Седмият печат

XXXVI

Като стадо, пазено от зли вълкодави, тримата пленници бяха съпроводени до джиповете. Томаш и Къмингс заеха задната седалка в едната от колите на руснаците, Игор застана на волана, а Орлов намести масивното си тяло до него. Стиснал оръжието, той веднага се извърна назад, без да изпуска от очи заловените. Филипе бе отведен във втория джип заедно с другите двама руснаци.

— Къде отиваме? — попита Орлов.

Англичанинът махна към скалите със заоблени била, които се издигаха като червеникави мехури на хоризонта.

— Към Олга — каза Къмингс. — Онези скални образувания в далечината.

Игор огледа целта и се озърна наоколо, за да избере най-краткия път дотам.

— Как се отива? През пустинята ли?

— Не, по-добре да тръгнем по шосе номер четири и преди Улуру да свием вдясно по черния път.

Джиповете потеглиха с рев из пурпурните пясъци на австралийската пустиня, вдигайки вихрушка от прах по пътя, по който бяха дошли, устремени към асфалтираното шосе, което свързваше летището и Юлара. Беше адска горещина, но Томаш почти не я усещаше. Беше прекалено притеснен от онова, което предстоеше да се случи, за да обръща внимание на такива дреболии.

— Какво смятате да ни покажете в крайна сметка? — поиска да узнае Орлов, разпитвайки Къмингс.

— Сега… хм… ще видите.

— Не — настоя руснакът неотстъпчиво. — Искам да знам.

Къмингс и Томаш размениха тревожни погледи. Колкото по-бързо руснаците узнаеха каквото им трябваше, толкова по-бързо щеше да дойде техният край. Всъщност историкът не хранеше големи илюзии, че може да оцелее в техни ръце. Беше видял как екзекутираха Надежда и знаеше, че за тези мъже човешкият живот не струваше повече от този на мравката. Съзнаваше, че той и другите двама пленници бяха просто насекоми в очите на пазачите си, нищожни буболечки, дръзнали да застанат на пътя на могъщи интереси, и сега, оставени на произвола, щяха да свършат нейде из тази безкрайна пустош. И все пак, макар да осъзнаваше всичко това и да разбираше, че съдбата им е предначертана и нищо не може да промени, Томаш се беше вкопчил в надеждата за живот, в упованието, че може да избяга и да се спаси. Дори да спечелеха само някакви си десетина минути, за него това бяха цели десет минути живот и си струваше човек да се бори за тях.

— Какво става? — държеше на своето Орлов, впил очи в англичанина. — Да не онемя? — Завъртя оръжието така, че да освободи малко място на седалката, затисната под разплутото му туловище и опря дулото в челото на Томаш. — Ако не започнеш веднага да пееш, португалският професор ще го отнесе на секундата. — Подсмихна се ехидно. — Уверявам те, зрелището никак няма да ти хареса. Ще видиш колко е досадно да чистиш мозък от седалките.

Пот обля Томаш. През главата му трескаво запрелитаха мисли. Какъв ли щеше да е краят му? Дали ще го боли? Или просто ще престане да съществува — в единия миг го има, в другия го няма. Сега вижда дулото на автомата, насочен към челото му, а после ще настъпи вечна тъмнина, голямото Нищо.

— Моля ви — каза Къмингс. — Няма нужда от това. Всички сме… хм… разумни хора, нали така?

— Тогава ми докажете, че сте разумен, и ми разкажете останалата част от историята — изръмжа Орлов, почуквайки с пръст по ръчния си часовник. — Имаме запазен полет за следобед и искам да приключа с този въпрос. Не искам да си изпусна самолета и да остана още един ден на това загубено място.

— Сега ще ви разкажа. Няма да ви бавя… хм… бъдете спокоен.

Руснакът смъкна оръжието и впери поглед в професора от Оксфорд, очаквайки продължението на историята. Сега, когато вече не усещаше дулото, залепено за челото му, Томаш беше почти готов да колабира от преживяното напрежение: сърцето му биеше лудо, усещаше тялото си омекнало, а коленете и ръцете му трепереха неистово.

— Е? — обърна се Орлов, пръхтейки от нетърпение. — Имайте предвид, че не разполагам с цял ден.

Джиповете излязоха от черния път през пустинята и поеха по шосе №4. Веднага след Юлара свиха по посока на скалния масив Улуру.

