Седмият печат

XXI

Надежда седеше на широката дървена пейка между две юрти, подпряла крака на широко пънче, загърната в дебело и меко кожено палто. Юртите приличаха на хлебчета, подредени едно до друго, с градински пейки помежду им. Отзад имаше гъста редица дървета, отбелязващи началото на гората, сякаш палатките бяха опрели гръб в стена от стволове и храсти. Рускинята беше оставила на земята до пейката една газена лампа, чиято треперлива светлина чертаеше призрачни сенки, танцуващи в нощта наоколо.

— Е, как си? — поздрави Филипе, когато стигна до палатката с Томаш, който вървеше подире му. — Къде ходи?

— Насам-натам.

— Не ми казвай, че си се срещала с Камагън.

Рускинята цъкна сърдито с език.

— Моля те, не ме ядосвай.

Филипе се засмя и обърна глава назад.

— Надя има специален приятел тук. Един стар шаман, който й пълни главата с глупости.

— Не са глупости, Филка — възнегодува тя. — Той наистина притежава свръхестествена сила.

— Каква ти свръхестествена сила? Старецът си е шарлатанин.

— Той разговаря с духове.

Геологът прихна.

— Май по-скоро разговаря с духовните питиета.

— Ето, пак започваш.

Томаш се настани на дънера, в краката на Надежда.

— Каква е тази история с шамана?

— Мошеник, който баламосва хората — каза Филипе. — Убедил е Надя, че е вълшебник.

Надежда обърна нагоре очи с досада.

— Томик, не му обръщай внимание. Филка не знае какво говори.

— Аз ли не знам?

— Не, не знаеш.

— А какво според теб прави старият?

— Камагън има мистична сила — защити се рускинята. — Трябва да го признаеш.

— Въпросната сила не е мистична — каза Филипе с иронична усмивка, — а митична.

Томаш се размърда на пънчето в краката на Надежда.

— Надя, обясни ми това.

Тя направи широк жест с ръка, обхващайки нощта, която се спускаше над юртите.

— Когато пристигнахме тук, ти казах, че този остров е вълшебен, помниш ли?

— Да.

— Олхон е едно от главните шамански средища в света. Запознах се с Камагън, докато бродих из Сибир, за да правя онези метеорологични измервания за Филка. Дойдох тук, защото чух да говорят, че температурата в Олхон е по-висока от останалата част на района, и тогава ме запознаха с Камагън. Открих впоследствие, че той е един от най-важните шамани в света.

— Но какво толкова прави?

— Лекува хората.

— От какво?

— Ами, знам ли, от каквото страдат.

— Нещо като племенен шаман?

— Донякъде — каза тя, неособено доволна от определението. — Шаманът използва мистичната си сила, за да пътува из други измерения и да общува с духовете. Така постига равновесие между световете, физическия и духовния.

— Той е обладан от духове?

— Не, не. Камагън управлява духовете.

— И кои са те?

— Душите на мъртвите, демоните и природните духове.

Томаш се намръщи.

— Това намирисва на фантасмагории.

— Приемам, че може да изглежда малко измислено, така е — призна тя. — Но истината е, че има ефект.

— Откъде знаеш, че има ефект?

— Знам, защото видях.

— Какво си видяла?

— Видях как Камагън лекува хора, докато е в транс.

Историкът се намръщи недоверчиво.

— Да не е било внушение?

— Може би. Но че бяха излекувани, това е факт.

Филипе нетърпеливо се разшава. Беше слушал вече за това и не желаеше да поддържа разговора. Протегна и сви пръстите на ръцете си, за да стопли скованите от студа стави, и кимна към примамливия уют на юртите.

— Какво ще кажете да изпием по чаша чай?

Ключът щракна, но палатката остана тъмна, осветена единствено от газената лампа в ръката на Надежда.

— По дяволите! — изруга Филипе. — Генераторът сигурно не работи. Колко неприятно!

— Селището с генератор ли се осветява? — учуди се Томаш.

— Не само селището — поясни приятелят му. — А целият остров.

— Какво? Няма ли електрическа мрежа на острова?

— Не. Всичко се задвижва от генератор.

