Седмият печат

XXIV

Облак прах им подсказа, че наблизо има път от утъпкана пръст. Стрелките на ръчния часовник на Томаш вече се приближаваха към обед. Двамата бегълци се влачеха безмълвно из степта, прекалено изнемощели, за да поддържат разговор. Гората се спускаше по планинския склон и достигаше до малка ливада, но двамата предпочетоха да продължат по откритата пустош, където се ходеше по-лесно.

Прахолякът в далечината ги извади от летаргията, в която бяха изпаднали, и им вдъхна живот така, както въздухът съживява спихнат балон.

— Хора идват насам! — възкликна Надежда. — Най-сетне!

— Да, но идват насам — отбеляза Томаш. — А на нас ни трябва някой да отива натам.

— Няма значение. Щом идва кола, значи наблизо има пътна зона. Това е чудесно!

Опитаха се да предвидят трасето на автомобила, който вдигаше тази пушилка, но скоро разбраха, че има само един възможен път — този, който водеше към тях. Степта се свиваше на това място до тясна ивица, притисната между тайгата и езерото, поради което и възможностите не бяха много. Никакъв автомобил не би могъл да премине през гъстата гора, а не се виждаше друг облак прах, който да показва движение по друг път през близката гора. Следователно автомобилът, който се приближаваше, щеше неминуемо да мине покрай брега, където двамата се намираха. Изкачиха се на малко възвишение и зачакаха с надежда.

Облакът нарасна и ревът на мотора премина в кресчендо. Ненадейно колата изскочи иззад един хълм и се понесе насреща им. Беше джип. Веднага след него се показа друг и Томаш усети как нещо прерязва гърдите му. Беше познал джиповете от предишната нощ.

— Те са! — извика Томаш.

Дръпна Надежда за ръката и затича по склона надолу, препускайки лудо из степта. Не беше сигурен дали са ги видели, макар че това му се струваше твърде вероятно. Страхът олекоти крачката му и умората се изпари, заместена от прилив на енергия, която вече си мислеше, че не притежава. Двамата хукнаха из откритата пустош, преценявайки близостта на джиповете по слух и с крайчеца на окото. След няколко минути лудешки бяг пресякоха линията на дърветата и потънаха в тайгата.

Сред боровете и храстите напредваха много по-бавно — достатъчно бавно, за да разберат, че моторите са угаснали. Чуха да се удрят врати. Явно ги бяха открили и ги преследваха. Дочуха викове на мъже, които им подействаха като приток на адреналин; подвикванията на преследвачите им вляха допълнителни сили и ги тласнаха напред, в отчаяно бягство. Тичаха с все сила сред дърветата, удряйки се в клоните, тръни и храсти късаха дрехите и кожата им. Но нищо не можеше да ги спре. Тичаха като зайци сред гъсталака и се промушваха между боровете, стараейки се да увеличат разстоянието между тях и преследвачите.

Продължаваха да крещят заповеди някъде зад тях, ту по-наблизо, ту по-далече. В някои моменти им се струваше, че още миг и ще ги заловят, но веднага след това се убеждаваха, че се отдалечават от непознатите. Дробовете им щяха да се пръснат от напрежение и собственото им дишане им се струваше толкова шумно, че неминуемо щеше да ги издаде, но продължаваха да тичат все по-напред и по-напред, навлизайки дълбоко навътре в гората.

Томаш чу сподавен стон и се обърна назад. Видя Надежда, паднала до един храст.

— Хайде — каза той, след като се върна назад и й подаде ръка. — Бързо!

Рускинята направи опит да стане, но лицето й се изкриви от болка.

— Не мога — изстена тя. — Навехнах си крака.

Томаш я дръпна по-силно.

— Хайде. Не можем да спрем.

Девойката стана и направи няколко крачки, които наподобяваха подскоци на куц крак. Очевидно не беше в състояние да продължи.

— Не мога! — изплака тя. — Боли ме.

Томаш погледна назад. Преследвачите още не се бяха появили, но беше повече от ясно, че останат ли намясто, скоро щяха да ги хванат. Огледа се наоколо отчаян, търсейки решение, но в главата му беше останала една-единствена мисъл.

— Трябва да се измъкнем оттук.

— Бягай — каза тя. — Ти можеш да тичаш, за разлика от мен. Бягай, Томик!

Историкът я изгледа изкушен. Предложението й беше разумно. Ако останеше с Надя, щяха да заловят и двамата, ако побегнеше, имаше шанс да се измъкне. При всички случаи тя беше изгубена. Най-разумното решение несъмнено бе да бяга.

