Прокобата на Господаря Гад

16. Очертано с кръв

Томас Ковенант прекара следващите три дни в протяжно, болезнено запознаване със страданията, които причинява ездата. Докато седеше върху тънката кожа на лепката, все му се струваше, че нищо не го дели от гърба на кобилата. Ръбестият гръбнак на Дура сякаш заплашваше да го разцепи на две. Усещаше коленете си изкълчени, мускулите на бедрата и прасците му трепереха от преумора заради неспирното притискане към конското тяло. Тези болки полека се просмукваха нагоре към гърба му. И шията му се схващаше от внезапните наклони и подскоци, с които Дура преодоляваше неравния терен. Понякога се задържаше върху кобилата само защото лепката не му позволяваше да се изхлузи. А нощем мускулите му не можеха да се отпуснат и го мъчеха така, че не заспиваше без благотворното въздействие на диамантеното питие.

Затова в ума му не се задържаха почти никакви впечатления за местностите наоколо, за времето или за настроението на спътниците му. Пренебрегваше или отблъскваше всеки опит да го заприказват. Отново беше принуден да разсъждава над самоубийственото си съновидение, над изтезанията, на които го подлагаше мракът на подсъзнанието.

Но диамантеното питие на Великана и немислимата жизненост на Земята също влияеха, колкото и да се мъчеше. Плътта му заякна и понасяше по-леко часовете върху гърба на Дура. Без да се усети, придобиваше уменията на ездач, приспособяваше се към движенията на кобилата, вместо да им противостои. Когато се събуди след третата нощ, Томас осъзна, че болежките вече не надделяват в ума му.

Отрядът беше напуснал населените земи около Весел камък и навлезе в необитаеми равнини. Бяха установили бивака насред равен като тепсия пущинак. Томас се огледа, но нямаше какво толкова да види в каменистото поле. И все пак си възвърна чувството, че продължава напред, а то му даваше илюзията за безопасност. Подобно на много други неща, и Весел камък остана зад гърба му. Когато Сол по сърцето го заговори, Томас му отвърна, без да изръмжи сърдито.

Великанът се обърна към Морам:

— Камък и море, Владетелю! Както виждам, Томас Ковенант е решил да се завърне сред живите. Няма съмнение, че това е заради диамантеното питие. Приветствам те, Надвладетелю Ковенант. Добре дошъл при нас. Знаеш ли, Владетелю Морам, че Великаните имат история за война, която била прекратена от диамантеното питие? Искаш ли да я чуеш? Ще успея да ти я разкажа само за половин ден.

— Нима? — прихна Морам. — Само половин ден, ако ти подтичваш, а ние яздим?

И Сол по сърцето се засмя.

— Ако е тъй, разказът ще свърши по залез-слънце утре.

— Чувал съм тази история — намеси се Протал. — Но разказвачът ме уверяваше, че всъщност не диамантеното питие сложило край на сблъсъка, а разговорите с Великаните. Докато те изредят въпросите си за причините да започне войната, противниците ги слушали толкова дълго, че забравили отговорите.

— О, не, Върховен владетелю — изкикоти се Сол по сърцето, — не си разбрал. Онзи път именно Великаните са пили диамантено питие.

Събраните наоколо воини се разсмяха, Протал също се усмихна, преди да яхне коня си. Отрядът потегли и Томас зае привичното си място до Морам.

Сега се заслушваше в звуците, съпровождащи пътуването. Владетелите и стражите почти не проговаряха, затворени в себе си, но през тропота на копита до ушите му стигаха откъслечни фрази и песни на Ратниците. Водени от Куаан, те изглеждаха уверени, понякога и жадни да подложат на изпитание дългогодишната си подготовка.

По някое време Морам го изненада, като подхвана без увъртане:

— Надвладетелю, както знаеш, има въпроси към теб, незададени от Съвета. Може ли да ги задам сега? Иска ми се да знам повече за твоя свят.

— Моят свят ли… — преглътна сухо Томас. Не му се говореше за това, за да не се повтори преживяното пред Съвета. — Защо?

Морам вдигна рамене.

— Защото колкото повече знам за теб, толкова по-добре ще преценя какво да очаквам в мигове на опасност. Или защото опозная ли по-добре този свят, ще се отнасям по-справедливо към теб. Или просто от дружелюбно любопитство.

Томас долавяше искреността, която не му позволи да откаже незабавно. Дължеше и на Владетелите, и на себе си честност… доколкото беше възможна. Но този дълг му беше омразен и не намираше лесен начин да изрече всичко необходимо. Неволно започна да изброява мислено: „Имаме рак, инфаркт, туберкулоза, множествена склероза, вродени увреждания, проказа… Имаме и алкохолизъм, венерически болести, наркомания, изнасилвания, грабежи, убийства, пребити деца, геноцид…“. Но за него беше непосилно да подхване този каталог на злощастията, който би могъл да се проточи безкрайно. Изправи се на стремената и със замах посочи дивите поля.

