Прокобата на Господаря Гад

8. Утрото на посланието

Коравата като кост скала изтика бавно Томас Ковенант от сънищата за горещи прегръдки. Отначало съзнанието му се рееше със зараждащото се утро, около суровата бедност на постелята му се чуваше неспирният разговор на реката сама със себе си, разнасяха се свежите ухания на новия ден, отвсякъде се обаждаха птици, излитащи в небето. Докато се пробуждаше, той се чувстваше умиротворен, в пълно съгласие със света. Дори твърдостта на камъка под него беше неразделна част от това утро.

От отминалата нощ първо се върна споменът за оргазъм, за спиращо сърцето облекчение и удоволствие, толкова скъпоценно за него, че би заложил душата си, за да го върне в своя реален живот. В проточилите се мигове на радост преживя отново усещането. После си спомни как посегна на Лина, за да му се случи това.

Лина!

Обърна се по гръб и седна под озареното небе. Слънцето още не се беше издигнало над планината, но на светлината откъм полето се виждаше добре, че момичето го няма.

Тя беше оставила блещукащите камъчета в пясъка, точещ се към пролома. Томас се изправи рязко и огледа процепа в канарите и двата бряга на Митил, търсейки с очи Лина… или както му подсказа въображението, на хората от поселището, дошли да отмъстят. Сърцето му биеше забързано — онези хора, яки като камъните наоколо, нямаше да слушат обяснения или оправдания. Озърташе се като беглец, наплашен от потеря.

Но нищо не смущаваше покоя на утрото, все едно не съществуваха други хора, злодеяния или настървение за мъст. Паниката му се уталожи малко по малко. Огледа се още веднъж и насочи мисълта си към предстоящото.

Знаеше, че трябва да се махне веднага, да тръгне по-скоро край реката към относителната безопасност на равнината. Но той беше прокажен и не можеше да се отнесе нехайно към самотното пътешествие. Наложително беше да прави всичко разсъдливо.

Не мислеше за Лина — инстинктът му подсказваше, че не бива да си го позволява. Погаври се и с нейното доверие, и с доверието на всички в поселището. Нямаше да се терзае повече за снощния си бяс. Не можеше да заличи стореното… което всъщност си беше илюзия като всеки сън. С усилие на волята, от което тялото му потръпна, той прогони тежките мисли. Горе, на Стражницата на Кевин, беше открил едва ли не случайно как да се спасява от това безумие — продължавай напред, не умувай, а оцелявай. Сега се нуждаеше още повече от избавление. Снощните страхове, че го бъркат с онзи Берек, изглеждаха незначителни. И приликата му с някакъв легендарен герой беше част от съновидението, а не факт, от чиято принуда няма къде да се денеш. Постара се да забрави и това, когато се зае старателно със задължителния ЗКТ.

Щом се успокои, че няма трудно забележими рани, нито опасни лилави петна по кожата, той прекрачи към края на вдадения в реката нос. Трябваше да се върне към дисциплината, към смирението. Пръстите му трепереха, все едно не можеха да се успокоят без всекидневния ритуал на бръсненето. Но как да се обръсне — с джобното ножче ли? Томас си пое дъх, хвана се здраво за ръба на скалата и се потопи с дрехите във водата, за да се изкъпе.

Течението го подръпваше изкусително, подканяше го да отплува нанякъде под синьото небе на този пролетен ден. Водата обаче се оказа твърде студена. Томас издържа насила, колкото да изтърка набързо лицето и ръцете си. Покачи се обратно на камъка и се изправи в облак от капки. Струйки от косата още се стичаха в очите му и той не видя веднага, че на пясъка до ямичката с грейвлинг стои Атиаран. Тя го наблюдаваше с нетрепващ вглъбен поглед.

Томас остана като прикован на скалата с подгизналите си дрехи, все едно го бе заварила да върши нещо непристойно и в момента. За миг погледите им се срещнаха изпитателно. Жената отвори уста и той зачака уплашено да го охули и прокълне. Атиаран обаче каза:

— Ела при камъчетата, трябва да се изсушиш.

Изненадан, Томас потърси с изострения си докрай усет нещо скрито в тона й, но долови само кротка решимост и печал. Изведнъж си позволи догадката, че тя не знае какво е сполетяло нейната дъщеря.

Наложи си да диша дълбоко и бавно, за да укроти сърцето си, и приклекна до грейвлинга. В ума му се мятаха невероятни обяснения за държанието на Атиаран, но засега предпочиташе да се наведе над греещите камъчета и да замълчи. Надяваше се следващите й думи да му подскажат как е настроена към него.

Почти веднага жената промълви:

— Знаех къде да те намеря. Преди да се прибера след разговора с Кръга на старейшините, Лина казала на Трел къде си.

Тя стисна устни и Томас се насили да измънка:

— Той видял ли я е?

Знаеше колко съмнително звучи въпросът, но Атиаран отговори сдържано:

— Не. Подвикнала отвън, когато минавала край къщата. Отишла да спи при приятелка.

В няколко протяжни секунди Томас остана безмълвен — постъпката на Лина го порази. Отначало се замая от облекчение. Размина му се… Поне засега. Момичето му беше дарило скъпоценно време. Явно на хората на Земята не беше чужда саможертвата…

В следващия миг прозря, че тя не беше надмогнала себе си заради него. Изобщо не си представяше, че Лина я е грижа дали той ще пострада. Решила е да го предпази, защото вижда в него някакво въплъщение на Берек и знае, че носи послание за Владетелите. Не е искала той да се провали в задачата си заради отмъщението на поселището. Лина беше решена да направи каквото може, за да опази Земята от Сивия убиец…

Томас си каза, че това е подвиг. Въпреки обзелия го страх, въпреки стремежа да избяга от неприятните мисли, можеше да оцени какво е коствало това на момичето. Във въображението си я виждаше увита в разкъсаните дрехи, сгушена до някой камък в още по-черната за нея нощ, не прибягнала за пръв път до подкрепата на общността. Борила се е сама с болката и срама от поруганото си тяло, за да не му навлече възмездие. Той трепна силно при нежелания спомен за кръвта по бедрата й.

