Седмият печат

XIII

Леко почукване на вратата — толкова деликатно, че се сля със звуците на съня му — извади Томаш от сънливата леност. Без да отваря очи, той протегна ръка и опипа леглото, което се оказа празно. Вдигна глава, все още замаян от съня, и едва-едва отвори клепачи, опитвайки се да разбере къде се намира, колко е часът, дали наистина имаше някой на вратата и дали онзи звук, който беше чул, не беше само част от съня. Долови движение в стаята и в този миг сякаш някой светна лампата и всичко му се изясни.

Надежда.

Рускинята излезе от банята, тръскайки мократа си коса, и се усмихна, когато видя, че се е събудил.

— Доброе утро — поздрави тя дружелюбно.

— Добро утро.

Приближи се до Томаш, наведе се и го целуна с топлите си кадифени устни.

— Как спа моят португалски жребец?

— Много добре. А ти?

Надежда направи измъчена физиономия.

— Още се възстановявам. — Намигна му. — Ох, едва ходя.

Чук-чук-чук.

Томаш обърна глава към вратата. Всъщност не беше сънувал — някой наистина чукаше.

— Кой ли е по това време?

Рускинята се отправи към вратата, отвори я и размени няколко думи с един мъж, който Томаш не можеше да види. После вратата се отвори широко, чу се шум от посуда и прибори и камериерът вкара масичка на колелца в стаята, върху която имаше два подноса със захлупени чинии, кана с портокалов сок, димящ чайник и панерче с черен хляб.

— Поръчах да ни сервират закуската в стаята — обясни тя, прибирайки в портфейла си плика, който камериерът й беше дал.

Служителят подреди храната на масата и веднага се оттегли. Томаш облече хотелския халат и седна на масата, съзерцавайки яденето.

— Гладен съм като вълк — съобщи той и посочи чиниите. — Какво е това?

Надежда си взе една пирожка.

— Пирожки. Правят се с месо и зеле или със сирене.

Португалецът посочи след това към нещо, което му приличаше на топка от месо.

— А това?

— Кулебяка. Тесто със сьомга, яйце, ориз и гъби. — Отви кошничка със сладки. — Но можеш да предпочетеш ватрушки с кашкавал или вареники със сладко. — Отхапа от пирожката в ръката си. — Опитай, вкусно е.

Томаш посегна към храната, раздвоен между недоверието и любопитството. Нищо не знаеше за руската кухня и всичко това беше ново за него. Първите хапки не му се сториха никак зле, но не знаеше дали да го отдаде на качеството на ястията или на глада, който се изостряше при всяко негово пътуване в чужбина.

— Надежда — каза той, докато се бореше с парче кулебяка. — Обясни ми, моля те…

— Надя — прекъсна го рускинята.

Томаш я погледна объркан.

— Не се ли казваш Надежда?

— Разбира се, но е много дълго и прекалено официално, не мислиш ли? В руския всички Надежди са Нади.

— Така ли? А Томаш?

— Томаш ли? Може да стане Томик.

— Хм… харесва ми.

— Надя и Томик.

Двамата се разсмяха едновременно. На Томаш това му прозвуча като Бони и Клайд, но нищо не каза. Вгледа се в Надя и почти се разтопи пред нейната хубост на дива котка. Притежаваше онази типична славянска смесица на топло и студено, едновременно близка и далечна. Не знаеше нищо за нея, освен факта, че е танцьорка в най-големия нощен клуб на Москва. И беше единствената му връзка с Филипе.

— Надя — подхвана отново Томаш, — обясни ми, моля те, как да намеря моя приятел Филипе. Той е говорил с теб, нали?

— Да, Филка ме предупреди, че ще се свържат с мен в Night Flight.

— И сега? Как да стигна до него?

Надежда дръпна чантичката си и извади плика, който малко преди това беше прибрала.

— Чрез това — каза тя, размахвайки пощенския плик. — Изпратих пиколото на покупки, докато спеше.

— Какво е това?

Рускинята поклати глава.

— Извинявай, Томик, но не мога да ти кажа сега. Нареждане на Филка.

Томаш се загледа заинтригуван в плика.

— Какво му е специалното?

— Това тук може да ти разкрие настоящето местопребиваване на Филка. Когато му дойде времето, ще го научиш.

— И за какво е цялата тази тайнственост?

— Защото адресът на Филка е тайна.

— Но защо? — продължи да настоява той.

— Е, това самият той ще трябва да ти обясни. — Прибра отново плика в чантичката и кимна с глава към куфара на Томаш, отворен на пода. — И си приготви куфара, след като се нахраниш.