— Може би виждате по-добре от мен… но дори аз откривам красотата тук. Всичко е живо… така както трябва да бъде живо. Ей тази трева е пожълтяла, жилава и проскубана, но аз откривам здраве в нея. Тук си е на мястото — в тази почва. Кълна се в ада! Та аз дори ще позная кой сезон е настъпил, като се вгледам в пръстта. Сега е пролет.

— А там, откъдето идвам, ние не виждаме… Ако не познаваш годишните цикли в развитието на растенията, няма как да различиш пролетта от лятото. Ако не си се научил да сравняваш, не можеш да разпознаеш… Но светът е прекрасен… каквото е останало от него, каквото още не сме съсипали. — Паметта му натрапи гледки от Убежището, фермата му, и той не успя да прикрие унинието в гласа си накрая: — Да, имаме и красота. Наричаме я „пейзажи“.

— Пейзажи… — повтори Морам. — Думата е непозната за мен, но не ми допада как звучи.

Томас се почувства странно сепнат, все едно беше погледнал назад през рамо, за да открие, че е застанал на ръба на пропаст.

— Всичко това означава, че красотата е нещо допълнително. Чудесна е, но можем да живеем и без нея.

— Без нея ли?

Очите на Морам блеснаха остро, а зад него Сол по сърцето се обади слисано:

— Живот без красота?! О, приятелю… Как устоявате на отчаянието?

— Не бих казал, че устояваме — измърмори Томас. — Някои от нас просто се инатят.

Той не каза нищо повече. Морам не продължи с въпросите и остави Томас да предъвква неудобните си мисли, докато Протал не обяви, че спират за отдих.

Денят се изнизваше и мълчанието на Томас като че зарази постепенно отряда. Песните и разговорите на Ратниците секнаха. Морам поглеждаше косо към Томас, но не се опита да го заприказва отново. Лицето на Протал пък оставаше безизразно като на мъжете от Кръвната стража. Мина време, преди Томас да отгатне какво ги потискаше. Тази вечер беше първата, когато щяха да видят пълнолунието на оскверненото нощно светило.

Тръпката плъзна по цялото му тяло. Вечерта щеше да им покаже донякъде каква е мощта на Лигоча. Ако Пещерната твар можеше да окървави и пълната луна, Владетелите би трябвало да признаят, че не знаят къде е пределът на силите му. А такава мощ несъмнено събираше армии и беше почти сигурно, че вече разпраща банди да задоволят жаждата на Лигоча за опустошение. Значи и отрядът щеше да си пробива път с бой. Томас си спомни изтръпнал кратката среща с Лигоча в пещерата на Кайрил Трендор и подобно на своите спътници се поддаде на невеселото очакване какво ще разкрие нощта.

Само Вариол и Тамаранта не изглеждаха засегнати от общото настроение. Старицата като че яздеше в полудрямка и се доверяваше на ранихина да я задържи на гърба си. Съпругът й пък седеше изправен, хванал здраво юздите, устните му обаче бяха отпуснати, погледът — отнесен. Имаха твърде крехък вид и на Томас му се струваше, че вижда колко трошливи са костите им. И все пак единствени те оставаха безметежни в преддверието на нощта… или не разбираха какво предстои.

Ездачите спряха за нощувка още преди здрач и разположиха бивака си на северния склон на каменист хълм, където поне бяха на завет от упорития югозападен вятър. Въздухът изстина сякаш зимата се завръщаше, а повеите смразяваха и сърцата на пътниците. Някои Ратници мълчаливо нахраниха и разтриха конете, докато други приготвиха скромна вечеря над огън, който Биринер стъкми с една от факлите си и събрани клонки от храстите наоколо. Ранихините се понесоха в галоп нанякъде, за да прекарат нощта в своя загадъчна игра или ритуал. Другите коне бяха вързани, стражите бдяха около бивака, а останалите се сгушиха около огъня, увити в наметалата си. С изцеждането на слънчевите лъчи от небето студеният вятър се засили.

Томас откри, че му липсват дружеските разговори, с които беше започнал денят, но не можеше сам да запълни липсата. Наложи се да чака, накрая Върховният владетел Протал се изправи, за да уталожи общите страхове.

Опрял здраво жезъла си в земята, той запя думите от вечернята във Весел камък. Морам веднага го подкрепи с гласа си, присъединиха се Вариол и Тамаранта, скоро и всички Ратници от еомана се изправиха и добавиха мощта на гърлата си към песента.

