Седмият печат

XXVI

Табелата на излизане от магистралата сочеше познатия контролен пункт на Алверка, когато Томаш, придържайки с една ръка волана, с другата постави слушалките и избра номера.

Мобилният иззвъня от другата страна на линията.

— Здравейте, професоре — поздрави гласът, който отговори на повикването. — Завърнахте ли се вече?

— Как си, Орлов?

— Гладен! — оплака се руснакът. — Още не съм вечерял. Хайде, разправяй. Срещнахте ли се с приятеля си?

— Да.

— Къде е той?

— Не знам.

Орлов цъкна недоволно.

— Вижте какво, професоре — изрече той със снизходително търпение. — Все пак трябва да ни разкажете нещо, нали? В края на краищата Интерпол заплати разноските по пътуването ви. Щом сме платили, имаме право да знаем какво се е случило.

— Несъмнено — призна Томаш. — Проблемът е, че не мога да ви кажа къде се намира, тъй като аз самият не знам.

— Как така? Нали сте се видели с него?

— Бях.

— Къде?

— В Русия.

— Приятелят ви се е покрил в моята страна? — разсмя се Орлов. — Трябваше да се досетя. Знаете ли, когато разбрах, че е учил в Ленинград, си помислих, че би могъл да е избягал там. Обективно погледнато, той е познавал добре мястото, нали? Но после не отдадох нужното значение на това предчувствие. Запитах си, ако бях на мястото на Филипе Мадурейра, къде бих могъл да се укрия? На студено? Да прекарам остатъка от дните си сред ледовете? В никакъв случай! — Разсмя се отново. — Бих отишъл на Карибите!

— Така е, но е факт, че се срещнах с Филипе в Русия.

— Къде беше срещата? В Санкт Петербург ли?

— В Сибир.

Чу се леко изсвирване от другата страна на линията.

— Не ме учудва, че никой не е знаел нищо за него през цялото това време — отбеляза той. — Значи този тип се е покрил в Сибир, а?

— Да.

— И още ли е там?

Томаш се прокашля.

— Вижте какво, Орлов. Не искам да говорим за това по телефона. Кога можем да се срещнем?

— Днес.

— Днес не мога. Самолетът ми се приземи тази сутрин в Лисабон, отидох направо в Коимбра да видя майка ми и сега се връщам в Лисабон. Грохнал съм от умора и трябва да се наспя. Не можете да си представите какво преживях в последните дни.

— Много добре — каза Орлов. — Но поне ми дайте нещо, за което да се хвана. Шефът ми в Лион вече ме навика. Изнервен е, иска резултати, при това веднага. Трябва да му докладвам.

— Кажете къде можем да се срещнем?

— По обед при Виктор, става ли?

— Виктор ли? Кой е този?

— Ресторант в Алкабидеш, до Кашкайш. Знаете ли го?

Въпреки умората, Томаш не можа да сдържи усмивката си.

Толкова предвидим беше този Орлов. Щеше да се изненада, ако руснакът не беше споменал някой ресторант в разговора им.

Мирис на топло печено месо изпълваше големия салон на Виктор, където няколко маси вече бяха заети. Беше още рано, но сервитьорите се суетяха напред-назад с подноси в ръка и бутилки червено вино, увити в салфетки. Вътре беше приятно, ухаеше на пикантни подправки и вкусни гозби, къкрещи на огъня. Меката бледожълта светлина, осветяваща ъглите, сякаш галеше декоративната керамика и придаваше на ресторанта задушевната атмосфера на механа.

Томаш огледа бегло клиентите и след като не откри Орлов, прекоси салона по закътаната пътека отдясно и влезе във втория салон. Забеляза едрия силует на руснака на една маса в ъгъла, с приведено над чинията туловище. Когато наближи, видя обичайните капки пот, които се стичаха по пламналото му лице, и лъсналата му от мазнина уста.

— Похапвате ли вече? — изрече вместо поздрав Томаш.