Томаш се изсмя.

— Къде попаднах само.

— Олхон е природата в естественото й състояние, Казанова. Всичко тук е красиво, но и диво. По времето на Съветския съюз островът е бил част от системата на ГУЛАГ73. Много хора са били депортирани, най-вече литовци, и мнозина от тях намерили смъртта си тук.

— Толкова ли са сурови условията?

— Не, климатът в Олхон дори е умерен в сравнение с останалата част на Сибир. Проблемът е, че не съществуват никакви инфраструктури. Няма телефонни връзки, нито електрическа мрежа.

— А мобилни телефони?

— Не улавят сигнал в тази зона.

— Сериозно? В такъв случай какво ще правя, ако ми се наложи да се свържа с външния свят?

— Има два сателитни телефона. Един тук, в селището, другият в пансиона на Беншаров в Хужир. Ако ти потрябва, кажи. Струва сто рубли минутата.

Палатката беше осветена от газовата лампа на Надежда. Нищо не работеше, с изключение на стария цилиндричен самовар на въглища от времето на Сталин, от чийто чучур си наляха гореща вода за чая. Седнаха на двете легла в юртата с димящите чаши в ръце и отпиха пареща глътка, която ги стопли отвътре.

— Преди малко каза нещо, което ме обърка — отбеляза Томаш на португалски, връщайки се на разговора от бара. — Спомена, че сте направили някакво откритие, което поставя под въпрос бъдещето на нефтодобивната промишленост.

— Да.

— Що за откритие е това?

Филипе впери очи в парата, която се виеше над чашата, и леко подухна чая, за да го изстуди.

— Не мога да ти кажа — прошепна той.

— Защо?

— Поради различни причини. И една от тях е, че ако ти кажа, твоят живот също ще бъде изложен на опасност.

— Не се грижи за живота ми. Аз представлявам Интерпол.

Геологът се разсмя.

— Много ще ти бъде от полза.

Томаш преглътна сарказма.

— Не смяташ ли, че е важно да разкажеш за това?

— Смятам — съгласи се. — Когато му дойде времето.

— И кога ще дойде това време?

Лицето на Филипе доби загадъчно изражение.

— Скоро.

Надежда, сърдита от това, че си говореха на португалски, прекъсна разговора, като изстреля няколко гневни думи на руски, които накараха Филипе да се усмихне. Геологът отговори на руски и после се обърна към Томаш.

— Надя се чувства изключена от разговора — поясни. — Понеже не говориш руски, а тя не разбира португалски, най-добре е да продължим на английски.

— По-добре е — настоя момичето.

— Признавам, че съм смаян от руския ти — отбеляза Томаш. — Откъде го научи?

— Тук, в Русия, разбира се.

— От колко време живееш тук?

— Живял съм тук преди много време.

— Живял си?

— Да. Не си ли спомняш, че родителите ми бяха в Комунистическата партия?

— Как да не си спомням! — усмихна се Томаш. — Бяха скандален случай в Кащело Бранко. Гласуваха за кандидати със странни имена, като Отавио Пато74 и други подобни.

— Заради родителите ми, когато завърших гимназия, ми дадоха стипендия и заминах за Ленинград да уча геология. Беше по времето на Съветския съюз, разбира се.

— Ленинград ли? Санкт Петербург, искаш да кажеш.

— По онова време градът се наричаше Ленинград.

— И какво? Хареса ли ти?

— Градът е невероятно красив — каза той. — Но както може би се досещаш, само след две седмици бях върл антикомунист.

— И веднага си тръгна.

— Не. Останах четири години.

— Четири години?

Филипе сви рамене.

— Рускините ме накараха да остана — каза с неопределено изражение, което се колебаеше между безпомощност и примирение. — Страната ми се струваше ужасна, хората неприятни, комунистическата система не работеше, през зимата беше невероятен студ, но въпреки това не можех да си тръгна. — Въздъхна. — Момичетата тук бяха моята слабост, нищо не можех да направя.

— Какво толкова специално има в тях?

Приятелят му погледна към Надежда, сякаш тя бе доказателство.

— Нима не виждаш?