— Къде ще ходим?

— Ще се махнем от хотела.

Утрото вече преваляше, когато приключиха със сметката и напуснаха хотела. Надежда му обясни, че разполагат с цял следобед и могат да се поразходят. Куфарът на Томаш беше на колелца, поради което той изобщо не се колеба.

— Мога ли да видя Кремъл?

Придвижиха се до най-близката метростанция, Белоруская, и Томаш ахна, докато слизаха по стълбите. В никое метро досега не беше виждал такъв лукс, приличаше на подземен дворец с богато декорираните си стени и атриума, покрит с мозайка, пресъздаваща пасторални сцени. Взеха си билети от автомата и поеха по просторния коридор, елегантен и с широко отворени сводове, осветени от зеленикавото сияние на полилеите.

— Значи това е вашето метро?

— Да. Хубаво е, нали?

Томаш се разсмя.

— Прилича на петзвезден хотел.

— Любимата ми станция е Парк Култури — каза тя. — Има мраморни медальони с фигури на хора, които карат кънки, четат или танцуват. Фантастично е. — Посочи пода, по който крачеха. — Виждаш ли това?

Португалецът разгледа настилката.

— Да.

— Пресъздава типичен килим от Беларус. Затова и станцията се казва Белоруская.

След десетина минути стигнаха до станция Боровицкая, излязоха на улицата и се озоваха в центъра на града.

Минаха покрай висока тухлена стена и стигнаха до открито пространство — огромен площад, който Томаш разпозна тутакси от снимките.

— Това е Красная площадь — оповести Надежда.

— О! — възкликна той изненадан. — Помислих, че е Червеният площад.

Рускинята го изгледа насмешливо.

— Ами да — възкликна тя. — Красная площадь е Червеният площад.

— Така си и помислих. Но защо го наричате Червения площад? След като комунизмът си отиде, логично би било да му смените името, нали?

— Името му няма нищо общо с комунизма.

— Как така? Това е Червеният площад, а доколкото знам, червеният цвят е символ на комунизма.

— Просто съвпадение, Томик — поясни тя. — Красная площадь носи името си още от царско време. Красная идва от думата красный, която първоначално означавала хубав, а впоследствие придобила и допълнителното значение — червен.

Очите на Томаш не можеха да се откъснат от величествения паметник в отсрещния край на площада, точно какъвто го познаваше от безбройните картички. Беше внушителна сграда, над която се издигаха прекрасни кули, завършващи с куполи във формата на луковици, боядисани в различни цветове. Приличаше на палат от хиляда и една нощ, играчка с огромни размери. Нямаше никакво съмнение: това беше символът на Москва.

— По дяволите — възкликна, пленен от великолепието на приказната архитектура. — Кремъл.

Надежда се засмя.

— Не, Томик. Това не е Кремъл.

— Моля?

— Това е катедралата „Свети Василий“.

— Но… винаги са ми казвали, че това е Кремъл…

— Всички туристи бъркат, не се притеснявай. — Махна към зидовете вдясно, които бяха заобиколили след излизането си от метрото. — Ето това е Кремъл.

Томаш обърна поглед към стените с тухлен цвят, отначало стъписан, а после недоумяващ.

— Шегуваш ли се?

— Кълна се, това е Кремъл. — Посочи една сграда пред зидовете. — Ето там, отпред, е мавзолеят на Ленин, където ходеше и Сталин, и Брежнев, и всички като тях, когато имаше военни паради тук, на Червения площад. Зад зидовете се намира Кремъл.

— Не може да бъде.

— Сериозно. Кремъл идва от кремль, което означава крепост. Това са крепостните стени, построени по царско разпореждане. — Посочи сградите отвъд стените. — Кремъл е административен център, който включва дворци, градини и дори църкви. — Махна към златните кубета, блеснали в далечината. — А виждаш ли онова там? Това са кубетата на катедралата „Успение Богородично“, построена точно по средата на комплекса.

Разочарован, Томаш не пожела да посети Кремъл. Предпочете да завлече куфара си до зашеметяващата катедрала „Свети Василий“ и остана прехласнат да я съзерцава. За него този прекрасен паметник щеше завинаги да си остане Кремъл, каквато и да бе истината. Обходиха всички параклиси и някъде към три следобед, прималели от умора и глад, решиха да приключат с визитата.