Раменете му се вцепениха от желанието да прогони видението и той процеди през зъби:

— Трябва да се добера до онзи Съвет… — Овладя се и попита унило: — Какво казаха старейшините?

— Нямаше за какво да спорят — отвърна Атиаран безстрастно. — Обясних им какво знам за теб… и за надвисналата над Земята заплаха. Съгласиха се да ти бъда водач до Твърдината на Владетелите. Затова дойдох тук. Както виждаш… — тя посочи двете раници, които беше оставила наблизо — … вече съм готова. И моят съпруг Трел ми даде благословията си. Натъжена съм, че тръгвам, без да се простя с обичната си дъщеря Лина, но имаме малко време. Ти не сподели цялото послание, което носиш, аз обаче мисля, че от този ден насетне всяко бавене е опасно. Старейшините ще мъдруват тепърва какво могат да сторят, за да защитят равнините. Ние трябва да тръгваме.

Томас отново срещна погледа й и този път разбра скръбта, подсилила нейната решимост. Атиаран се боеше и не вярваше, че ще доживее нова среща със семейството си. Изведнъж му дожаля за нея. Опита се да я утеши, без да обмисля как точно да се изрази:

— Не е чак толкова зле, колкото изглежда. Някакво пещерно изчадие е намерило Жезъла на закона, но подразбрах, че не знае точно как да си послужи с него. Владетелите все ще измислят начин да му отнемат Жезъла.

Тутакси осъзна грешката си. Атиаран се смръзна.

— Значи животът на Земята зависи само от нашата бързина. Жалко че не можем да потърсим помощ при ранихините. Техните рамени нехаят за всичко извън своите предели, пък и още от зората на времето ранихините не са били яздени от никого освен от Владетели или Кръвни стражи. Ще вървим пеша, Томас Ковенант, а до Весел камък са триста левги4 път. Изсуши ли дрехите си? Време е да се отправим натам.

Томас беше готов — искаше да се махне оттук час по-скоро. Надигна се и отсече:

— Чудесно, да тръгваме.

Само че в очите на Атиаран се мярна сянка на колебание и тя изрече тихо, като че се подлагаше на унижение:

— Томас Ковенант, доверяваш ли ми се да бъда твой водач? Не ме познаваш, а аз се провалих в Средището на знанията.

Не се опитваше да му намекне, че не бива да разчита на нея, по-скоро му даваше правото да отсъжда. Но как би могъл тъкмо той да отсъжда за друг?

— Доверявам ти се, да — отвърна дрезгаво. — И защо не? Самата ти каза… — Запъна се, но продължи с усилие: — Каза, че съм дошъл или да спася, или да обрека Земята.

— Така е — потвърди Атиаран. — Все пак не откривам у теб дъх на тлен, присъщ на слугите на Сивия убиец. Сърцето ми предусеща, че на Земята й е било писано да ти се доверя… за добро или за зло.

— Тогава да вървим.

Той взе раницата, която жената му подаде, и намести ремъците на раменете си. Преди да сложи своята раница на гърба си, Атиаран приклекна до ямичката с грейвлинг в пясъка. Плъзна длани над камъчетата и запя проста мелодия без думи, но някак неловко, все едно не беше свикнала да го прави. След миг камъчетата угаснаха до сивотата на обикновен чакъл, сякаш напевните звуци ги приспаха. Тя се увери, че са изстинали, и ги сипа в гърнето, което прибра в раницата.

Това напомни на Томас колко малко знае за съновидението си. Щом Атиаран се изправи, той каза:

— Само за едно те моля — говори с мен… Разкажи ми всичко за Средището на знанията и за Владетелите. — Не можеше да разкрие истинските си подбуди и добави смутено: — Така времето ще минава по-неусетно.

Тя го изгледа недоверчиво, докато нагласяваше раницата на гърба си.

— Странен човек си, Томас Ковенант. Мисля, че си твърде настойчив в желанието да разнищиш моето невежество. Ще ти кажа каквото знам… но ако не бяха чудатите ти дрехи и говор, трудно бих повярвала, че не принадлежиш към Земята. Тази сутрин ще можем да си наберем от скъпоценния плод по пътя. Ще ни засити за закуска. Нека запазим храната, която носим, за трудните дни по пътя.

Той кимна и я последва нагоре в пролома. Олекна му, че тръгнаха и стигнаха неусетно до реката.

Атиаран закрачи по моста, но на най-високото място в свода спря и изчака Томас да застане до нея. Посочи далечните равнини на север и каза:

— Искам да знаеш отсега, че няма да вървим направо към Твърдината на Владетелите. Тя е разположена на северозапад от нас. По протежение на тези триста левги живеят мнозина в каменни и дървени поселища. Не се съмнявам, че биха ни предложили помощ, но няма надежда да намерим коне. На Земята те са рядкост и малцина извън Весел камък ги виждат. Тая надеждата, че ще спестим време, ако тръгнем на север и навлезем в Анделейн, където прекрасните хълмове са най-прелестната хубост на Земята. Така ще стигнем до Реката на утехата и може би ще има лодка, която да ни откара нагоре по течението край западните земи на Тротгард, където се сбъдват обещанията на Владетелите. Така ще се доберем до самата Твърдина. Теченията в Реката на утехата са благослов за всеки пътник, а намерим ли там лодкар, ще стигнем по-скоро до целта. Принудени сме обаче да минем само на петдесет левги от Гръмовръх — Грейвин Трендор. — Гласът й стихна, когато изричаше древното име.