Почти беше решил да го направи, но в последния момент се спря. Спомни си какво се беше случило на двамата учени, преследвани от същите тези мъже или други като тях, и осъзна, че ако я остави, това би означавало да я обрече на сигурна смърт. Не можеше да го направи. Не би могъл да живее със спомена за това. Но оставането на това място беше истинско самоубийство. Какво да реши? Да бяга, или да остане?

Ослуша се за преследвачите. Все още ги нямаше, но гласовете приближаваха. Не биваше да стоят повече тук, трябваше да се размърдат. Секундите изтичаха, трябваше на всяка цена да излязат от безизходицата и да намерят някакво решение.

— Облегни се на мен — каза той, подлагайки рамото си, и прехвърли ръката й през врата си. — Да тръгваме.

Повлече я из гората, напрягайки всичките си сили; тя куцукаше, опряна на него. Напредваха отчайващо бавно, независимо от старанията си, и Томаш си даде сметка, че така доникъде няма да стигнат. Изтощението си казваше думата и дистанцията между тях и преследвачите се топеше. Всеки момент щяха да ги настигнат. В отчаянието си зърна храст между два бора и се втурна натам. Помогна на Надежда да се скрие зад листака и самият той направи същото. Гърдите им продължаваха да хриптят и Томаш направи знак да укротят дишането си.

Тишина.

Чуруликането на птиците изпълваше тайгата с кротки трели, но онова, което преди биха сметнали за обикновен концерт на природата, сега им се струваше зловещ знак, че са в плен на първичните сили на природата. Пойната песен на птиците им напомняше, че това не беше светът на хората, че законите тук са различни и всеки ловец може да се превърне в дивеч за друг. Чакаха спотаени, цялото им внимание беше концентрирано върху друг род шумове и звуци. Не се наложи да чакат много. Дочуха гласовете на мъжете и шума от придвижването им между храстите. Нямаше съмнение: преследвачите бяха наблизо. Застинаха неподвижно и затаиха дъх, капки пот избиха по челата им. Оставаше им само да се молят, че храстът наистина ще ги прикрие.

Обзет от напрежение, Томаш се питаше доколко ефикасно беше укритието им. Допреди малко, в трескавата суматоха на бягството, този храст му се струваше чудодейно разрешение. Но сега не беше толкова сигурен. Представи си как преследвачите идват и се взират наоколо, още по-бдителни от преди, и си даде сметка, че той и Надя бяха изложени на показ, почти голи, като деца, които се крият зад завеса, но крачетата им издават къде са. Невъзможно беше да не ги забележат, заключи той с примряло от страх и изтощение сърце. Колко глупаво постъпиха, като се укриха тук. Но вече нищо не можеше да се направи, просто нямаха алтернатива. Не им оставаше нищо друго, освен да стоят неподвижни като статуи и да се молят непознатите да не ги забележат.

В този момент се появи един мъж.

Видяха клоните да се разклащат и мъжът изневиделица изникна пред укритието им. Пристъпваше бавно, с дебнеща походка, без да издава звук, като дива котка по време на лов. Беше с дънки и кожено яке, а онова, което държеше в ръцете си, изплаши до смърт Томаш. Макар че никога не го бе виждал на живо — само във филмите и на снимки във вестниците, — историкът разпозна „АК-47“. Мъжът вървеше през тайгата с Калашников в ръце и нямаше никакво съмнение, че дивечът бяха те.

Томаш и Надежда замръзнаха от ужас. Струваше им се, че шумът от ударите на сърцата им се долавя на сто метра разстояние. Смъртта бродеше наоколо, душеше страха им, улавяше топлата им диря. Чуха друг мъжки глас, но никой не се показа. Човекът с Калашников застина за момент на полянката пред храста, каза нещо на някой, когото не виждаха, и отново пое напред, в храсталака.

Двамата бегълци останаха неподвижни, с молитва на уста, опасявайки се да не би да се появят други преследвачи. Дочуха нови гласове, сега отдясно, сякаш ловджийската хайка току-що ги беше подминала, без да ги забележи. Откъслечните реплики между непознатите звучаха все по-приглушено и Томаш въздъхна с облекчение.

— Отиват си — прошепна толкова тихо, че самият едва се чу.

— Да — отвърна му тя също толкова тихо.

— Разбра ли какво си казваха?