Надежда го заведе в Государственный универсальный магазин — голяма постройка на Червения площад, чийто покрив беше покрит с внушително стъклено съоръжение, наподобяващо елегантен парник. Минаха през безброй магазини, предлагащи стоки със западни марки, по сводести коридори с балюстради от ковано желязо и малко преди напълно да им призлее, седнаха на една маса в приятно кафене с парижка атмосфера.

— Няма ли да ходиш на работа? — попита Томаш, след като си поръчаха Бьоф Строганов61 и две бири.

— Вече се обадих сутринта и им казах, че ми се налага да отсъствам една седмица.

— Няма ли да те уволнят?

— Не, има други момичета, които ще ме заместят.

Историкът прокара ръка по косата, набирайки смелост да продължи нататък с въпросите си.

— Как стигна до Night Flight?

— Чрез приятел на мой приятел. Знаеш как стават тия неща…

— Плащат ти, за да танцуваш по top less62?

— Не се оплаквам.

Томаш забарабани с пръсти по масата.

— И не вършиш нищо друго?

— В какъв смисъл?

— Ами спиш ли с някой от… от клиентите?

Надежда сви рамене.

— Понякога.

Португалецът се поколеба, преди да зададе следващия въпрос.

— Плащат ли ти?

Рускинята впери сините си очи в неговите и едва сдържа раздразнението си.

— Ну йооо! Какво те интересува това?

— Ни най-малко — побърза да каже смутено. Пое дълбоко въздух и добави: — Всъщност интересува ме. Бих искал да знам.

— Защо?

— Ами… спах с теб, нали? Искам да знам тези неща.

— Да не би да съм ти взела някакви пари?

— Не, разбира се, че не.

— Тогава? Какъв е проблемът?

— Бих искал да знам — настоя той.

Надежда отклони поглед и се загледа в светлината, струяща през вратата на кафенето.

— Да, плащат.

Настана тишина.

— Колко?

— Триста долара на час, хиляда за нощ. — Отново впери поглед в него. Очите й искряха. — Сега доволен ли си?

Томаш прехапа устни.

— Защо го правиш?

Рускинята сви рамене.

— Заради парите.

— Толкова ли са ти нужни?

— Трябват ми пари, за да живея добре и да уча. Не искам да мия чинии.

— О, така ли? Още ли учиш?

— Разбира се, в университета. Уча денем, работя нощем.

— Какво учиш?

— Климатология.

— И смяташ да ставаш метеоролог?

— Да. Последна година съм.

Сервитьорът донесе бирите и Бьоф Строганов. Двамата веднага се заеха с бифтеците, поднесени с каша от елда и черен хляб. Разговорът за живота на Надежда бе нагнетил атмосферата и Томаш усети, че негов дълг беше да я разведри, след като той самият бе причината диалогът да зацикли.

— Как се запозна с Филипе? — попита, след като вече беше преполовил чинията.

— Във факултета.

— Тук, в Москва? Той е преподавал в университета?

— Не, познаваше се с някои от преподавателите и те го доведоха.

— А, да. Но какво е правил тук?

— Някакъв специален проект, международен. Имаше нужда от хора, които да работят по проекта и един преподавател ме извика и ме представи. Току-що бях постъпила във факултета и веднага се хванах за тази възможност.

— Започнала си да работиш заедно с Филипе?

— Да, той ме изпрати в Сибир през лятото.

— В Сибир ли? Защо?

— За метеорологични изследвания. Свързани с проекта.

— Какво все пак представлява този проект?

Надежда въздъхна.

— Не ми се говори за това.

Погледна часовника си и възкликна:

— О, вече е четири часът! По-добре да вървим.

Португалецът изпи бирата на екс и махна към сервитьора за сметката.

— Все още не си ми казала къде отиваме — отбеляза той, докато сервитьорът пишеше сметката.

— Ярославский вокзал.

— Къде е това?

— Железопътна гара тук, в Москва.

— Ще хванем влака, така ли?

— Да.

Сервитьорът му връчи сметката и Томаш му подаде рублите.

— Но къде отиваме?

Надежда извади от чантичката си плика, който пиколото от хотела й беше връчил тази сутрин, и го отвори, показвайки два билета.

— Ще трябва да платиш хиляда и триста долара за тях. Места в спалния вагон. — Помириса билетите, сякаш имаха отличителен аромат. — Първа класа.

— Но къде отиваме?

— Ще хванем Россия 2, на Ярославский, в пет и четвърт.

— Росио63?

— Россия, номер две. Сега разбра ли?

— Не.

Надежда върна билетите в плика, прибра го в чантичката си, изправи се и грабна пътната чанта, готова за тръгване.

— Това е Транссибирската магистрала, глупчо.