— Няма къде другаде да е намерен Жезълът на закона, а дори да прекосим само Анделейн, пак ще сме прекалено близо до онази твар, в чиито ръце не е трябвало да попада такова могъщество. — Тя млъкна и се подвоуми, но продължи: — Не ще имат край мъките, ако покварената пещерна твар се сдобие и с пръстена, който носиш. Злите същества няма да се замислят нито за миг, преди да отприщят необузданата магия. Пък и дори пещерните твари да не знаят как да си послужат с пръстена, опасявам се, че под Гръмовръх още живеят някои от Злонравните. Те не са чужди на съкровените знания и напълно е по силите им да боравят с бяло злато. Само че ние нямаме време и трябва да го пестим, когато можем. И друго ме подтиква да те преведа през Анделейн в тези дни от годината… стига да побързаме. Няма да говоря за това, сам ще видиш причината и ще се зарадваш, ако не ни сполети зло по пътя дотам.

Атиаран се вторачи в очите на Томас. Цялата присъща на душата й сила насищаше този поглед. Досущ като предишната вечер, когато той се досети, че жената търси някакви недостатъци у него. Уплаши се, че би могъл да издаде снощната си простъпка и едва му стигна воля да срещне погледа й. Атиаран обаче каза:

— Сега искам да чуя от теб, Томас Ковенант, дали ще вървиш с мен натам, накъдето те водя?

Обзет и от срам, и от облекчение, той смотолеви:

— Да не се бавим повече. Готов съм.

— Добре тогава…

Тя кимна и пак тръгна към източния бряг. Томас обаче постоя още малко, загледан в реката. Стори му се, че кроткото бълбукане крие тихи отгласи, които връщаха с невъзмутима ирония думите му: „Учудва ли те сега моята немощ?“. Лицето му помръкна, но той се овладя, потърка пръстена си и тръгна след Атиаран, оставяйки Митил да си тече по руслото като река на забвението…

Когато слънцето се показа, Атиаран и Томас още вървяха по брега към обширните равнини на север. Отначало не разговаряха — Томас се отбиваше за кратко в подножията на хълмовете, за да си набере алианта. Силният привкус на праскови му беше приятен както и вчера, макар че някаква непозната съставка в плодовете изостряше още повече глада му. Този път той не се опитваше да бере всички плодове от поредния храст и често се отклоняваше, докато Атиаран крачеше неумолимо напред. Томас усърдно разпръскваше семената, щом ги изплюеше, както го бе научила Лина, после подтичваше да настигне своята водачка. Така изминаха почти цяла левга и когато Томас се засити, долината около тях видимо се беше разширила. Той се отби до реката да пие вода и пак тръгна редом с Атиаран.

Застиналото й изражение беше като безмълвна молба да не я заприказва и той се застави да си преповтаря наум задължителните навици за оцеляване. Постара се и да върви с механичната равномерност, която го беше отвела от Убежището — неговата ферма, чак дотук. Атиаран, изглежда, се беше примирила, че ще извърви триста левги, но Томас не можеше да свикне с тази мисъл. Предполагаше, че ще бъде принуден да приложи всички свои умения за съобразяване с проказата, за да понесе от първия ден несгодите, без да си навреди. Ала ритмичната походка не му помагаше много да овладее в съзнанието си стъписващото положение, в което се озова.

Знаеше, че рано или късно трябва да обясни на Атиаран особените заплахи, на които бе изложен. Ако нямаше да дочака помощ от нея, поне искаше тя да разбира как го ограничава болестта му. Но предпочиташе да отложи този разговор засега. Не бе намерил нужното спокойствие.

Скоро обаче тя избра друга посока — кривна от реката към възвишенията на североизток. Толкова близо до планината хълмовете бяха стръмни и разкривени, а жената май не се опитваше да намери пътека. Зад нея Томас се катереше задъхано, докато тя се смъкваше на пресекулки по каменистите, насечени склонове, а самата местност сякаш се опитваше непрекъснато да отклони пътниците на запад. Раменете го наболяваха от тежестта на раницата, сухожилията под плешките му прескачаха начесто. Не след дълго започна да не му стига въздух и той си мърмореше недоволно за избора на Атиаран откъде да минат.

Когато утрото напредна, тя спря за отдих в подножието на висок хълм. Остана права, но мускулите на Томас трепереха от умора и той се тръшна на земята до нея. Когато дишането му стана по-умерено, попита дрезгаво:

— Защо не заобиколихме на север покрай възвишенията, за да свърнем после на изток? Щяхме да си спестим това изкачване и слизане…

— По две причини. Пред нас има дълга теснина, която се проточва право на север през хълмовете. По нея се върви лесно и ще наваксаме с времето. А и… — тя се озърна — може да избегнем нещо нежелано. Откакто мостът остана зад нас, у мен не изчезва опасението, че някой ни преследва.

— Преследва?! — трепна Томас. — Кой?

— Не знам. Може би съгледвачите на Сивия убиец вече са плъзнали наоколо. Говори се, че най-приближените му слуги — неговите Бесове, не могат да умрат, докато него го има. Не притежават собствени тела и духът им броди, докато не попадне на живо същество, което да подчини. Затова се явяват и като животни, и като хора според случая, омърсяват навред живота на Земята. Надявам се все пак, че няма да ни проследят сред тези хълмове. Почина ли си? Трябва да вървим.

Тя оправи гънките на робата си под ремъците и пак закрачи надолу по склона. Миг по-късно и Томас се помъкна със стон подире й.