Щом млъкнаха, те пак насядаха по земята и подхванаха тихи разговори, като че се нуждаеха само от този химн, за да си възвърнат смелостта.

Томас не отделяше поглед от свитите си юмруци, но позна кога е изгряла луната — почувства ясно внезапното смръзване наоколо, щом хоризонтът замъждука в алено. Спътниците му дишаха тежко, червенината промени оттенъка дори на пламъците на лагерния огън. Той обаче впиваше поглед надолу, все едно изучаваше с любопитство побелелите кокалчета на юмруците си.

После чу измъчения шепот на Морам:

— Меленкурион…

Вече знаеше, че цялата луна е оцветена в червено, напълно осквернена — кървав кръг, сякаш нож е разпорил гърдите на нощното небе, за да се забие в сърцето. Струваше му се, че усеща докосването на тази светлина и бузата му трепна от погнуса.

Миг по-късно се чу далечен вой като вопъл на възмущение. Против волята си Томас огледа почервенялата равнина. Никой наоколо не помръдна, може би вопълът беше прозвучал от гърлото на животно. Той се озърна към поруганото нощно светило и пак сведе поглед.

И видя с ужас, че лунните лъчи бяха направили пръстена червеникав, все едно металът е бил потопен в кръв. Сребристият оттенък сякаш се мъчеше да пробие през аленото, но кървавата светлина се просмукваше навътре и покваряваше бялото злато.

Прозря по интуиция и се изправи със скок, изпънат и скован, сякаш луната го беше издърпала.

Зад него Банор каза:

— Не се бой, Надвладетелю. Ранихините ще ни предупредят, ако вълците станат опасни.

Томас се озърна — стражът протягаше ръка да го възпре, за да не беснее.

— Не ме пипай! — процеди Томас.

Отскочи рязко и за миг, докато сърцето му се бореше с кръвта, гледаше как алената луна придава на лицето на Банор вида на изстиваща лава. После гнусното усещане за зло избухна под краката му и той отскочи към огъня.

Но преди да докосне земята, успя да се метне напред, забравил всичко освен неистовия животински стремеж да избегне посегателството. Търкулна се и краката му размятаха горящите клони.

Но Банор се бе хвърлил към него навреме, впи пръсти в китката му и го издърпа като дете, за да се изправи на крака.

Още преди да е стъпил здраво, Томас се извъртя към мъжа от Кръвната стража и кресна в лицето му:

— Не ме пипай!

Банор пусна ръката му и се отдръпна.

Протал, Морам, Сол по сърцето и всички Ратници също бяха прави и се взираха в Томас изненадани, объркани и ядосани.

Изведнъж му прималя, краката му затрепериха. Свлече се на колене до огъня. „Адски пламъци!… Гад ми е сторил това, той надделява над мен… Проклятие!…“ Томас посочи земята с тресяща се ръка и изхърка:

— Ей там беше. Усетих го.

Владетелите реагираха тутакси. Морам извика на Биринер да дойде, а Протал доближи забързано и се наведе над мястото. Мърмореше неясно, докато го докосваше с върховете на пръстите си като лечител, разглеждащ рана. Морам и Биринер застанаха до него. Грижовникът отмести Върховния владетел и опря края на жезъла си на същото място. Въртеше жезъла между дланите си, вперил властен поглед в скъпоценното парче дърво.

— За малко… — отрони Протал. — За малко почувствах нещо… някакъв спомен на Земята. После стана недостъпно за мен. — Той въздъхна. — Беше страшно.

— Страшно… — повтори като ехо Биринер. Протал и Морам се взираха в ръцете му, потрепващи от старостта, а може би от изострена чувствителност. Внезапно той извика: — Страшно! Ръката на Убиеца! Как се осмелява да прави това?!

Отскочи назад толкова припряно, че се препъна и щеше да падне, но Протал го задържа.

Погледите на Протал и Биринер се срещнаха, като че се опитваха да споделят знание, което не може да бъде изказано с думи. После Биринер се отмести и огледа земята, все едно съзираше пръснатите наоколо отломки от достойнството си, и изсумтя:

— Мога да се държа на краката си. Още не съм толкова стар. — Стрелна с поглед Томас и продължи по-гръмко: — Мислите си, че съм стар. Разбира се. Стар и глупав. Натрапил се в похода, а би трябвало да даде покой на костите си край огнището. — Той посочи Неверника и натърти: — Попитайте го!

Томас беше пъхнал ръце в джобовете си, за да скрие новия оттенък на пръстена, но сега вдигна глава. Призляваше му от спомена за набезите на злото в Анделейн и онова, което последва.