— Ъхъ — изломоти Орлов и се изправи стреснат като дете, което бяха заварили с ръка, пъхната в буркана с бонбони. — Здравейте, професоре. — Махна неловко към чиниите, с които бе обсипана масата. — Извинете, вече не издържах от глад. Когато влязох и вдъхнах миризмата… да си призная, не устоях.

— Добре сте направили, не се притеснявайте — успокои го Томаш, докато заемаше своето място на масата.

— Ще си сервирате ли?

Масата беше отрупана с най-различни предястия, всички до едно неустоимо вкусни, фантастични бомби от холестерол. Виждаха се кървавици, наденици, фурми в бекон, шунка от бут с пъпеш, кашкавал „Сера“, хайвер със зехтин, бели миди а ла Буляо Пато77, други морски дарове, паниран омар и бутилка вино, „Дао“, вече преполовено, както и чаша, доволно зацапана от мазнината.

— Е, добре се справяте!

— Правим каквото можем.

Томаш си сервира от белите миди, което бе знак за Орлов отново да се нахвърли на деликатесите. Руснакът заби лъжица в предястията и добави още запаси в чинията си.

— Първото, което смятам да направя, е да ви докладвам за извършено убийство — съобщи Томаш, преминавайки направо към въпроса.

Орлов замръзна на секундата с лъжица във въздуха — беше хайвер, от който капеше зехтин.

— Убийство? Какво убийство?

— Отидох в Сибир с една девойка на име Надежда, приятелка на Филипе, която беше моята връзка в Москва. Тя ми беше нещо като водач, разбирате ли? Но стана така, че на връщане бяхме преследвани от въоръжени мъже, които я убиха.

— Що за история е това? Били сте преследван от въоръжени мъже?

— Веднага ще ви обясня. Но нека първо да ви кажа за убийството. Момичето беше убито в гората на северния бряг на езерото Байкал и тялото й още трябва да е там.

— Ако е така, руската полиция сигурно е открила трупа.

— Не, защото всичко стана на безлюдно място сред гората и не съм уведомявал властите.

— Не сте ли? И защо?

— Защото не исках повече усложнения. Ако бях отишъл в полицията, в най-добрия случай щях да изляза от Русия след месеци. Щяха да ме обвинят в убийство и тогава щях да свърша в затвора или в някой лагер за принудителен труд.

— Да, не е изключено.

— Ето защо, като ви казвам това, бих искал да уведомя Интерпол за случилото се. Предполагам, че вие бихте могли да говорите с руската полиция, а аз съм готов да дам необходимите обяснения.

Орлов се замисли.

— Доста сложно ще е — прецени той. — Вижте какво, напишете ми всичко и аз ще го изпратя в Лион. Освен това ще се свържа неофициално с едни приятели от руската полиция, за да видя какво може да се направи.

— Благодаря ви.

— Но онова, което ми разказахте, донякъде ме притесни. Значи са ви преследвали въоръжени хора, които са убили спътницата ви?

— Да.

— Кои бяха тези типове?

— Навярно същите, които са убили американския учен в Антарктида и българина от Пловдив. Или са същите, или работят за една и съща личност или организация. Но така или иначе, това убийство е свързано с убийствата, които вие разследвате.

— Откъде знаете това, по дяволите?

— Тези типове преследваха Филипе.

— Е, и? Може да е местно уреждане на сметки. Вашият приятел има доста подозрително поведение, ако искате да знаете.

Томаш бавно си пое дъх, преценявайки откъде да започне.

— Вижте, историята е много заплетена — каза той. — Филипе е член на малка група учени, които проучвали проблема за глобалното затопляне и връзката му с изкопаемите горива. Двама от тези учени са били убити през 2002 година, както знаете. Другите двама, Филипе и онзи Къмингс, са били принудени да се укрият, за да се спасят от убийците.

— Това твърди вашият приятел — отбеляза Орлов със скептично изражение. — Какво ни доказва, че не са се укрили, за да се измъкнат от правосъдието? Ако са толкова невинни, колкото твърдят, защо още не са отишли в полицията?

— Поради една съвсем проста причина: полицията не може да ги защити.