— Говорехме за водорода, нали? — подхвана наново Къмингс, опитвайки се да подреди мислите си при тези обстоятелства. — Въглеродният атом в изкопаемите горива е отговорен за затоплянето на планетата, а… хм… енергията се съдържа във водорода. Ако отстраним въглерода и останем само с водорода, ще решим проблема със затоплянето на планетата и зависимостта си от изкопаемите горива. От теоретична гледна точка няма нищо по-просто.

— Проблемът е да се намери водород в чисто състояние — отбеляза руснакът.

— Да, водородът е най-често срещаният атом във вселената, но… хм… трудно се намира в чисто състояние.

— Тогава как ще постъпите?

Къмингс прокара тънките си пръсти през побелялата брада, сякаш онова, което се канеше да каже, беше най-очевидното откритие в историята на човечеството.

— Използвам… хм… водата.

— Защо?

— Водата е съединение, което се намира в изобилие на нашата планета, нали? Защо да не я използваме… хм… като гориво?

— Но как ще го направите?

Англичанинът въздъхна, едва сдържайки раздразнението си. Не беше лесно да обяснява работата си пред невеж глупак, който иска да го убие.

— Вижте — каза той. — Със сигурност знаете… хм… химичната формула на водата, нали?

— H²O — отвърна руснакът. — Това е елементарно.

— А Н откъде идва?

— Това е знакът на водорода.

— Следователно водата съдържа… хм… водород, така ли е?

— Да.

— Значи ето оттук ще си взема… хм… енергия. От водорода във водата.

— Но как ще го направите? — попита отново Орлов.

— Нали знаете какво е електролиза?

Руснакът се замисли.

— Учил съм го в училище. Беше някакъв химичен процес, нали?

— Електролизата е процес на разграждане на някакво вещество под действието на… хм… електрически ток. Посредством този процес можем да разградим водата на съставящите я елементи — кислород и водород. За целта поставяме чиста вода в един съд и… хм… включваме електрически ток. Под въздействието на електрическата енергия водородните атоми се отделят от тези на кислорода и се свързват с останалите водородни атоми. Изразходваната електрическа енергия в този процес… хм… се натрупва във водорода.

— Това не е нещо ново, нали?

— Не, познато е от отдавна. Първата електролиза… хм… е осъществена през 1800 година.

— Тогава какво искате да кажете?

Къмингс се наведе напред, сякаш се готвеше да сподели някаква тайна.

— А ако… хм… обърнем процеса? Какво ще се случи?

— Да обърнем процеса ли? Какво искате да кажете с това?

— Ако вместо да разграждаме водата на двата съставни елемента, водород и кислород, защо не ги… хм… свържем? — Повдигна вежди. — Какво смятате, че ще стане?

Орлов се замисли над идеята.

— Ами… предполагам, че ако се свържат водород и кислород, пак ще се получи вода, нали?

— Разбира се.

— Тогава? Каква е ползата от това?

Къмингс се облегна на седалката.

— Вече говорихме за това, че при свързването на водорода с кислорода отново… хм… се освобождава енергия, нали?

— Да.

— Значи ето тази е… хм… ползата.

Джиповете се приближиха до табела, на която пишеше Kata Tjuta/The Olgas, недалеч от огромния и величествен скален монолит Улуру, и намалиха скорост. Томаш, който бе мълчал през целия път дотук, взирайки се напред с надеждата да зърне някоя полицейска или военна кола, усети как сърцето му се свива и надеждата го напуска. Отдясно тръгваше тесен черен път и точно натам се спуснаха двете коли, изоставяйки шосето и поемайки по последната отсечка на пътуването им през пустинята.

Орлов проследи маневрата, но веднага след като джипът заподскача по неравния път, се върна отново на темата, която обсебваше вниманието му.

— Следователно, ако добре съм разбрал, искате да извлечете излишната енергия, съдържаща се във водорода. Така ли е?

— Разбира се.

— И как ще го направите?

Къмингс вдигна пръст, за да покаже колко уместен е въпросът.