Протал изрече повелително:

— Надвладетелю, стъпи отново там.

Лицето на Томас се разкриви, но той прекрачи напред и стовари крак на мястото. Напрегна се в очакване на усещането, че тук земята е станала ненадеждна и вече не е опора. Но нищо не го жегна този път. Също като в Анделейн злото беше изчезнало, сякаш над някаква яма бе опънато измамно устойчиво платнище.

Кимна с глава в отговор на безмълвния въпрос на Владетелите. Морам почака и каза сдържано:

— Вече си усещал това.

Томас се застави да отговори:

— Да. Няколко пъти… в Анделейн. Преди нападението срещу Празника.

— Ръката на Сивия убиец те е докоснала — сопна се Биринер, но не продължи с обвиненията. Костите му като че си спомниха за старостта и той уморено се облегна на жезъла. После промълви със странен укор към себе си: — Разбира се. Ако бях по-млад…

Обърна гръб на другите и повлече крака към постелята си.

— Защо не ни каза? — сурово попита Морам.

Изведнъж Томас се засрами, привидя му се, че пръстенът е станал достъпен за погледите им през плата на дрехата. Раменете му провиснаха от усилието да напъха юмруците си по-дълбоко в джобовете.

— Не исках… отначало не исках да научите… колко важен съм според Гад и Лигоча. След това… — запъна се при мисълта какво преживя в Средоточието — … мислех за друго.

Морам кимна и Томас продължи след малко:

— Не знам какво е това, но го усещам само през обувките си. Не мога да го напипам… нито с ръце, нито с боси крака.

Морам и Протал се спогледаха учудено. Върховният владетел каза:

— Невернико, източникът на тези набези е неразгадаем за мен. Защо пък точно обувките да те правят чувствителен към злото? Но или аз, или Морам трябва да бъдем винаги до теб, за да действаме незабавно. — Той подхвърли през рамо: — Първи страж Тувор, предводителю Куаан — чухте ме, нали?

— Да, Върховен владетелю — отвърна Куаан.

Иззад кръга около Томас се чу и тихият глас на Тувор:

— Ще бъдем нападнати. Чухме те.

— Нуждаем се от бдителност и доблест — мрачно вметна Морам, — за да отблъснем Злотворните, вълците и пещерните твари.

— Така е — потвърди Протал. — Но има време дотогава. Сега трябва да си починем. Трябва да съберем сили.

Отрядът се разпръсна и полека се приготви за сън. Сол по сърцето подхвана напева си, проснат на земята и обгърнал с ръка кожения мях. Стражите си разпределяха постовете около бивака, Ратниците разстилаха одеяла за себе си и за Владетелите. Томас легна притеснен сякаш още усещаше вниманието на всички приковано в него. Радваше се, че може да скрие пръстена под одеялата. Дълго будуваше от студ — завивката не го спасяваше от мразовитата тежест на пръстена.

Докато не затвори очи, чуваше песента на Сол по сърцето и виждаше Протал, седнал до жаравата. Великанът и Върховният владетел споделяха бдението за неминуемата беда.

Следващият ден започна сив и нерадостен, отрупан с облаци като небесни пепелища. Томас се гърбеше на седлото, сякаш го превиваше тежест на шията. Откакто луната залезе, нямаше болнава червенина по пръстена, но цветът оставаше в ума му и той чувстваше, че пръстенът го гнети като безсмислено престъпление. Разбираше безпомощно, че му е натрапена обвързаност, която нито е избирал, нито би избрал. Също като луната се беше оказал жертва на лукавите кроежи на Господаря Гад. Волята му нямаше значение — дърпаха го толкова здрави конци, че никаква съпротива нямаше да го спаси.

Не проумяваше как беше възможно да му се случи това. Нима имаше чак такава сила в стремежа му към гибел, в умората или отчаянието му на прокажен? Как угасна толкова неподатливият му инстинкт за самосъхранение? Къде остана неговата избухваща ярост? Нима се беше вживявал толкова дълго в ролята на отритнат и преследван, че вече можеше да се държи само като жертва дори към самия себе си?

Не намираше отговори. Не знаеше нищо освен страха, когато отрядът спря по пладне. Не му се искаше да слезе от гърба на Дура.

Не се доверяваше на земята, плашеше се от допира. Загуби нещо неотменно — вярата в земната твърд. Сляпата безмълвна пръст се беше превърнала в тъмна ръка, която злонравно търсеше да се вкопчи в него.

