Седмият печат

XVI

Томаш се беше зачел в сборник с поеми от Фернандо Песоа, който предвидливо беше взел със себе си, когато от високоговорителите на Транссибирския експрес се разнесе съобщение, както обикновено при приближаването на някоя гара. Веднага след това Надежда се надигна и понечи да извади куфара от шкафа.

— Пристигнахме — съобщи тя.

Португалецът я изгледа объркан, защото не предполагаше, че е настъпил моментът да слизат. Вярно, от три дни бяха затворени, но все пак имаше чувството, че краят на пътуването е настъпил неочаквано.

— Какво? — измърмори той. — Пристигнахме ли? Къде?

— Където трябва, Томик — усмихна се рускинята. — Хайде, поеми куфара и се размърдай.

Томаш надникна през прозореца и в тъмнината видя река, която течеше покрай железопътната линия, буйно движеща се течна тъма, черна като суров нефт; светлините от отсрещния бряг се отразяваха в блещукащото тъмно огледало като поклащащи се видения, танцуващи под нервния ритъм на вълните. Беше третата нощ от началото на пътуването. Композицията започна да забавя ход, светлинките от другия бряг ставаха все повече и повече, докато стана ясно, че са излезли от тайгата и прекосяват населено място, наподобяващо град.

— Къде сме?

— Това е Ангара.

— Ангара ли? Това място се казва Ангара?

Надежда се разсмя.

— Не, глупчо. Реката се казва Ангара.

— А градът?

— Иркутск.

Транссибирският експрес спря и двамата внимателно слязоха по стъпалата. Гарата беше пълна с хора — пътници, които слизаха от влака, и близките им, които ги посрещаха, продавачи в очакване на клиенти и железопътни работници, сновящи напред-назад. Глъчка привлече вниманието към група хора. Сред тях се открояваше камуфлажната униформа на войник, посрещнат с вълнение от семейството.

— Сигурно се прибира от Чечения, горкият — отбеляза Надежда.

Докато минаваше по перона, Томаш, силно впечатлен, не можеше да се начуди на внушителната оживена гара — хубава сграда в жълто и зелено, с класически линии и железни куполи в стил ар нуво. Спътничката му се запъти право към гишето за информация и се върна оттам с разписание.

— Ще трябва да хванем автобус — съобщи тя, размахвайки листа.

— Не сме ли приключили?

— Не, Томик. Още малко остава.

Томаш изглеждаше смазан от новината.

— Мамка му! — възкликна той.

Надежда не обърна внимание на протестите му и се съсредоточи в разписанието, което получи на гишето.

— Има автобус, който тръгва от гарата в девет сутринта — установи тя. — Но ако отидем на автогарата, можем да хванем друг, в по-ранен час, някъде около осем часа. Какво предпочиташ?

— Предпочитам да си почивам — измърмори той недоволно, разтривайки кръста си. — Целият съм схванат от това пътуване, не издържам повече. Три дни във влака е натоварване като за вол.

Беше вече хладно, когато излязоха на улицата, и минаваше десет и половина вечерта. Надежда извика такси и след две минути преминаха моста над Ангара и поеха из стария град. Макар че нощното осветление разкриваше забележителностите на големия сибирски град, Томаш не обръщаше внимание на гледката. Чувстваше се прекалено изморен, за да се радва на каквото и да било, беше равнодушен към новото и искаше само да се строполи върху някое легло.

Прекараха остатъка от нощта в малък хотел близо до стадиона. Мълчаливо хапнаха борш и запечени голубцы67 и заспаха веднага щом си легнаха, топлейки се един в друг.

Утрото беше прекрасно.

След закуската — мляко и хачапури68 — извикаха такси и се отправиха към града. Възстановил се донякъде от тридневното пътуване с влака, Томаш не можеше да откъсне очи от гледката зад стъклото на колата.

Иркутск беше различен от онова, което очакваше. Възхити се на архитектурната елегантност на сградите, чиито фини линии придаваха космополитно излъчване на града. Човек не би казал, че се намират сред Азия, на две крачки от Монголия. Архитектурата имаше европейските черти от XIX век — елегантна и класическа, с вмъкнати тук-там кокетни дървени къщи, както и някоя недодялана сграда от съветската ера, която влизаше в дисонанс с общата хармонична композиция.