Към обяд той вече се принуждаваше да върви против волята си. Краката му изтръпваха от преумора, товарът на гърба като че му пречеше да диша и скоро започна да се задъхва. Томас просто не бе свикнал на подобни продължителни преходи, препъваше се при катерене и залиташе по надолнищата. Твърде често само обувките и крачолите на панталона опазваха кожата му от опасни ранички. Но Атиаран вървеше отпред плавно и равномерно, не правеше излишни движения, нито погрешни стъпки. Щом я погледнеше, той намираше сили да продължи.

Най-сетне жената свърна надолу към теснина, която се проточваше на север, докъдето поглед стига. По средата поток беше издълбал русло и двамата спряха да утолят жаждата и да наплискат лицата си. Този път смъкнаха раниците от гърбовете си и ги оставиха на земята. Томас изпъшка гърлено, легна по гръб и затвори очи.

Отначало само се мъчеше да отпусне мускулите си и усещаше как въздухът дере в гърлото му, но постепенно дишането му се успокои. Чак тогава отвори очи и се огледа.

Откри, че се взира в Стражницата на Кевин, стърчаща на четири хиляди стъпки нагоре.

Не очакваше това. Надигна се и опря длани в земята, сякаш така щеше да вижда по-добре. Скалата както и преди се забождаше в небето като пръст, сочещ някого обвинително. Оттук камъкът изглеждаше наситен с черна прокоба и надвисваше над тясната долина, по която щяха да минат странниците. Напомни му за Презиращия и за мрака…

— Да, това е Стражницата на Кевин — кимна Атиаран. — Там е стоял Кевин Опустошителя, Върховен владетел и носител на Жезъла, пряк потомък на Берек Полуръкия, в последната си битка срещу Сивия убиец. Казват, че там узнал вкуса на поражението и полудял от скръб. Безпросветна тъма обгърнала сърцето му и той — най-могъщият защитник на Земята, откакто свят светува, тъкмо той, Върховният владетел Кевин, заклет приятел на Земята, донесъл гибел на всичко за поколения наред. Ти също си бил там… Това не е добро предзнаменование.

Томас се обърна към нея още с първите й думи и забеляза, че тя не гледа нагоре към скалата. Погледът й беше обърнат навътре, все едно се чудеше дали би се провалила самата тя на мястото на Кевин. Атиаран се съвзе за миг и се изправи.

— Станалото станало. Ще изминем много левги в сянката на Стражницата. Време е да продължим. Не можем да си позволим протакане, защото накрая ще се окаже, че сме закъснели. Оттук нататък ще вървим по-леко. И ако така ще облекча малко пътя за теб, ще ти говоря за Земята.

Томас се наведе да вземе раницата и попита:

— Още ли ни следят?

— Не знам. Нито чух, нито видях някого, но сърцето ми подсказва, че нещо лошо помрачава стъпките ни днес.

Томас нагласи раницата и се изправи намръщено. И той виждаше сянка по пътя, но защото бучащият вятър му напомняше за размахани в далечината криле на лешояди. Намести ремъците на прежулените си рамене, прегърби се да уравновеси товара и тръгна с Атиаран към дъното на дефилето.

Макар и прав почти навсякъде, проломът беше равен само на ширина петнайсет стъпки по средата. Все пак Атиаран и Томас можеха да вървят редом край потока. Спираха край растящите нарядко храсти алианта, за да откъснат по няколко плодчета, през останалото време Атиаран се мъчеше да запълни поне отчасти огромните пролуки в знанията му.

— Трудно ми е да реша как да ти говоря за Земята — подхвана тя. — Всяко нещо е част от всичко останало. И всеки въпрос, на който имам отговор, поражда поне още три, чиито отговори не знам. Известно ми е само онова, което всеки научава бързо през първите си години в Средището на знанията. Ще ти кажа каквото мога…

— Берек Доблестното сърце имал син — Деймлон, Дружащия с Великаните, чийто син пък бил Лорик, Гасителя на злото. Тъкмо той сложил край на покварата на Демондимите, като им отнел силата. — Новата звучност в гласа й напомни на Томас за песента от предишната вечер. Атиаран не изреждаше сухи факти, а споделяше история, която беше съкровена и за самата нея, и за цялата Земя. — Кевин, когото наричаме Опустошителя по-скоро с жал, вместо да го заклеймяваме, пък бил син на Лорик и поел от неговата ръка Жезъла, за да стане на свой ред Върховен владетел. Цяло хилядолетие Кевин бил начело на Съвета и разпрострял до нечувани дотогава предели славата на Земята, в която се клели Владетелите, и затова се радвал на голяма почит.

— Още от началото бил разумен, не само могъщ и просветен. Щом забелязал първите признаци, че древната сянка не е изчезнала, той опитал да предвиди далечното бъдеще и прозренията породили у него потискащ страх. Затова събрал цялото знание в Седемте закрили…

— Скрил ги, за да не се изгубят знанията му, дори ако той и другите Древни владетели бъдат разгромени.

— Още дълги години Земята живяла в мир. Но през това време Сивия убиец приел образа на приятел. Незнайно как Кевин бил заслепен и той приел своя враг като Владетел. Ето как Владетелите и делата им били обречени на Земята.

— Когато простъпката на Кевин навлякла погибел и Опустошението било факт, Земята била налегната от бремето на злото за поколения напред. Щом започнала да се изцелява, нейният зов достигнал онези, които се криели в Пустошта и из Северните възвишения. Те се завърнали постепенно. Годините отминавали, хората се уверили, че нищо не застрашава техните домове и поселища. Някои тръгнали надлъж и шир по Земята в търсене на полузабравени предания. И когато най-сетне събрали смелост да навлязат във Великанските гори, добрали се до древната страна Морска шир и открили, че Великаните — скалните братя на хората, са оцелели след Ритуала на оскверняването.