Въпреки всичко се принуди да стъпи… и усещането го прониза толкова остро, че всички нерви в тялото му изпищяха. Едва стоеше прав, докато Протал, Морам и Биринер се мъчеха да схванат какво е преживял. Не успяха — мъчението на жестокия досег спря в мига, когато той отскочи встрани.

Докато вечеряше, беше опарен отново. И когато си лягаше, за да скрие пръстена от луната, трепереше като в треска. Сутринта на шестия ден се надигна с посивяло лице и поглед на сакат. Преди да яхне Дура, злото го жегна за пореден път.

И пак по време на една от кратките почивки.

И пак щом отчаянието го подтикна да се смъкне от кобилата — поредния пирон в ковчега. Този път нервите му се разбунтуваха така, че той се стовари на земята. Лежа дълго, преди да овладее ръцете и краката си, а когато се изправи най-сетне, стъпваше тромаво и несигурно. „Колко съм жалък…“, пъшкаше беззвучно, но не му стигаше ярост да надмогне страха.

Угриженият Великан го попита защо не си сваля обувките. Томас се замисли, преди да си спомни, и промърмори:

— Те са част от мен… част от живота ми, какъвто трябва да бъде. Не са ми останали… много части от него. Освен това — добави немощно, — ако ги няма тези пристъпи, как ще ги разбере Протал?

— Не прави това заради нас — настоя Морам. — Как бихме могли да искаме подобно нещо от теб?

Но Томас само сви рамене и седна до огъня. Тази вечер не можеше да погледне храната, ала откъсна няколко плодчета от алиантата до бивака. Успокоиха го. Изяде цяла шепа и разсеяно пръсна семената наоколо, както го бе научила Лина, после се върна при огъня.

Когато другите се нахраниха, Морам се премести до него и без да го погледне, попита:

— С какво да ти помогнем? Да стъкмим ли носилка, за да нямаш допир със земята? Или има други начини? Дали някоя от историите на Сол по сърцето би облекчила душата ти? — Морам внезапно изви глава и Томас видя изписаното на лицето му съчувствие. — Съзирам болката ти, Надвладетелю.

Томас наведе глава, за да избегне погледа му и напъха лявата си ръка още по-навътре в джоба. След малко промълви отнесено:

— Разкажи ми за Създателя.

— Ах… — въздъхна Владетелят. — Не знаем дали съществува Създател. Единственото ни знание за подобно същество се опира на най-смътните отгласи от най-древните ни предания. Познаваме Презиращия, но не и Създателя.

Томас се сепна, когато Владетелката Тамаранта се намеси.

— Знаем, и още как. Лекомислието на младостта… Морам, синко мой, още не си пророк. Тепърва ще се учиш на такава смелост. — Старицата се надигна полека, подпряна на жезъла си. Оредялата бяла коса висеше на тънки кичури край лицето й, когато влезе в кръга на насядалите около огъня. — Ясновидството и пророчествата са несъвместими. Според Знанията, оставени ни от Кевин, единствен Доблестното сърце, Владетелят основател, е бил и ясновидец, и пророк. За по-слабите души това противоречие е непосилно. Не знам защо е така. Но когато Кевин Опустошителя стигнал в душата си до решението да използва Ритуала на Оскверняването, той спасил Кръвната стража, ранихините и Великаните, защото бил ясновидец. Но тъй като не бил пророк, не прозрял, че Господаря Гад ще оцелее. Нямал е величието на Берек. А Създателя съществува, разбира се.

Тя погледна към Вариол, който кимна, но Томас не можа да отгатне дали потвърждава увереността й или клюма в дрямка. Тамаранта обаче кимна на свой ред, като че Вариол я беше подкрепил. Вдигна глава към нощното небе и звездите и продължи с накъсан от старостта глас:

— Създателя съществува, разбира се — повтори тя. — Че как иначе? Противоположностите се нуждаят една от друга. Иначе разликата изчезва и остава само хаос. Не може да има Отрицание без Сътворение. По-уместно е да се питаме как е възможно Създателя да е забравил това, когато е сътворявал Земята. Защото ако не е забравил, значи Сътворението и Отрицанието са съществували заедно в самия него, а той не е знаел това.

— Ето какво ни казват най-древните предания — в безкрая преди да бъде сътворено Времето, дошъл Създателя, както майсторът влиза в своята работилница. И тъй като на Сътворението е присъщ стремежът към съвършенство, Създателя се посветил изцяло на задачата. Първо изградил арката на Времето, за да има къде да съществува сътвореното… а за ключов камък на тази арка предназначил необузданата магия. Така Времето можело да устои на хаоса и да се съхрани. После сътворил и Земята под тази арка. Трудил се цели епохи, оформял и отнемал части, опитвал и отхвърлял отново и отново, за да не остане причина сътвореното от него да го упрекне накрая. И когато Земята станала прекрасна за неговия взор, дал живот на обитателите й — същества, които да въплъщават с живота си неговата жажда за съвършенство. Не пропуснал да им дари начините самите те да търсят съвършенството. Когато приключил, обзела го гордост, каквато познават само онези, които създават.