— Хубаво е тук — констатира Томаш, без да откъсва очи от улиците.

— Наистина — съгласи се Надежда. — Иркутск е аристократичен град, наричат го Сибирския Париж.

— Какво буржоазно наименование — каза той. — Но парижката епоха трябва да е приключила веднага след като комунистите са дошли на власт.

— Лъжеш се. Монархистите са се задържали тук дълго. Комунистите успели да влязат в града едва през 1920 година.

Таксито премина през стария град, най-напред по улица „Карл Маркс“, после сви по „Октябрьской революции“ и ги остави на автогарата. Надежда поиска седемстотин рубли от Томаш и отиде да купи билети. След малко излезе с две правоъгълни картончета в ръка.

— Потърси автобуса, който заминава за Хужир — помоли тя.

Томаш заоглежда табелките по предните стъкла и повдигна рамене.

— Извинявай, Надя, нищо не разбирам — каза той, чувствайки се напълно излишен и безполезен. — Всичко е написано на кирилица.

— Блин! — изруга рускинята, вперила поглед в някаква табела. — Защо не се научите да четете като всички?

Настаниха се на последните седалки на автобуса, чийто двигател вече работеше. Всички места бяха заети. Пътниците бяха с азиатски черти, скромни хора, буряти69, които мъкнеха кашони с пилета и найлонови пликове, пълни с покупки.

Минути по-късно поеха из градската мрежа, докато постепенно напуснаха крайните квартали. Навлязоха в тайгата по шосето, което вървеше успоредно на планината Приморский хребет. Преходът му се стори монотонен и унесен от ленивото поклащане на рейса, Томаш усети как клепачите му натежават и главата му започва да клюма. Някое и друго подрусване го пробуждаше от време на време, Томаш се изправяше рязко и правеше опит да се усмихне на спътничката си, но почти веднага се отпускаше отново, обзет от тежка и неустоима сънливост, докато сънят не го пребори съвсем и дори и най-силното друсване престана да му пречи.

Внезапното усещане, че нещо се е случило, го извади от летаргията. Вдигна глава и още сънен, без да обръща внимание на болките във врата от неудобната позиция, в която беше заспал, се опита да разбере какво става.

Автобусът беше спрял. Моторът беше изключен и пътниците тежко се надигаха от местата си, грабвайки торби и кашони, протягаха се, за да раздвижат схванатите си тела, прихвайки в спонтанен накъсан смях, както подложеният на мъчения с облекчение вижда края им. Погледна встрани и видя Надежда изправена, сякаш се готвеше да слиза.

— Пристигнахме ли?

— Още не, Томик.

Португалецът се огледа наоколо, без да разбира. Пътниците продължаваха да се подготвят за слизане, някои бяха наизскочили навън, автобусът беше паркирал окончателно.

— Какво става?

— Намираме се в Сахюрта — каза тя и му махна с ръка да слиза. — Сега ще хванем ferry70.

— За бога, и ferry ли ще хващаме? — Отчаяние се изписа по лицето му. — Това проклето пътуване няма ли да свърши някога?

Надежда посочи напред. Отвъд зелената морава на парка, където беше спрял автобусът, се виждаше малък кей и водна шир, блестяща на слънцето, със слънчеви отблясъци, пробягващи игриво по живото огледало.

— Трябва да преминем оттатък.

Излязоха на улицата и рускинята поведе Томаш по стръмен и неравен път, който ги изведе на скалист бряг с високи зъбери. Гледката отгоре беше прекрасна: водната повърхност блестеше пред тях, оградена отляво от скали, тясна ивица земя отпред и тънката черта на хоризонта отдясно, отвъд която се простираше водната шир.

— Кое е това море? — учуди се португалецът.

— Това е Байкал.

— Какво?

— Байкал — повтори тя. — Най-голямото езеро на света. Съдържа около една пета от питейната вода на планетата.

Томаш впери невярващи очи в кристалносините кротки води, едва-едва полюшвани от леко вълнение.