— Не напразно много песни — и стари, и нови — славят верността на Великаните. Щом узнали, че хората са се завърнали на Земята, те обиколили всяко ново каменно и дървено поселище, разказвали историята за поражението на Кевин и потвърждавали отдавнашното Скално братство. Повели онези, които пожелали да тръгнат, за да завършат пътуването си във Весел камък, града-крепост, издигащ се от прастари времена там. Великаните го съградили от самото каменно тяло на планината за Върховния владетел Деймлон като знак за нерушимата връзка помежду им.

— Там Великаните поднесли своя дар на събралото се множество. Разкрили на хората Първата закрила — основата и началото в Знанията, наследени от Кевин. Тъкмо нея Кевин поверил на Великаните преди последната си битка. Хората приели Първата закрила като пречистване, отново се заклели да живеят в съгласие със Земята и да бъдат верни на нейната сила и красота.

— Дали още един обет — да живеят в мир и да търсят в себе си онази безметежност, с която да опазят Земята от разрушителни страсти като безумието на Кевин. Всички, които се събрали там, разбирали добре колко страховито е могъществото и как вкусът му замъглява ясния взор на мъдростта. Щом узнали за Първата закрила, у тях се породил страхът от ново Опустошение. Затова се зарекли да овладеят Знанието в стремежа си да излекуват Земята… и да овладеят себе си, за да не паднат до яростта и отчаянието, които превърнали Кевин в най-лошия враг на самия себе си.

— Всички хора в пределите на Земята научили за тези клетви и се зарекли да ги спазват. Онези, които били избрани във Весел камък за задачата, отнесли Първата закрила в Кураш Пленетор — Поразената скала. Там разрушенията от последната битка били най-тежки. Нарекли мястото Тротгард в знак на стремежа си към изцеление и там основали Средището на знанията, за да бъдат възвърнати мъдростта и силата на Древните владетели и за да се научат как да спазват Клетвата на мира.

Атиаран се смълча. Двамата крачеха в теснината, а тишината ставаше още по-отчетлива от ромоленето на потока и редките птичи гласове. Томас призна, че разказът му помогна да крачи по-уверено. Поне за малко се беше увлякъл и бе забравил за болката в ожулените рамене и подбитите пети. Пък и самото звучене на нейните думи сякаш му даваше сили, а историята беше като залог, че дори да се изтощи докрай заради Земята, няма да е напрягал напразно волята си.

По някое време той я подкани да продължи:

— Ще ми разкажеш ли повече за Средището на знанията?

Горчивата острота в гласа й го изненада.

— Нима ще ми напомняш, че тъкмо аз съм сред най-малко достойните да говоря за това? Ти ли, Томас Ковенант, Неверника и носителя на бяло злато, ти ли ще ме упрекваш?

Той я изгледа втрещено. Не можеше да вникне в годините на борба със самата себе си, отразени в големите й очи.

— Няма нужда и ти да ми напомняш кой съм… — промърмори Томас.

След малко Атиаран пак се загледа втренчено на север.

— Е, сега наистина ме упрекваш — промълви тя. — Твърде лесно се засягам, защото очаквам и целият свят да знае онова, което аз разбирам твърде добре. Гузна съм, затова трудно приемам, че другите са невинни. Моля те да ме извиниш — би трябвало да се държа с теб по-справедливо. — Преди той да отвори уста, тя продължи решително: — Ето как мога да ти опиша Средището на знанията. Разположено в Тротгард, в Долината на двете реки. То е общност, отдадена на ученето. Там отива всеки, който пожелае, за да се посвети на близостта със Земята и да проникне в Знанието на Древните владетели.

— А Знанието има своите дълбини, не сме го овладели докрай, колкото и години да се изнизват, колкото и усилия да влагаме. Най-мъчен е преводът, защото езикът на Древните владетели не е бил същият като нашия, а смисълът на една дума може да е достъпен в един текст и неразбираем в друг. След превода пък Знанието трябва да бъде тълкувано, после е ред на уменията то да бъде прилагано. Когато аз… — Атиаран се запъна за миг — … когато учех там, Пазителите на знанието казваха, че цялото Средище още не е проникнало много под повърхността на неизчерпаемото наследство на Кевин. А ние сме получили едва една седма част от цялото — Първата закрила от Седемте.

На Томас му се стори, че чува ехо от презрителните думи на Господаря Гад и това го подтикна да се вслуша още по-внимателно в разказа й.

— Най-лесно е било да преведем Бойното знание — уменията на битката и отбраната. Но за да прилагаш и него, е нужно голямо майсторство. Ето защо мнозина в средището обучават само онези, които ще тръгнат по пътя на меча и ще се присъединят към Ратниците в Твърдината. Но по наше време не е имало войни и когато аз бях в Средището, Ратниците се състояха едва от две хиляди мъже и жени.

— Тъй че за Средището най-важно е да разбере и да обучи други на езика и знанието за силата на Земята. Новодошлите учат първо историята на Земята, молитвите, песните и преданията. Накрая знаят всичко, което ни е известно за Древните владетели и тяхната борба срещу Сивия убиец. Така стават Пазители на знанието. Започват да учат други или пък се стараят да открият нови знания и мощ в Първата закрила. Трудът им не е лек — завещаното ни от Кевин им налага чистота и непоколебимост, проникновение и храброст. Някои — натърти Атиаран, явно решила да не се щади — нямат нужните достойнства. Аз се провалих, когато наученото вся смут в душата ми… когато Пазителите на знанието ми помогнаха да надникна за малко в злобата на Сивия убиец. Не понесох онова, което видях, измених на призванието си и се върнах в каменното поселище Митил да помагам на своя народ с малкото, което бях научила. А чак сега, след като съм забравила толкова много, дойде часът на моето изпитание… — Тя въздъхна тежко, като че за нея беше мъчително да се примири с участта си. — Но това не е важно. Хората в Средището, които вървят по пътя и на меча, и на Жезъла, които заслужат мястото си и сред Ратниците, и сред Пазителите, а не се отплеснат в самотна гонитба на свои стремежи като Необвързаните… тези хора със смели сърца получават званието „Владетел“ и се присъединяват към Съвета, който направлява изцелението и защитата на Земята. Избират един за Върховен владетел, както изисква Знанието:

— През годините, които прекарах в Средището, Върховен владетел беше Вариол, спътник на Тамаранта и син на Пентил. Но той беше на много години дори за Владетел, а те живеят по-дълго от останалите. В нашето поселище отдавна не сме имали вести от Весел камък или Средището. Не знам кой оглавява Съвета сега.

Без да се замисли, Томас отвърна:

— Протал, син на Дуилиън.

Атиаран ахна.

— Той ме познава… Като Пазител ме научи на първите молитви. Ще си спомни как се провалих и няма да приеме с доверие задачата, с която се нагърбих. — Тя поклати глава съкрушено, замисли се и добави: — Ти знаеше и това. Знаеш всичко! Защо се опитваш да ме посрамиш за оскъдността на знанията ми. Постъпваш немилостиво…

— Дяволите ме взели! — избухна Томас, вбесен от поредния упрек. — В тази щурава история и ти, и… още кой ли не все ме обвинявате, че вече съм научил всичко, което има да се знае. Пак ти казвам — и едно проклето нещичко няма как да знам за света ви, ако никой не ми го обясни. Не съм проклетият ви Берек!

Погледът на Атиаран преливаше от недоверие, може би плод на нейното отдавнашно, неумолимо съмнение в самата себе си. Това породи у него ответното желание да я убеди някак. Томас спря и изопна рамене въпреки тежестта на раницата.

— Ето го посланието на Господаря Гад, Презиращия: „Предай на Съвета и на Върховния владетел Протал, син на Дуилиън, че отсега са им отмерени най-много седем пъти по седем години на Земята. Преди да са отброени докрай дните в тях, аз ще властвам над живота и смъртта“.

Щом изрече думите, Томас се сепна — те сякаш връхлетяха теснината в гарваново ято. Усети как бузите му се сгорещиха от срама на прокажения, все едно беше омърсил с нещо и този ден. За малко се озова сред ненарушима тишина — птиците притихнаха, дори потокът замря. В горещото пладне цялата му кожа лепнеше от пот.

А Атиаран се бе облещила от ужас, преди да извика:

— Меленкурион абата! Не го казвай, докато не му дойде времето. Не мога да опазя нито теб, нито себе си от такива злини.

Безмълвието секна отведнъж, водата заромоля отново, над главите им се стрелна птица. Томас изтри челото си с трепереща ръка.

— Тогава престани да ме смяташ за някого, който не съм.

— И как да престана? — навъсено отвърна жената. — Затворен си за мен, Томас Ковенант. Не те виждам.

Той не разбра какъв смисъл вложи тя в последната дума.

— Защо пък да не ме виждаш? — сопна се кисело. — Пред очите ти съм.

— Затворен си за мен — повтори Атиаран. — Не знам здрав ли си, болен ли си…

Той премигна смутено, но се сети, че тя неволно му даде възможност да й каже за проказата, и реши да се възползва — ядът преодоля колебанията му. Гласът му изстърга:

— Болен съм, разбира се. Аз съм прокажен.

Жената изохка, сякаш беше признал престъпление.

— Тогава горко на Земята, защото ти притежаваш необузданата магия и можеш да съсипеш всички ни.

— Я стига! — Томас размаха левия си юмрук и каза още по-дрезгаво: — Това е само пръстен. Напомня ми за всичко, без което съм принуден да живея. У мен има толкова… необуздана магия, колкото и в този камък.

— Земята е източникът на цялата сила… — прошепна Атиаран.

Томас си наложи да не закрещи от досада. Разбираше, че тя открива в казаното от него значение, каквото той не бе влагал.

— Хайде да се върнем малко назад — промърмори Томас. — Искам да си изясним нещо. Казах, че съм болен. Какво означава това за теб? Нима дори нямате болести в този ваш свят?

За миг устните й помръднаха, все едно повтаряше беззвучно „болести“. Внезапно лицето й се смръзна от страх и очите й се вторачиха над лявото рамо на Томас.

Той се озърна да види какво я уплаши. Не откри нищо зад гърба си, но докато оглеждаше ръба на левия склон, чу проскърцване и в теснината се търкулнаха камъчета.

— Преследвачът! — извика Атиаран. — Бягай! Бягай!

Настойчивият глас го пришпори, той се извъртя на пети и хукна след нея колкото сили имаше.

Поне за малко забрави умората, тежестта на раницата и жегата. Тичаше тежко след Атиаран, сякаш вече чуваше преследвача да трополи над тях по ръба на склона. Скоро обаче му се струваше, че въздухът в дробовете му ще ги разкъса и започна да се олюлява. При първото препъване изнуреното му тяло едва не се просна възнак.

Атиаран му извика да продължи, но той отказа да помръдне и се обърна разтреперан с лице към онзи, който ги гонеше.

Някой профуча надолу към него. Томас се отдръпна, за да не бъде смазан, и вдигна припряно ръце, за да отблъсне замаха на нападателя. Секунда по-късно мъжът се претърколи на земята и стана, насочил заплашително острие.

Слънчевите лъчи очертаваха всичко твърде ярко пред погледа на Томас. Виждаше всяка неравност по склона и ръба, проточените като грозна усмивка сенки.