— Уви, не разбирал Отрицанието или пък забравил за него. Заел се със задачата, като си мислел, че безупречният труд е достатъчен, за да сътвори съвършенство. Но когато гордостта му била удовлетворена за пръв път, той се взрял внимателно в Земята, за да се порадва на гледката… и бил съкрушен. Дълбоко в недрата й, макар че не била негово дело, се криела прокобата на разрухата — такива могъщи сили, че можели да разпилеят на прах майсторското му дело.

— Тогава разбрал или си спомнил. Може би открил, че Отрицанието винаги е било до него и е насочвало ръката му. Или узнал, че бедата е в самия него. Няма значение. Разярен от мъка и поругана гордост, той започнал битка с Отрицанието — в себе си или до себе си — и накрая в безмерния си гняв го запратил от безкрайността на космоса долу на Земята.

— Уви! Ето как Презиращия станал пленник на Времето. И така сътвореното от Създателя станало свят на Презиращия, който можел да го изтезава както му хрумне. Защото самият Закон на времето, направил възможна арката, с действието си пазел Господаря Гад, както го наричаме сега. Съгласно този закон нищо сторено не може да бъде заличено. Оскверняването може да бъде преживяно и изцелено, но не и премахнато, сякаш не го е имало. Така Господаря Гад станал мъчител на Земята, а Създателя не може да го възпре — защото собствената му постъпка изпратила Отрицанието тук.

— Наскърбен и смирен, Създателя видял какво е сторил. И за да не бъде съвсем безнадеждна участта на Земята, той се опитал да помогне заобиколно на сътвореното от него. Напътствал Владетеля основател как да изработи Жезъла на закона — оръжието срещу Отрицанието. Но самият Закон, по който е сътворена Земята, не позволява нищо повече. Ако Създателя поискал да смаже Господаря Гад, би унищожил Времето… и тогава Презиращия би се изтръгнал отново на свобода в безкрая, за да го скверни както поиска.

Тамаранта помълча. Разказа историята простичко, без никакво чувство да оживи старческата й немощ. Но по някое време крехкият глас убеди Томас, че говори за съдбата на цялата вселена… и собствените му премеждия са само мъничка частица от огромен сблъсък. В този миг чакаше настръхнал още какво ще каже тя.

Скоро Тамаранта наведе глава и се взря в него. Гласът й не беше много по-силен от шепот.

— Ето как стигаме до най-голямото изпитание. Дивата магия е сред нас. С една-единствена дума нашият свят може да бъде разкъсан до сърцевината си. Не се заблуждавайте — ако не убедим Неверника да ни подкрепи, накрая Земята ще бъде безжизнена купчина отломки.

Томас обаче не знаеше дали в този момент гласът й трепереше от старост или от страх.

Луната щеше да изгрее скоро и той си легна, за да не издаде промяната в пръстена. Завит презглава, той гледаше ококорен в мрака и позна кога луната се показа в небето по кървавото мъждукане на брачната си халка. Металът като че беше зацапан от по-тъмен оттенък, отколкото предишните две нощи. И когато Томас се унесе най-сетне, победи го изтощението, сякаш го беше съсипал тежък разпит.

Сутринта успя да се добере до Дура, без да бъде нападнат отново, и изпъшка от облекчение, непознаващо срам. Протал не обяви привичната почивка по пладне. Причината се изясни скоро — ездачите се изкачиха на билото на хълм и пред тях се откри Реката на утехата. Конете ги пренесоха през водата и чак тогава отрядът спря за отдих. Томас пак стъпи на земята, без да пострада.

Но остатъкът от деня беше твърде мрачен. Няколко левги след реката отрядът се натъкна за пръв път на един от Подслоните. Протал не забравяше разказа на Томас за убития уейнхим и изпрати напред двама от стражите — Корик и Терел, който бдеше над Морам. Искаше само да потвърдят каквото всички знаеха — дори Томас виждаше запустението и надушваше, че Подслонът е изоставен. Зеленото доскоро убежище за пътници беше посърнало. Корик и Терел се върнаха да кажат вече известното на отряда — никой не се грижеше за Подслона.