— Ето това е големият въпрос! — възкликна той и вдигна ръце, сякаш държеше невидим правоъгълен предмет. — Решението е да се намери кутия… хм… разделена на две части. Поставяме кислород от едната страна и водород от другата. Поставяме и специален метал, наречен катализатор, от страната на водорода, за да предизвикаме химична реакция… хм… която да накара водородните атоми да се освободят. Проблемът е, че оставени на воля, тези атоми стават много нестабилни и бързо се свързват с други елементи. — Промени тона и добави: — Не забравяйте, че мразят самотата. Но след като водородните атоми се стремят към съединяване с други атоми, кои са… хм… свободните партньори?

— Кислородът?

Англичанинът се усмихна.

— Кислородът от другата страна на кутията — потвърди той. — Когато катализаторът предизвика химична реакция, която пуска водородните атоми на воля, тези атоми… хм… ще се спуснат по посока на кислорода. — Приближи левия си показалец до десния, представяйки приближаването на двата елемента. — Ние всъщност ще отворим коридор, който да даде възможност за тази среща, като поставим електролит… хм… между двете части на кутията. Електролитът пропуска водородния протон, но, забележете, препречва пътя на електрона. Това е проблем, защото електронът изпада в отчаяние от изолацията и се стреми на всяка цена да се съедини с протона. И понеже сме добри хора… хм… и ни е мъчно за горкия самотен електрон, намираме начин да му помогнем да осъществи тази романтична среща.

— И как го постигате?

— Отваряме втори коридор, като опъваме метална жица между двете страни на кутията. — Потърси руснака с очи. — Дотук ясно ли е… хм… всичко?

— Да — каза Орлов. — Протонът на водородния атом минава през електролита, а електронът ще трябва да мине през металната жица.

— Right ho! — възкликна Къмингс, доволен, че дори един гангстер може да разбере обяснението му. — И точно тук се крие… хм… ключът. Движението на свободния електрон поражда енергия, която бихме могли да използваме за каквото пожелаем. За осветление или… хм… да задвижим двигателите на автомобилите. — Махна неопределено. — Както намерим за добре. — Показа другата страна на въображаемата кутия. — Пристигнал от другата страна, електронът се свързва с протона и възстановеният водороден атом… хм… може вече да се съедини с кислорода и да образува вода.

Орлов дълго потрива брадичката си, докато асимилираше резултатите от процеса.

— Това ли е Седмият печат?

Англичанинът поклати глава.

— Схематично представен, да. Седмият печат е проект за разработка на генератор, за чието функциониране е потребна субстанция, която се намира… хм… в много по-голямо изобилие от петрола и не използва въглерод, който замърсява атмосферата. Нашите усилия бяха насочени към разрешаването на специфични технически въпроси, включително сложните проблеми за концентрацията и складирането на водорода, за да може да се превърне в печеливша алтернатива на изкопаемите горива. Водородът е познат като енергийна алтернатива. Ние просто преодоляхме последните препятствия.

— Минахте ли през тестовете?

— Само с това… хм… съм се занимавал напоследък.

Орлов махна към пустинята наоколо.

— Затова ли дойдохте тук?

— Ами… не. Можех прекрасно да направя това в Оксфорд, където, откровено казано, ми се струва доста по-приятно. Но едни… хм… nasty chaps97 решиха, че това проучване е неудобно и…

— Да, знам — сряза го Орлов нетърпеливо. — Изпитвали ли сте тази система с автомобил?

— Разбира се.

— И какъв беше резултатът?

— С четири литра бензин… хм… един автомобил изминава средно петдесет километра, нали? Но при тестовете, извършени тук, в пустинята, автомобилът, задвижван с този вид акумулатор, успя да измине повече от сто километра… хм… само с литър водород.

— Сериозно?

— Ефикасността почти се утрои — каза. — Освен това водородните акумулатори са безшумни, нямат вибрации и… хм… изпускат само водни пари. — Вдигна показалец. — Важно е да припомним, че не се отделя въглероден диоксид, тъй като в процеса… хм… не участва въглерод.

Руснакът присви очи.

— Къде извършихте изпитанията?

Къмингс показа напред. В края на черния път, който се виеше из австралийската пустиня, ги очакваше странният скален масив със заоблени форми. Приличаше на фантастично уголемена композиция от камъни, събирани по плажа, невероятна скулптура, изваяна от природата.

— Ето там — каза ученият. — При Олга. Там бяха направени изпитанията и там се съхранява оборудването. — Размърда се на седалката. — Но… хм… защо всъщност искате да го видите?

Орлов оголи зъби в злостно подобие на усмивка.

— За да унищожа всичко.