигнем до Манзурка — предложи тя. — Но дотам са осемдесет километра.

— А ако се качим нагоре по брега?

— Още по-зле. Най-близкото селище е Байкалское, на около триста километра.

Томаш сви устни.

— Добре, тогава най-добре е да рискуваме и да вървим в онова селце с ферибота — примири се той. — Може и да се качим на автостоп, преди да стигнем дотам, знае ли се?

Степта беше еднообразна, но неравна, непрекъснато се катереха и слизаха от хълмовете. Ниски храсти растяха на почти еднакво разстояние един от друг, сякаш някой ги беше засаждал. Виждаха се магарешки бодли и градински чай, а жълтият нюанс на слънчогледите придаваше цвят на сухия пейзаж със землиста окраска.

— Никой ли не живее тук? — отчая се Томаш след половин час ходене.

— Нет — потвърди Надежда, без да вдига очи. — Земята е много бедна, нали виждаш? Има малко вода в степта. И понеже мястото е почти пустинно, никой не иска да се засели тук.

Невисоки ридове се изпречваха на пътя им и ги принуждаваха да заобикалят препятствията, за да могат да продължат напред. Разговорът вървеше на пресекулки, с откъслечни реплики. Двамата бяха гладни и изморени и им се щеше колкото е възможно по-бързо да се измъкнат оттам, но трябваше да се примирят с положението.

Томаш все още таеше обида. Беше решил да премълчи, но сега, след толкова път, се поддаде на изкушението да сподели терзанието, което го изгаряше отвътре на бавен огън.

— Харесваш ли Филипе? — престраши се той.

Надежда сви рамене.

— Не се оплаквам — каза тя. — Винаги е държал на думата си. Освен това върши нещо важно, не смяташ ли?

— Разбира се — съгласи се Томаш. — Но аз питам дали наистина го обичаш?

— А, това ли?

Продължи да върви мълчаливо.

— Е?

— Мъжете са си мъже. Вие харесвате секса, аз също харесвам секса. Какво лошо има в това?

— Обичаш ли Филипе?

— Обичам всички мъже, с които съм. Стига да плащат, всичко е наред.

Томаш замълча за миг, замислен над думите й.

— Не ти ли се иска да се измъкнеш от този живот?

— Какъв живот? На професионалистка в секса?

— Да.

— Блин! — изруга тя. — Ама какъв ти е проблемът?

— Никакъв. Само ми е любопитно, това е. — Вгледа се напрегнато в нея. — Принудена си да живееш така, нали?

Надежда се разсмя.

— Какво, искаш да ме спасяваш ли?

— Да, защо не?

Рускинята млъкна и се вгледа в земята под краката си.

— Ти си много мил, Томик. Но аз нямам нужда да бъда спасявана.

— Така ли мислиш?

— Така. Никой не ме принуждава да водя този живот. Правя го, защото обичам парите и защото ми доставя удоволствие. Ако днес реша да приключа с това, веднага ще го направя. — Изгледа го дружелюбно. — Знаеш ли какво означава името ми?

— Надя?

— Не, глупчо. Надежда. Знаеш ли какво означава?

Томаш сви устни.

— Нямам представа.

— Надежда означава упование — каза тя и се усмихна лъчезарно. — Упование. Разбираш ли, Томик? Аз имам вяра. — Впери замечтан поглед в хоризонта. — Когато завърша факултета следващата година, знаеш ли какво ще направя? Ще си намеря някой Иван и ще замина с него да живея в Крим. — Тръсна рижите си коси безгрижно. — Не бери грижа за мен.

— А мафията ще те пусне ли?

— Каква мафия? Живея както ми се иска и ще зарежа този живот, когато реша. Тук мафиите нямат думата. Ще правя с тялото си каквото искам, а на който му се ще, ще плаща. — Кимна към Томаш. — А ти с твоите проповеди трябва да знаеш, че вече няма да има гратис. Отсега нататък, ако смяташ да играеш играта, ще плащаш. Не си по-различен от другите.