Владетелите посрещнаха новината със строга сдържаност. Явно се опасяваха, че убийството, за което им бе съобщил Томас, ще подтикне уейнхимите да се откажат от своето служене. Неколцина от Ратниците обаче ахнаха потресени, а зъбите на Сол по сърцето изскърцаха. Томас се озърна към Великана и за миг видя ярост да сковава лицето му. Изражението беше мимолетно, но го разтърси. Неочаквано проумя, че безусловната вярност на Великаните към Земята може да ги превърне опасно в бързи съдници.

Всички в отряда бяха потиснати в края на седмия ден, а луната само го помрачи още повече, зацапана в червено, оцветила нощта като вест за беда. Единствено Томас намираше някаква утеха — дебнещото зло го бе оставило на мира. Но на другия ден пред погледите на конниците се ширна Анделейн. Избраният път водеше през югозападните покрайнини на възвишенията и въпреки сивеещото небе пищността на Анделейн блестеше като най-гордата скъпоценност на Земята. Гледката облекчаваше товара, даряваше на участниците в похода живо свидетелство каква е била Земята преди Оскверняването.

Томас се нуждаеше от това мълчаливо вдъхновение като всички останали, но то му бе отказано. Докато закусваше, стаеното в земята заразно зло пак се впи в него. Кратката отмора предишния ден като че само бе наситила със злоба новото нападение. Усещането направо го събори.

А вечерта, докато събираше алианта, за да се засити, злото го порази толкова ожесточено, че той припадна. Когато се свести, лежеше в ръцете на Сол по сърцето като невръстно дете. Имаше неясен спомен колко се е гърчил.

— Свали си обувките! — помоли го веднага Великанът.

Вцепенението изпълваше главата на Томас с мъгла и помътняваше способността му да действа, но той се опомни, колкото да попита:

— Защо?

— Защо ли? Камък и море, приятелю! Щом питаш така, как да ти отговоря? Попитай себе си. Какво получаваш, като понасяш такова терзание?

— Себе си… — измънка немощно Томас.

Искаше само да се отпусне в ръцете на Великана и да заспи, но се пребори с желанието и Сол по сърцето го пусна да стъпи до огъня. Още малко се държа за Великана като грохнал старец, но един от Ратниците му подаде жезъла и той се подпря.

— … като устоявам — додаде Томас.

Но и с костите си знаеше, че не издържа. Усещаше ги слаби, все едно се топяха под натиска. Обувките се бяха превърнали в кух символ на непримиримост, каквато вече не намираше у себе си.

Сол по сърцето понечи да възрази, но Морам го изпревари.

— Изборът си е негов.

Не след дълго Томас потъна в трескав сън. Не знаеше, че го пренесоха внимателно на постелята, а Морам бдеше над него цяла нощ и видя кървавия оттенък на пръстена.

Докато спеше, прекрачи някаква граница и се събуди с чувството, че е бил победен, че способността му да се опази е стигнала до последното хвърляне „или-или“, което не е било в негова полза. Гърлото му беше продрано. Когато насили клепачите си да се разлепят, пак се намери отпуснат в ръцете на Сол по сърцето. Наоколо отрядът се приготвяше да яхне конете.

Великанът видя отворените му очи, наведе глава към него и каза тихо:

— Предпочитам да те нося, вместо да те гледам как страдаш. Дори плаването към Твърдината беше по-леко за мен.

Нещо в Томас се пробуди, колкото да се взре в Сол по сърцето. Виждаше го измъчено, но не от умора. По-скоро изглеждаше, че в ума на Великана нараства някакво напрежение и издува напомнящото за крепостна стена чело. Томас го гледа с помътнял поглед още дълго, докато разпозна състраданието.

„Всички Великани ли са такива?“, сепна се безгласно. Направи слаб опит да се надигне, но без да продума, Сол по сърцето не му позволи да стъпи на земята.

Тогава се намеси Морам с властна суровост.

— Остави го на земята.

— На земята… — повтори като ехо Томас.

Различни отговори се мяркаха в очите под надвисналото чело на Сол по сърцето, но той изрече само едно „Защо?“.

— Реших — натърти Морам. — Няма да мръднем оттук, докато не разберем какво сполетява Надвладетеля Ковенант. Твърде дълго отлагах този риск. Смъртта кръжи около нас. Пусни го да стъпи.

Очите на Владетеля блеснаха застрашително.

Но Великанът още се колебаеше, докато не видя и Протал да кима в съгласие. Чак тогава пусна Томас и полека му помогна да застане прав. Задържа го за раменете още малко и накрая се отдръпна.

— А сега, Надвладетелю — заповяда Морам, — подай ми ръка. Ще стоим един до друг, докато усетиш злото и аз го доловя чрез теб.