Руснакът се изсмя саркастично.

— Що за глупост! — възкликна той. — Разбира се, че може. Ако не са се явили в полицията, то е защото съвестта им не е чиста, изобщо не се съмнявайте в това.

— Чуйте ме, не е толкова просто. Убийците са на подчинение на изключително мощна организация. А може и да не е само една организация. Може да са държави.

— Страни ли? Какво говорите?

— Така е, чуйте ме. Няма полиция на света, която може да се опълчи срещу тези интереси.

— Кой го казва?

— Аз, а също и Филипе.

— И чии са тези интереси?

— Това са интересите на най-могъщия бизнес в света.

— Наркотиците?

— Петролът.

— Интересите, свързани с петрола, стоят зад убийствата на професорите Доусън и Атанасов? — смая се Орлов. — Това звучи несериозно.

— Напротив, много е сериозно — настоя Томаш. — Откритието за връзката между глобалното затопляне и изкопаемите горива крие сериозна заплаха за съществуването на нефтената промишленост. Под въпрос са милиарди долари, оцеляването на световни компании и дори на държави. Тези интереси диктуват международната политика. Нефтената индустрия финансира президентските избори в Съединените щати — и Белият дом непрестанно брани техните стратегически интереси. Без петрол нефтопреработвателните предприятия не могат да оцелеят. Краят на петрола е край на властта на страните от Близкия изток. Какво например ще изнасят Саудитска Арабия и Кувейт, когато светът престане да иска петрол? — Историкът вдигна вежди. — Пясък? Камили? — Поклати глава. — Без петрола много страни от ОПЕК са лишени от бъдеще. И аз ви питам: как биха се отнесли тези страни и многонационални компании към онези, които застрашават тяхното бъдеще? Нима смятате, че ще наблюдават всичко безучастно? — Наклони глава, сякаш искаше да подскаже, че има и друг вариант. — Или ще направят нещо? Ще действат, за да предотвратят заплахата?

Орлов дъвчеше две фурми с бекон, но очите му се взираха в дъното на салона със замислено изражение.

— Наистина ли смятате, че зад всичко това стоят петролните интереси?

— След всичко, което видях и чух, вече не се съмнявам.

— Това обвинение е много тежко.

— Вижте какво, Орлов, не си ли давате сметка, че интересите на петрола са навсякъде? Това е огромна мрежа, която се простира от Белия дом до Близкия изток. — Сниши глас, сякаш се опасяваше, че могат да го чуят от съседните маси. — Изправени сме пред могъщи сили, мотивирани да защитят на всяка цена своя изключително печеливш бизнес. Ако се наложи да отстранят няколко човека, изправили се на пътя им, не смятам, че това ще представлява някакъв проблем за тези интереси.

Руснакът поклати глава с явен скептицизъм.

— И така да е, продължавам да мисля, че тук нещо не се връзва.

— Защо?

— Защо петролните интереси ще преследват точно тези четирима учени? Има толкова много учени, които изследват връзката между глобалното затопляне и изкопаемите горива. Защо им е да преследват точно тази група?

— Защото са направили откритие, което би сложило край на бизнеса с петрол.

Орлов смръщи вежди.

— Какво откритие?

Събеседникът му сви рамене.

— Филипе не ми обясни.

— Защо? Няма ти доверие?

— Не, не е това. Той каза, че щял да разкаже всичко, когато дойде времето.

— И кога ще стане това?

— Нямам представа.

Руснакът поглади брадичката си.

— Къде е сега вашият приятел?

— Не знам. Не знам дори дали е жив.

— Сигурно е жив.

— Надявам се. Единственото, което знам със сигурност, е, че двамата бяхме в Сибир, когато се появиха въоръжените мъже и щом тръгнахме да бягаме, трябваше да се разделим.

— Накъде пое той?

— Не знам. Филипе тръгна с един негов приятел, руснак, а аз се измъкнах с моя водач Надя, с която се запознах в Москва. По-късно, на брега на Байкал, преследвачите ни откриха и убиха Надежда. Не знам дали са хванали Филипе, нямам представа.