Тъмнокосият мъж пред него беше млад, но с могъщо тяло — нямаше съмнение, че е от каменното поселище, но беше по-висок от повечето му обитатели. Ножът също беше изработен от камък. По туниката на младежа се виеха извезаните символи на семейството му, наподобяващи мълнии. Кожата на лицето му се опъваше така от ярост и омраза, че сякаш черепът му щеше да се пръсне.

— Проклетник! — изръмжа той. — Насилник!

Пристъпяше напред, размахал ръката с ножа. Томас по неволя отстъпваше заднешком и нагази до глезените в студената вода на потока.

Атиаран се втурна към тях, но още беше далеч, за да опази Томас от ножа.

От порязаните му пръсти сълзеше кръв. Болезненото пулсиране на раните стигаше чак до върховете на пръстите.

— Триок! — отекна властният вик на Атиаран.

Ножът се стрелна още по-близо. Томас виждаше очертанията му като изрязани по собствените си зеници.

Болката туптеше в пръстите му.

Младежът се напрегна за смъртоносния удар и Атиаран изкрещя отново:

— Триок, полудя ли? И ти положи Клетвата на мира!

„Болка в пръстите ли?…“

Томас вдигна ръката си пред очите и я зяпна, но зрението му се замъгли от потрес. Не можеше да проумее какво се случва.

„Невъзможно… — шепнеше си в неописуемо изумление. — Невъзможно…“

Неговите пръсти с отнетата от проказата чувствителност изгаряха от болка.

Атиаран спря до тях и пусна раницата си на земята. Нейното присъствие като че натрапваше непоносима сдържаност на Триок — той гърчеше лице освирепял, без да помръдне напред, само изгъгна задавено:

— Убий тази бясна твар!

— Забранявам!

Гласът на Атиаран блъсна младежа като юмрук в гърдите — той залитна назад, отметна глава и изръмжа дрезгаво в безсилен гняв. От следващите й думи гърленият звук секна.

— Длъжни сме да бъдем верни на себе си. Ти си положил Клетвата. Нима искаш да обречеш Земята?

Триок потрепери. Ръката му се стрелна трескаво и ножът се заби до дръжката в пръстта. Той изду гърди и изсъска на Атиаран:

— Този е насилил Лина снощи!

Томас не разбираше нищо. Болката беше усещане — великолепие, което пръстите му бяха забравили. Нямаше обяснение освен… „Невъзможно. Невъзможно!“ Не обръщаше внимание на топлите червени струйки по китката си.

Лицето му се сгърчи, въздухът около него притъмня потискащо. Привиждаха му се размахани криле над теснината, посягащи към лицето му нокти. Той изпъшка:

— Невъзможно!…

Но вторачените един в друг Атиаран и Триок не го поглеждаха сякаш отбягваха зараза. Щом осъзна думите на младежа, жената се свлече на колене, закри лицето си с длани и накрая опря чело в земята. Раменете й се разтресоха беззвучно. Триок заговори горчиво въпреки мъката й:

— Намерих я да се крие сред хълмовете, когато слънцето огря равнината. Знаеш колко я обичам. Гледах я, когато се събрахме снощи, и не ми хареса, че е заслепена от този коварен чужденец. Сърцето ми се късаше да виждам как се увлича по човек, чиито цели и желания не можем да отгатнем. По-късно вечерта попитах съпруга ти Трел и чух от него, че щяла да спи при приятелка — Терас, дъщерята на Анория. Отидох да попитам Терас, но тя не знаеше нищо. Тогава у мен се промъкна страхът. За нас лъжите не са присъщи. Цяла нощ я търсих. И я намерих по изгрев с разкъсани дрехи и засъхнала по тялото й кръв. Опита се да избяга от мен, но студът, болката и страданието й бяха отнели силите. Скоро се отпусна в ръцете ми и разказа какво й е сторил този Бяс. Отведох я при Трел да се погрижи за нея, а аз тръгнах да търся чужденеца, решен да го убия. Щом ви зърнах, тръгнах след вас. Заблудих се, че и ти си намислила същото — водиш го надалече, за да го погубиш. Но ти си искала да го спасиш. Него, насилника на дъщеря ти Лина! Как е успял да те заслепи? Забраняваш, тъй ли? Ти, Атиаран, съпругата на Трел?! От прелестта на Лина на човек можеше да му прималее… а той се е погаврил бездушно с нея. Отговори ми — какво ни засягат Клетвите в този момент?

Неудържимото плющене на тъмни криле притискаше Томас, докато не се озова във водата. В ума му се прескачаха диво спомени за лепрозариума, лекарите казваха „Не можете да се надявате“… Блъсна го полицейска кола. Преди това отиде в града да плати сметката си за телефон… да я плати лично.

— Невъзможно… — промълви унесено от ужаса той.

Атиаран бавно вдигна глава и разпери ръце, все едно откриваше гърдите си за острие, което ще я прониже от небето. Чертите на лицето й се изостриха от мъка, очите й бяха тъмни кратери от скръб, взрени навътре към поруганата човешка същност.

— Трел, помогни ми… — изохка тя немощно, но гласът й намери сила и дори въздухът около нея затрептя болезнено. — Жалко! Жалко за младите на този свят! Защо е толкова трудно да нося бремето на омразата към злото? Лина, дъще… Разбирам как си постъпила. Доблест, достойна за възхвала и гордост! Прости ми, че няма да съм с теб в тези черни дни.

След малко погледът й се избистри. Тя се изправи неуверено и залитна, преди да натърти прегракнало:

— Дължим вярност. Забранявам ти да отмъстиш.

— Нима ще си тръгне безнаказано?! — възмути се Триок.

