Прокобата на Господаря Гад

5. Каменното поселище Митил

Томас се почувства странно пречистен, сякаш беше устоял на изпитание и бе оцелял въпреки замайването. Преодолял бе стълбата. С облекчение повярва, че е открил правилния отговор срещу безумието, че намира точно и пълно обяснение на всичко, случило се върху Стражницата на Кевин. Пак се загледа нагоре в синевата — този път беше чиста, неосквернена от кръжащи лешояди.

„Продължавай нататък — напомни си той. — Не се замисляй. Оцелявай!“

Взря се в благите кафяви очи на Лина. Тя му се усмихна.

— Добре ли си?

— Добре ли? — повтори Томас. — Не е лесно да ти отговоря.

Въпросът го подтикна да седне. Огледа ръцете си. Имаше кръв в основата на китките и върховете на пръстите, дланите му бяха ожулени. Опипа коленете, подбедриците и лактите си — същата пареща болка.

Пренебрегна сковаността на мускулите и се надигна.

— Лина, това е важно. Трябва да си изчистя ръцете.

И тя се изправи, но личеше, че не го разбира.

— Погледни! — Томас доближи дланите си до очите й. — Аз съм прокажен. Не усещам болка. — Тя още го гледаше с недоумение. — Така загубих пръстите си. Раната се инфектира и накрая се наложи да отрежат тази част от ръката ми. Нуждая се от сапун и вода.

Лина докосна белега на дясната му ръка.

— Болестта ли ти го причини?

— Да!

— Ще минем покрай поток преди поселището, наблизо има целебна глина.

— Да вървим — подкани я Томас с нетърпелив жест.

Тя кимна, за да покаже, че разбира неотложността, и веднага закрачи по пътеката.

Тръгнаха на запад по издатина в стръмнината и стигнаха до тесен пролом. Томас вървеше тромаво заради умората, но следваше Лина нагоре към края на пролома, после слезе внимателно по грубо издялани стъпала. Добраха се до дъното на клисурата и продължиха по осеяна с дребни камъни теснина. Ивицата небе над главите им ставаше все по-малка. Обгърна ги наситена със свежест влага. Сенките се сгъстяваха. Проломът завиваше рязко наляво и свършваше пред малка, ярко огряна долина с ручей по средата. Над затревените брегове стърчаха високи борове.

— Ето го мястото — усмихна се доволно Лина. — Какво друго би те изцелило по-добре?

Томас се вторачи омагьосан в долината. Простираше се само на петдесетина крачки, в края й поточето се шмугваше между отвесни скални стени. Мъничко кътче в грамадата на планината, скрито от потискащите простори, които откриваше пред погледа Стражницата на Кевин. Отмаряща очите зеленина, слънце, ухание на смола и пролет. Щом се потопи в гледката и мириса, Томас усети познатото стягане в гърдите, покрусата от болестта.

Искаше да се разсее по-скоро и слезе в долината. Тревата под краката му беше толкова гъста и жилава, че я усещаше с измъчените сухожилия на подбедриците си. Тя сякаш го изкушаваше да пристъпи към ручея и да промие раните си.

Очакваше водата да е студена и това не го притесняваше. Приклекна на плосък камък, потопи китките си и се зае да изтърка добре кожата, без да усеща болка в драскотините и натъртванията.

Не проследи Лина, когато тръгна срещу течението, явно търсейки нещо. Щом почисти старателно пръстите и дланите си, Томас нави ръкави и провери кожата на лактите. Въпреки зачервяването нямаше кървене.

Когато нави и крачолите на панталона, глезените и коленете му се оказаха ожулени. Натъртените места вече потъмняваха, но платът беше доста здрав и беше опазил кожата. Натъртванията бяха не по-малко опасни за него от раните, а нямаше как да си помогне без лекарства. Опита се да потисне безпокойството и пак се вторачи в ръцете си.

Дланите и пръстите му още кървяха и след измиването различи черни песъчинки, набити дълбоко в някои драскотини. Преди пак да потопи ръце във водата, Лина се върна. Носеше пълни шепи гъста кафява кал.

— Това е целебна глина — изрече тя почтително, като че говореше за нещо рядко и притежаващо голяма сила. — Трябва да намажеш с нея всичките си рани.

— Кал?! — Предпазливостта на прокажения тутакси се пробуди. — Имам нужда от сапун, а не от още мръсотия.

— Това е целебна глина — повтори момичето. — С нея се лекуваме.

Протегна ръце към него и на Томас му се стори, че в глината има златни искрици. Самата идея да втрие пръст в драскотините го втрещяваше.