Немощна паника стегна сърцето на Томас. Видя се в очите на Морам как стои нещастен с отпечатано на лицето си онова, което е загубил. И тази загуба го съкруши. В това мъничко отразено лице съзря изведнъж, че ако посегателствата срещу него продължат, неизбежно ще свикне да се радва на ужаса и омразата, с които го изпълваха. Откри граница, отвъд която беше насладата от погнусата, а Морам искаше да се престраши да я прекрачи.

— Ела — подкани го Владетелят с протегната ръка. — Трябва да разберем това зло, за да му се опълчим.

В безнадеждност или отчаяние Томас изпъна ръка към него. Дланите се допряха и палците се кръстосаха. Усещаше другите си два пръста слаби, но ръката на Морам беше здрава. Стояха като борци, готови да се вкопчат в омразен таласъм.

Нападението започна почти незабавно. Томас изохка, разтресе се, но не отскочи. В първия миг го задържа силната хватка на Морам, после Владетелят го обгърна с ръка и го притисна до гърдите си. От непоносимото страдание на Томас се люшкаше и Морам, но той издържа, стиснал зъби.

Нападението секна със същата внезапност, с която беше започнало. Томас изпъшка и се отпусна в ръцете на Владетеля.

Морам го крепеше, докато не намери сили в краката си да го държат прав. Тогава Владетелят го пусна полека. За кратко имаше странна прилика между двамата — еднакво измъчени, еднакво празни погледи в очите на препотените им лица. Но Томас въздъхна пресекливо, а Морам изопна рамене… и приликата изчезна.

— Ама че глупак бях! — изсумтя Владетелят. — Трябваше да отгатна… Това зло е от Лигоча, Скалния червей, който посяга чрез мощта на Жезъла, за да се добере до теб. Присъствието ти е достъпно за него чрез допира на твоите обувки до пръстта, защото на Земята няма нищо подобно на тях. Така научава къде си ти, значи и къде сме ние. Досещам се, че ти остана незасегнат в деня, когато прекосихме реката, защото Лигоча е очаквал да се отправим по вода към него. Търсил ни е там, а не на сушата. Щом е схванал грешката си, пак те е намерил вчера.

Владетелят почака, за да стигнат думите му до ума на Томас, и продължи:

— Надвладетелю, за доброто на всички ни… и на Земята не бива да носиш обувките си. Лигоча вече знае прекалено много за пътя на отряда. Слугите му безчинстват навсякъде.

Томас не отговори. Думите на Морам доизцедиха и остатъка от силите му след поредното мъчение. Въздъхна пак и се свлече в ръцете на Владетеля. Не видя как свалиха и прибраха старателно обувките и дрехите му в дисагите зад седлото на Дура. Не усети как Владетелите го измиха грижливо и го облякоха в бяла туника от брокат, как свалиха печално пръстена от ръката му, увиха го в ново парче лепка и го притиснаха до гърдите му. Не знаеше колко нежно го носеше целия ден Великанът по дългия път. Оставаше в тъма като принесен в жертва и чуваше как зъбите на проказата гризат плътта му. Около него се стелеше дъх на пренебрежение и му натякваше колко е безсилен. Но устните му се извиваха в кротка усмивка, сякаш накрая беше започнал да приема разпадането си като нещо добро.

Събуди се с усмивка късно през нощта, вторачен във вампирски ухилената луна. Неговата усмивка бавно се разтегна в гримаса на щастие или… омраза. После огромното туловище на Сол по сърцето закри луната. Великанските длани го галеха закрилнически по главата и скоро от ласката очите на Томас загубиха страшното си изражение, лицето му се изглади от терзание и го завладя покой. Пак заспа дълбоко, но не толкова страдалчески.

На десетия ден от похода се събуди невъзмутим, като че застинал в безчувствено примирие между несъвместими потребности. Безразличието се просмукваше в него, може би вече нямаше желание да се тревожи за себе си. Затова пък беше гладен. Закуси обилно и не пропусна да благодари на жената от дървеното поселище по пътя им, която се беше заела с грижите за него. Примири се с новата си премяна, като само вдигна рамене с лека тъга и отбеляза с притъпен присмех колко лесно се отърсваше от самия себе си… и как бялата туника подхождаше на мършавото му тяло, все едно беше роден да я носи. Със същото нямо примирение възседна Дура.

Спътниците му го наблюдаваха, като че се бояха да не падне. Той беше по-слаб, отколкото си представяше, и трябваше да се съсредоточи напълно, за да остане на седлото, но се справи. Постепенно другите си отдъхнаха, че опасността за него е отминала. Томас яздеше сред тях в слънчевите лъчи и топлия пролетен въздух по обсипания с цветя край на Анделейн — яздеше в немощ и безгрижие като заклещен между две еднакво невъзможни неща.