— Не може да бъде. Една пета от питейната вода на планетата?

— Невероятно, нали? Байкал е по-голям от твоята страна.

— Сериозно?

— Наричат го перлата на Сибир, заради красотата му. Макар че във факултета е по-известно като Сибирската кухня.

— Перла и кухня, каква е връзката? — усмихна се Томаш. — Защо сте му дали това ужасно име?

— Само във факултета го наричаме така — поясни тя. — Всъщност много обстойно изучаваме това езеро в моята специалност заради влиянието му върху целия климат в района. Точно тук се подготвя времето в Сибир, оттук идва и прозвището му. Факт е, че метеорологичните системи в Азия танцуват в ритъм с онова, което става в Байкал.

Томаш се полюбува на синьото огледало сред кафеникавозелените степи, отразяващо небето и бухналите бели облаци. Водата беше прозрачна, толкова бистра, че се виждаха рибните пасажи под повърхността. Томаш наблюдава като хипнотизиран рибите, които се стрелкаха ту в една, ту в друга посока, всяка за себе си и същевременно всички като едно цяло.

— Каква чистота — отбеляза той, вдишвайки свежия въздух, ухаещ на ароматни треви. — Добре че има такива места в света, незасегнати от замърсяването.

Рускинята се прокашля.

— Не е точно така — поправи го тя. — Има целулозна фабрика в Байкалск, на южния край на езерото, която от четири десетилетия изхвърля промишлени отпадъци в тези води.

— Не може да бъде.

— И това не е всичко. Другият фактор е река Селенга, една от най-дългите реки в света, която се влива в езерото от южната му страна, влачейки органични и неорганични отпадъци от мините в Бурятия и пасбищата на Монголия. Мръсотията е неописуема. А върхът на всичко това е, че са открили петрол в Байкал и искат да изграждат нефтопровод.

— Но водата е толкова бистра…

— Байкал е огромно езеро — обясни тя. — И за късмет замърсяването се ограничава до специфични зони, като делтата на Селенга и южния бряг. Но ако не внимаваме, някой ден всичко това ще изчезне.

Томаш въздъхна и остана загледан в езерото. Погледът му премина целия хоризонт, започвайки от малката лагуна отляво, където се виждаха ниските покриви на рибарското селище Сахюрта, спря се на кея долу, където циментова рампа потъваше във водата като незавършен мост.

— Фериботът май никакъв го няма.

— Всеки момент ще дойде, спокойно.

— И къде отиваме все пак?

Рускинята посочи към ивицата земя отсреща.

— На онзи остров.

Островът се издигаше наблизо, отделен от тесен провлак от континента и кафеникавата земя на степите.

— Как се казва?

— Това е вълшебен остров.

Португалецът смръщи вежди.

— В какъв смисъл?

— Това е шамански остров, място за медитация, където материалният свят общува с духовния.

— Шегуваш се…

— Сериозно. Това е свято и тайнствено място, земя на легенди и приказки, домът на байкалските духове. Мистиците казват, че тук се намира единият от общо петте полюса на шаманска енергия.

— Виж ти! — Взря се по-внимателно в острова, изгаряйки от любопитство, запленен и скептичен в същото време, сякаш очакваше мистерията да изплува иззад мъглявината и от тъмата да се роди светлина. — Как се казва?

— Олхон.

Когато фериботът се появи, изненада и двамата, които бяха поседнали кротко в една юрта край езерото, пиеха ментов чай и похапваха пирожки. Допиха си чая, платиха и се запътиха към автобуса, където заприиждаха и останалите пътници. Паркингът се огласи от подвиквания и нареждания, звуците на мотори, клаксони и тръшнати врати, сякаш всички автобуси, камиони и коли се канеха да потеглят.

Фериботът направи маневра, докато заеме позиция, и веднага щом се долепи до пристана, отвори голямата врата и като изгладнял звяр със зейнало гърло всмука подредените пред него автомобили. Пространството не беше кой знае колко голямо: побраха се само два автобуса един до друг и шепа коли и на пътниците дори им се наложи да избутат един от автобусите по рампата. Цялата тази операция отне повече време, отколкото самото пътуване, което продължи около петнадесетина минути.