— Трябва да я използваш непременно — настоя Лина. — Знам какво ти давам. Не разбираш ли? Целебна глина… Чуй ме — моят баща е Трел, грейвлингас, майстор на радхамерл. Той работи с огнени камъни, а изцелението оставя на лечителите. И все пак покрай радхамерла е опознал скалите и пръстта. Научи ме как да се погрижа за себе си при нужда. Научи ме да разпознавам целебната глина, показа ми местата, където да я намеря. Пръст, която лекува. Трябва да я използваш.

„Кал? — Томас я изгледа ядосано. — В драскотини? Да не искаш съвсем да ме осакатиш?“

Преди да я спре, Лина клекна и притисна голяма буца глина към голото му коляно, после я размаза надолу по подбедрицата. С остатъка намаза и другия му крак. Щом глината се разстла по кожата, златистите проблясъци в нея заискриха още по-ярко.

Влажната прохлада успокояваше и сякаш галеше кожата му нежно, извличаше болката от натъртванията. Облекчението, проникнало дори в костите, беше приятно като никое друго усещане в живота му. Смаян, той подаде ръце и момичето покри с глина всички драскотини и ожулвания.

Изпита веднага облекчение, а в дланите се появи чудновато боцкане, все едно целебната глина стигаше до нервите и се опитваше да ги съживи наново. Същият особен гъдел пробягваше и по нервите в сводовете на ходилата му. Томас се загледа впечатлен в блещукащата кал.

Тя изсъхна бързо и искриците се скриха в кафявата повърхност. След малко Лина я избърса от краката му и Томас видя, че ожулванията вече жълтеят бледо и скоро щяха да изчезнат. Потопи припряно ръце във водата, отми глината и погледна пръстите си. Нямаше ранички. Дланите му също бяха излекувани, не се виждаха натъртвания и по кожата чак до лактите. Вторачи се потресен в ръцете си. „Какво ми се случва?“

Мълча дълго, преди да прошепне:

— Не е възможно.

Лина се ухили до ушите.

— Какво смешно има? — намръщи се Томас.

Тя се помъчи да наподоби гласа му:

— „Имам нужда от сапун, а не от още мръсотия.“

Разсмя се и очите й блеснаха закачливо. Но изуменият Томас не й се разсърди.

— Говоря сериозно. Как е възможно това?

Лина сведе поглед и отвърна тихо:

— Има сила в пръстта… могъщество и живот. Би трябвало да знаеш. Моята майка Атиаран казва, че неща като целебната глина, подобните на нея сили и загадки са навсякъде по Земята… но ние сме слепи за тях, защото не общуваше истински нито със земята, нито помежду си.

— Значи има… и други подобни неща?

— Има. Но аз знам за твърде малко от тях. Ако отидеш в Съвета, може би Владетелите ще ти припомнят всичко. Но сега ела с мен — тя се изправи с лекота, — ето още нещо. Гладен ли си?

Усети стомаха си празен, все едно чакаше само този въпрос. Откога ли не беше ял? Смъкна надолу крачолите и ръкавите си и стана. Изумлението му нарастваше — почти не откриваше схванати мускули. Поклати глава слисан и тръгна след Лина към единия склон на долината.

В сянката на дърветата тя спря до разкривен нисък храст с разперени островърхи листа като на зелениката, но осеян с малки зелени цветчета, а под някои листа се виждаха плътни гроздове от синьо-зелени плодове колкото боровинки.

— Това е алианта — посочи Лина. — Наричаме го „скъпоценния плод“. — Тя откъсна грозд, изяде четири-пет от зрънцата, изплю семената в дланта си и ги хвърли зад гърба си. — Казват, че човек може да преброди Земята надлъж и шир, като се храни само със скъпоценния плод. Накрая ще се завърне у дома по-силен и здрав. Тези плодове са велик дар от Земята. Храстите цъфтят и дават плод по всяко време. Няма област от Земята, където да не растат… Освен на изток може би — в Омърсените поля. И няма по-жилаво растение. Последни умират и първи поникват отново. Това също научих от майка си, то е част от знанията на нашия народ. Яж — даде тя грозд и на Томас — и разпръсни семената, за да има винаги алианта.

Но Томас не посегна да вземе плодовете, изпаднал в удивление и въпроси без отговори за силата на тази земя. Поне миг-два не мислеше за опасностите.

Лина видя отнесения му поглед, откъсна един плод и го сложи в устата му. По рефлекс зъбите му стиснаха зрънцето. Веднага усети лека сладост като на зряла праскова, но с привкус на сол и зелен лимон. Секунда по-късно лапаше ненаситно и рядко се сещаше да изплюе семената.

Томас обра и погълна плодовете, докато не останаха по храста. Озърна се за друг наблизо. Лина докосна ръката му, за да го възпре.

— Скъпоценните плодове са силна храна. Не се нуждаеш от много. И ще усетиш вкуса по-добре, ако ги дъвчеш бавно.

Но той още беше гладен. Не помнеше някога да е желал друга храна толкова настървено. Усещанията от нея за пръв път бяха отчетливи и неустоими. Изтръгна ръката си, сякаш се канеше да замахне, но се опомни.