— Търсят ни.

— Но вече ни изгубиха. Може би е по-добре да се възползваме и да избягаме в обратната посока.

— Не. Те знаят, че се крием.

— Така ли?

— Да. Говореха си за това.

— Но какво да правим?

— Да стоим мирно. Ако се размърдаме и се разшумим, веднага ще ни намерят.

Млъкнаха и останаха неподвижни. Копнееха да напуснат скривалището си, но бяха сковани от страха и не можеха да помръднат. Отекващите наблизо гласове потвърждаваха, че преследвачите им продължават да претърсват зоната, а шумът огласяше гората, сякаш проверяваха всяко кътче в гората. Внезапно звуците спряха и мъжете започнаха диалог.

— Ще се върнат назад — прошепна Надежда, която следеше разговора.

Веднага след това гласовете наистина станаха по-високи и двамата бегълци отново затаиха дъх. Усетиха някой да се приближава и се вцепениха, питайки се дали сърцата им щяха да издържат на повторното преминаване на преследвачите. Чуха шума от разгръщаните клони и изведнъж пред очите им застанаха нечии крака. На половин метър от храста се виждаше обърнат надолу Калашников. Непознатият също носеше дънки, но беше по-набит от предишния. Мъжът спря за миг толкова близо до тях, че виждаха само краката и корема му; горещо пожелаха да се отдръпне колкото е възможно по-бързо.

Но непознатият остана на мястото си. До него се появи още един човек; двамата се заоглеждаха ту на една, ту на друга страна, сякаш бяха объркани. Внезапно вторият мъж клекна и надникна под храста.

Видя ги.

— Вот они — извика руснакът.

Ужасен, Томаш едва не изскочи иззад храста. Но краката не го държаха, отмалели като сварени спагети, така че дори нямаше сила да реагира.

Около храста настана истински ад. Двамата непознати от полянката обърнаха калашниците към укритието; появиха се още дула на оръжия, някои се промушиха в листака и един глас изрева:

— Выходите оттуда! — заповяда той. — Быстро!

Надежда трепереше от ужас.

— Искат да излезем оттук — преведе тя.

Като сомнамбул, с притъпени сетива, Томаш дръпна клоните и помогна на рускинята да излезе. Докато се изправяше, някой стовари юмрук в корема му. Томаш се преви одве и рухна на земята.

— Ето ты геолог? — излая заплашителен глас.

Усети дулото да се залепва за тила му. Минаха няколко секунди, докато възстанови дишането си.

— Не разбирам руски — каза той на английски. Устата му беше пълна с пръст.

Чу женски стон, биеха Надежда. Последваха нови въпроси на руски. Момичето отговаряше между хълцанията.

„Това е краят“, помисли си Томаш.

Руснаците й крещяха и тя отговаряше през плач. После се обърнаха отново към него, дръпнаха косата му назад, някой залепи уста на ухото му и извика още нещо на руски. Непознатият го опипа, намери джобовете, пребърка го и извади каквото намери. После пусна главата му и Томаш отново усети дулото в тила си. Чу някакъв разговор и след малко останалите мъже се отдалечиха на няколко метра, сякаш не искаха да участват в онова, което щеше да последва.

„Ще ме разстрелят“, разбра с ужас.

Надежда хълцаше. С крайчеца на окото си Томаш видя, че и тя беше повалена на земята, със забит Калашников в тила. Настана тишина.

Силен пукот отекна край Томаш и оглуши дясното му ухо. Обърна глава и потресен, видя, че главата на Надежда бе раздробена. Пръски кръв и мозъчна тъкан се смесваха на земята с косите с цвят на мед.

Дулото бутна главата му напред, при което челото му се удари в земята. Томаш си помисли в този миг, че всичко е свършило. Щяха да стрелят. Натискът на тила му изчезна и без да разбира какво става, усети, че мъжът се навежда зад гърба му и отново приближи уста до ухото му.

— Върви си, португалецо — каза непознатият на английски. — Върви си и никога вече не се връщай.

Мъжете се размърдаха и за секунди поляната опустя. Разтреперан от шока, Томаш бе обзет от чувство за нереалност. Питайки се дали всичко това не беше само кошмар, се надигна и седна на земята. Мъжете наистина бяха изчезнали, оставяйки портфейла и паспорта в краката му.

Тогава невярващите му очи се спряха на окървавеното безжизнено тяло на Надежда, проснато на влажната земя като счупена кукла, и заплака.