Най-напред минаха покрай ветровития нос Кобыля голова, чиито скали напомняха каменен кон, пиещ вода от езерото. Бурятката, която стоеше до тях на кърмата с развети черни прави коси, отбеляза с гордост, че Чингис хан и неговите воини буряти някога са утолявали тук жаждата си.

— Казват дори, че великият завоевател на вселената е погребан тук — поясни жената.

— Кой?

— Великият завоевател на вселената — Чингис хан.

Минаха покрай малкия залив Кул и хвърлиха котва насред степта, където големият кораб изплю товара си на колела.

Пристигнаха в Олхон, вълшебния остров.

Автобусът продължи пътя си и прекоси голото бърдо с подрусване — моторът ревеше от ускорението, ауспухът пуфкаше черен дим от изгорения газ. Туфите трева, скупчени тук-там, стигаха до езерото, но скоро се появиха предвестници на друг пейзаж. След минути отдясно се заредиха дървета — тайгата пълзеше по възвишенията и оспорваше на степта контрола над острова, ливадите бяха обърнати към северния бряг, а иглолистните гори — към ширналото се езеро.

Полъкатушиха между възвишенията на провлака Кадай и се спуснаха към равнината. Автобусът премина през някакво селце и продължи по западния бряг на острова, който се отваряше в малки заливи и живописни лагуни. От другата страна на провлака се виждаше континенталната тайга, покатерила се нагоре по планините. Рейсът наближи някакво селище и чак тогава намали ход.

— Хужир — извести Надежда.

Томаш се съживи.

— Пристигнахме ли?

— Почти.

Автобусът спря на главния площад на Хужир. Преди да замлъкне окончателно, моторът издаде едно последно хъркане като предсмъртен стон. Пътниците припряно се изсипаха през вратата и бяха посрещнати от съседи и познати с оживена глъч, сякаш цялото село се беше стекло при пристигането на автобуса, жадно за новини от цивилизования свят. Всички се скупчиха пред багажника, за да си вземат покупките от Иркутск, и настана такава суматоха, че Томаш и Надежда трябваше с лакти да си пробият път до куфарите.

Вече с багажа в ръце, рускинята отиде до гастронома — магазина за хранителни продукти на площада, и излезе оттам с мъж на средна възраст.

— Уредих да ни закарат — съобщи. — Но ще трябва да платиш десет долара, Томик.

Мъжът ги отведе до стара ръждясала лада, наподобяваща малък фиат от седемдесетте години, и ги покани да влязат. Тримата се настаниха в тясното купе и колата потегли към шосето със странен трясък откъм мотора, оставяйки след себе си гъст черен дим. Не се наложи да пътуват много — прекосиха селцето и четири километра след Хужир пристигнаха в селище от юрти край езерото, където шофьорът ги остави.

Юртите бяха издигнати до плажа, пръснати като бели гъби по брега на залива Улан Хушин. Крехки цилиндрични постройки, чиято дървена структура беше покрита със светъл брезент, наподобяващи палатки, с вход, закрит от нещо като килим с алени геометрични мотиви, и коничен покрив със същото покривало, напомнящ смътно монголски шлем. Виждаха се хора, които се разхождаха безцелно из селището, повечето западни туристи, макар че имаше и руснаци, както и местни буряти.

Спряха за момент да се полюбуват на екзотичната хубост на това прекрасно кътче, което бе като оживяла приказка. Всичко излъчваше спокойствие, миришеше на цъфнал босилек и мощни черни борове, чуваха се гласове и птиче чуруликане, но присъствието на Байкал се налагаше в декора. Нежни вълни приласкаваха белия пясък из плажа, езерото искреше с пленителен тюркоазеносин цвят, като че се намираха на азиатските Кариби.

— Как е, Казанова? — попита някой. — Какво те води насам?

Думите бяха изречени на португалски и Томаш си припомни прякора си от гимназията, когато всички го смятаха за най-влюбчивия в Кащело Бранко. Обърна се и застана лице в лице с мъжа, който го беше заговорил.

Беше Филипе.