„Какво ме прихваща?“

Преди да задълбае и в този въпрос, изпита друго усещане — непреодолима сънливост. Почти незабележимо гладът беше забравен в дълга прозявка и дори тялото му натежа от умора. Томас понечи да се обърне, но залитна.

— Целебната глина действа и така — каза му Лина, — но не очаквах да се случи. Ако раните са наистина смъртоносни, потапя те в сън, за да ускори изцелението. Но драскотини по ръцете не могат да бъдат гибелни. Да нямаш по себе си рани, които не си ми показал?

„Имам — рече си той, докато се прозяваше отново. — Моята болест носи смърт.“

Заспа, преди да се е отпуснал на тревата.

Когато започна да изплува бавно от съня, първо усети стегнатите бедра на Лина под главата си. Постепенно възприемаше и други неща — сенките на дърветата, пронизани от все по-коси слънчеви лъчи, уханието на боровата гора, шепота на вятъра, меката постеля на тревата, тих напев, неравномерното боцкане в дланите… но топлината в бузата му от скута на Лина като че беше по-важна. В миг забрави всичко освен желанието да стисне момичето в прегръдка и да зарови лице в бедрата й. Не се поддаде, а се заслуша в песента, звучаща тихо и някак наивно:

Гласът й го обгръщаше в приятен унес, не му се искаше да свършва. Почака в тишината сред аромата на смола и кротките повеи и каза тихо:

— Харесва ми.

— Наистина ли? Радвам се. Съчинил я е Майстор Томал за танца, когато се оженил за Имойран, дъщеря на Мойран. Често обаче хубостта на песента е в гласа на певеца, а аз нямам тази дарба. Може би майка ми Атиаран ще пее тази вечер, тогава ще чуеш истинска песен.

Томас замълча. Не се размърда, искаше му се единствено да остане уютно сгушен. Честите бодежи в дланите като че му подсказваха да прегърне Лина, но той просто се наслаждаваше на самото желание и се чудеше дали би събрал смелост.

После тя запя отново. Мелодията звучеше познато и Томас чу шумолене на тъмни криле. Внезапно се сети, че много прилича на музиката, която беше чул в мислите си за „Златното момче“.

Тогава вървеше към вратата с буквите, изписали името на телефонната компания, за да плати лично сметката си.

Откъсна се от скута на момичето и се изправи със скок. Поривът към насилие помъти погледа му.

— Що за песен е тази?! — изрече задавено.

— Не е песен — отвърна стреснато Лина. — Само се опитвах да измисля мелодия. Толкова ли е лошо?

Гласът й го принуди да се опомни — беше се обидила от внезапния му гняв… Не намери веднага думи, но очите му се проясниха. „Изобщо не е редно да си го изкарвам на нея.“ Протегна ръце и й помогна да стане. Опита се да се усмихне, макар че скованото му лице сигурно се кривеше в гримаса.

— Накъде ще вървим сега?

Обидата полека изчезваше от погледа й.

— Странен човек си ти, Томас Ковенант.

— Не знаех, че съм чак такъв особняк — възкисело каза той.

Постояха така, като всеки се взираше в очите на другия. Лина го изненада — изчерви се и отдръпна ръце. После промълви с вълнение:

— Сега ще отидем в каменното ни поселище. Ще смаеш майка ми и баща ми с появата си.

Обърна се и затича през долината — гъвкава, пъргава и грациозна. Томас я гледаше и се чудеше на странните нови чувства, които тя събуждаше у него. Неочаквано му хрумна, че тази земя може да го дари с някаква магия, която да го избави във въображението му от импотентността. Да го преобрази поне малко, за да се вкопчи той в промяната и да се пробуди дори когато Земята и налудничавите й чудатости потънат в мътилката на полузабравените сънища. За да запази надеждата, не беше задължително Земята да съществува наистина и да е независима от собствените му необуздани видения. Проказата си оставаше неизлечима болест и след като произшествието на улицата не го уби, пак щеше по неволя да живее с този факт. Но сънят може би щеше да го излекува от други страдания. Би могло да се случи… Томас тръгна бодро след Лина, а кръвта му заигра нетърпеливо във вените.

Слънцето се беше спуснало още и сянката обгръщаше долната половина на долината. Томас обаче виждаше момичето да му маха, докато той вървеше покрай ручея след нея и се радваше на податливия килим от трева под краката си. Дори се усещаше по-висок, сякаш целебната глина направи за него нещо повече от това да излекува драскотините и натъртванията. Отблизо забеляза за пръв път колко изящно са очертани ушите на Лина, открити за малко от полюшващите се кичури, как мекият плат на дрехата откроява гърдите и бедрата й, колко тънка е талията й. От тази гледка дланите го засърбяха още по-силно.