— Ако го бяха хванали, вече щяхме да сме го научили — предположи Орлов. — Но ако нещата стоят така, както ми казвате, залавянето му е само въпрос на време. Приятелят ви има само един шанс да се измъкне от тази бъркотия. Досещате ли се какъв е той?

— Какъв?

— Да стигнем първи до него.

— Кои ние? Аз и вие?

— Интерпол — отвърна Орлов и завъртя вилицата във въздуха. — Уговорихте ли се да се срещнете отново?

— Да, Филипе каза, че ще се свърже с мен.

— Този път може би е по-добре да дойда с вас, не мислите ли?

— Зависи от условията, които ще ми постави Филипе. И знаете ли, той е убеден, че няма полиция на света, която да го защити от хората, които го преследват.

— Може и така да е — каза Орлов. — Но Интерпол е най-голямата му надежда. Струва ми се, че е уместно да ви придружа на следващата среща.

— Не знам дали ще има следваща среща. Но както ви казах, всичко зависи от условията, които ще постави Филипе.

— Както желаете — предаде се Орлов и вдигна ръка да повика сервитьора. — Но после да не се оплаквате.

Мезетата бяха привършили и поръча печено агнешко.

Томаш използва останалата част от деня, за да довърши някои задачи, останали от преди. Когато излезе от ресторанта, той се обади от колата на доктор Говея, за да обменят впечатления за състоянието на майка му. После тръгна към факултета за заседанието на атестационната комисия, на което присъства телом, но реално не успяваше да следи работата. Притесненията го отнесоха далече оттук, очите му виждаха какво става в съвещателната зала, но мислите му витаеха около мъчителните сцени, разиграли се в тайгата край езерото Байкал. Присъства на заседанието като сомнамбул и като сомнамбул мина през „Гулбенкян“ да провери дали е пристигнала документацията на последните фрагменти от асирийския барелеф, закупен неотдавна от Аман за музея на фондацията.

Вече се беше стъмнило, когато професорът по история най-сетне се прибра в пустия апартамент. Намери всичко нахвърляно в безпорядък, както го беше оставил преди да замине за Русия, преди около две седмици. Хрумна му една дума, която красноречиво описваше онова, което виждаше пред себе си. Кочина. Мъжете, заключи той, докато унило оглеждаше хаоса, в който живееше, не са създадени да живеят сами. Както винаги му бяха натяквали жените в живота му, той си оставаше в известен смисъл дете, което имаше нужда от майка, мъж в очакване на някой, който да прояви търпение и да подреди живота му. Всъщност апартаментът му беше вярно огледало на онова, в което се беше превърнало съществуването му — безкрайно препускане от едно място на друго, обвързан от постоянни ангажименти и копнеещ за спасителна свобода. Може би не му бе писано да стои затворен между четири стени, помисли Томаш, а да се носи над необятните степи и гори, като въплъщение на шаманския дух на вятъра.

Изяде пицата, която си беше купил от заведението за бързо хранене на път за вкъщи, и с още мазни пръсти отиде в кабинета и включи компютъра. Пощенската му кутия беше задръстена от стотиците имейли, които се бяха натрупали през времето, докато го нямаше. Повечето послания носеха вируси или бяха някакъв вид реклама: някои бяха с видео, изпращани от приятели в мрежата, но тъкмо те най-вече претоварваха паметта. Разбира се, тях изтри най-напред. Останаха само няколко отделни писма, които се оказаха истински, едни от факултета, други от „Гулбенкян“, две от центъра „Гети“, едно от музея в Багдад, три от Еврейския университет в Йерусалим.

И едно от osetimoselo.

Сърцето му подскочи, когато откри това послание. Веднага разбра, че Филипе е жив. Врътна мишката и щракна върху реда, за да отвори имейла. Писмото наистина беше подписано от Филипе, горе имаше надпис строго поверително, а долу — дата и час, две стойности в градуси, които сигурно бяха географски координати, и още една дума, чийто истински смисъл му убягваше в момента.

Centrepoint78.