— Над Земята тегне опасност — отвърна Атиаран. — Нека Владетелите го накажат. — Гласът й звънна, сякаш беше вкусила кръв. — Те знаят как да се отнесат към чужденец, посегнал на невинни. — Но слабостта пак я обзе. — Не на мен се пада да реша. Триок, помни своята Клетва.

Тя притисна длани към раменете си, впи пръсти в извезаните по роклята листа в усилието си да потисне тъгата.

Триок се извъртя към Томас. Нещо се беше прекършило у младия мъж — може би дарбата да се радва.

— Вече знам кой си, Невернико! Пак ще се срещнем — излая заклеймяващо той.

После хукна обратно. Тичаше все по-бързо и по-бързо, набивайки яростно стъпала в коравото дъно на теснината. Скоро стигна до горния край на западната стена и се скри от очите им между хълмовете.

— Невъзможно — мърмореше Томас. — Не може да бъде. Нервите не се възстановяват.

Но пръстите го боляха като премазани с чук. Явно на Земята нервите се възстановяваха. В гърлото му напираше крясък срещу мрака и ужаса, но май беше загубил власт и над гласа си, и над себе си.

От безмерната далечина на погнусата или съжалението Атиаран изрече:

— Ти опустоши сърцето ми.

— Нервите не се възстановяват… — Гърлото на Томас се сви така, че се задави. Все така не можеше да извика. — Не се случва…

— Това освобождава ли те? — попита тя с тиха неприязън. — Това оправдава ли злодеянието ти?

— Злодеяние ли? — Той чу думата като пробождане през пляскащите криле. — Злодеяние?

От раните му течеше кръв, както би текла от нормален човек, но струйките изтъняваха. Томас се опомни с внезапен гърч и изстена окаяно:

— Боли ме!

Самият звук на този хленч го разтърси и отблъсна за малко тъмата. Болка! Немислимостта й прехвърли мост над пропастта. Болката беше за здравите, чиито нерви са още живи.

„Не може да бъде… Разбира се, че не може! Това доказваше, че всичко… всичко е сън.“

За миг му се доплака. Но той беше прокажен и твърде дълго се беше учил да запушва такива пробойни. Прокажените не бива да си позволяват тъга. Треперещ като от треска, той топна припряно пръстите си в потока.

— И какво е за мен твоята болка? — застигна го грубо гласът на Атиаран. — Черно дело извърши, Невернико — жестоко и безсърдечно! Ти ми причини болка, която нито кръвта, нито времето ще изчистят. А Лина!… О, как ще се моля Владетелите да те накажат!…

В бистрата хладна вода пръстите му скоро започнаха да мръзнат, от кокалчетата към китката му плъзна смъдене. От раните заструи червенина, но водата бързо спря кървенето. Докато Томас гледаше как потокът промива ръката му, терзанията и страхът се преобразиха в гняв.

— Защо да идвам с теб? Тук няма нищо истинско… Не ми пука за скъпоценната ти Земя! — изръмжа той.

— Кълна се в Седемте! — Властният тон на Атиаран дълбаеше думите като длето. — Ще отидеш във Весел камък, ако ще да те завлека насила там.

Той извади ръката си от потока и я огледа. Ножът на Триок го бе порязал с остротата на бръснач, нямаше разръфана плът, в която да се трупа мръсотия и да зарасне трудно. Но на средния и безименния пръст кожата бе разрязана до костта, от тях още капеше кръв. Томас се изправи и за пръв път след нападението се вторачи в Атиаран.

Тя стоеше на няколко крачки, свила юмруци пред сърцето си, сякаш туптенето му я измъчваше. Взираше се в него с ненавист, изражението й не оставяше съмнения за скритата у тази жена свирепа и непрощаваща мощ. Томас се убеди, че наистина е готова да го надвива на всяка крачка по пътя, ако я принуди. Тя го караше да се срамува, но и разпалваше гнева му. Изпъна ръка ядно към нея.

— Нуждая се от превръзка.

Отначало погледът й стана още по-пронизващ, май се канеше да му налети. Тя обаче се овладя и потисна гордостта си. Отиде при раницата си, отвори я и извади ивица бял плат, от която откъсна достатъчно дълго парче. Върна се при Томас, хвана внимателно ръката му и разгледа порязванията, кимна отривисто и уви меката тъкан плътно около пръстите му.

— Нямам целебна глина, нито мога да отделя време, за да търся. Тези рани не са страшни, ще зараснат добре. — Атиаран веднага се върна при раницата, метна я ловко на гърба си и каза: — Да вървим. Забавихме се.

Без да се обърне към Томас, тя пое нататък в теснината.

Той остана на мястото си още малко, вглъбен в болката, толкова режеща, сякаш ножът още беше в раните. Но сега знаеше отговора. Мракът се отдръпна още малко и Томас беше способен да гледа всичко наоколо, без да изпада в паника. И все пак още се боеше. Сънуваше, че нервите му са оздравели, а доскоро не беше осъзнал колко близо е бил до окончателното рухване. Захвърлен безпомощно незнайно къде, Томас се натъкна на огромно затруднение — губеше уменията си за оцеляване. За да се справи, се нуждаеше от цялата си дисциплина и непреклонност.

Хрумна му нещо. Наведе се и опита да издърпа с дясната си ръка ножа на Триок от пръстта. Заради липсващите пръсти не можеше да стиска силно и дланта му се плъзна по дръжката. Но когато разклати ножа напред-назад, успя да го извади. Оръжието бе направено от цяло, полирано парче камък. Дръжката беше увита с кожа за по-удобно хващане. Острието наистина можеше да се мери с бръснач. Томас плъзна ножа над лявата си ръка и видя косъмчетата да падат отрязани, сякаш острието беше намазано с масло.

Пъхна ножа под колана си, намести раницата по-високо на гърба си и тръгна след Атиаран.