Тя му се усмихна и продължи покрай потока, за да излязат от долината. Минаха през криволичещия процеп между канарите — тясната ивица небе беше високо над главите им. Томас трябваше да внимава къде стъпва по каменистата пътека, за да не загуби равновесие. Заради напрежението пътеката му се стори дълга, но след не повече от двеста крачки стигнаха до дефиле, което се изкачваше надясно, встрани от ручея. Закатериха се по стръмнината. Накрая земята под краката им се изравни и започна да се спуска полегато, но Томас още не виждаше накъде са се запътили.

Най-сетне двамата застанаха на планинския склон високо над голямата речна долина, обърнати точно на запад към залязващото светило. Вляво от тях реката излизаше от планината и завиваше към равнината вдясно. Част от билото се разклоняваше на север през долината и се спускаше към полята.

— Виждаш Митил — посочи Лина. — А ей там е каменното поселище. — Томас зърна събрани нагъсто мънички къщи по източния бряг. — Не е далеч — добави тя, — но пътеката минава нагоре по долината и чак след това се спуска към реката. Слънцето ще се скрие, преди да стигнем до поселището. Да вървим.

Томас се смути, когато погледна надолу — все още беше на поне две хиляди стъпки над равнината. Успя да се овладее бързо и последва Лина на юг. Нататък склонът не беше толкова стръмен и скоро пътеката се изви по тревисти възвишения, като се шмугваше зад неприветливо стърчащи скали, прекосяваше полянки и хлътваше в падини, провираше се през лабиринти от паднали отломки. Със спускането надолу въздухът се сгъстяваше, облъхваше по-меко и губеше кристалната си прозрачност. Ароматът на зеленина ставаше по-наситен, боровете и трепетликите отстъпиха пред благодатния чернозем на равнината. Томас откри, че долавя всеки оттенък на промяната, и във възбудата на тази нова чувствителност спускането стана неусетно. Още не беше осъзнал, че напуска планината, а пътеката се простря по дълъг скат, добра се до реката и свърна на север покрай нея.

Тук Митил беше тясна и шумна, пляскаше с влажен устрем и гласът й преливаше от плътни звуци. Но към равнината се разширяваше укротена, говореше си по-тихо и замислено. Скоро гласът на реката престана да звъни във въздуха и тя си заразказва тихо своята дълга история по дългия път към морето.

Омаян от водата, Томас по малко осъзнаваше успокояващата непоклатимост на Земята. В нея нямаше нищо подобно на безплътно видение. Разбира се, каза си той, това е илюзия — хитрина на неговия объркан и разнебитен мозък. И все пак намираше чудновата утеха в догадката, че не навлиза в незнаен ужас и хаос, че Земята е достъпна за разума му и щом изучи законите й, присъщите за нея факти, ще бъде способен да продължи в съня невредим и ще съхрани разсъдъка си. От тези мисли се почувства едва ли не дързък, докато крачеше зад източения гръб и изкушаващо поклащащия се ханш на Лина.

Докато Томас се улисваше в непривичните за него усещания, в долината на Митил сенките се сгъстяваха. Слънцето се скри зад планините на запад и макар че далечните равнини още бяха осветени, тънката пелена от мрак се стелеше все по-плътно. Томас виждаше как границата на сянката се плъзга нагоре по склоновете отдясно подобно на прилив, залял бреговете на деня. В здрача усещаше опасността да дебне наблизо, макар и неведома.

Последният хребет потъна в сумрак. Сиянието на равнините чезнеше. Лина спря, докосна ръката на Томас и посочи.

— Ето го каменното поселище Митил.

Стояха върху заоблен, разстлан по земята хълм, в чието подножие бяха събрани постройките. Томас виждаше къщите доста ясно, въпреки че в някои прозорци вече грейваха светлинки. По средата имаше голям открит кръг, иначе всичко изглеждаше струпано безразборно, сякаш паднало неотдавна от планината. Но заблудата се разсейваше след първия поглед към гладкия блясък на каменните стени и плоските покриви. Той се вгледа по-внимателно — нямаше никаква бъркотия, всички сгради бяха обърнати към центъра на поселището.

Всички бяха едноетажни, изградени от камък, дори покривите представляваха равни плочи. Но много се различаваха по размерите и формите си — някои кръгли, други правоъгълни или квадратни, трети пък с толкова разнообразни ъгли, че повече приличаха на ниски кухи скали, а не на жилища.

Щом тръгнаха натам, Лина му каза:

— Тук живеят пет пъти по сто души от народа на Южните равнини — радхамерли, пастири, земеделци и майстори. Но само моята майка Атиаран е била в Средището на знанията. — Тя пак протегна ръка. — Домът на семейството ми е там, най-близо до реката.

Тръгнаха един до друг по периферията на поселището към дома на Лина.