Размениха притеснени погледи, когато дойде време да си лягат. В юртата имаше само две легла, а те бяха трима. Томаш предположи отначало, че Филипе ще ги настани в отделна палатка, но когато решиха да си лягат, разбра, че всички остават в палатката на приятеля му.

В последвалата суматоха най-различни мисли минаха през главата на Томаш. Първо, почти инстинктивно помисли, че двамата с Надежда щяха да спят в едното легло, а Филипе на другото. Струваше му се естествено решение, като имаше предвид връзката си с рускинята от последните дни. Но малко след това премисли. Не е редно да спи с момичето в палатката на приятеля си. Може би най-доброто и кавалерско разрешение щеше да бъде те двамата да спят на едно легло, а тя на другото. Нещо като полово разделение.

Тъкмо щеше да направи доблестното предложение, когато видя Филипе да придърпва Надежда за ръката.

— Днес, мила моя, ще спиш с мен — каза той.

Томаш не можеше да повярва. Дали беше чул добре? Но онова, което последва, разсея всичките му съмнения. Надежда, за негова почуда, не се възпротиви на поканата, по-скоро се разсмя и се остави да я отведат, притисната в сладострастната прегръдка на Филипе. Двамата се свлякоха в едно от леглата и със смях се мушнаха под чаршафите и одеялата.

Историкът се съблече като омагьосан. Беше потресен от лекомислието и наглостта, с които Надежда го бе сменила с друг. Облече пижамата и легна в леглото. Беше се привързал към нея, бе свикнал с близостта й, да я има като своя, но тази илюзия бе разбита като огледало. Действителността вече не бе съвършената цялост, каквато я виждаше преди, а разпиляна мозайка, каквато всъщност е била.

Изгаси лампата и юртата потъна в пълен мрак. Но не и тишина. Кискането на Надежда и хиленето на Филипе преминаха в нещо друго — сега тя стенеше, а той пръхтеше и дишаше тежко. Дюшекът се тресеше, скърцаше и скриптеше, полюшвайки се като кораб в разбушувани води. Томаш притвори очи, зави се презглава с одеялото, сякаш можеше да се отърве от този кошмар. За миг му се стори, че е по-добре, но любопитството му го предаде и докато се съсредоточаваше, улови звуците от бурния вихър, който раздрусваше леглото до него.

„Курва — каза си той. — А аз съм обикновен глупак. Само аз мога да се привържа сантиментално към една курва.“

Стенанията и пъшканията се усилиха и изригнаха в апотеоз от диви викове и мучене, за да притихнат почти веднага, като внезапно стихнала буря.

След кратко гукане, кротко и звънливо, в юртата най-сетне настъпи тишина и Томаш, мъчейки се да не мисли за станалото, освободи съзнанието си и леко се остави да го понесе сънят.

Странен шум посред съня задейства отново съзнанието му. Тънеше в незнайни дълбоки води, когато някаква сила го издърпа рязко на повърхността. Беше сънувал майка си; чу как се сгромолясва по стълбите, сбъдвайки заканата, която му бе отправила в дома. Дали не беше предупреждение? Дали не се случваше нещо с майка му? И дали наистина беше сънувал? Още сънен, но обхванат от внезапна тревога, той реши да провери — само така можеше да си възвърне спокойствието и душевния мир.

Отново чу шум.

Усети движение навън. Вече знаеше, че това не беше сън, майка му не се беше хвърлила от стълбището. Някой се приближаваше, чуваше стъпките, задъханото дишане.

Надигна се в леглото, напълно разбуден, опря лакти на дюшека и се опита да се взре в тъмнината.

— Филка! — подвикна настоятелно някакъв мъж от вратата на юртата. — Филка!

— Что? — Беше съненият глас на Филипе. — Кто ето?

— Ето я, Борка.

— Что такое, Борка?

— Там тебя ребята ищут, и некие стволы.

Филипе скочи от леглото и сърцето на Томаш трепна. Не разбираше какво говорят, но усещаше, че става нещо.

— Какво има?

— Обличай се! — заповяда Филипе. — Веднага!

— Какво става?

— Търсят ни въоръжени мъже.